All posts by Кот

Будапеща – куцо начало и супер преживяване

Будапеща започна зле – гарата беше огромна, а маджарския звучеше като китайски. Нямахме карта, тоест досвидя ни се да дадем 15 лв в Хеликон-а в София и решихме да си купим от Будапеща. Е да, ама не. Никъде на огромната гара Keleti не продаваха карти. Обаче щастливата звезда на унило-неангажиращо-безразличната Кот и този път проработи – открихме информация за туристи, където раздаваха безплатни карти на центъра. Малко преди да се изнижем с една почти неразчитаема разпечатка от гугъл мапс в комбинация с описание за маршрута от съвсем друга гара и да разчитаме на  показанията на компаса… А, да… изпуснахме и гарата, на която трябваше за слезем – Ференцварош. За наш късмет, защото Келети се оказа далеч по-близо до хостела.

гара Keleti

На всичкото отгоре пострадахме от заблудата, че щом сме в средата на Европа и в Белград всички са били коректни с нас до миличасти от динара, няма опасност някой да ни излъже с парите в Будапеща. Ахтунг! Винаги носете дребни пари за тоалетна (или разваляйте) и пропускайте онази до линиите на Келети. Долния кенеф е по-чист и връщат точно. 200 форинта е дребна сума, но ми скапа онова първо впечатление и бях кисела чак докато се добрахме до хостела. Куцах по улиците след Прасунсен (от дългото ходене в Белград с гуменки ми беше забрал показалеца на крака и туптеше доста обезпокоително)  и се чудех защо си причинявам всичко това.

Обаче Ginkgo Hostel определено си струваше усилията! Ще драсна по-подробно за него в Живот отвъд Околомръсното, а тук… един поглед на дворчето с фонтан-градина 🙂

Ginkgo Hostel

Хвърлихме багажа, теглихме си душ, ударих едно бързо лечение на пръстчето (в импровизираната си аптечка имах само Fastum Gel за старите ревматични кокали, но неизвестно защо помогна)  и се изнизахме навън за един вечерен поглед към града.  Обикновено за подобни проблеми ми изписват бирена мая и това естествено беше повод да се размрънкам, че искам бира. Така де… къде ще търсим аптека посред нощите и как всъщност се превежда “бирена мая” на унгарски?! 😉 Прасун естествено беше примрял от глад и единодушието беше пълно – търсим място, където да хапнем и пийнем бюджетно. В 10 вечерта и на единствената улица, която познавахме за момента – Rakoczi.

t03 t01 101

Всъщност не липсваше улична храна дори и късно вечерта. Прасун си взе ориз от един китайски и се навряхме да пием в някакво странно магазинче за хляб, вино и бира :), в което имаше и страхотни хрупкави кифлички с някакъв интересен черен пълнеж. А Dreher е приятна бира, особено наливната. Взехме си и за хостела и седнахме на бира и китайско във фоайето, след което заспахме като къпани.

Сутринта пихме един бърз чай и се измъкнахме на разходка. Няма начин да разгледаш Будапеща за един ден, особено пешеходно. Както и в Белград, потърсихме велосипеди под наем с идеята да разгледаме колкото се може повече интересни места в града и този път имахме по-голям късмет. От хостела наехме две стари колелета за целия ден и се метнахме в приключението.

Будапещенските вело алеи

са направо мечта 🙂 Освен покрай реката, обикалят и из центъра, минават покрай всички интересни места, които би искал да види един турист, имат си собствени светофари, указателни табели на колко километра е едикоя си забележителност… дори пешеходни пътеки. За хората, на които от време на време им се налага да пресекат пътя на велосипедистите. Велоалеята имаше дори тунелче.

18 17 19

Трудно ни беше да свикнем и с културата на унгарските шофьори, но още по-трудно ни беше после да отвикнем. Куриозен случай – спрели сме на тротоара пред една пешеходна пътека без светофар и обмисляме по-нататъшния си маршрут. По едно време Прасунсен забеляза, че всички коли са спрели пред пътеката и чакат търпеливо нещо си. Оказа се, че чакат нас, при това 7-8 минути! Никой не наду клаксона и никой не се развика… за това пък ние се почувствахме като аборигени 🙂

151

Колелета могат да се наемат на много места в центъра, има достатъчно стоянки за велосипеди,  както и вело-рикши, с които да ви повозят, ако ви мързи да въртите сами педалите.

велорикши

Мостовете през Дунав

Szabadsag hid

Стават за колелета, както и за пешеходни разходки, въпреки големия автомобилен трафик. Красиво е, особено гледката на Парламента от другата страна на реката. Ние се ориентирахме по цветовете на 3-те по-впечатляващи, защото наименованията в картата са трудно произносими 🙂  Благодарности на CitySpy… сетили са се какъв проблем може да има човек, ако не успее да върже езика си на фльонга 🙂 Безплатни хартиени версии на техните карти имаше в хостела.

