All posts by Прасунсен

Разговори с Киселка

kiselka

Прасето Сланинко се прибра от пазар, натоварено с тикви, обелки от банани и люспи от домати. На главата си носеше кошница пържени мишки и други деликатеси.

– Прибрах се, Киселке! 🙂
– :-/ – каза Киселка.

– Донесох две хубави тикви! Едната е оранжева с дълга дръжка, а другата е жълта и изглежда много апетитно – каза Сланинко и намокри лигавника си.
– :-/ – каза Киселка.

– Има и кошница с пържени мишки – от любимите ти 🙂 Взел съм също и горчица и салата от наденички!
– :-/ – каза Киселка.

– А по пътя срещнах касапина и каза, че тая година ще похарчат прасето на съседа, а не твоето!
– :-/ – каза Киселка.

– Хрумна ми една идея! В Дома на суджука ще свирят Рошавите прасета, – знам, че са ти любима група. Мисля да те заведа!
– :-/ – каза Киселка.

– Видях, че коминът се е изкривил и се качих да го поправя. Паднах и си счупих малко кратуната, но ковачът ми я сглоби с ковашки гвоздеи и сега съм добре 🙂
– :-/ – каза Киселка.

– Донесох и чувал захар! Няма ли да питаш за какво ми е?
– За какво :-/ – попита унило Киселка.
– Ще готвя китайско със сладко-кисел сос. Кисело имам, само захар липсваше 😀
– :-/ – каза Киселка.

 

Строители на съвременни кочини

1

Това е един невероятен екип, пълен с идеи:

2

Всеки амбициозен проект започва с прецизен чертеж:

3

Започваме работа веднага:

4

Понякога се случват и малки инциденти:

5

 

 

Съвсем нормални неща, все пак тук се работи:6

Нищо притеснително, спазваме правилата за безопасност:

7

Голяма работа, че може малко да се изцапаме. Не знам изобщо това защо са го снимали:

8

Обектът е предаден в срок и съгласно всички изисквания и нормативни норми:

9

Потърсете ни вие, да не ви потърсим ние:

10

Въведение в Непал: Катманду

– Само паспорти и долари при мене, само паспорти и доларииии!
Служителят на летището в катманду избутва имиграционните карти назад, подравнява пачките, удря печати и ухилен клати глава по индийски. Радва им се на таксите за виза, сякаш отиват в неговия джоб.

Летището си го бива – “Wel Come to Nepal” отвсякъде.

Вехта зала с дървени колони и ламперия  – доколкото мога да я видя от залепналите по стени и колони пътници, попълващи имиграционните си карти. Не че няма маса за попълване. Има. Кръгла е и се накланя със скърцане към всеки, който се подпре да си попълни картата. Не ни се плаща счупено летищно имущество, затова и ние се нареждаме да попълним подпрени на колоните. Не че някой ги чете тия карти после – важното е да си дадеш паспорта и доларииии на ухиления индус.

Предварително знам какво ще ни чака отвън – любимите ми в цял свят бакшиши. Защото в Катманду удобен обществен транспорт от летището няма. Тук са по-любезни от грузинските и също толкова досадни. Предплатените, полу-официални таксиджии, искат 750 рупии до Тамел. Знам, че може и наполовина, затова ги подминаваме и се разбираме с обикновен бакшиш за 600.  Не сме добри в пазаренето.

Разпитва ни докога сме тук, били ли сме преди. Казвам му, че сме за втори път, за да не ни продава евтини номера.

– То не е точно Тамел, затова е 600. Вие за една седмица само? И няма да ходите до Покара, Анапурна, Намче базар, Еверест? Няма?!

Ако беше българин, тук щеше да каже едно учудено “бахмааму!”. (Ама разбира се, как да не отскочим до Еверест за седмица)

Характерно за местните таксита (и не само) е винаги да се опитат да изсмучат повече пари от чужденеца – дали ще е за курс в някой от следващите дни, дали за комисиона от някое хотелче.

– И сега що сте в тоя хостел? Тази област е много опасна вечер. О-пас-но!!! Аз мога да ви покажа хубави хотели в Тамел!

Прословутият Тамел (понапудрена за туристи версия на Катманду), всъщност е на две крачки от хостела ни.

Катманду е мръсен и хаотичен дори и в Тамел

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Тук още не са дорасли за идеята, че за да вземеш повече пари от туристите, трябва да им направиш удобно място за пазаруване и разходка. В Тамел както и навсякъде в Катманду царе са мотористите и колите. Между тях слаломират велорикшите и камионите с питейна вода. А пешеходците се прескачат в канавките.

Като видиш някой да се приближава към тебе с една такава разсеяна походка, но делово изражение, значи че след малко ще ти предложи хашиш или марихуана. Явно намират купувачи – напушени западняци не липсват.

В Тамел сме за малко – колкото да си купим по една сувенирна тениска, да пием по гореща тибетска бира и да обменим пари. Свършете тази работа с парите в Тамел, защото извън него трудно се намират чейндж бюра.

Ако си мислиш, че в Непал е пълно с хора, които ходят с “ом мани падме хум” на уста, усмихват се на всички, и пърхат като докоснати от Буда, не грешиш. Такива хора има! И те до един са западняци, вживяли се в ролята на Бодхисатва. 

Нагледали се на такива екземпляри се махаме от Тамел още на следващия ден. И белите изчезват. А местните са съвсем други – те си гледат нивите с ориз или смартфоните, в зависимост от социалното положение. Понякога смартфоните и нивите с ориз вървят заедно.

Да видим сега малко от истинското Катманду.

