All posts by Прасунсен

Издирването на доктор Динингстън

– Мисия… Мисия… Мисияяяяяяя!!!! – почти истеричният смях на Писана Черешкина огласи прашния й кабинет в документния отдел на Картофи, Грах и Броколи (КГБ).

А какво правеше тя там? Дълга и отегчителна история. Последната мисия, в която Писана беше на крачка от изобличаването и залавянето на кръстника на винервустовата мафия Ал Прасоне, беше внезапно прекъсната поради смяна на ръководството и приоритетите в КГБ. Писана беше изтеглена и запратена в документния отдел, където прекара няколко скучни, прашни и бумажни месеца.

Но сега имаше нова и вълнуваща мисия:

“Да се издири с цената на всякакви средства уважаваният учен, природоизпитател, пътешественик и мисионер доктор Динингстън. Да бъде спасен, убеден, ако е необходимо и принуден със сила да напусне мрачния и изостанал континент на рошавите глигани, за да може да служи на нашето отечество, Съюза на Свободните Свински Ребърца (СССР), и да получи заслужено признание”.

Звучеше малко сложно, но мисията включваше всичко, за което Писана бе мечтала от месеци – изследване на нови земи, приключения, издирване, предизвикателства!

Почеса тромбата си, захвърли противните папки и извади от шкафа прашасалата си раница с шпионско оборудване.

***

– Ех, Писанушка, пак се почва, а? – каза весело инспектор Гранулков на летището.

Тлъстолетът беше готов, Писана си натъпка тромбата в него, усмихна се на Гранулков и дръпна ръчката. Моторът забръмча, перката се завъртя и тлъстолетът бавно се надигна, за да отнесе Черешкина към непознатите земи.

Помаха за последно на смаляващия се Гранулков и се загледа напред, а опашката и се вееше през люка.

***

– К’во е тва бе? – зачеса се един глиган.
– Прилича на алумин… да го натоварим и да го предадем, а? – обади се друг и очите му светнаха.
– Чакай бе, нещо мърда вътре!

Черешкина си почеса тромбата, разтърка очи и отвори със скърцане вратата на тлъстолета. Както винаги приземяването не беше особено гладко. Беше загубила височина и после не си спомняше. Огледа се – беше попаднала в купчина тикви в нещо като селскостопански двор.

Беше свикнала с такива инциденти, така че бързо се съвзе и се усмихна:

– Здравейте момчета, бихте ли ми казали къде съм?
– Е не виждаш ли къде си бе, патко заспала? В двора ми! – отговори сърдито първият глиган.
– Како, како, дай някой буркан кюспе! – намесиха се малки глиганчета, които бяха наобиколили тлъстолета.
– Не съм патка, а котка! – отсече сърдито Писана в отговор на първия глиган, подръпна си бишкотите и се фръцна сърдито.

Обстановката й се видя враждебна и разбра, че тук няма да получи помощ. Подхвърли на големия глиган един стар бишкотник и задърпа тлъстолета за въжето след себе си, докато глиганите оглеждаха бишкотника, цъкаха с грапавите си от ядене на кюспе езици и обсъждаха колко би могъл да струва.

Измъкна се от двора и се заоглежда: намираше се в мрачно и кално място с подобия на улици, порутени кочини и сламени колиби. Рошави глигани играеха карти или ровеха калта, а малки глиганчета се въргаляха в локвите.

Ама че работа, къде ще търси доктор Динингстън тук?

***

– Извинете, да сте виждали доктор Динингстън? Едно такова розово прасе? – питаше с надежда поредния срещнат.

Лукавият отговор, който получаваше, беше почти еднакъв всеки път:

– Ъъъъ, ми може и да съм го виждал, може и да не съм, хъ хъ. Ако дадеш нещо, може и да се сетя!

Писана доверчиво вадеше по някоя тиквена монета, бурканче кюспе, или бутилка помия, за да получи неясна насока от типа “Е па натам тръгна, къде края на селото, ама после не мой ти кажем!”

И това продължаваше вече повече от пет дни. Черешкина дотътри тлъстолета в края на селото и поседна на обърната тенджера да си почине. Никаква надежда! Как ще открие Динингстън така? Населението изглеждаше полуграмотно, дивашко, понякога дори враждебно. Ако не я подгонеха някъде, щяха да я излъжат или в най-добрия случай да й дадат уклончив отговор.

Писана се загледа в полето пред себе си. В далечината се зеленееше нещо и тръгна натам.

Като наближи видя добре поддържан бостан с огромни сочни дини, простиращ се докъдето и стига погледът. Ама че работа, в селото живеят в мизерия, а тук има такъв голям бостан? Интересно! Върза тлъстолета на най-близката кокосова палма и се вмъкна в бостана.

Изведнъж измежду насажденията се появи враждебен глиган:
– Хей ти, къде така? Крадеш дини, а? – попита той и насочи голяма вилица към нея
– Хм, аз да не съм свиня? – отговори обидена Черешкина. – Не ме интересуват дините ви! Дошла съм да търся уважавания доктор Динингстън.

През това време се доближи втори глиган:

– Кво прави тая тука?
– Дошла е да краде дини!
– Давай да я водим при шефа!

Писана се опита да обясни, че котките не се интересуват от дини, но насочените вилици на глиганите бяха по-силен аргумент. Тръгна, водена от тях.

След дълго вървене, от което ноктите на крачетата й се напълниха с пръст, а устатата й – със слюнка от вида на апетитните полски мишки, които прибягваха наоколо, най-накрая стигнаха до дървена барака.

Пред нея имаше огромна тава, а в тавата възрастно прасе с очила беше полегнало заедно с няколко картофа и решаваше Суджуку.

“Какви обрати предлага съдбата!” – помисли си Писана. Погледна смачканата снимка, която носеше в лапата си, погледна пак прасето и каза:

– Доктор Динингстън, предполагам?
– Ха, ама разбира се – отговори благо прасето и свинските му очи се насълзиха от радост при вида на някой от неговия свят. – Ама как така ме познахте отведнъж?
– По ушната марка, разбира се! – засмя се Черешкина и подаде лапа.
Прасето също се засмя, отпрати охранителите и покани Черешкина в колибата.

Половината мисия беше изпълнена. Убеждаването на доктор Динингстън да се върне щеше да остане за следващия ден, след като двамата разкажат историите си на по чаша прясно изцеден сок от тиквени семки.