Старите сгради в центъра

26

Очарователни и страхотно добре поддържани. Е… имаше и една като от филм на ужасите (тоест напомняше на софийските), но се оказа за продажба. Снимах първите 2-3 часа и накрая се отказах – нямаше критерий, по който да правя подбор, а задръстих картата на фотоапарата с архитектура 🙂

Зъбчатата железница

25

само я погледахме… решихме да не се возим. Нямаше голям смисъл да се чудим къде да заключим безопасно колелетата и да изръсим една камара пари заради съмнителното удоволствие да лазим с влакчето нагоре по баира. Обаче съжалявам за всичко онези крепости, дворци и паркови алеи наоколо, които пропуснахме и само погледнахме отдалеч. Нямаше време, нямахме и сили май вече 🙂

28

Водата

питейна вода има навсякъде и е хубава

В Будапеща водата от водопровода се пие и е много вкусна. Няма нужда да купувате минерална вода, работещи улични чешмички има из целия център.

Храната

30

е много важна част от нашите пътешествия. Когато оставиш Прасунсен дълго време без храна, той става нервен и раздразнителен. Време беше отново да похапнем, преди да е набелязал най-близкото блюдо до себе си, тоест мен. Обаче да намериш в центъра на Будапеща евтино ресторантче с типично унгарска и в същото време вегетарианска кухня е почти невъзможна задача и отново опряхме до уличната храна.  В Будапеща са на почит арабската, азиатската и турската кухня или поне с такова впечатление останахме. Хапнахме много добри фалафели, набелязахме си едни много вкусно миришещи зеленчукови манджички за по-късно и се запътихме да оставим колелетата в хостела. След повече от 6 часа на седалките вече ни боляха дупетата, а и на мен отново ми беше време за бирената терапия 🙂

В арабските и турските ресторантчета в Будапеща не сервират бира, а не ни се сядаше отново в симпатичната  денонощна закусвалня. По-забавно е да пробваш повече места. Тръгнахме да си търсим бирарийка и попаднахме на забавно изглеждащ пъб, от където можеш да се вмъкнеш в едно подземие, за да слушаш и жива музика. Е… ние само седнахме на по една Soproni, порадвахме се нощна Будапеща и станахме тъкмо навреме, за да освободим масата на една огромна тайфа туристи. Явно заетата маса до прозореца привлича клиенти.

Panic Pince music club

Първата сутрин в хостела пропуснахме закуската, оказа се, че сме сгрешили. Страхотен домашен хляб с хубава препечена коричка и сладко по избор е съвсем стандартна, но вкусна закуска 🙂 Не ни се тръгваше изобщо, обаче… влакът за Белград беше по обяд, а между него и този за София имаше само час и половина.

египетски ресторант Нил

Обядвахме в много чист и приятен египетски ресторант до гарата с прекалено българско меню – имаше нещо, което приличаше на кебапчета със салата от домати и краставици, нещо, което приличаше на мешана скара и нещо, което приличаше на овчарска салата 🙂

Пътуването обратно

също започна куцо. Влакът тръгна с 50 минути закъснение и до Белград вече беше натрупал повече от 2 часа. Изпуснахме връзката Белград – София и се наложи да търсим късно вечерта къде да преспим. Е… пари ни бяха останали достатъчно, така че предложението ми за пейка в парка Калемегдан се отхвърли с мнозинство от 1 лапа и 2 копитца, така че си намерихме 2 свободни легла в обща стая в хостела точно срещу белградската гара.

Компанията изглеждаше доста интригуваща: дългокос брадясал немец, който се прибираше от Пакистан или поне нещо в тази посока (съдейки по 3-те чифта остатъци от чорапи, които беше проснал да съхне на леглото и прокъсаните туристически обувки, вероятно е провървял голяма част от пътя пеша), една девойка, която слушаше разказа му с възторг и още една, на която също като нас немския не й е силната страна, но за това пък имаше хубави крака и къса нощничка.  Отстъпих на Прасунсен долното легло с мотива, че ще има страхотна гледка към момичетата, но всъщност пъкления ми план беше да се отдалеча максимално от обувките на немеца. Смърдяха ужасно 🙂

Бяхме прекалено уморени, за да се пробваме да контактуваме със съквартирантите си по стая, а и щяхме да потегляме рано сутринта. За това пък във влака за София се оказахме в едно купе с още по-интересна пътешественичка – сингапурката Джоан, която е тръгнала през Китай, Монголия и Русия с влак и от 7 месеца обикаля Европа. Седемте часа минаха приятно, а Джоан се оказа страхотен събеседник, от който можеш да научиш страшно много интересни неща.

Прасунсен, Кот и Джоан във влака Белград - София

Чувствахме се страхотно в кампанията й, докато не наближихме София. Идея си нямах какво е да наблюдаваш лицето на чужденец, докато се опитва да прикрие потреса си от гетата и сметищата покрай линиите и мръсната ни, изтрамбушена гара. Не знам дали успяхме да компенсираме скапаното първо впечатление с нещо… дано сме успели. Но този път не се зарадвах, че сме се прибрали в къщи, някак си не успях.

