All posts by Кот

Нагаркот: планински оазис

(продължение на непалското пътешествие: след Бактапур и Катманду)

– Какво толкова, няма и 20 км. За 15-тина минути сме там. – уверено убеждаваме собственика на хостел Елбрус още в Катманду.

– Неее, по-добре си разделете пътя на 2, останете да спите в Бактапур и на другия ден направо поемете към Нагаркот. Няма смисъл да се връщате в Катманду, по-добре е за вас!  – Не разбираме напълно защо човекът доброволно се отказва от парите ни за още една нощ в хостела, но му се доверяваме.

***

Колко криви спрямо непалската действителност са ни били сметките разбираме едва след като поемаме от Бактапур към Нагаркот. Отново с местен автобус (туристическия се оказва, че вече сме го изпуснали). По принцип растоянието наистина е към 15-тина км, но по тесен, еднолентов път без мантинели в планинска местност с много завои. Кара се бавно, с 20-тина км в час, облягане на клаксона преди всеки завой и непрестанно умопомрачително разминаване с насрещните превозни средства… често на една боя разстояние. Непалските шофьори са факири на пътя! Без никакво нервно напрежение, без псувни и без да се притесняват за графика си.

Пътуваме до Нагаркот почти 2 часа. С чести спирания, заради насрещен камион или просто за да се натъпче още някой от многото селца край пътя. Нацелили сме краят на учебния ден, защото автобусът ни се пълни с гимназисти и това прекъсва разговора ни с холандеца на съседната седалка – единственият друг европеец, престрашил се да се качи в това превозно средство. Сгъстяваме се, за да направим място на още двама между нас, а неуспелите да се наврат в автобуса хлапетии се катерят по стълба на покрива му. Те ще пътуват отгоре.

А пътят минава покрай невероятно красиви места с безумни пропасти, на една ламарина разстояние от главата ми. Пребледняла споделям на Прасунсен, че ако всеки ден трябваше да губя по 4 часа по този път, за да ходя на училище, вероятно щях да си остана с 2-ри клас.

Кошмарът свършва и се озоваваме в Нагаркот – малко селце в удивително красива местност, където големи хотели делят оскъдното равно място със семейни хостелчета и къщурките на местните.

360 View Tower

Стаята ни в Peaceful cottage & Cafe du mont се оказва много хубава и адски изкушаваща, но до залез имаме около 3 часа, а на следващия ден си тръгваме. Набелязали сме си разходка до кулата, от която има хубава гледка към Хималаите. Е… не очакваме да видим нещо в мъглата, но не ни се и нервничи в района на хостела, затова нарамваме по едно яке и потегляме.

По пътя има доста военни обекти и човек се чувства адски особено по този път, опасан с телени заграждения. Както и очаквахме, гъстата мъгла успя да скрие всякакви гледки, но разходката беше много приятна и си струваше.

Прибираме се тъкмо за вечеря. Ресторантчето е окупирано от компания индийци, които в Непал се чувстват така, както руснаците у нас. Момчето, което освен сервитьор и помощник в кухнята е и рецепционист успява да намери минутка, за да си поговори с нас за разходката. Вечерята я записваме на сметката на стаята – ще платим утре, когато си тръгваме. А в стаята ни е кучи студ – намираме се в новото крило на хостела, където отоплителната инсталация все още не е довършена. В замяна на това има изобилие гореща вода и страхотна баня. Лягаме си, навлечени с дебелите пуловери и с надеждата на следващата сутрин времето да е ясно.

Сбогуване с Нагаркот

Пак мъгла. Започвам да се чудя колко ли седмици трябва да отдели един фотограф, за да направи тези страхотни снимки от туристическите справочници. Настанили сме се на най-хубавата тераса с най-страхотната гледка в Нагаркот… а гледка няма :). Взирам се в облаците с надеждата да мярна някой връх, а през това време пристига най-вкусната закуска, която сме хапвали в Непал – тибетски хляб с тибетски мед. И кана чай.

В крайна сметка мъглата малко се вдига, покрай облаците се мяркат снежни върхове и пълна тераса народ се изсипва по перилата, за да документира досега си с тези места от Непал, до които няма да стигне 🙂

А ние нарамваме раниците с целия ни багаж и тръгваме пеша обратно към Бактапур. Според картата, която ни дават от бюрото за туристи, почти успоредно на шосето, но по-високо и сред живописни селца, храмове и горски пътеки можем да стигнем до Телкот – селце на около 9км от Нагаркот и горе-долу на половината път до Бактапур. Хем малко вървене пеша, хем спестяваме най-ужасната част от автобусния маршрут (нещо, което не държах да изживявам отново, признавам си 😀 )

Към Телкот

Пътят започна куцо – успяхме да се загубим. Първите няколко пъти параноично отказвахме помощ от задминаващите ни местни жители, докато в един момент осъзнахме, че никой няма да ни обере и пребие в планината – хората просто са дружелюбни, разговаря им се и нямат никакво намерение да ни искат пари за водачески услуги. За всеки случай преместих дребна сума пари в страничния джоб на панталоните си, но така си и останаха там. После се заредиха село след село, махала след махала, трамбоващи в 2-те посоки туристи и съвсем се успокоихме за посоката.

Mалко преди Телкот минаваме през Jalpadevi – може би най-чистия и тих храм, на който попадаме в Непал. Заговаря ни монах, който ни пита откъде сме, спокойно ли е в нашата страна… Ами да – спокойно е, мирно е, няма от какво да се оплачем.

Накрая отново се загубваме. Мястото, до където стигаме ни се струва прекалено малко, за да е Телкот, а групата момичета, които питаме остават с впечатлението, че искаме да стигнем до следващия храм и ни упътват към някакво пусто шосе. След някой друг километър все пак се доверяваме на gsp-а и се връщаме точно навреме, за автобуса до Бактапур. Отново местен, а не туристически автобус. Возя се на дъска между 2 седалки, където учтиво ме канят група жени. Едната знае няколко думи английски и подхваща разговор: “Как се казваш?” “Дани, а ти?” “Аз съм Майа”. Усмихва ми се и не ми разрешава да отстъпя мястото си на качваща се майка с дете – сместват ги някак си помежду си . Прасунсен се люшка прав и крепи раниците в краката си – между чували с ориз и леща. След 2 смени на автобус, стигаме в Катманду по залез слънце – точно навреме, за да успеем да открием поредния си хостел.