Черешкина можеше да си отдъхне.

Петминутно прасе

От devianART са направили едно много приятно онлайн редакторче за рисуване базирано на HTML5. Тук има повече информация за технологията зад него. Простичко е, но е много удобно, с кратки клавиши като Photoshop. Изпробвах го за няколко минутки с едно глупаво прасе:

Невероятното шоу на Мистер Свинко

– Заповядайте, заповяяяядайте! – една тромбеста котка весело подканяше посетителите пред входа на шатрата. До вратата беше залепен плакат:

“Невероятното шоу на Мистер Свинко!
Изчезваща храна и други мистерии!
Само днес вход БЕЗПЛАТЕН
(носете си храна)”

– Заповядайте, вие какво носите? Тиква, чудесно, дайте да я сложим тук – продължаваше весело котето, прибираше храната от пристигащите животни и ги отвеждаше до местата им.

Имаше доста голям интерес – цял тлъстобус прасета бяха дошли от свинефермата, разрошени човки бяха избягали от дворовете, имаше един отегчен кон, дори и група патици от фирма “Патешки пастети ООД”.

– Хайде, който влязъл – влязъл, затваряме вратите – намеси се строго Мистер Свинко и намести бомбето си от картофени обелки.

– Хайде коте, отивай да се преобличаш – прошушна после тихичко в ухото на тромбестата котка и двама изчезнаха зад загражденията.

– Уф, ама трябва вече да си вземем помощник, уморявам се така – мърмореше котето докато прескачаше динени кори, за да стигне до гримьорната си.

Зрителите бяха заели местата си и нетърпеливо зачакаха. От високоговорителя се чу:

“Внимание, внимание! Това, което предстои да видите, не е виждано никога преди! Невероятно, уникално и неповторимоооо! Невероятното шоу на Мистер Свинко и неговата очарователна асистентка, мистичната Тромбалина!”

Мистер Свинко прочисти гърлото си и захапа една динена кора да се подкрепи малко.

– Виждаш, че и на мене не ми е лесно – каза укорително, но и благо на тромбестата котка – хем трябва да изпълнявам невероятни фокуси, хем да се правя на конферансие!

Свинко сложи пак картофеното бомбе, доизгриза динената кора и излезе на сцената. Зад него плахо пристъпи тромбестата котка, облечена в елегантна рокля от кисело зеле.

– Благодаряяя, благодаряяяя! – започна весело Мистер Свинко и застана по средата на сцената. – Е, хъ-хъ, готови ли сте шоу? Знаете ли по какво тиквите се различават от доматите? Ами тиквите стават за ядене! Хахахахаха! – Свинко сам се засмя на шегата си.

Тишина в залата. Няколко копита почесаха зурлите на притежателите си. Няколко клюна клъвнаха от разпиляните тиквени семки в залата.

– Сега ще ви разкажа друг виц – продължи весело Мистер Свинко – значи един лимон среща шиша за лед и му вика…

– Чшшшш, алооо, да не сме дошли тука да слушаме смешки бе?! – намеси се сърдит глиган. – Къде ти е невероятното шоу с фокусите?

– Ааааа, хъ-хъ, фокусите, да – усмихна се притеснено Мистер Свинко. Погледна с надежда към асистентката си, а тя примигваше на парцали. – Ъъъъъ, ето, ей сега започваме! – отсече Свинко и направи знак на Тромбалина да се приближи.

– Абе, ти знаеш ли някакви фокуси? – попита тихично Свинко
– Мммм, не, мислих, че ти знаеш – отговори притеснена тромбестата котка – нали таковата, изчезващата храна…?
– Тоя го бях оставил за финал – прошушна с половин уста прасето докато се усмихваше на публиката

– Айде бе, ще става ли нещо или да почвам да се ядосвам! – разсърди се един от по-едричките коне.

– Внимание, внимание!!!! – провикна се прасето – започва невероятното шоу на Мистер Свинкоооооо!!!

Тромбалина изчезна зад завесите и се върна с огромна тиква в лапичките си. Мистер Свинко започна да обикаля около тиквата и да прави заклинания. При третата обиколка обърна гръб на публиката, разпери копита и се завъртя.

Тиквата я нямаше!

– Тик-ва-та-хрр-грух-ммм-ням-грух – опита се да говори с пълна уста Свинко. Тромбалина досетливо се намеси:

– Тиквата я нямаааа!

Удивено копитопляскане, възклицания, грухтене и пуйчене огласи цирка. Тромбалина изчезна зад сцената и се върна с чувал картофи. Сцената се повтори, Мистер Свинко обикаляше около картофите, след това те изчезнаха и котката се провикна:

– Картофите ги нямаааа!

С умерено копитопляскане и одобрителни възгласи публиката изрази удивлението си.

Тромбалина внесе огромна диня. Мистер Свинко започна да обикаля около динята, при третата обиколка застана с гръб към публиката и като се обърна динята я нямаше. Тромбалина си пое дъх, за да обяви…

– Абе ти за идиоти ли ни вземаш! – намеси се същия сърдит глиган от началото? Това го видяхме вече, дайте нещо ново!

Мистер Свинко изгрухтя и преглътна последните хапки от динята, която разбира се беше захапал, докато беше скрита от публиката.

– Ъъъ, хъхъ, нещо ново ли? Че това не е ли достатъчно интересно?

– Алооо, искаме нещо ново, други номера! – обади се и една жълта човка от първия ред.

– Хм, хм – замисли се прасето – ммммомент! Ей сега ще има друг невероятен, изключителен номер!!! Тромбалина, сатъра!

Котката се скри зад сцената и излезе с голям добре наточен сатър, който подаде на Свинко.

– Скъпи гости – започна тържествено – предстои да видите нещо невероятно! Готови ли сте? Сега моята очарователна и мистериозна асистентка Тромбалина ще се превърне в наденички!

– Я, това звучи интересно – зачудиха се зрителите.

– Мммм, на мене не ми харесва тоя фокус – смънка котката и запристъпва към завесите.

Мистер Свинко се приближи към нея и благо прошепна:

– Изкуството иска жертви!

Тромбалина побягна, а Свинко се затича след нея, размахвайки сатъра.

– Ето сега вече стана интересно – развеселиха се в публиката и зачакаха Мистер Свинко да се върне с наденичките.