Какво пропуснахме

Много. За чисто един ден обикаляне пеша и с велосипеди (пристигнахме вечерта на 1-ви и си тръгнахме на обяд на 3-ти) успяхме да се разходим само по крайречната част на Буда и на Пеща, малките улички по пътя от гарата до хостела ни и по велоалеите из центъра (периметъра между парламента, операта и музея не е никак малък). Съжалявах много за двата доста интересно звучащи (поне на картата) парка – островния Margit sziget и градския парк с музеи, зоологическа градина и замъци, но бяха по-далеч, а ние се поизморихме доста. Обаче за нас е по-важно да усетим града, хората… май и този път се получи.

Будапеща ще ми липсва… толкова неща не успяхме да видим там, толкова неща ни харесаха, а не можахме да повторим. Не знам кога ще успеем отново да отидем там, но се влюбих в този град, честно.

В Белград – встрани от организирания туризъм

По принцип трудно се навивам да тръгна. Толкова много работа, всичките ни бъдещи проекти, чакащи някакво сводобно време, къщата трябва да се изчисти… оправдания бол. Но тръгна ли, така ме подхваща Пътят, че Прасунсен едва ме вкарва в коловоза за към дома.

А пътят този път щеше да бъде София – Белград – Будапеща – Белград – София.  Пет дни с четири преспивания. Всъщност по план трябваше да са 3, за 4-тото съм виновна аз… ама за него – в будапещенския разказ 🙂

А, да, пътувахме с влак, както обикновено за по-близки дестинации. Пътуването с влак си има доста предимства – бърз митнически контрол, като начало. Сръбската митничарка направи опит, признавам… но внезапно изскочилите от раницата джапанки на Прасунсен много бързо я отказаха. Странна реакция, след като дори и моят чувствителен нос не ги усещаше. Тоалетните в международните влакове са съвсем в реда на нещата за мъже и почти приемливи за жени. Честно казано в някои софийски заведения кенефите са по-кофти… Билетите отиване-връщане без фиксирани дати са доста удобни и съвсем не скъпи. Втората част от пътя (Белград – Будапеща) дори ни изненада с почти двойно по-евтини билети, отколкото очаквахме. И тъй като беше началото на пътя и още не бяхме похарчили парите си, взехме спално купе с идеята да не губим от деня, пътувайки. Обаче не успяхме да спим, участъка в сръбската част е адски друсащ за легнал човек.

кафето на гарата

За това се изсипахме недоспали и гладни в ранни зори на гарата в Белград и първата ни работа беше да потърсим място, където да си изпия кафето, да развалим пари за тоалетна (20 динара, гаровата в Белград е от сорта на нашата софийска) и да разучим маршрута до хостела. Изборът на място за преспиване е голямо забавление, между другото 🙂

С Прасунсен ползваме hostelworld.com, маркираме всички приемливи места, отговарящи на условията ни и се забавляваме да четем отзивите, да сравняваме рейтинги и да проверяваме по картата пътят от гарата до хостела. Нашият Star Hostel Privates имаше целия лукс, от който се нуждаехме – самостоятелна стая с безплатен интернет, кухня, закуска с кафе и чай, съвсем прилична баня, намира се на разумно разстояние пешеходно от гарата. Е… подозирам, че офертата за free rakija е натежала в избора на Прасунсен (имаше я наистина, но така и не я пробвахме), при мен беше рейтинга за чистотата и наличието на велосипеди под наем. Хостелчето е готино и съвсем близо до парка, центъра, реките… и каквото там има смисъл да се види в Белград за един ден, така че ще трябва да преодолеем класическия си мързел и ще добавим в сайта по един добър рейтинг и от нас 🙂

Калемегдан

Обаче часът беше 6 сутринта, а ние бяхме заявили, че ще се появим там в 11, така че трябваше да измислим какво да правим до тогава. Шматкане по улиците, закуска и снимане на сгради за Живот отвъд Околомръсното беше най-логично.  От 2 години имаме карта на Белград и чак в Будапеща разбрахме колко е важно да се разхождаш с огромна, цветна, подробна карта в приличен мащаб, а не с някакви бледи разпечатки от google maps. Гарата е съвсем близо до Сава, така че си избрахме маршрут покрай реката и парк Калемегдан и колкото и да се мотахме, стигнахме в хостела в 9 часа, събудихме младежа на рецепцията, регистрирахме се, тръснахме му багажа да го смота на едно много секюрити място под стълбите и излязохме да се мотаме до 11, докато се освободи стаята ни. Или докато той си доспи, не разбрах кое точно беше с приоритет. Съдейки по количеството ракиени чашки в кухнята на другата сутрин и девойката, която се изниза след него от едната спалня, май всяка вечер му е тежък труд 🙂

Успяхме да се наврем в някаква демонстрация (същата май я имаше и вечерта), да видим най-огромната поща в Европа (а си мислех, че нашата е голяма… явно сред соц лидерите е имало негласно съперничество по този въпрос) и най-сетне да похапнем нещо местно за закуска.