И стъпка по стъпка откриваме, че нашият хазяин от “Елбрус” е прав – за да заобичаш хората в тази страна, трябва да се махнеш от лудницата на големия град. И чак след като си ги открил, можеш да гледаш и на Катманду с други очи.

***

Ако се чудите къде да избягате от прахоляка и лудницата в Катманду – Нагаркот е планински оазис, където човек може да си почине, да подиша чист въздух и да направи няколко лежерни разходки в близките околности. Съжаляваме само, че бяхме предвидили толкова малко време за това място, но се наслаждавахме на всяка минута там.

 

 

Към Бактапур, Непал

Nyatapola Temple: най-високата пагода в Непал

Събудих се с усещането, че опитите да планираме подходящи “безопасни” дати за това пътешествие и дискомфорта от хормоналната терапия покрай неминуемите изненади през 6-месечния период до полета са били напразни. И докато се опитвах да си представя как решават този проблем жените-астронавти на МКС си припомних, че все още се намирам в столица, в туристически квартал и ще е тъпо някакви баналности като подранил със 7 дни менструален цикъл да ми провалят ваканцията.

Все пак някои логистично-хигиенни размисли

Дамски превръзки се намират без проблем в Катманду, Бактапур… предполагам в големите градове и на всички места, където отсядат и туристи. Няма особен избор на марки, в замяна на това има поне минимума от необходимите разновидности: дневни с крилца и нощни. Не очаквайте да откриете в някое крайпътно магазинче или село превръзки, тоалетна хартия или дори книжни салфетки – тоалетна хартия местните не ползват, в рамките на нормалното е да се изхрачиш на пътя (все пак доброто възпитание предполага да НЕ уцелиш случаен минувач), а специално за дамските превръзки – за мен бяха от евтини до нормални като цена, но за стандарта в бедните квартали и селските райони вероятно се водят луксозна стока. Тампони не видях да се продават, но и не бих рискувала да ги ползвам там.

Виж с тоалетните въпросът се оказа по-сложен. Табелки за обществени мярнахме покрай някои храмове и туристически забележителности, но за наш късмет нито една не работеше. Заведенията също не винаги вършат работа, защото в по-приличните се предполага да похарчиш пари поне за чай/вода, а взаимовръзка между хигиената в заведението и тази в тоалетната му тук няма. Вариант в Катманду са многото молове в града, стига да се разхождаш по Kanti Path или предвидливо да си ги отбележиш на картата. Тоалетна хартия там не се предполага да очакваш (макар че на местата с повече туристи се случва), но е задължително да има кофа с каничка за подмиване и ниско душче/чешма. При умивалниците почти задължително няма течен сапун, а нормален. В женските тоалетни като че ли е обичайно посетителките да перат нещо като кърпички с него, така че препоръчвам да си носите собствен сапун или да минете на вариант мокри кърпички/гел за почистване на ръце. Кошчета за боклук също нямаше навсякъде.

В крайна сметка се запасихме с всичко необходимо, сбогувахме се с домакините от Elbrus и поехме към автогарата, за да търсим туристически (по мое настояване), а някак си да попаднем на местен автобус.

Пътуването

с локален автобус е значително по-евтино и доста по-забавно, стига да не ти се налага да го правиш често. Не е като да не сме виждали стари, мърляви и претъпкани автобуси и у нас. Плаща се на слизане и е желателно да се осведомите предварително за цената на пътуването, защото билети няма, а туристите тук са със статут на дойна крава. Така пътят от Катманду до Бактапур ни струваше по 25 рупии на човек, а този от Бактапур до Катманду – по 50, понеже вече знаехме цената и не попитахме :).

Автобусите се обслужват от 2-ма души: шофьор и викач – обикновено тийнейджър. Ролята му е да изрежда спирките в речетатив, да обикаля всяка спирка, канейки минувачите да се качат, да следи и помни кой къде се е качил и за къде пътува… и накрая да му прибере парите (и често, но не задължително, да върне ресто). В задълженията на викача влиза и познаването на системата за сигнализация с потупвания по каросерията, чрез която превозните средства успяват да се разминат на ужасяващо тесен път или в кошмарния нерегулиран градски трафик (видео).

Катманду и Бактапур са на 20-тина км един от друг, но заедно с околните населени места вече почти са се сляли в едно и така и не разбираме кога точно навлизаме в него, докато автобусът не ни стоварва близо до портите на стария град.

Живият музей

За да влезеш през някоя от портите на стария град се налага да платиш такса: по 15$ за чужденци и някаква далеч по-дребна сума за местни. А си струва да се види, след като човек е бил целия път до Бактапур, защото… ами тук е всичко, което би ти потрябвало за 1-2 дневен престой: история, древна (макар и реставрирана заради земетресение) завладяваща архитектура, прекрасни гледки за любителите фотографи, магазинчета, хостели, ресторанти… и малко спокойствие от кошмарния уличен трафик навън. В стария град колите и моторите са по-скоро изключение и това е чудесно.

Според туристическата брошура, която получихме с входния билет, Бактапур (Bhaktapur) е възникнал през 8-ми век и е бил столица на Непал между 12-ти и 15-ти век. Освен паметници на културата, това е и място, в което се живее, така че е напълно в реда на нещата иззад прозорци с прекрасна дърворезба да “наднича” нечие спално бельо, а малко встрани от обичайните туристически маршрути можете да се сблъскате с училище, местен пазар за зеленчуци или с пресяващи ориз/ечемик/нещо зърнено жени.

