– Ей, по-внимателно де, езерото да не е само твое!

– Грух! К`во езеро бе? – Буламачко надигна мократа си зурла от локвата и се огледа. Въргаляше се в калта от два часа и така приятно се беше отнесъл, а сега някакъв сърдит глас го откъсна от заниманието му.  Видя я близо до копитата си – малка зелена жаба, която гледаше недоволно.

– Ти пък коя си?!

– Сладкишка… – отговори сърдито жабата. – Щеше да ме смачкаш. Езерото не е само твое, внимавай малко!

– Това не е езеро бе, жабке, това си е моята кална локва – каза спокойно Буламачко – тук си се търкалям всяка вечер, значи си е моя.

– Сладкишка се казвам. – отбеляза жабата.

Буламачко я загледа и се почеса по зурлата. Жабата беше зелена и сладка, със заоблени бутчета и големи очи. Прасето се сети за нещо, което беше чело наскоро: ако целунеш жаба, тя се превръща в принцеса. “Мммм, ще си хапна вкусна принцеса с кайма” – помисли си Буламачко и я целуна по муцунката. Сладкишка се стъписа и примигна няколко пъти. После се усмихна. “Хммм, не се превръща в принцеса” – помисли си Буламачко разочарован, но реши да прибере жабата в кочинката,за да продължи с опитите.

Буламачко и Сладкишка заживяха в свинска идилия. Търкаляха се заедно в калната локва, ловяха мухички, правеха си сладко от динени кори, ринеха картофки и колекционираха люспи от домати.

Понякога Буламачко подаваше на жабата парче кашкавал и я целуваше по муцунката с надежда. Много му се хапваше принцеса с кашкавал, но не се случваше магията.

Вечер докато Сладкишка ловеше мухички, Буламачко се въртеше около огнището и приготвяше поредната си гозба.

– Сладкишкееееее! Ела да вечеряме!- Провикваше се Буламачко, докато пускаше последния гнил чесън в казана и се облизваше.

– Какво си приготвил тази вечер, Буламачко? – питаше Сладкишка

– Супа от кюспе с гнили краставици, огризки от ябълки, люспи от домати и помия, мила Сладкишке! – казваше Буламачко весело и грабваше най-голямата тиквена паница.

– Ъъъъ колко вкусно звучи, Буламачко. Жалко, че… ъъъ хапнах доста мухички и нещо не съм гладна.  Следващият път ще хапна.

Така обаче ставаше всеки път. Буламачко готвеше вкусни гозби от ябълки, помия, люспи от домати и гнили зеленчуци, а Сладкишка все беше яла мухички и не беше гладна.  Имаше нещо съмнително в цялата работа.

– Сладкишке, я кажи, ти изобщо харесваш ли гозбите ми? – попита най-накрая прасето и почеса пачата си с любимата си дървена лъжица.

– Ами ъъъъъ дааааа, Буламачко, много ги харесвам… Аз просто защото гоня мухички вечер и ги похапвам, затова ъъъъъ не съм гладна. – заоправдава се жабата и завъртя комбалите си.

“Хммм, ще видим тая работа” – помисли си Буламачко и отиде да се потъркаля в локвата. Трябваше да сготви нещо още по-специално, за да е доволна Сладкишка –  някакъв изключителен деликатес. Прасето се сети нещо, стана и отиде в кочинката си. Извади една стара книга, наплюнчи копитца и зачете.

На другата вечер прасето се въртеше около огнището и мяташе сънливи лукови глави в казана.

– Сладкишкееееее! Ела за вечеря! Голям деликатес готвя! – провикна се Буламачко и пощипа зурлата си доволно.

– Ами аз ъъъъъъ… – започна Сладкишка, но прасето я прекъсна:

– Знам, знам, папкала си мухички. Нищо, ела тук поне да ми правиш компания.

Буламачко разлисти страницата и зачете внимателно:

“Като се задуши лукът, поставете пресните жабешки бутчета и посолете”.

Прасето пак пощипа зурлата си, грабна сатъра и погледна към бутчетата на смутено примигващата Сладкишка. Луковите глави се бяха задушили добре.