пекарна

В Сърбия закусвалните с разни тестени неща и хляб се наричат пекара. В повечето закуските изглеждат стандартни, от бутер тесто и много кайма, но в тази имаше доста вкусни безмесни закуски, както и симпатична чешмичка, на която после да се измиеш на тръгване. Не знам по каква рецепта точно ги правят, но по улиците се шматкаха доста кльощави сръбски девойки, нагъващи нещо тестяно и огромно, така че… може би са диетични 😉

От Белград трябваше да отпътуваме рано сутринта на следващия ден, така че нямахме никакво време да дремем в хостела – теглихме си по душ, преоблякохме се и се смъкнахме на рецепцията, за да попитаме за велосипеди под наем. Сутрешната разходка вече ни беше дала добра представа за мащабите на града и количеството интересни неща за гледане… беше ясно, че няма да видим много с кракомобил, а градския транспорт убива чара от разходката.

И така, какво може да прави човек в Белград, ако не иска да се движи в стадо себеподобни, водени от екскурзовод?

Да пробва крайбрежната велоалея

велоалея в Белград

Добра настилка, на места с кръпки и калдаръм, но в сравнение със софийските е направо чудесна. В по-голямата си част с две платна. Няма светофари, но пресича улицата само накрая и преминава в градската част. Велосипеди могат да се наемат от Sportska centar “25 maj”, на брега, където Сава се влива в Дунав и самата велоалея има съвсем малка част покрай Дунав… по-голямата е на Сава. Наемът е 150 динара на час (3.56 лева), колелетата не са нови, но са прилични, обаче не дават заключвало.

С тази акция можете да разгледате почти цялото крайбрежие, но си носете минерална вода – чешми има, водата се пие, но белградската не е вкусна. Ние минахме покрай 5 моста, но не пресякохме на другия бряг – следобедът напредваше, а имаше още много за гледане.

Да се разходи из Калемегдан

07

Струва си да се види крепостта, дори и на бързо. За феновете на религиозно-исторически забележителности, малката църква изглежда доста чаровна. Изобщо целия парк с доста добре възстановени руини е много приятно място за убиване на време, за съжаление ние го нямахме. Нищо, следващия път…

Да потренира катерене по крепостни стени

катерене по крепостни стени

Мярнахме 2 групи катерачи, по-опитна смесена компания и едни девойки новаци. Момичетата се засрамиха и се преместиха на друга стена. Всъщност мястото е перфектен декор за ролеви игри, но се съмнявам, че е разрешено да се размахват гумени мечове покрай историческите забележителности 🙂

13

Да хапне на място, където не стъпват туристите

В Калемегдан има страхотно на вид заведение, от което се чуваше тих джаз, но ние упорито отбягвахме да сядаме на места, предназначени за туристи. Искахме местна квартална кръчма, в която можеш да хапнеш домашна манджа и да пийнеш евтина бира – нещо трудно откриваемо в центъра на коя да е столица. Не заради цените… те не са кой знае колко по-различни от софийските, просто искахме да избягаме от капаните на организирания туризъм.

14

Открихме това позападнало соц заведение със забележително възрастни келнери точно срещу парка, от към страната на центъра. Привлече ни билбордът с оферта за фасул за 190 динара, не този за кучешка храна, честно 🙂 Обаче еленското пиво се оказа готина бира, а в менюто освен въпросния фасул яхния с огромни късове пушено свинско имаше и други вкусно звучащи неща.

15

Е… могат да се правят още много други неща

16

Да вървиш по търговската улица и вместо по магазините, да се блещиш нагоре към сградите и да снимаш терасите на стари достолепни сгради. Можеш да закусваш рано сутрин в кухнята на хостела препечени филийки с мармалад и чай. Можеш и да успееш да се замоташ по улиците и да изпуснеш влака 🙂 Майтапя се, не успяхме… класирахме се в последните 5 минути и в ужас се вторачихме в информационното табло на чакалнята, където за нито един от влаковете не пишеше нито коловоз, нито закъснение, а пред информацията се беше натрупала опашка шашардисани младежи с раници. Този път имахме късмет – влакът закъсня. За съжаление на връщане нямахме този късмет.