Макар с известно лутане и въпреки 2-те карти успяхме да открием Pagoda Guest House и да се отървем от тежките раници. Тук е мястото да вметна, че хартиена карта и компас (на което сме разчитали досега за всичките си пътувания) в Непал се оказа недостатъчно за ориентация, поради липсата на табели с имената на улиците в 99% от случаите. А за капак в Бактапур gps-ите и на двама ни отказаха да напуснат Катманду и се ориентирахме по слънцето и по сградите :).

(Ако се чудите къде да отседнете в Бактапур, Pagoda Guest House e бюджетен, много чист и тих хостел с общи за етаж баня и тоалетна, в стаята ви чака голяма бутилка минерална вода и чисти чаши, а на покрива има ресторантче с добра кухня на нормални цени. Единствен недостатък е, че приключват да сервират и затварят вратите в 21 часа).

Използвахме максимално оставащото време до залеза, за да разгледаме историческата част и малко извън нея, защото на другия ден трябваше да нарамим раниците отново и да се отправим към Нагаркот.

 

Прасунидзе и Котешвили: Завръщане в Грузия

Честно казано, съвсем други дестинации планирахме за тазгодишното пътешествие. Първо щеше да е Китай, но докато се напудрим, самолетните билети поскъпнаха с много… после мъдрихме Непал или Сибир, но в мъдростта си пак пропуснахме евтините билети. И накрая се сетихме, че при предишното си ходене до Грузия сме съжалявали, че нямаме време да отскочим и до Армения и го решихме набързо: през Грузия до Армения. Така или иначе почти нищо друго интересно вече не се вместваше в бюджета ни.

Полетът, естествено, беше с прикачване. От София до Рим пътувахме основно с българи, преселващи се в Италия (с това си обяснихме огромното количество куфари на колелца на ръка от населението – падаха се между 3 и 5, повечето ръчен багаж). От Рим до Тбилиси попаднахме на аналогична ситуация с грузинци. Честно, хора, не разбирам какво толкова тъпчете в тези куфари за една почивка?! Нашите две 40 литрови раници “Ташев” бяха наполовина празни и общо тежаха под 10 кг заедно с лаптопа за ръчен багаж – и това е за 8 дни в 2 държави.

И пак истории с бакшиши (за добре дошли)

В Тбилиси попаднахме много рано сутринта и понеже бяхме проверили, че има ЖП гара и някакъв влак от летището до града (тяхното метро също още не стига до летището, но до гарата има метростанция), побързахме да обменим пари и да се измъкнем навън. Груба грешка, понеже се оказа, че влакът е през няколко часа и вече сме пропуснали единия, а първия автобус до града е чак след час. Обратно в уюта на летището нямаше как да се вмъкнем, без да имаме полет за деня и зачакахме, редувайки се с няколко местни на единствената пейка отвън.

Малко кофти второ впечатление за хора, току-що получили по бутилчица вино подарък на паспортната проверка. Но понеже ни е и второ идване в Грузия, бяхме наясно със ситуацията и не се разстроихме особено. Просто ни се спеше и си бяхме запазили хостел за останалата част от сутринта – обикалянето с раници на гръб рано сутрин в търсене на тоалетна и прилична закуска вече сме го упражнявали преди 2 години около тбилиската гара.

Естествено, таксита имаше много – и официалните, които имат право да оперират на летището, и съвсем криминални и нелегални, които намаляват, като минат край теб и подвикват тихичко. В Грузия транспортът не е скъп и такситата не излизат много, но… дори и на белите брандирани “Tbilisi Airport” няма официално залепени стикери с тарифи и трябва да се договаряш с шофьора за цената. Груба грешка е да заговориш на английски, това вдига тарифата с поне 1/3-та. И ти остава варианта само с нелегалните, понеже никой от останалите регулярни в редицата няма да ти даде друга цена.

Тръгнали сме на пътешествие, което значи, че 35 лв за такси имаме. От друга страна, няма да стигнем далеч, ако ги даваме с лека ръка на всеки наглец с копърка, затова самоотвержено и упорито си изчакахме час и половина до автобуса (типично по ориенталски и той закъсня). Затова пък струваше 50 тетри, което е около 50 ст на човек… и понеже билети се купуват от автомат в автобуса, който приема само монети от 50 тетри и никакви други разновидности – оказахме се в поредния проблем. За наше щастие останалите грузинци са много отзивчиви и гостоприемни хора, дори и в градския транспорт- възрастна жена ни купи билети и не успяхме да я накараме да приеме банкнотата от 2 лари, която се опитвахме да развалим.

В Тбилиси усилено ремонтират

Центърът на Тбилиси ни посрещна с шум от циркуляри и прахът на рязани камъни още от ранни зори – укрепваха се стари сгради и се редеше настилка. На растер 😀

    

Градът е разделен на 2 части от река и понеже на предишното си идване тук се мотахме основно в едната половина, този път си ангажирахме първия хостел от другата страна на реката. И така разбрахме каква голяма и интересна част от града сме пропуснали при краткото си пребиваване тук преди 2 години 🙂
Промени забелязахме почти във всичко.

В метрото

вече няма жетони, а безконтактни карти. Издаването на карта струва 2 лари и може да се ползва от произволен брой хора, стига да заредиш необходимия брой импулси и да си я подавате през турникетите. Често се случва някой на опашката да ти подаде пари и да те помоли да го пуснеш с картата си. Возенето е 50 тетри, както автобусите. Туристите могат да върнат обратно картата до месец и им се възстановяват парите за нея, ако пазят касовата бележка. Нашата си я запазихме за спомен, май с 2 импулса останали… не се сетихме да я оставим на някой при тръгване за летището, а щеше да е добра идея.

Все още тбилиското чупи рекорда за най-дълбоко метро с най-дълго пътуване по ескалатор в нашите представи (видео тук), но някои метростанции ни се сториха ремонтирани и по-приветливи, в сравнение с предния път.