То е не по-малко мръсно и хаотично, но поне има и широки улици. Понякога дори тротоари! И паркове. Оградени са отвсякъде с дувари, които непълнолетни работници прилежно боядисват. Намирането на входа към парка изисква по-добра подготовка по спортно ориентиране от нашата и се проваляме. Няма как, ще поседнем в някой ресторант на порция момо-та.

Момо е един от добрите и популярни избори на хапване тук

Подобни на китайските пелмени, но с пикантен и по-различен пълнеж. Цената на порция варира от 50 рупии в ресторант като този:

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

До 100 в по-приличните места и 200 – 300 в някои от туристическите. Намира се също и предимно индийска кухня, понякога китайска и корейска.

По улицата можеш да си купиш и “пани пури” – хапване, добре познато ми от Хайдерабад, Индия. За разлика от друга улична храна, която по-авантюристичните посетители може да опитат, тази определено не трябва да влиза в асортимента – с кръглите хлебчета се загребва люта непреварена чешмяна вода.

На прибиране последната вечер заварваме целия народ на Непал и Тибет заедно с шепа туристи да се опитва да мине по един надлез. Празник е! Във водата на някакво свещено за индусите място се случва нещо. Какво точно няма как да се разбере, защото навсякъде се виждат само хора, хора които ги снимат, и хора, които снимат хората, които снимат.

Отказваме се да гледаме повече. Утре ни чака колоритно друсане в локален автобус към Бактапур. Прекрасен начин да опознаеш местните по-отблизо. В най-физическия смисъл – хората тук обичат да се тъпчат и бутат. Но за това ще разкаже половинката.

 

Кратки истории с Бекончо, Рошалина и Мозъчко

– Мозъчко е умен! – повтаряше прасето Бекончо, докато  почесваше котката Рошалина по кратунката. Рошалина измърка доволно. Обичаше да масажират нейния Мозъчко и да казват, че е умен.

А Бекончо се опитваше да определи точния размер на Мозъчко, за да прецени ще му стигне ли панировката.

***

Рошалина често се занимаваше със сложни изчисления като например да пресметне необходимото й количество котешка храна за период от сто години:

umno-kote

 

В тези случаи Мозъчко много й помагаше, защото Мозъчко е много умен. Понякога обаче той се уморяваше от изчисленията, които Рошалина го караше да върши, и излизаше в почивка:

mozuchko

В такива моменти Рошалина обикновено отиваше в кухнята, където нещата невинаги се развиваха по най-добрия начин:

kote-kuhnia

 

***

Веднъж Рошалина правеше икебана от сушени миши опашки, а Мозъчко кротко подремваше.  Бекончо, който не проявяваше интерес към занимания, несвързани с храна, мина край котката, повдигна вежди и отиде да си налее чаша вкусна помия. Помията беше доста добра, затова си наля още една и поглади доволно шкембе чорбата си.

На връщане видя Рошалина да гледа сънено от дивана към прозореца и да почесва замислено тромбата си.

– Хммм, аз май съм задрямала, докато правех икебаната, а сега не мога да я намеря :-/

Прозорецът беше отворен, а на перваза доволно преживяха дворните котки Грую и Грозотавъра. От устата на Грую висеше миша опашка.

***

Един ден Бекончо лениво почесваше зурлата си, докато се чуди какво ще има за вечеря. Радиото бръмчеше неангажираща музика. В един момент музиката се прекъсна от реклама:

– Уважаеми земеделски стопани и фермери! Започва новата кампания по раздаване на субсидии….

– Субсидии ли? – Бекончо внезапно подскочи въодушевен и в очите му се завъртяха печени тикви. Хммм…. Може!

bekoncho

– Че за какво ще ни дадат субсидии, ние нищо не отглеждаме? – запита Рошалина и забоде пръст в кратунката си, за да събуди Мозъчко. Мозъчко също погледна озадачено и си избърса носа.

– Остави тая работа на мене – отсече Бекончо.

На другия ден Рошалина неохотно придружи Бекончо до кабинета на местния инспектор по раздаване на субсидии.

– Ама казвам ви, аз съм един отруден фермер – говореше разпалено Бекончо – моята дейност е изключително важна за снабдяването на населението с продоволствия!

Инспекторът гледаше незаинтересовано.

– Добре де, какво отглеждаш?

– Човка! Ето я.

Рошалина беше забола няколко перца в козинката си и се усмихваше приветливо. Инспекторът се зачуди на странната човка, но все пак имаше пера, така че сигурно е някакъв рядък вид. Зачете се в папката си да търси информация.

Малко по-късно Бекончо грухтеше и се въргаляше в чували кюспе и люспи от домати, получени като субсидия за изхранване на човка. Рошалина недоволно чистеше перата от козинката си и се чудеше какъв вид добитък трябва да стане, за да получи пържена риба.

***

Бекончо четеше вестника си, хрупаше една ужасена ряпа и повдигаше рунтави вежди.

– Гледай какви работи стават по света, Рошалинче – Свин Чо Съм е взел властта в Северна Картофия.
– Това май е хубаво, Бекончо. Баща му, Свин Чо Бях, беше пълен психопат.
– Не съм сигурен какво да мисля за Свин Чо Съм – отговори замислено Бекончо и зарови копито в зурлата си.

Тогава се намеси Мозъчко:

– Ама че сте глупави! Ако погледнем градацията – дядото Пра Сун Чо, после синът Свин Чо Бях, и сега внукът Свин Чо Съм, ще видите, че нещата никак не вървят на добре. Картофените обелки само ще поскъпват!

– Мозъчко е умен! – казаха в един глас Бекончо и Рошалина и се затичаха да инвестират в картофени обелки.

