All posts by Прасунсен

На манастирската софра

– Да похапнем, а? – предложи протодякон Прасоний и приглади пачата си, както правеше винаги в тържествени моменти.
– Да похапнем бива, отец Прасоний, ама пак ли гнили круши? – попита вяло йеромонах Грухарий – Писна ми на зурлата от тия гнили круши.
– Отче, я виж какво къкри на огнището – подкани го вместо отговор протодякона.

От казана се носеше апетитна миризма. Йеромонах Грухарий надникна и очите му се навлажниха от радост при вида на патицата, която се вареше неохотно вътре.

– Да се свети името ти и да настане твоето царство кулинарно, отец Прасоний! – отбеляза тържествено Грухарий и се зае да наточва глигите си – Хубаво си поработил днес май!

Протодякон Прасоний и йеромонах Грухарий бяха съратници от стари времена и заедно поддържаха манастира “Свето преугощение” години наред. Животните от махалата редовно идваха там да се изповядват, да чуят блага дума, да получат морална подкрепа и да се поучат от преблагочестивите пазители на храма.

Когато идеше посетител да се изповяда, двамата монаси се събирахе заедно да решат къде да го изпратят.

– Ти, чадо мое, ще идеш в ей оная колибка да те преслуша йеромонахът – казваше протодякон Прасоний, който имаше задължението и правото да разпределя изповядващите се според благочестивата си преценка. Обикновено Прасоний казваше тъй, когато идеше някой рошав глиган да се изповяда, и йеромонах Грухарий отегчено отиваше в колибката с чаша помия да слуша. Старецът понякога заспиваше от скука, та се налагаше протодяконът да обяснява, че другарят му е изпаднал в транс, слушайки поразителните грехове на мирянина.

Някой път обаче, протодякон Прасоний казваше:
– ти ще идеш, сестро моя, е те в оная колибка, да се изповядаш пред моя благочестив съратник.

Чуеше ли това, Грухарий потриваше копитца доволно, защото то някак все се случваше, когато за изповед идваше дългокрака човка с хубави перца. Обикновено след изповедта човката излизаше с тихичко смутено “ко-ко-ко” и оправяше разхвърчалата се перушина. Такива човки често се връщаха за изповед при йеромонаха, което пък караше протодякона да заключва, че много грехове има по тоя свят и че двамата трябва да служат още по-съвестно, за да ги излекуват.

Разбира се, имаше и случаи, когато Прасоний сам изслушваше грешниците. Например най-често това се случваше, когато дойдеше някоя охранена патица или друго апетитно животно.

– Ела сестро, ела да се покаеш и всичко ще ти бъде простено – казваше протодяконът и отвеждаше грешницата в третата изповедалня. Такива дни завършваха много добре за него, а понякога и йеромонах Грухарий намазваше от гозбите.

Един слънчев ден двамата поливаха тиквите пред храма и подрязваха манастирската лоза, обсъждайки следващите проповеди, гроздовата помия и други храноугодни дела. Денят беше спокоен и в храма нямаше много посетители.

– Виж ти, виж ти – зачуди се йеромонах Грухарий, загледан в елегантата жаба, която колебливо пристъпи през вратата. – Тази не съм я виждал досега.

– Нова е явно, аз ще я взема – рече Прасоний и пощипа цурлата си.

– Да мине при мене първо, а? – запита с надежда йеромонахът, на който жабата май беше харесала.

Докато двамата обсъждаха възможностите, жабата се приближи и поздрави учтиво:

– Добър да е денят ви, Ваше Благовейнство – каза тя към Прасоний
– Грух да ви благослови, Ваше Всепреподобие – обърна се после към йеромонаха. – Дошла съм да се изповядам.

“Брей, че образована и елегантна жаба!” – помислиха си и двамата и се отдръпнаха да поговорят насаме. След кратко съвещание и обсъждане на рецепти за жабешки бутчета решиха да я изповядат заедно в изповедалнята на протодякона.

– Говори сега сестро, чадо мое – предразположи я Грухарий, докато Прасоний подреждаше вилиците и тиганите.

