На манастирската софра

– Да похапнем, а? – предложи протодякон Прасоний и приглади пачата си, както правеше винаги в тържествени моменти.
– Да похапнем бива, отец Прасоний, ама пак ли гнили круши? – попита вяло йеромонах Грухарий – Писна ми на зурлата от тия гнили круши.
– Отче, я виж какво къкри на огнището – подкани го вместо отговор протодякона.

От казана се носеше апетитна миризма. Йеромонах Грухарий надникна и очите му се навлажниха от радост при вида на патицата, която се вареше неохотно вътре.

– Да се свети името ти и да настане твоето царство кулинарно, отец Прасоний! – отбеляза тържествено Грухарий и се зае да наточва глигите си – Хубаво си поработил днес май!

Протодякон Прасоний и йеромонах Грухарий бяха съратници от стари времена и заедно поддържаха манастира “Свето преугощение” години наред. Животните от махалата редовно идваха там да се изповядват, да чуят блага дума, да получат морална подкрепа и да се поучат от преблагочестивите пазители на храма.

Когато идеше посетител да се изповяда, двамата монаси се събирахе заедно да решат къде да го изпратят.

– Ти, чадо мое, ще идеш в ей оная колибка да те преслуша йеромонахът – казваше протодякон Прасоний, който имаше задължението и правото да разпределя изповядващите се според благочестивата си преценка. Обикновено Прасоний казваше тъй, когато идеше някой рошав глиган да се изповяда, и йеромонах Грухарий отегчено отиваше в колибката с чаша помия да слуша. Старецът понякога заспиваше от скука, та се налагаше протодяконът да обяснява, че другарят му е изпаднал в транс, слушайки поразителните грехове на мирянина.

Някой път обаче, протодякон Прасоний казваше:
– ти ще идеш, сестро моя, е те в оная колибка, да се изповядаш пред моя благочестив съратник.

Чуеше ли това, Грухарий потриваше копитца доволно, защото то някак все се случваше, когато за изповед идваше дългокрака човка с хубави перца. Обикновено след изповедта човката излизаше с тихичко смутено “ко-ко-ко” и оправяше разхвърчалата се перушина. Такива човки често се връщаха за изповед при йеромонаха, което пък караше протодякона да заключва, че много грехове има по тоя свят и че двамата трябва да служат още по-съвестно, за да ги излекуват.

Разбира се, имаше и случаи, когато Прасоний сам изслушваше грешниците. Например най-често това се случваше, когато дойдеше някоя охранена патица или друго апетитно животно.

– Ела сестро, ела да се покаеш и всичко ще ти бъде простено – казваше протодяконът и отвеждаше грешницата в третата изповедалня. Такива дни завършваха много добре за него, а понякога и йеромонах Грухарий намазваше от гозбите.

Един слънчев ден двамата поливаха тиквите пред храма и подрязваха манастирската лоза, обсъждайки следващите проповеди, гроздовата помия и други храноугодни дела. Денят беше спокоен и в храма нямаше много посетители.

– Виж ти, виж ти – зачуди се йеромонах Грухарий, загледан в елегантата жаба, която колебливо пристъпи през вратата. – Тази не съм я виждал досега.

– Нова е явно, аз ще я взема – рече Прасоний и пощипа цурлата си.

– Да мине при мене първо, а? – запита с надежда йеромонахът, на който жабата май беше харесала.

Докато двамата обсъждаха възможностите, жабата се приближи и поздрави учтиво:

– Добър да е денят ви, Ваше Благовейнство – каза тя към Прасоний
– Грух да ви благослови, Ваше Всепреподобие – обърна се после към йеромонаха. – Дошла съм да се изповядам.

“Брей, че образована и елегантна жаба!” – помислиха си и двамата и се отдръпнаха да поговорят насаме. След кратко съвещание и обсъждане на рецепти за жабешки бутчета решиха да я изповядат заедно в изповедалнята на протодякона.

– Говори сега сестро, чадо мое – предразположи я Грухарий, докато Прасоний подреждаше вилиците и тиганите.

– Какво дрънчи там отзад, отче? – запита жабата иззад преградата

– Ааа, нищо, ниииищо, чадо мое. Не се притеснявай, кажи какво води грешната ти душа при нас. – каза Прасоний и смигна на приятеля си със сатър в ръка.

– При вас, преподобни, ме води… – започна колебливо жабата и продължи след няколкосекундна пауза – водят ме сведения за безследно изядени животни!

– Ъъъъъ? Каквоооо? – запита изненадан йеромонахът

– Хъ хъ, ти нали беше дошла да се изповядаш, сестро, какви са тия небивалици, които бръщолевиш? – появи се иззад преградата Прасоний със сътър в ръка и блестящи очи.

– Достатъчно – приключихме с цирка, господа! – отсече жабата и извади значката си, на която пишеше “сержант Жабинг, кулинарна полиция”.

Прасетата се спогледаха притеснени за секунди, но бързо дойдоха на себе си. Прасоний се приближи със сатъра и каза:

– Е, като сме приключили с цирка, да започнем с разфасоването – каза протодяконът зловещо и прокара копито през острието.

В същия момент вратата се отвори с трясък и вътре влетя лейтенат Прасейшо с още няколко униформени:

– Господа… мисля, че разфасоването се отлага… поне за следващите няколко години, които ще прекарате на топло… – каза хладно лейтенант Прасейшо, постави тиквените си очила и арестува духовниците.

Следва продължение.

4 thoughts on “На манастирската софра”

  1. Заглавието ми харесва 😀 Мисля да е само две серии, но ще видим, при Прасейшо никога не се знае 🙂

  2. Е… стига де…
    Това щеше да бъде приказката, в която другото животно (едно симпатично такова, скромно, добро) не са го изяли.

    Компенсация за Сладкишка един вид… още страдам по загубата на тази жабка 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *