Двайсетина рошави прасета с тиквени очила се взираха в огромни монитори, жестикулираха, грухтяха, почесваха си зурлите и се потяха. Около тях килограми люспи от домати и кюспе бяха разхвърляни по бюрата и по земята. Но това нямаше значение, съвсем скоро целият свят щеше да впери поглед в резултата от тяхната работа.

– Ама че свинщина! Хикс по игрек не може да бъде различно от две тикви, няма как просто! – ядосваше се едното прасе и потропваше с копита.

– Хмммм, игрек върху ламбда ми дава кило и половина паприкаш, хм, хмммм, притеснява ме тая работа… – мърмореше си замислен и инж. Свинухин

– Аз не бих отказал кило и половина паприкаш в тоя момент, инж. Свинухин – опита се да разведри обстановката вечно засменият Грухи Грухарин – единственият в групата, който се тревожеше повече за личната си кондиция, отколкото за инженерните проблеми.

Тази група прасета разбира се беше инженерният екип, подготвящ скачването на Трансгалактическия Суджукотранспортер (ТС) с Международната Колбасарска Станция (МКС).

Грухарин обаче не беше прав да се тревожи. Не само че беше опитен пилот, но и този път изобщо нямаше да лети.

***

Писана Черешкова весело си приглади опашката, напудри си тромбичката и почисти лапичките. Днес трябваше да бъде много красива – щяха да я дават по телевизията! Запя си популярния шлагер “Пастети в космоса” и тръгна към гардероба да си избира поличка, обувки от миша кожа и шапка с перца от гълъби.

– Мамка му и прасе! – изпусна се Писана. – Ами че шапката няма да влезе! – Почеса се по тромбата и захвърли шапката на страна.

Нямаше как да се събере просто. Не и в скафандъра.

Писана Черешкова беше пилотът на мисията по скачването с МКС.

***

– Хайде момчета, хайде, няма никакво време! – Грухи Грухарин започваше да става нервен. Въпреки че нямаше да лети, работата му беше отговорна – трябваше да наставлява и окуражава главния пилот на мисията. Трябваше да почеше писана зад ушичките, да й подръпне тромбата, да й сипе млекце… все отговорни неща, дори за опитен космонавт като него.

– Капитан Грухарин, моля ви се не внасяйте допълнително напрежение, сложни изчисления се правят тука! – намеси се поизнервено инж. Свинухин, ръководителят на инженерната група.

– Точно така!!! Тоооочно така, да го вземат колбасарите!! Ако теглото на кораба плюс пилота се равнява на двайсет зелки и половина, със сигурност ще успеем да направим скачването с ускорение от 3,5 и скорост 600 турбосвински възела! – развика се младият инж. Тлъстопрасов.

Групата прекрати нервното ядене на кюспе и се скупчи пред неговия монитор. Ама разбира се, това беше решението! Сега оставаше да се направят някои рутинни допълнителни измервания и проверки и мисията можеше да започне!

– Много е важно да не изпускаме момента, момчета, МКС ще бъде на подходяща дистанция само за няколко часа! – насърчаваше колегите си инж. Свинухин.

***

Писана Черешкова примижа доволно, когато Грухи Грухарин я почеса зад ушите. Изпи си млекцето, облиза си лапичките и пристъпи към скафандъра.

Разбира се инженерната група бе свършила работата си навреме – всички изчисления бяха направени, полетът щеше да започне по план. “И ще стана телевизионна звезда” – помисли си весело Черешкова и поглади коремчето си.

Скафандърът също беше по мярка.

– Железен екип сте събрали, ей! – не се сдържа Писана и пощипа Грухарин весело по зурлата. Той се усмихна доволно и скромно поглади шкембе чорба, макар и да нямаше заслуги за събирането на екипа.

***

Прасетата от инженерната група пак впериха погледи в монитора. Всеки момент пилотския модул на Трансгалактическия Суджукотранспортер щеше да бъде докаран на свинедрума, прикачен към транспортера и полетът щеше да започне.

Вратата се отвори и на нея се появи смутен Грухи Грухарин.

– Ъъъъ, момчетааа, а кой точно проектира пилотския модул, хъ-хъ? – запита капитан Грухарин и почеса кратуната си озадачено.

– Мммм, мхъъъ, грух, не бях аз, хмм, и аз не бях… – започнаха да мънкат инженерите.

– Защо бе, Грухи, какъв е проблемът? – запита приятелски инж. Свинухин.

– Я елате да видите – каза Грухарин и продължаваше да се почесва.

***

Двайсетина рошави прасета с тиквени очила се взираха пред себе си и почесваха зурли, кратуни и шкембе чорби.

– Хм, хм… – каза един младши инженер

– Хм, хм? – запита носово Писана Черешкова от пилотския модул

– Стои й идеално… – почеса се и инж. Свинухин – само тоя малък проблем…

Тромбата на Писана Черешкова стърчеше през люка а тя примигваше разочаровано отвътре.

– Опитах се да я натъпча, ама… – каза замислено капитан Грухарин и се почеса.

Групата постоя няколко минути.

– Момчета, може ли някой поне да ме почеше по тромбата? – запита невинно Писана Черешкова…