– Какво дрънчи там отзад, отче? – запита жабата иззад преградата

– Ааа, нищо, ниииищо, чадо мое. Не се притеснявай, кажи какво води грешната ти душа при нас. – каза Прасоний и смигна на приятеля си със сатър в ръка.

– При вас, преподобни, ме води… – започна колебливо жабата и продължи след няколкосекундна пауза – водят ме сведения за безследно изядени животни!

– Ъъъъъ? Каквоооо? – запита изненадан йеромонахът

– Хъ хъ, ти нали беше дошла да се изповядаш, сестро, какви са тия небивалици, които бръщолевиш? – появи се иззад преградата Прасоний със сътър в ръка и блестящи очи.

– Достатъчно – приключихме с цирка, господа! – отсече жабата и извади значката си, на която пишеше “сержант Жабинг, кулинарна полиция”.

Прасетата се спогледаха притеснени за секунди, но бързо дойдоха на себе си. Прасоний се приближи със сатъра и каза:

– Е, като сме приключили с цирка, да започнем с разфасоването – каза протодяконът зловещо и прокара копито през острието.

В същия момент вратата се отвори с трясък и вътре влетя лейтенат Прасейшо с още няколко униформени:

– Господа… мисля, че разфасоването се отлага… поне за следващите няколко години, които ще прекарате на топло… – каза хладно лейтенант Прасейшо, постави тиквените си очила и арестува духовниците.

Следва продължение.

Онова старо прасе, което лежи в прахта

– Мамка му и прасе! – изпусна се Писана Черешкина, удивена от необятните полета с домати, ширнали се пред нея. После пощипа тромбата си да се самонакаже за лошите думи и си представи укорителния поглед на инспектор Гранулков. Какво ли прави сега добрият старец?

***

– Мамка му и прасе! – прошепна инспектор Гранулков пред купчината бурмички и пружини, които техниците бяха донесли след дисекцията на фалшивата Черешкина. Очевидно мошениците се бяха постарали доста. Но къде ли е истинската Писанушка? Очите на Гранулков се насълзиха.

***

Три клоуна се промъкваха край железопътната линия с подозрителни пакети в ръка. След малко щеше да премине Гигантския международен влак за превоз на домати, който трябваше да достави суровината до заводите на концерна “Лютеница 5”, който захранваше третия свят с нискокачествена лютеница.

– Тук! – прошепна единият от клоуните и тримата започнаха да разопаковат пакетите и да вадят гнили бананови кори.

***

Проф. Писана Котинг вървеше към кабинета си умислена над поредния научен проблем. Бръкна в чантата си за ключа, когато ги видя: червени следи водещи право към вратата й. Козинката и настръхна. Котинг плахо се приближи и видя кървавочервения разкривен надпис на вратата:

ПУСНЕТЕ СИ НОВИНИТЕ. ПРЕДУПРЕДИХ ВИ!!!

Под вратата лежеше измъчен домат, чиято кръв очевидно бе послужила за мастило.

***

– Лошо, Глиганов, лошо! – каза проф. Прасунщайн с кодовото име агент Гуце и възмутено размаха вестника. – Ал Каша се превръща в световна заплаха! Виждате ли какво става? Ако от ръководството не орязваха бюджета постоянно, Черешкина никога нямаше да забележи висящите конци, нямаше да се налага да я отвличаме, а Прасуна бин Готвен щеше да се занимава с дребните си хулиганства и всичко да върви постарому. А сега какво? Световен тероризъм! На, чети! Представяш ли си, точно влака на “Лютеница 5”, нашият влак, мамка му и прасе!

***

Писана прогони меланхолията и си припомни защо е тук. Тя беше лейтенат Черешкина от КГБ и беше пратена да изобличи водача на Ал каша. Нямаше място за нищо лично, тя беше достоен агент и щеше да си свърши работата, поне докато Гранулков не й даде други нареждания. Черешкина извади коткоапарата и започна да снимка. “Сигурно са хиляди декари. Ама че прасе!” – мислеше си тя, снимаше, изчисляваше и записваше. Тогава видя рошав силует в далечината. Сниши се и намери най-гъстите доматени насаждения, зад които да скрие тромбата си.