***

Бекончо весело се запъти към кухнята да вземе закуската. Бекончо винаги е весел, когато предстои ядене.  Пътем потупа Рошалина по кратунката и отбеляза, както обикновено:

– Мозъчко е умен!
– Абе в момента не е особено умен – отговори умислено Рошалина.
– Хм, че защо да не е умен?
– От половин час го принуждавам да гледа сутрешния блок по прасовизора.

 

Сбогом, лято (Исландия 2013 – Хафнарфьордур, Рейкавик, Хверагерди, Кефлавик)

– Не, не, не е студено! Не е студено. Не, не е студено! – повтаря ухилен Гюнар, собственик на малък хостел в Хафнарфьордур, докато ние си наместваме отвинтените от исландския вятър глави. (Ама разбира се, че не е студено – вероятно сме се изнежили от жегата в Лондон предния ден.)

– Понякога пада до минус 20 – отговарям на въпроса му как е зимата у нас.
– Ето, виждаш ли! Виждаш ли?? А у нас не! У нас не пада! У нас обикновено е минус 10 и е меко и приятно.
– Да, ама сега е юни и е студено!

Гюнтар сменя темата и обяснява къде е душът.

Хафнарфьордур

В малкото градче на десетина километра от Рейкявик отсядаме за два дни. Уж за да спестим някоя крона от чувствително по-ниската цена на хостела, а всъщност и защото малките градчета често се оказват по-интересни от столиците. Хафнарфьордур го потвърждава напълно, стига да не се уплашиш от ураганния вятър, мъглата и дъжда и да излезеш по пустите улици. Обикновен исландски ден, за който у нас биха дали поне оранжев код. Въпрос на гледна точка.

А през юни поне е светло по всяко време. Технически има залез от около 12 до 3 през нощта, но на практика слънцето се търкаля малко под хоризонта и дневната светлина съвсем леко отслабва.

Така след кратка почивка се измъкваме на първа разходка. Исландските къщи сами по себе си са достатъчно интересни:

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

А къде са хората е още по-интересен въпрос. В мола се мотаят три лели, а в супермаркета сме само ние и продавача. Чудим се дали не затварят, докато оглеждаме в потрес цените на зеленчуците. Исландците не обичат. Те няма и къде да ги гледат – освен студеното време, по-голямата част от страната е заета или от вулканична пустинна земя с тундра, или от глетчери. По-късно на тръгване ще научим от едно от безплатните списания на автогарата, че известно производство на зеленчуци има в оранжерии. Повечето се затоплят с геотермална енергия от гейзерите и се осветяват с лампи през дългата тъмна зима.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Да се върнем в Хафнарфьордур. В градчето предполагаемо живеят около 20000 души, но на улицата рядко може да видиш повече от двама-трима за час. Изключвам групата ученици, които ритат нещо като футбол с червена топка с връвчица и противотежест. Да не я отвее вятърът.

В града има приятен музей където човек може да се стопли, а и да види добре направени възстановки на историята му:

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Преди да тръгнем към Рейкявик се отправяме на малка крайградска разходка до някакво хълмче, откъдето при ясно време можел да се види глетчер в океана. По пътя има само една табелка – исландците не се престарават в изграждането на туристически пътеки, парапети и маркировки. Поради митологичния характер на ясното време в Хафнарфьордур не виждаме никакъв глетчер, но пък се открива хубава гледка към пристанището и града.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Рейкявик

Шопска салата? Няма проблем. В Рейкявик попадаме на заведение с името Balkanica, което предлага “автентична” кухня от България, Гърция и Турция. Има също азиатска кухня, френски и италиански ресторанти, дори и вегетариански. Има дори и нещо като навалица от хора, което в Исландия си е забележителност.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Извън центъра се мяркат хора колкото в нашенско село. Рейкявик има сто – двеста хилядно население, но се е разпрострял на територия на половин София, така че идеята ни, че ще може да го обходим пеша, бързо се изпарява.

Времето тук е хубаво. Сигурно има 13 – 14 градуса и е почти слънчево. Хубаво, жарко исландско лято. Чак си свалих шала.

Вероятно има доста интересни неща в града, но като цяло усещането е сходно с други европейски градове. Като изключим времето и липсата на хора. А ние искаме да видим повечко от характерните за Исландия неща.

Така още на втория ден се отправяме на път към близкото градче Хверагерди.

Хверагерди

Мятаме се на автобуса и за по-малко от час сме в отдалеченото на 45 км градче. Добра скорост за Исландия, където кривите пътища и променливите климатични условия рядко позволяват да се кара бързо. Слизаме и се сещам за потайната усмивка на Гюнар от първия хостел: “Предния гост от вашата стая стъпи в гейзер в Хверагерди и сега е в болница с еееей такъв подут крак. Внимавайте”. Чудя се дали говореше сериозно или това е от историите, които исландците обичат да разказват на чужденците, за да ги шашкат.

Градчето има около 2000 жители и няколко улици на кръст, но пък има гейзери и мирише на сяра. Една оградена област е оформена като гейзерен парк-музей, където срещу скромен по исландските стандарти вход може да разгледаш отблизо и да прочетеш повече за геотермалната активност в района. Гейзерите тук, както и в много други части на Исландия, се използват за отопление, топла вода, пране, дори и за печене на хляб. Такъв хляб, печен (или варен?) на пара от гейзер се предлага и в Хверагерди. Учудващо вкусен е.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Ако предупрежденията да не се разхождаш извън пътеките и да внимаваш къде стъпваш не ти се сторят достатъчно сериозни, може да разгледаш снимката на сварен турист, който преди много години паднал в един от гейзерите. В резултат на това бил създаден парка и били оградени по-опасните дупки. Дали пък Гюнар все пак не е говорил сериозно?

Ние обаче не падаме в нищо, още повече че в момента водата е на доста ниско ниво и не е в големи количества.

Край градчето има още гейзери, туристическа пътека, къмпинг и ферми – изоставени и действащи. Ферми за коне, разбира се, в Исландия почти нищо друго не се отглежда. А да си исландски кон е хубаво! Делиш огромно пространство с много малко други коне, хрупаш си на воля, шепа туристи ти се радват, а накрая те яздят руси исландки.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Добре, че времето е хубаво, та да може да направим малко снимки на коне и изоставени ръждясващи селскостопански постройки (обичам).

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Или пък беше хубаво? Докато се върнем до градчето има около километър, а от приятните 10-12 градуса температурата пада на 6, завалява ситен дъжд и задухва силен вятър. В автобуса наобратно се спуска гъста мъгла и само оранжевите колчета, неслучайно поставени по шосето, ни водят към Рейкявик. Обичайно за Исландия. Хубав летен ден.

Кефлавик

Последната ни вечер е в малкото градче до летището – с идеята да не ставаме прекалено рано за сутрешния полет. Автобусът ни докарва почти като такси на спирка пред хостела и шофьорът ни упътва.

Кефлавик е рибарско градче и това добре се вижда от разходка по крайбрежната ивица. Няма плаж, но пък има няколко рибари, които до късно вечерта потриват премръзнали ръце на доковете. Прилично количество рибарски лодки и корабчета позират за снимка. Това май са всичките хора навън. А, не! Има и един пътешественик като нас – обикаля край брега, разглежда камъните и си дава вид, че чете нещо от информационните табели. А те са само на исландски. И още един човек има, ама в кола – излязъл е да си разходи кучето. То подтичва, а той си стои на топло в колата и изминава по двайсетина метра на почивки.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

В единия край на града съвсем необезпокоявани от никого влизаме в някаква пристанищна част, където изглежда ремонтират кораби. Намираме няколко изоставени и полуразрушени кораба, които снимаме с удоволствие:

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

– Ееей, ехехехеееееееей, юхууууууууууууууууу!!! – група младежи по пуловери се забавляват в двора на исландска къща с по чашка с ръка. Като казах двор, това не трябва да се взема много насериозно. Повечето дворове в Исландия са леко загатнати от висока 50-тина сантиметра ограда. Градинки в нашия смисъл на думата обикновено няма – понякога има цветя, къщички за птици и трева с глухарчета. В някои има “скулптури” от шамандури.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Групата продължава да ни маха весело. Може би най-много ги зарадва гледката на двама туристи със зимни шапки и фотоапарат, обикалящи почти в полунощ по улиците на Кефлавик – градът, където никой не слиза, освен за летището. Ние обаче трябва да се прибираме, защото сутринта ни чака обратният полет към Лондон.

 

Приключенията на Тромбаляшка

(с прасето Свинокио и плевелчето Чушко)

– Тромбаляшке! Тромбаляшкеее!

– А?

Сепна се. Чистеше си с прахосмукачката, припяваше си любимо парче на “Мекици дърпат жици”, а и се беше замислила.

– Спри го малко това! Трябва да се почеша.

– Уфффффффффффф! – въздъхна Тромбаляшка, почеса се по тромбата и изключи прахосмукачката. – Готово!

Прасето Свинокио извади щепсела от зурлата си и се почеса.

– Така и не можах да разбера защо не я включваш в стенните зурли – каза троснато и огледа щепсела.

– Защото стенните зурли са неподвижни. А ти можеш да подтичваш заедно с мен  и прахосмукачата – отговори Тромбаляшка развеселено.

– Хмммм… Е да амаааа… – Свинокио посочи зад себе си и изгрухтя доволно при вида на следите от калните си копита.

***

Тромбаляшка и Свинокио стояха наведени над саксията с малко зелено растение, а пред прозореца фучеше зимна виелица.

– Ще стане хубава и голяма чушка! Тлъста! – каза доволно Свинокио.

– А ако се окаже плевел? – озадачи се Тромбаляшка и прокара лапа през тромбата си, за да се увери, че  е на мястото си.

– Пак ще го обичаме – отговори бавно прасето. “Особено с ориз” – помисли си, но реши да не го казва на глас.

***

– Ама какво сега? – изнервена попита Тромбаляшка. Със Свинокио бяха тръгнали към големия град да купят отлежала помия, био-кюспе и някакви маловажни неща, които не са за ядене. Обаче ето, точно преди да се качат на влака прасето се запъна. Стоеше до изхода на гарата, гледаше стената и почесваше зурлата си.

– Кажи деее! – продължи котката.

– Ами ъъъъ…. виж сама на табелката:

“…Във влаковете не се допускат лесно запалими, отровни, обемисти, ЗЛОВОННИ или опасни предмети….”

– Уффффффффффффф! – въздъхна Тромбаляшка. – Е сега вече ще те изкъпем!

– Аааа не! Предпочитам да ме въртиш в голямата зурла 🙁

***

Така и не стигна до къпане. Свинокио си спомняше как се е къпал веднъж като е бил малко прасенце и колко ужасно е било. Затова когато Тромбаляшка държеше да е чист, го пъхаше в голямата зурла и го изпираше заедно с пуловерите.  После го простираше на въжето да изсъхне с другото пране. Прасето никак не обичаше да го перат в голямата зурла, но поне използваше времето за съхнене да си прочете вестника:

***

Плевелчето Чушко се припичаше доволно на слънце. Бяха му обещали да го обичат и да не го плевят и сега се наслаждаваше на голяма саксия на слънчево място.

Тромбаляшка засаждаше цветя. Свинокио й беше изкопал дупките с учудващ ентусиазъм и сега лежеше до Чушко и я гледаше.