***

Пътуването по на запад беше приятно и спокойно, в купето бяхме сами, влакът спираше на всяка керемидка, все едно е пътник, а унгарските полета са скучна гледка, така че благодаря на LBook-a, изчетох 2 книги 🙂

За Будапеща ще трябва да си поприпомня емоциите на чаша токайско, а Прасунсен обеща да пише за влаково-финансовата част, така че ще му дърпам пачата, да не се ослушва 🙂

Нещата, които ме радват напоследък

Деница ми е метнала ръкавицата да споделя кои са 6-те малки неща, които ме радват… та значи:

  1. Да променям правилата в движение 😀
    По тази причина нещата няма да са 6, блогът, в който ще пиша за това е друг (така де, който си има повечко… :)), а задължителни поканени няма да има. Всеки, който още не е получил покана от никой, а много му се иска да се включи в играта, може да се възползва от мен 🙂
    Не  мога да устоя на изкушението да вкарвам свои правила винаги, когато номерът мине… баща ми в такива случаи казва “ти пак включи на рачешкия заден ход”.
  2. Приказките на Прасунсен. Леко налудничавия поглед, с който точи ножовете и си мърмори рецептите на ястията, които биха станали от бутовете ми и лудия хилеж, който следва, когато започна да мигам притеснено. Събота сутрин, когато си разказваме сънищата. Всъщност харесвам всичко, което правим заедно 🙂
  3. Велосипедите ни и адреналина от сутрешното колоездене до работа. Петък вечер, когато Прасун се дотъркалва до офиса ми и ходим да пазаруваме с колелетата или да хапнем в китайския наблизо.
  4. Сутрешното кафе и вечерната бира. По принцип кафе пия през целия ден и по много, а бира не пия всяка вечер, в замяна на това може да ударя една на обяд, обаче… сутрешното кафе ми е най-сладко, защото е първото, още не ме е завъртяла дневната лудница и мога да му се наслаждавам… а бирата вечер ми е сладка, защото маркира завършването на работния ден. Не, че не мога да бачкам и след нея, но тогава работата твърдо се брои за купон 🙂
  5. Някои книги. Цял живот съм се прехласвала по книгите, но едва наскоро разбрах защо препрочитам по повече от 10 пъти някои и упорито отказвам да прочета други. Обичам книгите, в чийто свят бих искала да поживея известно време, но ми е технически невъзможно. От списъка твърдо изключвам единствено любовните романи и чиклита (т.е. не изпитвам нужда да чета за нещо, което просто мога да си го изживея и нищо не ме спира). Харесвам си много и електронната книга – мечтая за нещо такова от деня, в който мернах идеята в някаква част на “Фондацията” на Азимов и много се кефя, че поредната ми мечта е отметната като реализирана.
  6. Дългите разходки в парка и още по-дългите отнесено-философски и отнесено-техничарски разговори с Тото.
  7. Къщичката ни. Онази Кочинка, чието завършване очакваме с нетърпение и в чието довършване нямам търпение да се включа.
  8. Рибата и морските деликатеси. Котка съм все пак 🙂
  9. Хм, не знам дали да го пиша това, ама… някои списания ме радват доста в последно време. Чета с кеф Abitare, Geo и NG. По принцип купуваме купища списания, основно в направления “архитектура, обзавеждане, дизайн” и “научно-популярни”. Обаче тези ме радват повечко от останалите в купчината.

Е… цапардосах шестицата, че да се превърне в девятка, бунтарското в мен миряса 🙂
Който има мерак, може да се включи и да пише по оригиналните, по моите, да разфасова правилата на играта по свой си начин… свободата е хубаво нещо 🙂

Експеримент с домашен прах за пране (или с какво тормозим кожата си)

От години имам проблеми с кожата си. Дребни проблеми – от лек сърбеж до обилен обрив. От години, тоест от 6 годишна, когато за пръв път успях да направя връзка между вълнената блуза, която мразех, синьото синтетично комбинезонче с още по-синтетична бодяща дантелка по края, което мразех още повече… и къпането, което не мразех, но пък усилваше до полуда всички сърбежи и бодежи от гореспоменатите дрехи. Известно време бях глезлата в семейството, после нашите вдянаха, че имам някакъв проблем и престанаха да настояват да обличам вълнено и синтетика на голо… а аз успявах да се изхитря да оставам максимално дълго време с меката памучна хавлия след къпане. И не, че не ходя на лекар. На всеки 10 години решавам, че медицината е сериозно напреднала и е крайно време някой да ми постави диагноза, пробвам се при поредния дерматолог, получавам диагноза “себореен дерматит” или “невродерматит” (редуват ги, за да не ми е скучно) и рецепта, която съвестно изпълнявам. И симптомите обикновено изчезват – за месец. Или за повече, ако реша да повторя самосиндикално лечението. Експериментирала съм с хранителни режими, спорт и разнообразни мазила без почти никакъв успех.

Преди известно време видях при Деница рецепта за домашен прах за пране и реших да пробвам и това. В крайна сметка не губя нищо от опита… най-малкото ще пера известно време по-екологично 🙂 Купихме от ХИТ сода бикарбонат и италиански домашен сапун TreStelle (идиотско е, но стария познат български сапун за пране, който баба ми ползваше и за къпане вече никъде не може да се намери) и първите 3 перални бяха успешно пуснати и прострени. Разлика в качеството на изпиране няма, а за резултата от експеримента върху кожата ми ще мога да докладвам след поне месец редовна употреба.