Писана настръхна: силуетът идваше право към нея! Гадните похитители й бяха взели оръжието, така че на нея й оставаше само да чака. Дойде рошав отегчен глиган, хвърли картофен плик към нея, обърна се и си тръгна без да продума. Писана отвори писмото и зачете:

“Не ме карай да правя агентска луканка, знаеш, че няма да се поколебая.

Докато те нямаше нещата отидоха твърде далече. След малко ще дойдат мравоядите да приберат реколтата, а после се налага да инсценираме пожар – при това не картонен, а съвсем истински. За твое добро е да не се намираш в плантацията, когато това се случи.

Аз ще трябва да се покрия за известно време. Направихме няколко големи атентата и сега армиите на НАТО (Недоволни и Арогантни Тлъсти Октоподи) са по петите ми. Кажи на Гранулков, че си видяла с очите си как базата изгаря, а аз се превръщам в печено прасе с картофи. Може пък да повярва.

Някой ден… някой ден пак ще чуеш за мене и моята организация. А сега изчезвай!”

***

– Изгорял значи, хм, хм, какви неща стават по тоя свят – зачуди се Гранулков – ще докладвам на ръководството. Сигурен съм, че ще се зарадват. А и най-важното е, че ти си жива и здрава, мила Писанушка – каза мило Гранулков и погали Черешкина по козинката да се увери, че този път е истинска.

След като я отпрати, Гранулков седна на бюрото и се замисли. Твърде лесно се отърваха от Прасуна бин Готвен. Твърде неубедително изглеждаше становището на бюрото му относно изкуствената Писана. Защо й е било на Писана Котинг да си прави шега с него? Черешкина също му се видя неуверена. От ръководството го наградиха неизвестно защо и му казаха да не раздухва историята с тенекиената Черешкина, за да не уронва престижа на КГБ. Имаше нещо гнило в цялата работа… Нищо, Гранулков щеше да почака. Наля си нова чаша “Дом Прасуньон”, прогони винарките, които кръжаха около очилата му, и замислено отпи.

***

Черешкина стоеше в кабинета си, подръпваше си бишкотите и гледаше отегчено към купчината скучни доклади на бюрото си. Какво щеше да прави сега без Ал Каша и вълнуващите мисии? Без промъкването в пустинята, пълзенето по небето и онова… прасе. Писана се опита да прогони скуката, притегли към себе си чашата “Блъди Писана”, прогони винарките, обикалящи тромбата й, и отпи.

***

Прасуна бин Готвен лежеше в прахта и отегчено ринеше остатъците от вечерята със зурлата си. Чувстваше се стар, ужасно стар, като сто хиляди развалени консерви домати, пренесени с кораби от древни пирати и оставени да гният в някоя барака. Представяше си нови фабрики за доматен сок, нови вълнуващи атентати, поточни линии… и онази тромбеста котка… Прогони винарките, обикалящи зурлата му и отпи отново от чашата помия. Трябваше да забрави за това. Всичко беше свършило.

Поне засега.

Заплахата на Ал Каша

Проф. др., к.с.н. Прасунщайн бързаше, всъщност почти тичаше и пачата му се вееше на вятъра. Закъсняваше за срещата на КОПЕНХАГЕН (Консорциум на Охранените Прасета за Ежедневно Наяждане с Храна, Апетитни Гозби и Ечемични Напитки), а имаше да донесе твърде важни сведения.

Прасунщайн отвори вратата и влезе.

– Е хайде, агент Гуце, откога ви чакаме!

– Такааа… – започна Прасунщайн с кодовото име агент Гуце – Имам да ви съобщя няколко неща… не съвсем приятни.

Професорът нагласи тиквените очила на зурлата си и я почеса.

– Първо, необходими са ми още средства за моите проучвания.

– Е не я ли написахте вече тая теория на свинщината? – попита леко раздразнен един от членовете на борда на директорите.

– Аз теорията отдавна съм я написал. Но нали разбирате, че за да продължим агентурното си присъствие в Академията на неуките, са необходими по-сериозни и бих казал осезателни научни резултати. Науката не е като да зашивате облачета с бели конци, хъ-хъ – обясни професорът в типичния си шеговит стил – необходимо е да проведем сериозни научни експерименти. За целта вече съм приготвил проекта за необходимия ни уред – гигантския тиквен ускорител. В него ще ускоряваме тикви, които се сблъскват, докато накрая получим загадъчната тикводиня. – завърши агент Гуце и погали доволно шкембе чорбата си.