– Кога се очаква да дават плодове? – запита колебливо прасето и потупа шкембе-чорбата си.

– Плодове ли?

– Ъхъ. Кога ще ги ядем?

– Това са цветя, Свинокио. Не дават плодове. – обясни търпеливо Тромбаляшка.

– Хмм. Значи са зеленчуци?! – зачуди се прасето и зарови копита в земята.

***

Така прасето Свинокио и котето Тромбаляшка прекарваха весело дните си. Вечер, след като положеха изнурени лапи и копита на масата, котето отваряше бутилка помия, като използваше навитата опашка на Свинокио за тирбушон. Накрая се завиваше с пачата му и заспиваше, а тромбата й пулсираше уморено.

А на плевелчето Чушко му се готвеше нещо друго, но за това – в някоя следваща приказка.

 

Банична магия за слънце

Тая сутрин вождът на зурлестите Кални копита се събуди много притеснен. Излезе навън, но лютият студ вледени зурлата му и набързо се прибра при огнището. Протегна копитата си към огъня в опит да ги размрази. Нямаше особен успех.

Но най-лошото все още предстоеше. Старейшините на селото бяха насрочили събрание за след две луни – събрание, на което щеше да се реши съдбата на името му. Кални копита! Толкова горд беше със своето име, а сега някакви спаружени глигани искаха да му го вземат. Ако до след две луни копитата му не се размразят, ще трябва да приеме името Замръзнали копита. Или да сдаде властта. Лошо! Почеса зурлата си, захапа замръзнала динена кора и потъна в нерадостни размисли.

Когато изгря следващата луна, заспа трудно. Вечерта едва беше прокопал пъртина до склада с люспи от домати само за да разбере, че са замръзнали. Наложи се пак да вечеря дехидратирано кюспе, което купи от “супермаркета”, както незурелстите пришълци настояваха да се назовава шатрата им.

Присъни му се нещо и се събуди по-бодър от обичайното. Имаше идея.

“Внимание!” – прозвуча сутринта по пряката радиовръзка от шатрата на вожда Кални копита до всяка кочина в селото и особено до шатрата за консумация на лули и огнена вода. Там се събираха шаманите и незурлестите пришълци.

“Внимание! Братя, а и вие пришълци, слушайте:

Аз, вождът Кални копита, давам половината си динени кори, половината си вигвам, половината си кюспе, и половината си огнена вода на оня, който успее да накара слънцето да изгрее днес, да прогони снега и студа от нашите земи, и да размрази копитата ми!

Казах.”

Радиото изпука и събщението свърши.

Започнаха да идват шамани. Шаманът Калната зурла запали големи огньове и танцува в кръг около вкисната тиква. Шаманът с името Който яде тикви до пръсване нареди тотем от динени кори и прави магически заклинания. Незурлест шарлатанин се опита да излъже вожда с кварцова лампа и беше направен на наденички. Шаманът Зурла като железопътен тунел направи специални отвари с огнена вода и омагьоса себе си, но не и слънцето. Тайнствен незурлест с рошава козина, носещ името Опашка като четка за обувки, донесе някакви железни предмети. Вкара въжетата, които стърчаха от тях, в други предмети, подобни на зурли. За момент започна да топи снега но изведнъж се разхвърчаха искри, единият предмет гръмна и опуши муцуната на незурлестия.

Дори и шаманът Който грухти като хипопотам дойде. Направи огромен тотем от картофи, постави кюспе и няколко бутилки отлежала помия. Танцува, пя, прави заклинания. Нямаше ефект.

Кални копита беше отчаян. Всички шамани се изредиха, допусна участници дори и от незурлестите пришълци, и въпреки това слънцето не се показваше. Легна пред шатрата и започна тъжно да рине снега със зурла. Не му пукаше, че ще замръзне. Какво пък? Най-много да го накарат да се прекръсти на Замръзнала зурла. Все тая. Проклет да е тоя студ и незурлестите пришълци, които го донесоха!

– Вожде!

– Ммммм?!

Кални копита надигна зурлата и си разтърка очи. Пред него стоеше засмяна рошава незурлеста  с червена репичка вместо нос и наполовина пъллна бутилка огнена вода. Коя пък е тая и защо си позволява да прекъсва съня му? Но пък ако не беше тя, можеше да го застигне бялата смърт и да свърши като замразен котлет в “супермаркета” на незурлестите.

– Ти пък коя си?!

– Дошла съм да ти направя банична магия за слънце – каза незурлестата и се засмя предизвикателно.

– Уф, не ме занимавай, цял ден гледам магии и ми писна на зурлата! Особено път вие, незурлестите, за нищо не ставате. Само знаете да се наливате с огнена вода и да носите странни предмети, от които хвърчат искри. Не, благодаря! Казах! – Кални копита се врътна и прибра в шатрата, като опшаката му пружинираше от отегчение.

Входа на шатрата се отвори и незурлестата нахлу вътре. Ама че е нахална!

– Тая няма да стане – каза тя – ти обяви по радиото че състезанието продължава до следващата луна! Лично с бишкотите си го чух! Ти си великия вожд Кални копита и думата ти е закон, нали?

– Хмммм…. грух… ъъъ даааа – замисли се Кални копита и бръкна с копито в зурлата си. Няма как, ще трябва да остави и тази досадница да му покаже магията си.

Незурлестата извади кръгла тава и се захвана да шета около огнището. Кални копита се отегчи и заспа. Сънува топли страни, розови свинички, свят, населяван само от зурлести, динени бостани и планини от кюспе. Събуди се от апетитна миризма на нещо печено.

– Хайде де, яж! – засмя се незурлестата и подаде на вожда кръгла тава с баница, която беше наредена като слънце с лъчи.