В Тбилиското метро стриктно спазвай правилото за ескалаторите – стационарни стълби няма, ескалаторът се движи доста бързо, но и пътуването с него е предължително. А хората бързат, защото на перона пейки за сядане няма – да изтървеш мотрисата е нежелателно.

До Бетлеми и статуята на майка Грузия

вече не се стига само по безкрайни вити стъпала, а можеш да ползваш новия градски лифт. Заплаща се със същата карта, която се ползва и в метрото, просто цената за човек е двойна.

  

Освен чудесен начин да разгледаш Тбилиси от високо, лифтът е и много бърз градски транспорт, свързващ отдалечени краища на града през реката. Докато катерим градските баири в Своге, често си мечтаем за лифт като обществен транспорт, а там го видяхме реализиран – в много добро изпълнение и на добра цена.

Паркове и градинки

  

Изобщо не помним какво е имало предния път на мястото на (не знам как му е името) този парк до реката. Но не е било ограден строеж в никакъв случай, грузинците не се мотат много с вдигането на обществени сгради и паркове. В краищата на парка все още се виждаха машини и работници, но при всяко минаване оттам забелязвахме нови готови алеи.

Пешеходният мост, за който преди се ядосахме, че е в строеж и не можем да го видим отдавна е  приятно място за разходки, особено вечер.

Храната

В Грузия храната е доста евтина и цените в заведенията са сходни с нашите. Все пак ни се стори леко поскъпнало, в сравнение с предното ни идване тук… или просто тази година имахме повече време, за да опитаме нещо различно от хачапури 🙂

  

Не ядем месо, но по време на път често се налагат компромиси, особено ако не можете да се разберете със сервитьора или разчиташ на безплатните закуски в хостела. Грузия е рай за месоядните – всичко от сорта “вълча салата”, което сме пробвали беше приготвено вкусно и от истинско месо. Но и рибните им шишчета си ги бива, а вегетарианците изобщо няма да останат гладни.

Този път опитахме да вечеряме семпло, с продукти от магазинчетата и пазарите и не останахме разочаровани. Най-добрата грузинска бира според нас е “Натахтари”. Най-добрата лимонада е от същата марка. Грузинските безалкохолни са подсладени само със захар и имат минимално количество Е-та (само за цвета), поне по етикет. И са много вкусни, за разлика от нашите.

Хостелите

Преди 2 години в HostelWorld се мъдреха само 3 предложения за хостели в Тбилиси, а днес са изобилни и ценово приятни. По принцип избирането на местата за спане е едно от големите удоволствия при планирането на пътешествията ни и ни е доста приятно и забавно, когато уцелим добри попадения като локация, собственици/персонал, обстановка и компания там. Обичаме да отсядаме в традиционни за страната стари сгради, особено ако собствениците са пътешественици… но в Грузия, а и не само, това не е гаранция, че човек ще намери най-необходимото в стаята си след тежък път. Дори и да става дума за елементарни и евтини неща, като 2 пирона на вратата за закачалка :). Но мрънкането го оставям за момента, в който ще даваме рейтингите, а тук споменвам само

Добрия пример

В Тбилиси останахме очаровани от SkadaVeli, където намерихме стая само за денонощието преди обратния полет за София.  Удобно легло, чиста баня с гореща вода, достатъчно място да провесим дрехите си, достатъчно големи хавлии и лампи за четене е почти всичко, което ни трябва. Тук имах бонус и сешоар в стаята.

     

Иначе сградата наистина е стара, входната врата изглежда страшничко в това бивше розово, дървената вита стълба скърца заплашително и между дъските на терасата прозират в дълбочина няколко метра заден двор. Докато се качваш нагоре първия път си мислиш “Леле, къде съм!” 🙂 Обаче отвориш ли вратата на стаята, попадаш в рая на бюджетните пътешественици.

Компанията себеподобни

Имаме лоши спомени от хостели, в които човек не може да спи от купони на селинджъри, а собствениците са по-пияни от клиентите си и няма кой да оправи ВиК проблемите и по тази причина избягваме предложенията, в които вместо от обстановката има снимките на пируващи компании. Обаче тихият разговор на бутилка вино или кана с чай и споделянето на впечатления и информация за познатия ни свят е един от приятните начини да изкараш вечерта си в кухнята на хостела. В Грузия споделихме вечерята си от грозде, чай, сирене и бира, купени от кварталните улични магазинчета с двама източногерманци и се забавлявахме с разказите им за многомесечни пътувания из Южна Америка и Индия. Изпихме заедно виното им. После изпихме и нашето. И дори не се запознахме. На другия ден всички ние заминавахме за Армения. Всеки по своя си начин – ние с влак, те с кола. И с пожеланието някъде, по Пътя, да се срещнем отново.

Светът е малък, може пък и да успеем 🙂

***

Още снимки от Тбилиси има тук. Приключенията ни в Армения и завръщането ни ще четете, обещаваме, но кога… не знаем 🙂

 

Шантав ден, като всички останали

Историята започна от там, че се наложи да отида до Своге, за да видя какво успял да направи дърводелеца от моите чертежи за спалнята… и да взема да му платя. Естествено, в единствения дъждовен ден от седмицата, нали трябва да е максимално гадно. Нарамих раницата с (намиг) една тлъста пачка, електронния четец и чадъра и се метнах на автобуса на път за гарата.

Част първа: Четящите са съвсем отделен етнос

Автобусът беше невероятно празен, а аз се опитвах да привърша депресията с “Дверите на скръбния дом” и пътуването в тази му част изобщо не го усетих. Поне до момента, в който не се качиха трима мургави младежи, напомнящи на една определена етническа група и не се вторачиха в ръцете ми. Оппааа. Смъкнах екрана леко надолу, за да се види, че е книга, нищо шарено и ценно и в същия момент единият ме заговори:

– Това да не би да е електронна книга?
– Ахам. Книга е.
– А колко страници събираш на нея? – обръща се към другите двама – Видяхте ли, бе, книга е!
– В  момента имам около 300 книги качени. Доста страници събира.