След кратко съвещание бордът одобри допълнително финансиране за научните разработки на професора. Чрез поставени лица то щеше да бъде спуснато като държавна субсидия за академията.

– Втора точка… – започна колебливо той – става въпрос за онази… малка… досадна… подла тромбеста котка… Писана Черешкина.

– Пачата ми потръпва от погнуса, като си помисля за нея! – намеси се рошав глиган от публиката.

– Да, така е – продължи агент Гуце – та тя… е избягала!

– Избягала! Ужас! – чуха се възгласи от членовете на КОПЕНХАГЕН.

– Не само, че е избягала, а и саботира агентурната ни дейност. Нощем пълзи по небето и къса конците на облаците. Денем се промъква и усилва реотаните на слънцето… Плебеите засега си мислят, че става въпрос за някакво глобално затопляне…

– Ако научат истината, лошо ни се пише – отбеляза сдържано председателят на борда.

– Всъщност, тук идва точка 3… – започна колебливо Прасунщайн. – Някой вече е разбрал.

Прасетата преглътнаха притеснено.

– Мисля, че е най-добре да ви дам писмото и да прочетете сами. За щастие го намерих преди да попадне в лапите на проф. д-р. ст.н.с. Писана Котинг, до която беше адресирано.

“Уважаема проф. д-р. ст.н.с. Писана Котинг,

Надявам се писмото ми ви намира в добро здраве. Сигурно сте чували за мен и моята организация “Ал каша”. До благочестивата ми пача достигна информация, че сте извършвали тестове за сингулярността в мишите дупки, при които се е получил един крайно непачоприятен резултат.

Известно ми е също, че онова, което сте предали на инспектор Гранулков съвсем не е това, което той благочестиво си е мислил, че е. Дочух също така, че имитацията била толкова нескопосана, че дори и немощният старец се е досетил за нея.

Най-учтиво ви моля оригиналът на въпросното нещо да ми бъде предаден възможно най-скоро в удобно за мен място и време.

В противен случай земята ще почервенее от кръвта на доматите, които Ал Каша ще унищожи.

Искрено ваш,
Прасуна Бин Готвен.”

Писмото на Писана Черешкина

“Мили Прасуне,

Знам, че някой ден те ще дойдат. Неизбежно е. Ти също го знаеш. Рано или късно ще дойдат и най-вероятно ще ме вземат със себе си. Ако четеш това писмо, значи се е случило. Нищо не може да се направи…

Знам, че облаците са съшити с бели конци. Лично съм ги виждала… Живеем в картонен свят… Цялата операция по твоето залавяне е била един фарс. Искали са да пипнат мене. Не се сърди на Гранулков – той е доблестен служител на Картофи, Грах и Броколи, и нищо не подозира. Съвестно изпълнява задълженията си и те мисли за злодей… А, аз знам, че не си такъв…

Всичко е било един уродлив театър… Питал ли си се защо в някои дни слънцето свети така ярко, а е студено? Ами защото забравят да му включат реотаните, Прасуне… А може би го правят нарочно.

Щом четеш това, знай, че съм при тях. Ще се опитам да те запазя вън от опасност, но не знам на какво са способни. Въпреки всичко с цялата си тромба вярвам, че ще се видим пак!

Твоя,
Писана Черешкина”

***

– Е, Писанушка, как беше пътуването в тунела на време-пространството? – попита засмяно инпектор Гранулков и погали Писана по козинката. Приемаше я като своя дъщеря и много се радваше, че се бе върнала жива и здрава.

– Много добре, инспекторе, отлично се чувствам – отвърна металически Писана.

– Предполагам нямаш търпение да тръгнеш по следите на доматената мафия, а? – опита се да се пошегува Гранулков.

– Нямам търпение, инпекторе.

Гранулков се позасмя неловко. Писана го погледа втренчено няколко секунди.