– Хъ хъ, и с това мислиш, че ще повикаш слънцето? Ха ха ха, чудни животни сте вие незурлестите. Поне ме развесели! Мисля дори да ти дам име: ще се казваш Репичка вместо нос! А?

– Яж и млъквай – каза весело незурлестата с репичка вместо нос, отпи от огнената вода и захапа от баницата.

Кални копита се зачуди на дързостта й, но реши първо да похапне преди да реши какво да я прави. Започнаха да ядат – на вожда му заплющяха ушите от удоволствие, а репичката на незурлестата стана още по-червена. Като изядоха баницата се тръшнаха до огнището. Кални копита грухтеше доволно, а незурлестата мъркаше и си почесваше репичката. Вкусна топлина се разля по тялото на вожда на зурлестите.

Копитата му се размразиха.

Джумерко и Сатърчо

Тръшна вратата и излезе навън. Дишаше тежко. Отправи се към стената, на която зловещо усмихнат висеше Сатърчо.

– Е сега вече ще се колим! – отсече Джумерко и посегна към Сатърчо.

На масата в кухнята една нахапана тиква недоволно почесваше дръжката си и се оглеждаше притеснено. Все още не знаеше какво й мисли Джумерко.

А иначе той беше привидно добродушно животно с розова зурла и рошава четина. Приличаше на прасе.

Но не беше.

***

Няколко дни след заколението и изяждането на злощастната тиква Сатърчо си почиваше на закачалката, а Джумерко беше излязъл в гората да си търси жълъди. Срещу него се зададе животно с жълъд на муцуната, което подскачаше из шумата и търсеше нещо.

– Хммм. Ти пък какво си?! – запита Джумерко не много дружелюбно – и защо имаш жълъд на муцуната?

– Яяяяяяяя!… – зяпна животното – Ти кой си? Аз съм тромбеста котка. И това не е жълъд, а тромба. Ние имаме тромби! Ние сме изчезнал вид, аз май съм последната… Много сме ценни. Чувам, че давали по сто чувала гнили картофи за кожа от тромбеста котка! Представяш ли си? Ето затова изчезваме! Толкова е тъжно! Аз обикалям из шумата да си търся мишки… Ние, тромбестите котки, много обичаме мишки! Обикалям и си ги търся…

Животното продължаваше да говори неспирно, но в съзнанието на Джумерко се въртеше фразата “Много сме ценни”, а очите му бяха станали на чували с вкусни гнили картофи.

– Така си карам аз в гората – продължаваше тромбестата котка – обикалям и си търся мишки. Самотно ми е малко, обаче обичам мишки. Абе, ти не си ли планински гушливец? Виждала съм снимки, много приличаш на такъв! А уж били изчезнали! Чувала съм, че планинските гушливци са много добри животни!

– Ъъъъ, да, дааа, разбира се! Заповядай у нас да пием отвара от жълъди, а? – каза мило Джумерко.

Това, което беше пропуснал да й каже, е че отдавна изчезналият планински гушливец има отровен двойник – домашният лукав прасуняк. Именно такъв прасуняк беше Джумерко.

***

Докато пиеха отвара от жълъди и котката бъбреше непрестанно, прасунякът трескаво обмисляше планове, а Сатърчо зловещо се поклащаше на закачалката.

Тромбестата котка пиеше отвара.

Джумерко стана.

Посегна към Сатърчо.

В главата му се въртяха мисли за хубави, натъпкани до пръскане чували с гнили картофи.

Хвана Сатърчо.

– Може ли още малко отвара от жълъди? – попита тромбестото коте и погледна с големи, жадни очи. – А онова там какво е? Да не е отлежала помия? Много обичам отлежала помия! Знам, че обикновено я харесват прасетата, обаче ето, и ти не си прасе, а планински гушливец, пък обичаш помия…. Може ли една чашка, а?

***

След час Джумерко обядваше вкусна яхния. Сатърчо изморен и потен почиваше на закачалката след дълго разфасоване, изцапан с розова течност. Джумерко въздъхна.

***

– Не биваше да си толкова груб с тиквата! Знам, че тиквите са глупави и все пак са за ядене, но не бива да ги колиш толкова настървено. Ето виж, и Сатърчо е уморен. Следващия път аз ще заколя тиквата. Първо ще й изпея песничка, после ще я изкъпем и приспим, после….

Тромбестата котка продължаваше, а Джумерко се чудеше дали все пак не трябваше да замени една котешка кожа за чували гнили картофи. Може би следващият път…

За щастливите ирландски крави и как в понеделник може да пропуснеш лятото

София – Букурещ – Дъблин – Белфаст – Дери/Лондондери – и обратно

Никак не е добра идея да пътуваш две нощи подред. Особено когато трябва да прекараш деня между тях в жегата на прашния Букурещ. Испанските ни “съквартиранти” в спалното купе на румънския влак бяха пийнали люта българска ракия и проспаха пътуването, но на нас шумът и честите спирки ни дойдоха в повечко.

Освен прашен, Букурещ е и доста неорганизиран град, по което много прилича на София. Чувството, че си у дома, те напуска единствено когато се наложи да разчиташ румънски надписи. Или пък да общуваш с местните. А това се случи поне 7 пъти, когато ни заговаряха на румънски, убедени, че сме от техните. Какво пък, след като един продавач в Истанбул ме обяви за пакистанец, а пък досаден бакшиш в Батуми – за италианец, време беше да стана и влах.

В Букурещ обаче бяхме само транзит. Вечерта ни чакаше нощен полет с някакъв вариант на Боинг, който май беше маскиран ЕърЧавдар (съвместно производство на Еърбъс и Чавдар Ботевград). Поне така се почуствах, когато установихме, че запазените места не важат и всеки сяда където свари в овехтелия аероплан.