Младежите ентусиазирано си обсъждат нещо на език, който не разбирам, като сочат към мен и книжката, а аз се оглеждам още по-притеснено в празния автобус.

– А батерията колко време ти изкарва?
– Около месец, зависи колко дълго чета.
– А по една книга на ден ли четеш?
– Май по половин само сварвам… –  ситуацията започва да става леко комична и неволно се усмихвам.
– Благодаря ти! – отсреща лъсват шест реда бели зъби в усмивка и погледите най-сетне се отместват от четеца ми.

Тримата започват да спорят помежду си как не би ми останало време за нищо друго, защото нали, човек трябва да яде и да спи… после спирката ми идва и докато слизам, между ушите ме перва репликата “Абе на ме 2 часа не ми стигат само за банята и клозета, от де време за толкова книги”. Шах.

***

Част втора: Аз, Идиотката

Работата я свърших относително бързо и във влака на връщане не чух нищо по-интересно от звука на джвакащите си маратонки. Обичайно нямам навика да се бутам в тълпата на стълбищата и предпочитам да повървя още малко до съседния подлез на коловоза. Мярнах някаква жена, подпираща се на парапета и за малко да се върна – реших, че по стълбите има вода и се чуди от къде да мине. Обаче жената видимо се свличаше на земята и се затичах към нея:

– Какво ви е, имате ли нужда от помощ? – обикновено препускам през подземията на Централна гара като кон с капаци и обръщам миг внимание само на целите, покрай които профучавам, но тъкмо бях дочела за края на Кучешката верига на Колтейн и преливах от човеколюбие и милосърдие до глупост.

Жената изхленчи, че й е лошо и смотолеви нещо за криза. Помогнах й малко за стълбите и тя се сви на две на мраморната стена до асансьора.

– Да извикам помощ? – изглеждаше прилично облечена, с официална рокля и дамска чантичка, около 60 годишна, доста слаба жена.
– Не, не… само… един… оххх… аулин, ако можете да ми вземете.

Много трудно разбирах какво говори, но аулин-а го разпознах – родителите ми доста употребяваха това болкоуспокояващо след катастрофата. Изобщо не се и замислих, изтичах до аптеката и й купих едно хапче и шише вода. Изпи го и помоли за още едно. Тогава се усъмних – аулина не действа моментално и в никакъв случай не се гълтат по 2 хапчета наведнъж. Казах й го, а тя обясни, че й трябвало едно за по-късно.

– Дайте ми поне 1 лев, аз ще си купя после, за през нощта. Не, не викайте никой.

Дадох й парите, вече почти убедена, че е от онези, просещите гарови мошенници, просто с нова сценка. Докато й обръщах гръб, се чудех дали ще изплюе хапчето в коша за боклук или просто съчетава възможността да измъкне пари с тази да си осигури и лекарствата за деня. Каквато и да беше историята на тази жена, мястото й не беше на гарата (нито да се превива от болка, нито да проси), така че тръгнах да разпитвам за здравна служба и към кого да се обърна в такива случаи. Пратиха ме да търся охраната в чакалнята и след 15 мин обикаляне с мокри крака из района на гарата, най-сетне открих двама униформени здравеняци и ги помолих да погледнат на мястото, на което я оставих… добре ли е жената и има ли нужда от помощ. За подозренията си замълчах, ако им е от контингента, така или иначе ще знаят какво да я правят.

Изобщо не дочакаха да им обясня как изглежда и с какво е облечена, директно тръгнаха да я търсят. Дори не успях да им кажа, че съм й дала някакво лекарство и какво точно.  Честно казано, бях гладна, мокра и безкрайно уморена и реших, че ще се оправят достатъчно добре и без мен и вместо да хукна обратно след тях, се метнах на първия автобус.

А в автобуса, на път за дома, успях да осъзная и каква невероятна идиотка съм – да давам лекарства (които принципно се купуват с рецепта, но явно в гаровата аптека всичко, което не става за друсане, го броят за безопасно) на непозната жена с неизвестна диагноза, която на всичкото отгоре може да не е добре с главата и да не помни още колко души са й купили аулин…

Спрях да се чувствам добра, вече се усещам просто тъпа.

Та ако на някой друг му се случи нещо подобно – не давайте лекарства на хора, които не са в състояние да ви отговорят смислено и логично какво точно им има, просто потърсете компетентните органи (колкото и трудно откриваеми и помръдваеми да са).

1:0 за машините

– Кооо-коко-ко. Коооо-ко-коко! – възмутено се суетеше Човката. – Не стига, че трябва да ги снасям, ами и дизайнерски ми ги искат!

Не ме бива да измислям приказки, аз съм по храната. Падам си по благородната мисия да я унищожавам, иначе готви Прасунсен. Освен за празници, когато решавам да се отчета и да свърша нещо в кухнята и аз.

Миналата година по това време, въоръжена с рецепта от бг-мама, месих козунак. И понеже не съм от ранобудните и се захванах с месенето след вечеря. Приключих с тази дейност малко след полунощ и оставихме печенето на козунака за сутринта, без да подозираме, че на тестото ще му се образуват крака и почти ще завладее цялата кухня на път за спалнята. Битката с тестото бе епична. Станаха много и много вкусни козунаци, позакръглихме се и цяла година дори не помислихме за това печиво. Но малко след миналия Великден си купихме машина за хляб. Така де, доказано мога да меся, няма за какво да се занимавам повече с този нискоквалифициран труд 🙂

Тази година месих козунака в машината. Рецепти се оказа, че има бол… поне кулинарните блогове се отчетоха навреме. Въоръжих се със средното аритметично от 2 рецепти – от блога на Lulu и от малките неща на Станимира (не можах да реша коя ми харесва повече), преизчислихме количеството за нашата хлебопекарна (макс 750 гр. хляб, т.е. при нас само с 280 гр. брашно, иначе ще прелее, като втаса) и отново след вечеря се захванах.