До тук добре, но TreStelle започна да свършва. Калъп от 250 гр.  стига за около 5 перални и струва 1.70 лв, т.е. по-скъп е от праха за пране и определено много по-скъп от бабиния ми сапун. Освен това горчивия ми опит с тези световно нерекламирани марки е, че:

  1. Има ги само в 1 търговска верига
  2. Има ги, докато не започнеш да ги ползваш редовно
  3. В момента, в който им станеш фен, престават да ги внасят, защото се оказва, че ти си и единствения им потребител

Е, един хубав ден, прибирайки се от работа, на вратата ме посрещна Прасунсен и ми заяви щастлив и доволен от себе си: “Намерих ти сапун за пране! Евтин.”  На масата ми се хилеше пакет “Duru Universal”, а на опаковката пишеше, че е за обща употреба и може да се ползва и за пране (то като че ли с тоалетен сапун не можеш да си изпереш чорапите, ама нейсе).  Обаче Duru изобщо не прилича на домашен сапун – ослепително бял е и доста напарфюмиран.  Зачетох се в етикетчетата и на двата сапуна с идеята да вдяна ще развали ли Duru-то пералнята ми и веднага ми се набиха на очи 10-те разлики…

TreStelle:

  • Мастни киселини с естествен произход: 68-70%
  • Свободни основи NaOH: 0.15%
  • Натриев хлорид NaCl: 0.5%
  • Вода: 20-22%

Според остатъчните ми познания по химия, това е класически домашен сапун, тип “марсилски”. Може би има добавен и някакъв аромат… на класически домашен сапун, защото точно така си мирише 🙂

Duru:

  • Sodium Tallowate
  • Sodium Cocoate
  • Вода
  • Sodium Palm Kernelate
  • Парфюм
  • Глицерин
  • Sodium Chloride
  • Течен парафин
  • CI 77891
  • Tetrasodium EDTA
  • Etidronic Acid
  • Disodium Distrylbiphenyl Disulfonate
  • Hexyl Cinnamal

Според тотално недостатъчните ми познания по химия… тук ми трябваше яко четене 🙂 Познати ми бяха само 4 съставки, още няколко се оказаха безобидни или натурални, но определено обозначението “CI 77891” нищо не ми говореше. Оказа се, че това е титаниев диоксид и се използва като “избелител” (тоест оцветител в бяло). Имам някакви бегли спомени, че баща ми слагаше това нещо в бялата боя, с което таваните ни оставаха ослепителни десетилетия наред и понеже е химик, го хванах за ушите за повече инфо. Според него титаниевия диоксид е използван широко за такива цели в миналото, като се е слагал едва ли не във всичко, което трябва да добие бял цвят – от пластмаси до паста за зъби. Е, да, но в днешно време го броят за токсичен, предизвиква зачервяване на кожата, обриви и сърбеж при контакт с веществото, а при по-продължителен контакт чистия титаниев диоксид е възможно да предизвика рак.

Информация за токсичността на някакво непознато означение от опаковката може да се провери и в TOXNET, а ако на козметичен продукт намерите обозначение, започващо със  CI, не е задължително непременно да се стряскате – с това започват обозначенията на оцветителите, като повечето се водят безвредни. Ако се съмнявате в нещо, просто го проверете.

А аз, вдъхновена от доктор Хаус, мисля да направя още един експеримент с кожата си и след месеца на пране с домашен сапун, да изкарам и един месец къпане със сапуни Duru, съдържащи титаниев диоксид. Честно казано надявам се да реагирам положително на теста, тоест симптомите да се появят… така поне ще знам кое точно от цялата химия, която ме заобикаля, да избягвам 🙂

Супер-пауър бутон за HP Photosmart M425

Всеки потребител на този модел фотоапарат клас “сапунерка” е имал поне един момент, в който е споменавал майката, бабата, сестрата и братовчедката на дизайнера, забил възможно най-неудобния бутон за включване  (тесен и дълъг)  на също така неудобно място (в гънка). Бутонът е твърд, с времето става още по-твърд и за жени с някакви слаби зачатъци на маникюр вече е почти невъзможно да го натиснат.

Е, признавам си, аз го счупих, също така аз тормозих колегите си Тишо и Станчо, докато не го оправят 🙂 И тъй като първия опит (залепване на стария бутон) се оказа неуспешен и бутона се счупи отново след около 10-тина натискания, поствам втория и за сега успешен вариант: супер-пауър бутон за HP Photosmart M425.

бутон за HP Photosmart M425

Старият бутон остава залепен с чисто защитни и декоративни функции. Светодиодът до него работи и си остава индикатор за натиснат бутон. За новия бутон се проби дупка в корпуса (за късмет се падна точно под надписа on/off) и в бутончето, свалено от непотребен корпус на монитор, с помощта на поялник се наби малко диодче с цел увеличаване на височината на бутона.

Използвани материали:

  • 1 бутон от LCD монитор 8.4 инча модел KS084
  • 1 диод 1N4148

бутон и диод

За съжаление нямаше как да направя снимки на “джигерите” на фотоапарата и работния процес, но за това пък издебнах Тишо и Станчо, докато тествах усилено новото бутонче. Удобно е, красиво е… и ние с Прасунсен сме благодарни!