Не е като да не сме седели, лежали, спали и яли на земята по летищата, но на местното Аурел Влайку дори и тя е кът: хора и чанти се борят за всяка педя в градинката пред терминала. Летището е строено някъде през 30-те години на миналия век с идеята да подсигурява 3-4 полета на ден. Кой да предположи тогава появата на бюджетните авиолинии, които ще го налазят заради по-ниските такси?

Все пак излитаме навреме, като се изключи тричасовото преместване на полета в последния момент. Благодарим на БлуЕър че все пак ни приземи успешно три пъти – предвид организацията и нивото на обслужването им, мисля, че повече от това нямаше как да очакваме.

Най-после Дъблин

Десетината градуса и дъжд ни събуждат, въпреки че е 5 сутринта. Вземаме такси и за половин час сме в хостел Генератор , където въпреки студа от забравения отворен прозорец успяваме да заспим почти веднага.

Проспахме лятото! Ако в Лондон се шегуват, че лятото е било миналата сряда, то в Дъблин е добре да уточниш и за коя година и колко часа става въпрос. След два часа слънце започва ситният ирландски дъжд, който няма да ни остави докато се метнем във влака за Белфаст. Но за това има време.

Първо да се поразходим по улиците:

Всеки се придвижва с каквото му е удобно:

Дъблинският дъжд е ситен само в началото. После завалява, както си го знаем и у нас и улиците подгизват, а и ние с тях.

Това обаче не сваля местните от колелата. За съжаление не можахме да снимаме секси мацката, която караше с къси панталонки и запазено първо място в мис “Мокра фанелка”, така че
ще гледате този чичко:

На следващия ден дъждът продължава, а ние след кратка разходка с чадъри и дъждобрани се отправяме към гара О`Конъли, откъдето ще пътуваме за Северна Ирландия.

Градчетата по пътя може би заслужават да се посетят:

В мрачен и размирен Белфаст е слънчево и спокойно

Странен е климатът на по-малкия британски остров. На север е по-слънчево и топло отколкото в южната част. Подготвяхме се за дъжд и студ, а то 18 градуса и пече. И така три дни, докато се върнем в Дъблин.

Белфаст все още не може да се отърси от репутацията си на опасно място, въпреки че минаха повече от 6 години, откакто ИРА официално се отказа от насилието. Акциите на двете отцепили се организации, които държат да продължат борбата по стария начин, пък са доста скромни сравнение с нормалната криминална престъпност в повечето европейски градове. Но пък това си има и предимство поне за някои. Мълвата държи тълпите туристи настрана и ги праща в Ейре. Там тъмни балкански субекти изпълзяват по улиците на Дъблин при здрач и се възползват от далеч по-добрата репутация на града.

В Белфаст отсядаме в хостела на Шон и Ръш – печена в занаята двойка. Наблизо е местният университет, от чиято сграда чак
ти се приисква да си студент:

Пинта бира и стек може да се похапне на всеки ъгъл, макар и цената да се равнява на сериозна вечеря в нашенска кръчма. Ние обаче предпочитаме да пробваме истински ирландски сайдер в хостелска обстановка и в компанията на френскоговорящи девойки.

На другия ден поемаме на разходка по ръба на централните части и край една от реките, където ентусиасти тренират гребане:

Едни от забележителностите в Белфаст, а и в цяла Северна Ирландия са политическите графити, които и досега напомнят, че страната е разделена на две. Лоялисти и републиканци обитават различни квартали и рисуват по стените на къщите си. Отбиваме се в близкия Санди Роу на лов за графити:

– Чшшшш… Ей! Ало!!!
– Мммм? (обръщаме се)
– К`о снимъти вий тука, хо`йти насам натам и снимъти къщити, ай сиктир с тез снимки… К`о снимъти там?!
Ирландският акцент е традиционно труден за разгадаване, но все пак успявам да разбера младежите зад нас.
– Аааа… ми е тва тука… не знам думата
– Пъръпета ли бе? К`о му снимъти на пъръпета, тва е на чичо Джон къщътъ и тоя пъръпет е негов и (още нещо, което не разбрах)

Поблагодарихме за неразбираемата информация (или пък ни се караха?) и се измъкнахме от квартала след още няколко снимки и преди да стане тъмно. (Жилищните квартали от типа на Санди Роу са известни като места, в които не е добре да се остава вечер.) Може би затова на изхода на квартала от стената ни изпращат паравоенните части на UDA:

Прескачаме и до друг близък лоялистки квартал, където за съжаление няма графити, а само британски знамена по прозорци и балкони.

За съжаление последната вечер не можем да останем при Ръш и Шон, така че се отправяме в търсене на друг подходящ хостел. Попадаме на Арни, чието обитание е малко овехтяло, но пък достатъчно колоритно за нашия вкус:

Време е да поемем и към последната точка на пътуването, като решаваме да хапнем на St. George’s Market, където има прясна местна храна. Изборът на ирландска кухня се оказва не толкова добър, затова пък има индийска:

По северния бряг към Дери/Лондондери

– Билет`ииии… Няк`уй дъ иска билет`иии?

Разбира се пак сме с влак. Тук той наподобява пътническите на БДЖ но само по това, че спира на всяка малка гара. Акцентът на кондукторката и удобните чисти вагони напомнят, че сме в Северна Ирландия.

Влакът за Дери/Лондондери минава през една от най-живописните части на острова и определено си заслужава. На моменти релсите се движат до плажната ивица, а в други до водопади и скали. По околните зелени полянки пасат щастливи ирландски крави. Доста примамливо изглежда да се опънеш при тях и да захрупаш блажено. Но ние все пак сме тръгнали към Дери/Лондондери.