В същото време зад сцената едно преяло прасе и едно тромбесто коте набързо натовариха прасомобила с храна, захвърлиха една рокличка от кисело зеле и едно картофено бомбе на земята и отпрашиха засмени.

Скачване с МКС

Двайсетина рошави прасета с тиквени очила се взираха в огромни монитори, жестикулираха, грухтяха, почесваха си зурлите и се потяха. Около тях килограми люспи от домати и кюспе бяха разхвърляни по бюрата и по земята. Но това нямаше значение, съвсем скоро целият свят щеше да впери поглед в резултата от тяхната работа.

– Ама че свинщина! Хикс по игрек не може да бъде различно от две тикви, няма как просто! – ядосваше се едното прасе и потропваше с копита.

– Хмммм, игрек върху ламбда ми дава кило и половина паприкаш, хм, хмммм, притеснява ме тая работа… – мърмореше си замислен и инж. Свинухин

– Аз не бих отказал кило и половина паприкаш в тоя момент, инж. Свинухин – опита се да разведри обстановката вечно засменият Грухи Грухарин – единственият в групата, който се тревожеше повече за личната си кондиция, отколкото за инженерните проблеми.

Тази група прасета разбира се беше инженерният екип, подготвящ скачването на Трансгалактическия Суджукотранспортер (ТС) с Международната Колбасарска Станция (МКС).

Грухарин обаче не беше прав да се тревожи. Не само че беше опитен пилот, но и този път изобщо нямаше да лети.

***

Писана Черешкова весело си приглади опашката, напудри си тромбичката и почисти лапичките. Днес трябваше да бъде много красива – щяха да я дават по телевизията! Запя си популярния шлагер “Пастети в космоса” и тръгна към гардероба да си избира поличка, обувки от миша кожа и шапка с перца от гълъби.

– Мамка му и прасе! – изпусна се Писана. – Ами че шапката няма да влезе! – Почеса се по тромбата и захвърли шапката на страна.

Нямаше как да се събере просто. Не и в скафандъра.

Писана Черешкова беше пилотът на мисията по скачването с МКС.

***

– Хайде момчета, хайде, няма никакво време! – Грухи Грухарин започваше да става нервен. Въпреки че нямаше да лети, работата му беше отговорна – трябваше да наставлява и окуражава главния пилот на мисията. Трябваше да почеше писана зад ушичките, да й подръпне тромбата, да й сипе млекце… все отговорни неща, дори за опитен космонавт като него.

– Капитан Грухарин, моля ви се не внасяйте допълнително напрежение, сложни изчисления се правят тука! – намеси се поизнервено инж. Свинухин, ръководителят на инженерната група.

– Точно така!!! Тоооочно така, да го вземат колбасарите!! Ако теглото на кораба плюс пилота се равнява на двайсет зелки и половина, със сигурност ще успеем да направим скачването с ускорение от 3,5 и скорост 600 турбосвински възела! – развика се младият инж. Тлъстопрасов.

Групата прекрати нервното ядене на кюспе и се скупчи пред неговия монитор. Ама разбира се, това беше решението! Сега оставаше да се направят някои рутинни допълнителни измервания и проверки и мисията можеше да започне!

– Много е важно да не изпускаме момента, момчета, МКС ще бъде на подходяща дистанция само за няколко часа! – насърчаваше колегите си инж. Свинухин.

***

Писана Черешкова примижа доволно, когато Грухи Грухарин я почеса зад ушите. Изпи си млекцето, облиза си лапичките и пристъпи към скафандъра.

Разбира се инженерната група бе свършила работата си навреме – всички изчисления бяха направени, полетът щеше да започне по план. “И ще стана телевизионна звезда” – помисли си весело Черешкова и поглади коремчето си.

Скафандърът също беше по мярка.

– Железен екип сте събрали, ей! – не се сдържа Писана и пощипа Грухарин весело по зурлата. Той се усмихна доволно и скромно поглади шкембе чорба, макар и да нямаше заслуги за събирането на екипа.

***

Прасетата от инженерната група пак впериха погледи в монитора. Всеки момент пилотския модул на Трансгалактическия Суджукотранспортер щеше да бъде докаран на свинедрума, прикачен към транспортера и полетът щеше да започне.

Вратата се отвори и на нея се появи смутен Грухи Грухарин.

– Ъъъъ, момчетааа, а кой точно проектира пилотския модул, хъ-хъ? – запита капитан Грухарин и почеса кратуната си озадачено.

– Мммм, мхъъъ, грух, не бях аз, хмм, и аз не бях… – започнаха да мънкат инженерите.

– Защо бе, Грухи, какъв е проблемът? – запита приятелски инж. Свинухин.

– Я елате да видите – каза Грухарин и продължаваше да се почесва.

***

Двайсетина рошави прасета с тиквени очила се взираха пред себе си и почесваха зурли, кратуни и шкембе чорби.

– Хм, хм… – каза един младши инженер

– Хм, хм? – запита носово Писана Черешкова от пилотския модул

– Стои й идеално… – почеса се и инж. Свинухин – само тоя малък проблем…

Тромбата на Писана Черешкова стърчеше през люка а тя примигваше разочаровано отвътре.

– Опитах се да я натъпча, ама… – каза замислено капитан Грухарин и се почеса.

Групата постоя няколко минути.

– Момчета, може ли някой поне да ме почеше по тромбата? – запита невинно Писана Черешкова…

Джаки Чан не дава да спиш: за един грузински влак и още истории

(София – Истанбул – Батуми – Тбилиси)

Всъщност първият екшън се разиграва във влака София – Истанбул. Мургава гражданка с дузината си деца някак се промъква в спалния вагон, не без доволно количество шум. След продължителна словесна (а може би не само) схватка с шафнера е изгонена на границата. Два часа формалности на Свиленград/Капъкуле и най-после спокойствие.

В Истанбул – дъжд, улични търговци предлагат евтини китайски чадъри на десеторна цена. В хостела американци мудно пият бира и гледат футбол – американски, разбира се. След кратка дрямка, прекъсвана от блъскане на врати и крясъци на различни езици от съседните стаи се измъкваме на разходка.

Ключът към приятно прекарване в Истанбул са фериботите, но не ония, рекламирани с крясъци “Босфор, Босфор”, а градския фериботен транспорт. Пък и балък-екмеците (риба в хляб и салатка), които се продават на цени за балъци в европейската част, са също толкова добри и два пъти по-евтини в азиатската. Самото пътуване с ферибота си заслужава!