03

Снимките на стария фотоапарат  и на чарковете са правени с новата сапунерка Polaroid i534, която по параметри не се отличава от HP-то, но за това пък в момента не струва почти нищо. “Макро” режима й също не струва, но и никой не очаква толкова от нея 🙂

А за HP-то се радвам, то си има някаква емоционална стойност за нас – ходи в Гърция, Турция и Индия няколко пъти, освен това успя да документира търсенето на парцели и почти целия строеж на къщата.

Преднощен велосипедизъм

Няма по-яко изживяване от снощното ми препускане
по празните софийски улици,
когато собствениците на трътлести коли преживят пред телевизора.

Ще си доразваля поетичните опити, но и в офиса е доста приятно посред нощите – тихо, спокойно и празно. Идеално за бачкане 😀

Най-полезният български сайт…

за последната половин година за мен е gps.skgt-bg.com.

Грозен е. Понякога го хваща липсата, а когато го има, е бавничък. Предполагам (но не съм пробвала) през мобилен телефон ще се ползва трудно, ако изобщо стане.

Обаче ми пести време, елиминира ми безцелното висене по спирките и внася някакъв план в предвижването ми от т. А  до т. Б.

Писана Черешкина и пиратите от астероидите*

Прасуна Бин Готвен се почеса по пачата и нервно допи чашата с помия. Тази досадна котка… защо жените винаги създават толкова неприятности? Не й ли даде възможност да се измъкне с цяла козинка? И какво да я прави сега?! Новината, че се е промъкнала обратно в базата на Ал Каша го вбеси и в същото време го притесни. Слуховете за агентската луканка определено държаха настрана лудите глави от КГБ** и ФБР***, но истината (за която знаеха само най-близките му приближени) бе, че сред тези нещастници нямаше нито една агентКА.  “Няма ненаказано добро”, помисли си Прасуна и се заслуша в тихата музика. Дори и любимият му популярен шлагер “Прасета в космоса” не успяваше да оправи настроението му.

– Е, какво да правим с котешкото, Бин Готвен? 

Прасуна сведе поглед надолу, където смръщило странно рунтави вежди, стоеше дребно ябълкоподобно същество с тризъбец. Прехапа зурла, за да не се разкикоти – видът на това същество представляваше неизвестният, страховит, ужасяващ враг от Сириус, с който на Земята плашеха не само децата, а от малката армия на Апфелщайн би станало буренце чудесно ябълково вино, стига Прасуна да нямаше други планове за извънземните.

– Нашите приятели пиратите не пожелаха ли и свежи провизии, освен консервите? – тихо промълви Прасуна – Е… бихме могли да изпълним молбата им. Натоварете я на борда на “Светкавична пържола”, капитане. 

Всъщност Черешкина не бе успяла да се досети за цялата истина около доматената афера. Прасуна Бин Готвен наистина бе контрабандист, но дребните сделки с консервирани зеленчуци не го интересуваха. От доста време работеше по оборудването на пиратска база в астероидния пояс межди Марс и Юпитер, щедро спонсориран от ябълковидните сириусианци, а откакто на два астероида вече имаше бази с постоянно пребиваващи пирати, които се грижеха за зареждане с провизии и ремонтите по корабите, Прасуна Бин Готвен бе започнал прослувутата си “доматена война”. Известна бе омразата му към доматите и това беше чудесен начин да прикрие приготвянето на буркани с консервирани храни за базите си. Всъщност откакто пиратите се научиха да дистилират водка от метеоритен дъжд, доматеният сок бе станал най-желания за тях земен продукт.

Вратата рязко се затвори и почти успя да защипе обелка от сириусианския капитан. Прасуна почеса десния си бут и си пусна отново “Прасета в космоса”. Мдам… беше доволен как разреши проблема с опърничавата агентка. На борда на “Светкавична пържола” за нея щеше да има грижа Апфелщайн, а какво ще я правят пиратите от астероидите… всъщност не беше негова работа.

(следва продължение)


 

 

* “Пирати от астероидите” и “врагът от Сириус” са откровени заемки от поредицата “Лъки Стар” на Айзък Азимов. Любимият начин на писане на котицата е да вземе 2-3 чужди истории и да ги обърне с хастара нагоре, докато ги омотава на кълбо 🙂

**КГБ – абревиатура на “Картофи, Грах и Броколи”

*** ФБР – абревиатура на “Фасул, Бамя и Ряпа”

За протеста утре

Не, няма да ходя. Защото мнението ми напълно покрива това на Ясен и… защото вече съм голямо момиче и е крайно време да се науча да правя нещата както трябва, а не както ми е лесно и ми харесва. А на мен ми харесва да протестирам, харесва ми еуфорията -> бунта -> падането на задръжките -> неминуемото отприщване на агресията и т.н. Анархист и революционер съм по душа, незамесването в намирисващи на екшън каузи ми струва усилие. И ми е много лесно да обвинявам политиците, времето, в което живея или обстоятелствата за собствените си неудачи.