Особености:

  • Програмата за месене се пуска поне 2 пъти (аз я пуснах и трети, че нали съм си човка, успях да се облегна на бутона за изключване).
  • Когато тестото се пооформи като топка, започва да се излива по малко от смеската масло/олио. Оставя се малко за намасляване на ръцете при оформяне на фитилите за плитката.
  • Стафиди, ядки и т.н. се изсипват при последното пускане на машината. Накиснати в ром става много приятно.
  • След последното месене тестото се оставя още 30 мин в машината. След сплитането на плитките се оставя още 30 мин в тавата и на топло.
  • Печенето с древни печки от сорта на Раховец-01 става на долния рафт, като горния и долния реотан са включени на 3, за около 40 мин.

Готовият козунак си стана доста вкусен и на конци. Аз добавих и маково семе.

И понеже работата я свърши машината – козунака се изпече малко след  полунощ. Опитахме го веднага, защото според вярата на йеромонах Прасоний, най-големия грях е да оставиш храната да изстине. Според мен грях е и да оставиш днешната храна за утре, така че и аз си похапнах преди лягане :).

Врочем козунакът почти свърши на закуска.

Машина за боядисване на яйца още няма, а и това го броя за удоволствие. Все пак тази година предпочитам лежерни разходки с колелото, а не цял ден да изкарам в кухнята, затова се отказах от рисуването на дантели с восък и лепенето на мъниста и гайтани… и си боядисах яйцата по бързата процедура, на която мама ме е учила като хлапе – с олио в боята. Любимите ми електрикови комбинации трудно се получават с естествени боя, така че хич не бях еко.

Една интересна особеност на химията в боята за яйца: ако не ти хареса как са станали цветовете, триенето на боята става като топиш последователно във всички бои и бършеш със салфетка. Боята избледнява достатъчно, за да боядисаш яйцето отново.

От мен толкова, отивам да си отворя една бира. Мнооого обичам машините 🙂

“Приключенията на Писана Черешкина” като електронна книга

Някои хора издават фейсбук статусите и туитовете си на хартия, други правят сборник с култови смс-и… защо пък и аз да не се възползвам от моментната еуфория и да не спретна една електронна книга. Още повече, че имам повод – авторът е рожденник 🙂

Аз пък му нарисувах корица с облаци, съшити с бели конци, глупаво коте, криещо се в ливадата зад картонени цветя и слънце с реотани. Котето не прилича много на моята представа за Писана Черешкина, ама… не мога да рисувам котки. Намерих някакви онлайн уроци “Как да нарисуваме котка” и много усилено тренирах, но само с този модел котенце се справих :-<

Обаче написах предговора към книжката. И бележките под линия. Всички права на ИК “Сочна пържола” вече са изядени, така че можете да четете свободно и да копирате където искате, стига да запазите имената на авторите и линка към този блог.

За теглене

Можете да дръпнете книжката с историйките в няколко формата от тук:

А за редовните посетители тук, които вече са ги чели, ще оставя само…

Нещо вкусно, вместо предговор

Тази година има богат урожай на български автори. Хартиени или електронни, книгите им са се жлътнали на пазара като есенни тикви. И като кажа “тиква”, веднага се сещам за един любим образ, чиито откачени шеги ме карат да се кикотя от сутрин до рано сутрин – за мой късмет вече повече от 7 години.

Този сборник с къси историйки за Писана Черешкина, инспектор Гранулков и Прасуна Бин Готвен е всъщност една любовна история. Нашата. Не любовен триъгълник, защото прототип на Гранулков е котарака на бившите съквартиранти, известен с това, че рупа гранули котешка храна дори и насън. Това е отговор на всички обвинения към Прасунсен от разните разбрали-недоразбрали читатели, че в “Зурлести приказки”, другия ни много амбициозен авторски проект, тромбестото животно винаги накрая е изядено, а зурлестото се потупва доволно по шкембе-чорбата.

И понеже тази година всеки издава книга, а след няколко дни Прасунсен ще има рожден ден, реших да му направя един подарък. Шантав подарък, нещо, което не се купува с пари. Сега… когато някой ти каже, че иска да ти подари нещо, което не се купува с пари, значи е останал без стотинка в джоба – да пишеш предговор и да правиш предпечат е по-енергоемко и времегубещо от това да обиколиш магазините. Чудя се да се пробвам ли да пригодя и илюстрациите на Прасунсен за книжката или да видя ще мине ли това “от чужда пита помен прави” и да ги оставя за коледен подарък. Защото както Зурлестите приказки, така и приключенията на Писана Черешкина и компания са дело на Прасунсен. Аз се водя по ведомост предимно като муза.

Хубаво е да си муза. Не е хубаво да си мечтаната съставка на гозбата. Има разлика между двете понятия и е крайно време едно Прасе да научи каква е тя. Защото Коледа наближава, а във фурната има място само за един от нас… викам аз.

Честит Рожден Ден, любов… 🙂

През Истанбул за Грузия (София – Истанбул – Батуми – Тбилиси… и обратно)

Когато заявихме на близки и приятели, че тази година искаме да отидем до Грузия, заваляха реплики от сорта на… “че там нямаше ли война?”; “не е ли доста опасно?”; “какво ще правите там, има ли какво да се види, че и само за 5 дена с пътя?”…

Е, от личен опит вече можем да уверим всички, че в Грузия е спокойно и сигурно, а за краткото време там сме натрупали достатъчно впечатления и спомени 🙂

Подготовката

Евтини полети имаше само от Истанбул до Батуми, за това решихме да хванем нощния влак до Истанбул, да прекараме 1 ден там, да преспим в хостел и рано на следващата сутрин да тръгнем за летището. Предварително си бяхме взели само билети отиване и връщане за влака до Истанбул и за самолета. За съжаление онлайн продажба на билети за влак по вътрешните грузински линии нямаше.

Цялото пътешествие трябваше да трае 5 дена, с прибиране на шестия по обяд. Повече подробности от Прасунсен, моята роля беше само да се съгласявам с някой от предложените варианти и да мъдря как да редуцирам багажа си до малка лека раница и обемна дамска чанта.