Време е за пренастройка – летище Ататюрк, Боинг 737 и кацаме.

Скромната гордост на соц-турзима – Батуми

– Такси, а?
– Не, не, мерси
– Такси бе, такси? Не? Ами валута да ти обменим? Какво като банката е отсреща, по-добър курс ще ти дам!

Таксиджиите на батумското летище предлагат всичко и се отказват трудно. Ако не си съгласен, имат още аргументи – “до гарата е 18 километра, множко е за ходене, а маршрутка няма, хъ-хъ” (джигитска усмивка). Десет долара, к`во му плащаш?

То наистина не е много, ама се заинатих. Оказа се за добро. Маршрутки може и да няма (всъщност има), но има автобус – за 30 тетри (25 български стотинки) те вози из целия град, чак до гарата, която всъщност не е в Батуми а в съседното градче с непроизносимо име.

А аз си мислех, че унгарският е ужасен. Няма такова нещо – поне азбуката се чете. Я опитай с грузинската! В Батуми поне има доста неща на латиница или пък на руски. “Квартиры” например има навсякъде – посрещат рускоговорящите туристи, които май са почти единствените, посещаващи каменистия плаж на позагубилия соц славата си курорт.

Също има и аджарско хачапури, и много хляб – например с пържени картофки, с още хачапури, а може би и хляб с хляб. Но преди да похапнем трябва да си вземем билети за нощния влак за Тбилиси. Лежачий места? Нет? А что есть? Не разбрах, но нещо има, купуваме го. Оказват се седящи места. Все още не подозираме какво означава това.

Технически Батуми е столица на автономна република Аджария, анексирана от османците през 17 век, останала полуавтономна през соц времената, преживяла диктатурата на Абашидзе и затворените очи на Шевернадзе, за да доживее спокойните времена при връщането си към Грузия при Саакашвили. За разлика от другите две авнотомни републики на грузинска територия – Абхазия и Южна Осетия – тук в момента предпочитат да пият разливно пиво “Батуми” с картофки вместо коктейл “Моллотов” с шрапнели.

Практически единствената съществена разлика е в знамето на Аджария, което съдържа грузинското знаме в единия си ъгъл. А да, и езикът бил диалект на грузинския, но това за нас имаше толкова значение, колкото разликата между китайските дзин и мандарин. Държавна граница няма, сепаратисти също, или поне не ги видяхме.

От Батуми до Тбилиси с Джаки Чан и Джет Ли

Всъщност влакът изглежда доста обещаващо – широки места в общ салон, може би ще се спи! А може би не. Влакът бързо се пълни с джигити – голи до кръста потни мъже, рошави тийнейджъри, ревящи деца и 3-4% жени. Има и видео – а на него пускат екшъни с Джаки Чан и Джет Ли – на руски! Напомнят ми славните времена, когато в барчето на почивна станция в Албена ходихме да пием газирана вода и да гледаме филми с “първобитен” превод. И добре, че има какво да си спомням, за да изкарам осемте часа до Тбилиси – сън не се предвижда. Освен трите екшъна един след друг и половинчасовата монотонна музика от видеоплеъра след края им, звънят и телефони. В 4 през нощта, защо не? Джигити ходят напред-назад, тропат, говорят, забавляват се.

Все пак сме в Азия – Тбилиси

Грузинците искали да влизат в ЕС – затова и са свалили визите за всички страни членки, дори и недоносените Румъния и България. Обаче географски, а и не само, Грузия си е в Азия. Мили индийски спомени извиква неорганизираният пейзаж около гарата, спящия на строителна количка тип, лелката, която бърка с пръст в каната със сок, за да извади мухата отвътре, храната, продавана направо на тротоара, а и липсата на кафенета.

А метрото, казват, било като московското. Аз там съм бил само на неприятното летище Шереметево, така че нямам база за сравнение. Но метрото си го бива – дълбок и стръмен ескалатор се спуска като в чилийска мина. Време за слизане – 100 секунди. Време за пътуване между две спирки – малко повече. Добре, че не се чака дълго да пристигне влакчето, защото в станциите няма места за сядане. През 65-та, когато е строено метрото, хората са били не хора, а желязо (всъщност не – комунисти!).

Добре поне, че в квартирата ни посрещат рано, хранят ни с омлет и ни приготвят стаята бързо. Най-после си отспахме. Хазяите са в пенсионна възраст, с изключение на младия Андрю, който движи бизнеса с “хостела” онлайн. Макар че не е хостел, а обикновена квартира, мястото си заслужава, а хазяите доказват, че митовете за грузинската гостоприемност не са митове. Тук най-после можем и да говорим английски или поне англо-руски.

Хората са посещавали България в годините на късния социализъм, някъде по времето, по което у нас имаше хубав грузински чай. Сега ни черпят с ирански, подправен с билки от семейната дача. Производството на грузинския чай е съсипано някъде в края на соц времената, когато пътищата към необятния руски пазар са били прекъснати, отчасти вероятно и от гражданските войни. За тях обаче нито дума! Разговорите за отцепените територии не се препоръчват на Грузинска земя, най-малкото защото могат да доведат до неловко мълчание.

Тежко, тежко… Хачапури дайте!

Много хляб се яде в Грузия. Носят го и без да си поръчал. Ако поръчаш, пак го носят. И в двата случая се добавя в сметката, но цената е скромна (1-2 лари, 1 лари е 80 стотинки), а количеството – не. Хапваме гъбена салата и хачапури. Голяма грешка, но кой да знае, че ще донесат и хляб? Докато изядем салатата с хляба, вече няма място за хачапурито и си остана в чинията. Но изглежда местните нямат такива проблеми – в следващата кръчма младо семейство с три деца хапва три порции огромни като кюфтета пелмени, салатки (големи) и две аджарски хачапурита. И си ги изяждат.

И лимонада има. По половин литър бутилката. Кой да знае обаче, че лимонадата не е с аспартам, а със захар. 45 калории на сто милилитра. Това обаче го виждам и усещам след цял литър. Пак трябва да се спи!

Статуята на Майка Грузия е нависоко – към 300 метра денивелация от центъра на града. Поне има стълби. Няма вода обаче, а слънцето напича. Все пак стигаме догоре, откъдето се открива панорама към целия град с песъчливите хълмове, телевизионната кула, виенското колело, зъбчатата железница (не работи), блоковете, накацали по хълмовете и мътната река. И много църкви, синагога, исторически сгради. Джамии май нямаше освен онази в Батуми.