А защо пиша все пак?

Ами защото всеки има правото на собствен опит, т.е. който иска да направи своята собствена революция само защото е бил прекалено малък през 90-та или 97-ма, моят опит, или този на Ясен, или мнението на Явор не му върши работа. Който иска да опита да промени живота си (всъщност нали за това говорим) по пътя на революцията (ахам, точно за това става дума) има правото да опита.

А аз мисля отново да гласувам.

И този път да не крия избора си зад правото на анонимност. Признавам си без бой, че на предните избори гласувах за НДСВ… защото си мислех, че ще са по-малкото зло… и сега съм недоволна от избора си. Няма да го повторя, ще си търся друг, на който да гласувам доверие, но този път ще споделя публично за кой съм гласувала.

За да не сме анонимни избиратели, от които можеш да се скриеш, защото не знаеш колко от тях са си направили труда да ти повярват. Анонимните маси нямат лице, те са стадото, което се дои. Аз имам правото и задължението да сгреша отново. Търся си партия, за която да гласувам. Иска ми се да повярвам на някой.

(Прасунсен също няма да отиде на протеста, но съображенията му може да са други.  А постинга е в категория “Гранулко – президент!”, защото досегашните ни политици са също толкова безполезни, колкото и котката ни.)

Новогодишното меню… и спасеното свинско :)

Прасун отърва кожата и през тази година – преяли и понадули се като плондери покрай коледните трапези… (благодарим на всички родители, които се погрижиха да не заслабнем 🙂 ) решихме новата година да я изкараме с рибно меню. Оказа се, че не сме се прекарали 🙂

Етап 1

Покрай празниците се запасихме с купчина списания, с които да се излежаваме сутрин и вечер. По правило в най-евтините винаги има същото количество смислена информация, но скрита в далеч по-малко количество плява… опсс… реклама. Рецептата-трепач открихме в бр. 51 на сп. “Тя!” – сьомга в бутер тесто.

Пазаруването – никога не го оставяйте за последния ден. На 30-ти следобяд в “Хит” имаше останало някакво мършаво парче “прясна” сьомга… и по тази причина предпочетохме замразената. Рафтовете бяха полуопразнени, а големи тълпи народ влачеха претъпкани колички, все едно ще посрещат планетарна катастрофа, а не поредната Нова година.

Етап 2

Готвенето по празници е част от забавлението, а не тежко и досадно задължение. Така че… забавлявайте се! Ние отидохме на новогодишно следобедно кино, похильотихме се с “Гръм” и успяхме да притичаме на прибежки до къщи преди нашествениците да са превзели квартала. Така де… преди канонадите, стрелбите и другите селски забавления.

Етап 3

Вечерята си е вечеря, но и нещо за предястие и замезване няма да е лошо. Пълнените със сирене калмари не станаха точно като солунските, които сънуваме вече цяла година, ама… ометохме ги за няма и 10 минути 🙂

Рецептата за калмарите е проста и бърза:

Една или две торбички замразени калмари (тубите) – размразяват се, пълнят се със смес от сирене, черен пипер и някаква друга подправка по избор (ние сложихме босилек), слагат се парченца масло и нарязан на едро лук. Вода не се слага, калмарите и лука пускат доста. Пече се 15-тина минути в загрята фурна.

Сьомга в бутер тесто

А, няма начин да не посъкратим и побългарим рецептата. Не обичам сметана и не готвя със сметана, така че редуцирахме онази част с разбитите белтъци, смесени със сметана и краища от филето. То си беше поокълцано по принцип, а и съвсем не беше цял килограм.

Рулото

  1. Бланшират се 4-5 зелеви листа (ползвахме китайско зеле, защото листата му бяха по-нежни и по-зелени). Поливат се със студена вода.
  2. Постила се бутер тестото (ако е магазинско си е квадратна кора така или иначе), нареждат се зелевите листа, върху тях парчетата сьомга, черен пипер и копър. Да не забравите солта!
  3. Навива се руло и се намазва с яйчен желтък. Пече се половин час (използвам хартия за печене, за да не стържа още една тава после).
Резултатът изглежда така:
Сосът
И в него редуцирахме сметаната. Всъщност вместо сос, Прасунсен забърка лука, маслото и белтъка от яйцето в тигана заедно с малко горчица и го приложихме към гарнитурата. Вкусно се получи всъщност.
Гарнитурата
  1. Вместо тиква използвахме моркови. Задушихме ги, заедно с лука и зелето в масло (добавят се в този ред). Подправят се със сол и черен пипер.
  2. Картофите Прасун ги запържи в масло и ги подправи с черен пипер и копър.
В крайна сметка бърканицата в чиниите ни изглеждаше така:
Не толкова красиво, като на снимката в списанието, но доста вкусно… всъщност нищо не остана 🙂
Добър апетит!