Родната железница

Идеята да си платиш за самостоятелно спално купе е да можеш да поспиш поне 6 от тези 14 часа път. Традиционно и този път не ни се получи – сравнително гладкото возене в българската част от линията беше прецакано от шумна кака от ромски произход с 2-3 чаавета в ръце, която се беше намъкнала в спалния вагон и настойчиво се опитваше да си намери място в някое купе. Това, че шафнера експедитивно и категорично я разкара не ни помогна изобщо – почти всички чужденци от вагона наизлязоха да гледат сеир и успяха да ни доразсънят с тряскане на врати и коментари. Тъкмо успяхме да позадремем отново и дойде ред на паспортния контрол, а после турската част от маршрута с толкова силно кандилкане, че за малко да ми изпаднат пломбите от устата.

Впрочем в Грузия щяхме да си мечтаем за толкова спокойно пътуване с влак, ама… за това после 🙂

Истанбул

ни посрещна с дъжд. Нямало нищо по-хубаво от лошото време… но не и когато си недоспал, в хостела ти не са и чували за резервацията ти през HostelWorld.com и те пращат да се разходиш още час и половина, докато подготвят стаята ти.

Принципно бяхме гледали прогнозата за времето и си носехме чадър – един, за да не тежи багажа и чадър… защото смятахме, че леките ни ярки найлонови дъждобрани ще са непрактични за Истанбул и ги зарязахме в къщи. Груба грешка, която осъзнахме след като установихме, че китайските найлонови прозрачни чадъри там вървят по 10 лири без пазарлък, когато вали… и когато забелязахме, че всички групи японски туристи се мандахерцат с дъждобрани като нашите и всъщност се чувстват много удобно в тях.

Завряхме се в някакво кафе на уличката с най-много хостели на квадратен метър в Sultanahmet и установихме, че комшиите ни също ги е ударила кризата – цените бяха осезаемо по-високи от преди 3 години, турското кафе беше заменено с някаква лаваца от машина и нес, а чаят (за който си спомняхме с умиление от предишното пребиваване тук) се оказа гранулиран, за това пък беше цели 3 лири.

Според резервацията ни, трябваше да имаме самостоятелна стая със собствена баня, free Wi-Fi в стаята и лобито и прочие екстри. Е, оказа се, че интернет има на 50 метра в съседното кафе, ама се плаща, каналът на душ кабината е запушен и къпането е тегаво приключение, а от персонала в хостела само един пич нямаше вид на перманентно напушен. На всичкото отгоре беше фраш със скучаещи френскоговорящи човки, които не спряха да трополят с токчетата си по дървените стълбища и да тряскат врати. Дремнахме колкото можахме и се измъкнахме да хапнем и да се поразходим из града.

Имахме само няколко часа на разположение, а и сме били и друг път в Истанбул, за това директно се отдадохме на любимото си развлечение – разходка из Босфора с морски градски транспорт. Корабчетата са широки и удобни, обикновено са на 2 или 3 етажа и имат открити палуби, барче и тоалетна на борда. Возенето е само 1.50 лири и определено си струва парите – не само като средство за предвижване до азиатската част, но и за разходка по вода.

Слязохме на Haydarpasa, където има и голяма жп гара – за наша приятна изненада там имаше и съвсем свободно wi-fi и успяхме да поговорим малко с близките си, както и да проверим някои подробности по следващия етап от пътуването – като например да намерим и запазим локално карта на метрото в Тбилиси.

В азиатската част на Истанбул храната е почти 2 пъти по-евтина и предпочетохме да седнем на чай и сладкиши там. Чаят този път беше малко по-истински, в типичните стъклени чашки. Прибрахме се отново по море до европейската част, доволни и прилично уморени в хостела, та дори и тропането и викането до ранни зори (това е така нареченият fun, за който този хостел имаше висок рейтинг) не ни попречиха да си отспим.

На другата сутрин се запътихме към летището – с трамвай до Aksaray и от там с метро до самото летище. Много подробно описание за маршрута и как се ползва градския транспорт в Истанбул има във www.turkeytravelplanner.com. Далеч по-чист, удобен и добре организиран от софийския е, жетонът е малко по-скъп от нашите билети и с трамвая и афиф метрото (открито метро) човек може да поразгледа и онези части на града, до които едва ли ще припари, но… навалицата е сериозна и ако не си на първа спирка почти нямаш шанс да седнеш, поне в трамвая.

На летище Ататюрк всичко мина без проблеми, а полетът с турските авиолинии до Батуми беше приятен и спокоен.

(повече снимки от престоя ни в Истанбул има тук, а останалата част от приключенията на Прасунидзе и Котешвили в Батуми и Тбилиситук.)

Да усилим реотаните на слънцето

Писана Черешкина пикираше плавно покрай картонените облаци, зъзнейки от студ. Бишкотките й бяха придобили вид, по-удачен за сладоледена торта, а тромбата… тромбата беше червена като на клоуните, които Прасуна бин Готвен ползваше за терористичните си акции. Дори и парапланерът й потреперваше възмутено от студ.

Пак са изключили реотаните на слънцето… само лампата са оставили да свети. Явно бюджетът им не е достатъчен, за да поддържат прилична температура и през зимата. Ама и аз къде съм тръгнала с това старо кожухче…

Черешкина измъкна ножичката и разпори тропоската на следващата двойка облачета. Бюджетът явно не беше достатъчен и за по-качествен шев на бутафорното небе. Картонът – евтин, конците – китайски… и глупавите реотани непрекъснато изгаряха, без изобщо да се налага да се намесва там. Нямаше да е зле заговорниците от КОПЕНХАГЕН да се бяха постарали повечко поне в имитацията на изкуственото слънце. Всички мръзнеха, не само тя.