В района на статуята стари крепостни стени и постройки съжителстват с прилични жилищни сгради, стена до стена. Как ли се качва хладилник насам? Вероятно със здрави потни джигити, като ония от влака.

И назад…

Чай! В спалните вагони се падаме с двама украинци (втора класа, за първа няма места), които ни запознават с местните традиции. Преди потегляне се сяда на долните легла и се пие чай. Купетата са с 4 легла, но руската инженерна мисъл ги е подредила идеално без да си пречат, а багажът на долните се пъха под леглото. Този път пътуваме добре.

На връщане в Батуми пристига влак от Ереван. Грузия е единствената съседна страна, която не е на нож с Армения, затова и има влакове от Ереван до Батуми и Тбилиси. Влак има и от Тбилиси до Баку, а скоро ще има и от Батуми до Ерзурум. Другия път ще отидем в Армения и Азербайджан, сега няма време. Закуски, разходка по плажа и навътре в Батуми. До лъскавите улици се разкрива позната азиатска картинка – разбити чакълени пресечки, плувнали във вода и разруха. Остатъци от гражданската война? Може би. Или просто Азия.

Излитането от Батуми е бързо и лесно – до Аджария има по 1-2 полета дневно. Кацането в Истанбул обаче изглежда винаги е съпроводено с час пикиране. А там ни чака Рамазан-байрам. Лудница, пазари, царевица, хора, локуми. На гара Сиркечъ поне е спокойно. За съжаление добрата традиция от 2007 да се разнася чай в чакалнята изглежда умряла и си оставаме на сухо. Добре поне, че взехме сладки и локум.

Практически наръчник

– Сравнително евтин и лесен начин да се стигне от България до Грузия е с полет на турските авиолинии от Истанбул. Лети се до Батуми или Тбилиси. Може и с Air Baltic, но полетите са с прекачване. Полетите от София са винаги с прикачване и доста по-скъпи. В миналото е имало ферибот Варна – Поти, но в момента не приема пътници. Вероятно морска връзка може да се направи с пътуване Варна – Одеса и Одеса – Поти или Батуми. Може и изцяло по земя – от България до Истанбул, а после ето как. Но ще ти трябват доста време и нерви!

– В Грузия цените са с 20-30% по-ниски от българските. В Тбилиси има метро и градски транспорт, които са много по-евтини (40 тетри).

– Храната по заведенията е доста обилна, хлебна и месна. Ако поръчваш хачапури или пелмени, по-добре не поръчвай нищо друго, огромни са. За вегетарианци най-добрите опции са хачапури или салата с хляб.

– В тбилиси има много хотели и няколко хостела, мога да препоръчам Andrew’s Rooms Tbilisi. В Батуми също има хотели и частни квартири.

– Визи за български граждани (както и за всички от ЕС) не са необходими. Грузия обаче скоро няма да види ЕС членство, така че си носи валиден международен паспорт.

– Необходими са поне базови познания по руски

– В Тбилиси и Батуми е спокойно, главните улици са осветени и има доста полиция. По туристическите места е пълно с просяци, но не са много упорити.

Всички снимки: тук, тук и тук.

Агенция за борба с тромбести котки

– Няма пък, не искам!
– Хайде деее, трябва да се покажеш за малко! Не разбираш ли, трябва!
– Уффффф, не искаааам! – почти проплака от досада тромбестата котка.
– Ама коооотенце…. налага се! Само за няколко минути излез, покажи се на площада и се прибирай веднага. Прессъобщението е готово вече, няма време за отлагане! – примоли се Саламчо.
– Уфффффф…. добре! – въздъхна котето Рошавка и сърдито отиде да се облича. На излизане така тръшна вратата, че табелата “Агенция за борба с тромбести котки” се откачи от едната страна и остана да се поклаща на един пирон.

***

Прасето Саламчо прегледа за последен път прессъобщението, което беше уредил да излезе в утрешния брой на вестник “Колбасарска правда”:

Ново нашествие на африкански тромбести котки – шок и ужас в градове, села и паланки

Запознати твърдят, че нови пълчища от тромбести нахлуват в нашите земи. Независими ексепрти от Агенцията за борба с тромбестите котки припомнят, че дори докосването до този ужасяващ хищник предизвиква остра алергична реакция, гърчове, главоболие и нелечимия субзурлиарен тлъстогит. Ако пък бъдете ухапани от тромбеста котка, необходимо е да знаете, че това води до бавна и ужасна смърт в 100% от регистрираните случаи.

Преминаването на тромбести котки унищожава реколтата с години напред, предизвиква смъртоносна уплаха в добитъка и повишава пържолоактивността на околната среда 4 пъти над нормата.

Експертите от агенцията напомнят, че разполагат с технология за унищожаване на тромбестите котки, но отпуснатите от държавния бюджет количества кюспе и динени кори са крайно недостатъчни.

Призовава се всеки, който милее за живота си, да се включи в акцията за набиране на кюспе и динени кори, която започва веднага.

Можете да носите провизиите на адрес:………………..

Саламчо почеса доволно зурлата си. Оставаше да чака броя на вестника, който щеше да последва днешната паника на площада.

***

Рошавка отвори външната врата и се огледа. Нямаше никой. Какво пък толкова, щеше да се разходи за пет минути по площада, да си отмъкне някоя рибка от магазина, който както винаги щеше да се опразни за секунди, и да се прибере обратно при Саламчо. Котката плахо пристъпи навън и тръгна по улиците.

– Аааааааааааааааааааааааааааааааааа!!!!!!!!!!!
– Оооооооооо, помоооооооооооооооооооооооощ!!!!!!!
– Тромбеста котка, спасявайте сееееееееееееееееее!!!

Ужасени писъци огласиха улиците и площада, настръхнали животни се запрепъваха, захвърляха торби с жълъди, наръчи прясна трева и кошници с горски ягоди и бягаха с всички сили.

След броени секунди площадът беше празен и обсипан със захвърляните покупки. На Рошавка й стана малко тъжно и самотно. Отиде до рибарския магазин да си хареса нещо.