Жителите все още не могат да се разберат за името на града, така че го изписват с наклонена чертичка. От железниците са по-практични и са го съкраили на L.Derry, което вероятно не се харесва на нито една от враждуващите фракции. Въпреки страховитите описания на града като най-размирната точка в страната, в Дери (извинете, лоялисти, но така ми е по-кратко) е пълно с любопитни туристи. Дошли са като нас да разгледат средновековната градска стена, единствената запазена изцяло на острова:

От стената всички снимат и графитите входа на Богсайд, най-горещата точка на размириците в Дери и сцена на Кървавата неделя. Графитите обаче си струват, така че ние се смъкваме и по-надолу да ги щракнем:

И за да не се сърдят лоялните към Великобритания, все пак снимахме и най-известния от техните графити:

Иначе обстановката в центъра, където хапваме в кръчма тип дюнерджийница е съвсем спокойна:

И хълмиста:

Обичайния практически наръчник ще пусна в отделен пост.

Повече и по-големи снимки има тук, тук и тук.

Завръщането на Мистер Свинко

– Така, такаааа… – мърмореше си Мистер Свинко, докато търсеше подходяща зелевръзка за новата риза от зелеви листа, която Тромбалина му беше подарила.

Ще ми разправят, че съм бил мошеник – продължаваше Свинко. Че съм въртял едни и същи фокуси всеки път. Смешници. Ще видят те, като стартирам новото си шоу!

– Какво си приказваш, Свинко? – попита Тромбалина, която беше вмъкнала любопитната си тромба в кочинката.

– Казвам, че ще им покажем ние какво значи шоу, като включим Роботчо в играта.

– А, да. Впрочем, тъкмо влизах да ти кажа, че той пак е гладен.

– Хм, малко е досаден този робот – Свинко се замисли и почеса пачата си. Добре де, ще му сготвя супа от крушки. Откъсни няколко от дървото в двора, а?

– Отивам! – усмихна се Тромбалина. Готовността й да се катери по дървото за крушки се дължеше на факта, че тя много харесваше Роботчо и възлагаше големи надежди на представянето му на новото шоу с фокуси.

– Шейсет или осемдесет-ватовиии? – провикна се след малко Тромбалина от двора

– Неееее! Не от тези, откъсни от енергоспестяващите! – отговори Мистер Свинко. – Роботчо трябва да влезе във форма за шоуто, затова по-добре да му сготвим диетична супа.

След час Роботчо сърбаше вкусната супа и примляскваше доволно, когато сдъвчеше някоя крушка:

– Вкус-но, вкус-но, о-би-чам круш-ки – говореше металически роботът

Мистер Свинко си помисли, че ще е добре, ако най-после млъкне и отиде да се подготви за шоуто, но запази мислите за себе си. Тромбалина галеше Роботчо по антенките и му се радваше.

Дойде денят на шоуто. Свинко и Тромбалина бяха разлепили плакати:

“Възпявам електрическата зурла!
(невероятно шоу на Мистер Свинко)

Най-изключителните фокуси:
– изчезващи тикви
– котката с гигантската тромба
– как Мистер Свинко изяжда ризата си
– и невижданите чудеса на механичния човек

Със специалното участие на Роботчо”

Доста време Свинко и Тромбалина бяха обикаляли от град на град и от свинеферма на сфинеферма да показват фокусите с изчезваща храна. Понякога жънеха добър успех, понякога не чак толкова. Накрая попаднаха в тази птицеферма, където публиката от трипръсти човки много ги хареса, и решиха да се установят. Доста време ги повтаряха от шоу на шоу, но зрителите не забелязваха.

“Хи-хи, ама че глупави човки”, присмиваше се понякога Свинко, но Тромбалина го срязваше, че трябва да уважават публиката си. “Все пак добре, че и да се разгневят, не са чак толкова страшни” – мислеше си Свинко и четината му настръхваше, като си спомняше как в предното село ги гонеха отегчени от шоуто им глигани.

В един момент обаче медиите започнаха да злословят, че шоуто отдавна се е изчерпало и показва едни и същи фокуси, което пък накара Тромбалина да измисли нещо ново. Така се стигна до идеята за Роботчо и зелевата риза.

Ето че сега беше време и за тях.

– А сегааааа Мистер Свинко ще изяде ризата си!!! – обяви тромбалина и тълпата притихна

– Мммм грух, хруп, хруп, грух… – Започна да примлясква Свинко и хапна ризата си доволен.

– Ама това пак е с изяждане, дайте нещо различно – изкудкудяка жълта човка и се огледа, търсейки одобрението на околните.

– Води робота, нямаме други козове! – прошепна Свинко и след минута Тромбалина въведе Роботчо на сцената. Коремът му беше подут.

– А сегааааааааааа невероятния номер на механичния човеееееееек! – обяви самият Мистер Свинко и посочи робота победоносно.

Роботчо пристъпи напред. Покашля се. Приглади пружинките на главата си.

– Хлъц…. скръц… пльок… май-хап-нах-дост-та-круш-ки – успя да каже и легна на сцената да поспи.

За щастие Свинко и Тромбалина бяха приготвили прасомобила зад сцената и успяха да избегнат повечето гнили домати, които публиката хвърляше по тях.

– Хм-хм, май нещо не ни се получи шоуто – заключи Свинко и почеса зурлата си озадачено, като внимаваше да не вдигне копито от газта.

– Жалко за крушковите дръвчета, толкова ги поливах… – каза Тромбалина загледана назад и почисти гнилия домат, който беше уцелил тромбата й.