Черешкина се помота още малко покрай нескопосаните макети на облачета, разбута ято тенекиени патици и зави към едва забелязващите се планини на хоризонта. “Сигурно и те са картонени!” – подръпна бишкотката си Писанушка. В същия момент нещо я халоса по тромбата, тя се превъртя няколко пъти във въздуха и се преземи на земята. “Пфу, плексиглас! Значи това е краят на света – имитация, а отвън би трябвало да е истинския. Ако изобщо има такъв…”

Писана измъкна от джобчето на кожухчето си универсалния мулти-микро-всичкотрошач, подарък от инспектор Гранулков, и отряза объл отвор в плексигласа. Подаде си тромбичката навън и я лъхна адска жега с миризма на гнили домати. Пред нея се ширеше безкрайна доматена нива, плавна преливка между 100% циан и бяло красеше небето, а между обримчените с дантелка облачета висеше дебел бял конец.

(следва продължение…)

Завръщането на Писана Черешкина

Инспектор Гранулков изчака надписите на любимия си криминален сериал “Безследно изядени”, смъкна очилата и си наля още една чаша мляко. До “Бекон и мед” имаше цял час, а сезонът на “Кулинарни намерения” беше свършил снощи. И нищо, отново никаква информация от Писана. Защото дори и агентите извън отдела на Гранулков в КГБ ( Картофи, Грах и Броколи) не подозираха, че във финалните надписи на всяка серия лейтенант Черешкина изпращаше кодираните си сводки от пиратската база на астероидния пояс, където я беше запратил Прасуна Бин Готвен преди 8 месеца.

Спомни си за отчаянието, когато беше разбрал, че Писана е пленник и свинския пастет, с който се черпи, когато засече първото й съобщение от Веста: “На станцията имат проблем с МИШКИТЕ, които прегризват кабелите. Получих предложение да оглавя ловния отряд по прочистването и приех. Ще съм отново с теб, докато гледаш любимите ни криминални сериали… нали все още не откъсваш поглед и от надписите? Носи си тренировъчните очила Relax редовно, особено като гледаш ситни надписи по телевизията. Твоя Писана.

Хитрата Писанушка беше намерила начин да му предаде в това съвсем безобидно съобщение информация за каналът им за връзка и начинът, по който да чете кодираните съобщения. За никого не бе тайна, че инспектор Гранулков, като всеки възрастен човек имаше проблем със зрението и като всеки активен агент се притесняваше, че физическия му недъг ще предизвика по-ранно пенсиониране. Колегите му в отдела му бяха подарили за рожденния ден едни глупави очила с черни непрозрачни стъкла и малки дупчици, които уж щели да оправят зрението му, ако гледа телевизия с тях. Пробва ги няколко пъти и ги захвърли, но само Писана се беше досетила, че може да кодира съобщенията си така, че само с помощта на тези очила Гранулков да открива съобщенията й, пръснати сред надписите. Защото криминалните сериали се излъчваха по пиратския телевизионен канал, който се дублираше на станцията, на която бе и Писана…

От унеса му го извади досадното дрънчене на коткофона и още по-дрънчащия женски глас.

– Инспектор Гранулков? Професор Писана Котинг ви безпокои, да, да… от Академията на неуките. Бих желала веднага да се срещна с вас, имам информация, която много ще ви заинтригува. Ще ви чакам след половин час пред входа на института. – Професор Котинг продиктува адреса и затвори.

***

Тридесет и пет минути по-късно инспектор Гранулков подтичваше по коридорите след професорката и се опитваше да следи обърканата й реч:

– Разбирате ли… идеята за този модел на миша дупка беше на професор Прасунщайн. Аз изследвам сингулярността на мишите дупки, както вече ви казах. Та проф. Прасунщайн… да, известният Свин Прасунщайн, авторът на “Теория на свинщината”. Та значи той беше толкова мил и щедър да подпомогне изследването ми, като поръча да ми изработят истинска опитна постановка с всички необходими уреди, за изследване на мишите дупки. И точно когато нагласих уредите и включихме модела, и се втурнах да изследвам сингулярността… Какво е сингулярност ли? О, господин инспекторе, няма да ми стигнат и останалите 8 живота, за да ви обясня това… Впрочем вече стигнахме.

Инспектор Гранулков стоеше безмълвен на вратата на кабинета и втренчено гледаше нещо като огромна печка със стъклена врата, където в също така огромна полуразтопена буца сирене седеше лейтенант Черешкина и смутено облизваше сиренето от лапичките, бишкотките и тромбата си. На единствения стол в кабинета седеше и клатеше глава прочутия проф. Прасунщайн, мачкаше отчаяно пачата си с копитца и си повтаряше: – Тя успя! Котинг успя!

***

– Всъщност защо проф. Прасунщайн изглеждаше толкова разочарован? Нали Писана Котинг успя да докаже своята теория с помощта на неговия модел? – Гранулков наля още една чаша мляко на (вече капитан) Черешкина и се отпусна на стола си.

– Мисля си, че учените са странни същества, инспекторе…. тази тяхна жажда за слава. Но аз все пак изпуснах Прасуна Бин Готвен, може би не заслужавам това повишение? – Черешкина хвърли поглед през рамо на новичките си пагони.

– О, ти все още не знаеш нищо за последните събития, Писанушка. Мисля, че отново ще ти се случи да посетиш базата на Ал Каша

Котешки бургер

burger

Не би ми хрумнало да хапвам в McDonalds, освен ако не умирам от глад, но като място за работна среща ми се стори подходящо. Груба грешка – в събота преди обяд в McDonalds-а срещу Деницата в Младост беше фраш с крещящи и търчащи дечурлига (явно рожден ден) и безкрайно изнервени и отегчени родители (не знам защо изобщо им хрумва да празнуват там). Валеше ужасен дъжд, т.е. опцията да излезем навън на спокойствие отпадна. На всичкото отгоре и WiFi-то им никакво го нямаше и само дето мъкнах на гръб лаптопа в раницата.

Обаче Прасунсен ми беше нарисувал много сладка бележчица – напомняне за срещата… 😀