– Аааааааааа, помооооооооооооощ, ужаааааааас, чудовище, умирааааааааам! – продавачът – стария рошав глиган Кебапчо, който от възрастта недочуваше, беше заспал на стола и пропуснал паниката. Сега обаче тромбестата котка беше в неговия магазин! Кебапчо падна от стола и замръзна от страх. Единственият изход – вратата на магазина – беше запушен от котката. Глиганът се заоглежда уплашен и треперещ и с последни сили се затича към фурната, натъпка се вътре и затвори вратата, доколкото можеше.

Рошавка си взе една рибка и излезе. Седна на един камък и тъжно заръфа. Не й беше вкусно. Омръзна й да няма с кого да обели и дума освен със Саламчо. Омръзна й като излезе всички да бягат ужасени сякаш е болна от пържолит. Писна й от ужасените крясъци, когато се появи.

Рошавка захвърли рибата и тихичко заплака.

Глиганът от рибарския магазин малко се беше поуспокоил и наблюдаваше през вратичката на фурната. Рошавка плачеше. Площадът беше пуст. След няколко минути Кебапчо се престраши да излезе от фурната и отиде до вратата да наблюдава по-добре. Котката плачеше. Площадът беше все така пуст. “Странно, дори не се опита да ме ухапе” – помисли си глиганът. Плахо излезе от магазина. Поприближи се към котката, макар че все пак пазеше безопасна дистанция.

– Ей ти… чудовище… защо плачеш? – попита предпазливо Кебапчо.
– Мммм? – Рошавка надигна глава от лапичките си очудена. – Тебе не те ли е страх?
– Аз съм само един стар глиган… от какво имам да се страхувам вече? – промълви глиганът и все пак хвърли един поглед назад да прецени разстоянието до фурната. – Защо плачеш?
– Ами… ами… писна миииииииии! – проплака котката – Писна ми всички да бягат от мене! Аз съм само едно малко безобидно тромбесто коте. Единственото при това… Няма с кого да си играя. Като дойда тук всички животни бягат… А няма и други тромбести котки по света… Цялата тая работа с опасните тромбести котки е една долна измама! – Рошавка пак се разхлипа.

Добро сърце имаше глиганът Кебапчо, разчувства се. А и беше твърде стар да побегне, ако котката го подгонеше. Бавно се приближи и я докосна. Нищо не му стана. Кебапчо помилва котката, поседна до нея и се замисли. Щеше да разкаже на всички.

***

На другия ден Саламчо нетърпеливо взе новия брой на “Колбасарска правда” и запрелиства страниците в търсене на прессъобщението. Вместо това невярващите му очи се спряха на заглавието “Тромбестите котки жертва на глобален заговор?”. В статията се разказваше за глигана Кебапчо, за разговора му с Рошавка, за това, че още е жив и здрав и че Рошавка е единствената тромбеста котка в света и никак не е опасна.

– Ама котееееее! Какво си направила? Една работа се иска от тебе, ти и нея не можеш да свършиш като хората!!! – караше се ядосан Саламчо – Толкова ли не може да си изиграеш ролята за десет минути?

– Ами, ами… не издържах вече – оправдаваше се гузно котката.

– Аз какво ли не измислям да оцелеем в тая криза, а ти всичко разваляш! – продължаваше да се сърди Саламчо.

Добре, че все още тоновете кюспе и динени кори, отуснати от държавния бюджет си бяха добре скрити в мазето. Но той мислеше за бъдещето, а то не изглеждаше никак пачоприятно. Замисли се.

– Добре, че поне аз съм гениален! – отсече Саламчо и седна на пишещата машина.

Тромбестата котка си почеса тромбата озадачено.

***
Следващия брой на “Колбасарска правда” излезе с водеща статия “Да спасим тромбестата котка”:

Изчезнат ли тромбестите котки, изчезваме и ние, алармират експерти
Независими експерти от Фондацията за защита на тромбестите котки призовават за отговорно отношение към този застрашен животински вид. Експертите припомнят, че според изследванията на небезисвестният проф. д-р Прасунщайн, ако тромбестите котки изчезнат, екологичният баланс на планената ще бъде непоправимо нарушен, което ще доведе до изчезването на всички животински видове. Към момента е известен само един брой тромбеста котка, което прави положението наистина критично.

От фондацията заявяват, че са разработили технология за клониране и опазване на тромбестите котки. Необходими са обаче огромни количества кюспе и динени кори (и малко млекце), които засега не се отпускат от държавния бюджет.

Призовава се всеки, който милее за живота си, да се включи в акцията за набиране на кюспе и динени кори, която започва веднага.

Можете да носите провизиите на адрес:………………..

***

Саламчо отиде до вратата и махна висящата на един пирон табела. Беше приготвил нова, чиста и красива:

“Фондация за защита на тромбестите котки”

Трюфелко и Трюфелка

– Грух, грух, грух… мммммм, гриз, грух, хруп, грух, грух…

Това се чуваше вече половин час откакто прасето Трюфелко беше тръгнал в есенната гора. Разравяше опадалите листа с копитце, душеше и ринеше със зурлата си в шумата и отвреме-навреме доволно изгрухтяваше. Разбира се причина за свинското удоволствие беше поредното трюфелче – любимата храна на Трюфелко, по-прекрасна дори от най-прекрасната гнила динена кора.

– Грух, грух, грух… мммммм, гриз, грух…
– Еееей, помооооооооощ, какво правиш, остави ми носа?! Помоооооощ, носа миииии!!! – пронизителен писък прекъсна Трюфелко, точно когато блажено захапваше голям апетитен трюфел.
– Ъъъ? Коой вика? – запита унесено прасето. Блаженото ядене на трюфели го пренасяше в един друг свят – свят на огромни картофки, планини от кюспе, и ежедневно преяждане в страната на Забранената Коледа. Много мразеше да го изтръгват от това състояние! Особено в късната есен, когато онзи противен празник, на който дори името беше заклано-зловещо, неумолимо наближаваше.

– Аз, шопар такъв, не виждаш ли! – продължи сърдито гласът.

Трюфелко изплю трюфела и се загледа към земята пред себе си. От шумата се измъкна ужасено рошаво животно със зачервен трюфел на муцуната. Животното прикри трюфела с лапичка, нежно го погали и погледна Трюфелко сърдито.

– Ти пък какво си? – зачуди се прасето.
– Котенце! Бях си заспинктала сладко в шумата, когато ти… – отговори сърдитото животно.
– Котенце ли? Хъ хъ, ми като си котенце защо имаш трюфел на муцуната? – запита Трюфелко развеселен и почеса зурлата си.
– Не е трюфел, а носленце…. трооомбичка! Аз съм тромбеста котка! И обикновено тромбичката ми не е толкова голяма, но се поду, защото ти я нахапа! – отсече троснато рошавото нещо.
– Хихи грух.. Тромбеста котка значи? Чел съм в Зурлестия буквар, че сте били изчезнали? Щом сте изчезнали, мога да ти изям трюфела и никой няма да разбере – заключи доволно прасето и потупа шкембето си.
– Не сме изчезнали, а сме застрашен вид – аз съм един от последните екземпляри, ако не и последният! – уточни вече поуспокоена котката – Ако ми изядеш трюфела и от фондация “Лапи и копита” разберат, може да те накажат и да станеш на горнооряховски суджук.
– Хммммм… – замисли се Трюфелко – добре де… Тромбеста котка си значи… И как се казваш?
– Трюфелка! – отговори котката и измъкна рошаво огледалце да си огледа нахапаната тромба.
Трюфелко се търкаляше на земята от смях, вирнал копитца и ринещ прахта със зурла. Името на тромбестата котка му се струваше много сполучливо.

След това полегна и се замисли. Жалко беше, че не можеше да изяде такъв вкусен трюфел, пък бил той и носът на някаква си тромбеста котка. От друга страна… може би можеше да измисли нещо по-интересно.

***

– Насаааам, народееееее, насаааам! – викаше Трюфелко, застанал пред самоделна шатра от слепени люспи от домати. Пред него се редеше опашка от озадачени животни, които пускаха картофи, тикви, пъпеши, динени кори или бутилки отлежала помия в голям казан и получаваха малки хартийки. Животните продължаваха по пътека към шатрата, пред която полузаспал глиган късаше хартийките и пускаше животните вътре.

Трюфелко продължаваше да вика:

– Насаааааааааааам! Само днес вижте: най-смешната тромбеста коооооооткаааа! С трюфел вместо нооооооос!

Прасето потупваше шкембе с копитото си и доволно поглеждаше съдържанието на казана. Вътре в шатрата, зад завесата, върху закачалка на стената висеше закачена за носа си сърдитата Трюфелка и чакаше да я откачат за поредното представление. Мислеше си как един ден ще си направи собстен цирк и ще показва в него най-досадното зурлесто прасе на света. Сигурна беше, че ще има огромен интерес към атракцията…

Тлъстникът 2

– Татко… татко…!!! – разхлипа се Глигано-младши ужасен. Пред него на пода беше проснат баща му, Свин “Пастета” Глигано, с нахапана динена кора в зурлата. Нямаше съмнение, това беше страховития знак на винервурстовата мафия и Ал Прасоне. – Какво са сторили с тебе? Тези гадни, мръсни наденици… – продължи Глигано-младши – но аз ще отмъстя! Ще ги направя на суджуци до последния! Мръсни долни джумерки!

– Хрр, грух… Какво си се развикал бе, не виждаш ли, че спя? – Свин “Пастета” Глигано разтри сънените си свински очи и погледна сина си раздразнено. – Яяя, хъ-хъ, аз не съм си доял динената кора! Ммммм грух-грух – забеляза той и вече в значително по-добро настроение захапа кората пред смаяния поглед на Глигано-младши.

***

– Крайно любопитно. Дори прелюбопитно! – отсече Ал Прасоне и отпи от помията. На масата пред него стоеше писмо:

“Уважаеми господин Прасоне,

До мен достигна информация, че сте се срещали със собственика на наскоро опожарения динен бостан. Държа да ви уведомя, че въпросният господин съвсем не е този, за когото се представя. Във ваш интерес е да не приемате за чиста монета нито това, което ви е казал, нито свидетелските му показания пред следователите.

Имате работа с едно изключително вероломно прасе, чиято цел е да дискредитира както моят почтен бизнес, така и вашите колегиални взаимоотношения с гражданина Свин Глигано.

Предлагам да се срещнем, за да изясним недоразуменията.

Тромбесто ваша,
Писана Черешковска.”

“От една страна, много ми се иска да науча с кого разговарях онзи ден” – мислеше си Ал Прасоне. “От друга, пачата ми изтръпва при мисълта да се срешна с “Тромбата” Черешковска в ужасяващата сграда на агенция “Човка”. Хм, хммм”.

– Защо пък да не отида? Аз съм тлъстник, да не съм лукова глава? – мърмореше малко по-късно Ал Прасоне, докато си избираше костюм от лозови листа и зелевръзка. – Най-безстрашно ще отида в агенция “Човка” и ще докажа ,че Ал Прасоне няма от какво да се страхува!

Прасетата около него кършеха копита и обмисляха как най-деликатно да покажат на тлъстника притеснителният колет, получен сутринта. Подателят му беше анонимен, а съдържанието – кашон с луканка и сапун “Зурлолив”, за който мълвата твърдеше, че се прави от пресовани зурли.

***

В същото време една тромбеста котка се заливаше от смях пред екрана на iKot-а си и съчиняваше поредната страховита история за мазето на агенция “Човка”.

Следва продължение.

Тлъстникът

– Защо си дошъл тук? Молиш ме за помощ, а се държиш неуважително… дори не ме наричаш тлъстник… какво очакваш? Да се трогна от сълзите ти, мм? – запита Ал Прасоне – тлъстникът на винервурстовата мафия, захапа морковената си пура и погледна въпросително събеседника си.

– Ама господин Прасоне…. тлъстнико – уплашеното прасе преглътна и продължи – ще ме заколят и направят на кренвирши, не разбирате ли? Ако вие сега ми помогнете, аз ще се отблагодаря и ще бъда ваш верен служител… – притеснено от отегчения вид на тлъстника прасето почеса зурлата си и прибегна до последния си ход – Ще преотстъпя бизнеса си с динени кори на фамилията ви, господин Прасоне… сър.

– Хмм – при споменаването на динените кори погледът на Ал Прасоне за момент се оживи – добрееее… кой точно ще те прави на кренвирши… защо си се паникьосал?

– Четете, тлъстник – каза прасето и подаде на Прасоне неиздадения още брой на “Ню Грух Таймс” с разтреперано копито. Тлъстникът зачете:

Палят бостан, полицаите похапват свински ребърца

Десет декара динен бостан горя тази нощ, пазачите са намерени опечени и обезглавени. На порция свински ребърца водещият разследването полицай съобщи, че за палежа са задържани Грухо Бухалката и Глиго Бушона, и двамата криминално проявени.

Според сигурни източници Глиго и Грухо са нискоразредни биячи от мафиотската фамилия Пицоне, членове на която са известни гангстери като Свинчо Леберкезе, Зурльо Зурлев – Зурлестия, Прас “Шкембето” Дебърцини, Шопаро Шопари и соченият за кръстник на фамилията Свин “Пастета” Глигано.”

– Това, което в статията е пропуснато – продължи притесненото прасе – е че в средата на бостана ми беше оставен знак… ужасяваш знак!!

– Прободена зурла? – попита бавно Ал Прасоне

– Точно така, тлъстник…. знакът на Свин “Пастета” Глигано. Няма съмнение, че е бил той… Ще ме разфасоват, ако не ми помогнете.

– Да ти помогна значи… хъ хъ… Че защо да не ти помогна… Колко му е тлъстникът да се разправи с “Пастета” Глигано, мислиш си ти… ммм? Така е, нали. Така си мислиш. Защото нищо не знаеш! – отсече Ал Прасоне и отвори чекмеджето под масата си. Зарови копитото си в купчината тиквени семки, огризки от моркови и динени кори.

– А, ето го – каза Прасоне – и извади папка с документи и бурканче кюспе. Отвори бурканчето, похапна от кюспето и огледа папката. Подаде я на прасето.

– Хайде, сега пък ти чети. Да не мислиш че съм вчерашен, а? И аз имам връзки тук-там.

На папката пишеше “Разследване на пожара в динения бостан – строго секретно”.

Прасето погледна тлъстника с благоговение, погледна папката и зачете. След купчина технически подробности за разследването стигна до параграф, от който кръвта му се смрази и ушите му замръзнаха като добре стегната пача:

“Доказателствата сочат, че акцията на Свин “Пастета” Глигано е финансирана от модна агенция “Човка”, собственост на небезисвестната Писана “Тромбата” Черешковска, за която се твърди, че е свързана с мафията в СССР. Черешковска отдавна е разследвана по сигнали за източване на просо през агенцията и контрабанден износ на пресни свински кожи…”

– Какво сега? – запита Ал Прасоне – нали не мислиш че ще забъркам с Черешковска и ще стана на прясна свинска кожа заради твоите глупости?

Прасето преглътна смутено. Последната искрица надежда го напускаше.

*****

Писана “Тромбата” Черешковска похапваше и се забавляваше да съчинява страховити истории за себе си, свинските кожи, цеха за суджуци в мазето на агенция “Човка” и сапуна от пресовани зурли. Работата й като агент под прикритие към Картофи, Грах и Броколи (КГБ) не беше толкова вълнуваща, както във времето, когато преследваше Прасуна Бин Готвен, но определено беше по-добре от писането на скучни доклади зад бюрото. А и новата й самоличност определено беше забавна…

Следва продължение

Дългата костелива ръка на закона

– Нямате доказателства. Никакви! Може и да съм ял животни. Може и да не съм ги ял. Може Грухарий да е разпердушинвал човки, може и да не е. Това са си ваши догадки, Прасейшо. Опасявам се, че нямате нищо срещу нас. Ни-щич-ко! – каза невъзмутимо протодякон Прасоний и бръкна в зурлата си да извади насъбралата се кал от сутрешното въргялане в локвите около храма.

До него леко притеснен стоеше йеромонах Грухарий, но увереността на съратника му го поуспокои.

– Господин Прасоний… по-добре се опасявайте за себе си и вашия съучастник – каза хладно лейтенант Прасейшо, постави тиквените очила на зурлата си и излезе, оставяйки двамата духовници в недоумение.

Грухарий преглътна смутено.
Прасоний почеса пачата си.

***

– Тоя ли бе? Той е абсолютен непрокопсаник, казвам ви. Няма по-долно прасе от протодякон Прасоний, виновен е разбира се! Грух! – заключи пастор Свин и отхапа една начумерена ряпа от купчината храна, която бяха поставили пред него.

Сержант Жабинг нервно барабанеше с жабешките си пръсти по масата, почесваше си муцунката и въртеше очи.

– Ама господин Свин… пасторе… казахте, че имате сведения! Толкова разчитаме на вас, не знаете ли нещо по-конкретно?

– Ааа, ама така кажете! Знам, разбира се – започна благо Свин и захапа уплашената зелка, която се опитваше да се изтъркаля от масата. – Значи тоя Прасоний, той е много долен! Имах си аз едно време една скромна църквица, изповядвах душите на грешниците и им помагах да заживеят праведно. И тогава се появи тоя Прасоний с неговата църква с танцуващи свинички. Представяте ли си? Пълна пошлотия! Е как да е невинно такова прасе? Естествено, че е виновен! А тоя Грухарий щом е с него, значи и той е същата стока, хич не се и съмнявайте. – заключи пасторът и захапа тъжното парче тиква, което беше останало последно в купчината.

– Пасторе… ама вие нищо ли не сте видяли? – запита сержант Жабинг на ръба на истерията – нали бяхте свидетел на незаконните изяждания в храма?

– Хмммм…. чакайте, чакайте… – замисли се Свин – има ли още тиква? – попита и поглади шкембе чорбата си.

Сержант Жабинг отегчено направи знак да му донесат. Стовариха ужасена тиква пред пастора и Жабинг пак започна да барабани нервно. Прасето огледа тиквата, гризна й дръжката, започна да се бори с нея и да грухти.

– Значи… грух… видях ги! Всичко видях. И двамата ядат животни и вършат и други непочтени дела в тоя храм. Грух. Ама то това храм ли е? Пълна свинщина! – възмути се пастора – видях ги да готвят посетителите си. Всичко ще потвърдя в съда!

***

Лейтенант Прасейшо доволно поглади тиквените си очила. По прасофона Жабинг го увери, че уважаваният свидетел ще даде показания и ще застане зад тях в съда. Прасейшо постави очилата си и се загледа в далечината. Отново бе изпълнил дълга си и справедливостта щеше да възтържествува. Затананика си любимата си песен:

Шунка, наденица и суджук
МакПрасейшо е пак тук.

Парчето нашумя от радиорекламата на веригата за бързо хранене “МакПрасейшо – престъпно добри сандвичи”, с която разбира се, служителят на реда отричаше да има нещо общо, и в която хит напоследък бяха сандвичите с печен суджук и джумерки.