– Ха-ха-ха-ха – засмя се пресилено тя – хубава шега Инпекторе, ха-ха-ха… скръц! – изведнъж тромбата на Черешкина изскочи напред и увисна на пружинката си. Котката светкавично я прикри с лапа, стана и тръгна към вратата, намествайки я.

– Какво е станало с тромбата ти, Писанушка? – попита Гранулков ужасен.

– Нищо, нищо, малко съм хремава… скръц – лейтенант Черешкина завътря тромбата на мястото й и побърза да се измъкне през вратата.

Гранулков гледаше объркан към вратата, докато една мисъл не го порази. “Това не е моята Писанушка!”

***

“Да не се е побъркала, какви ги говори?”, чудеше се Прасуна Бин Готвен, след като прочете писмото на Черешкина. Да наистина, когато я залови в базата, между тях припламна искра. Но и двамата знаеха, че връзка би била невъзможна. Прасуна макар и със свито сърце не се поколеба да я изпрати при пиратите от астероидите, а и знаеше, че тя не би се поколебала да го предаде в ръцете на Катофи, Грах и Броколи (КГБ) веднага щом събере достатъчно доказателства. Какво се е случило с нея… Кои са “те”?… Такива въпроси си задаваше Прасуна Бин Готвен, почесваше зурлата си и отпиваше помия от тиквената чаша. Вкусът й му се стори картонен. Прочете писмото още веднъж и очите му се насълзиха. Трябваше да се измъкне навън, не можеше да си позволи да показва слабост пред подчинените си. Прасето се измъкна от базата и излезе на въздух. Навън беше потискаща и суха жега. Опита се да отклони мислите си от Писана – “Ако продължава да не вали какво ще стане с реколтата от домати?” Загледа се в небето с надежда за дъждовни облаци. Отчайващо. Виждаха се само две мижави облачета.

От едното от тях висеше бял конец.

Следва продължение.

Хостел “При Писанка и Свинчо”

– Абе Писанке, мисля си, що не вземем да си направим един хостел, а? Ще посрещаме гости, ще предлагаме и закуска с нощувката… – попита Свинчо и отгризна дръжката на тиквата, която се печеше на огнището.

– Хмм, ми може, Свинчо, защо не – каза Писанка и почеса тромбата си

– Вече съм харесал една кочинка две пресечки по-надолу. Да я вземем и да действаме!

Двете животни бързо уредиха сделката, обзаведоха кочинките с удобни кални локви и сковаха една бамбукова рецепция.

– Такааа, май сме готови да посрещаме гости. Да приготвим закуската! – каза щастливо прасето и се потупа по шкембе чорбата.

– Ама чакай, да сложим една табелка отпред поне? – попита учудено Писанка – как ще разберат животните, че има хостел тука?

– Остави тая работа, няма да можем да смогнем. Те ще ни намерят гостите, не се притеснявай. Давай да направим закуска преди да са дошли!

Приготвиха закуска и зачакаха.

Котката почеса бишкотите си.

Прасето пощипа зурлата си.

– Никой не идва. – заключи Свинчо и погледна Писанка.

– Никой не идва. – потвърди котката притеснено и приглади козинката си.

– Да изядем закуската поне, а? – попита прасето колебливо и хвърли един кос поглед към струпаните апетитни огризки от плодове и купички с помия.

– Чакай малко де, може да дойде някой. – каза Писанка и загледа вратата с очакване.

Прасето почеса зурлата си.

Котката пощипа бишкотите си.

Вратата остана безмълвна.

– Давай да изядем закуската, никой няма да дойде днес! – отсече прасето.

– Добре де… – съгласи се тъжно Писанка и се присъедини към масата, където Свинчо вече грухтеше доволно, наливаше се с помия и жонглираше с ябълкови огризки, които неизменно изтърваше така, че да попаднат в устата му.

– Най-хубавите ябълки…. мляс, грух… прасетата ги ядат!… мляс, грух… – доволно отбеляза прасето.

На другия ден историята се повтори. Котката стоеше на бамбуковата рецепция и гледаше втренчено вратата, а прасето са навърташе наоколо, почесваше зурлатата си и предлагаше да изядат закуската, защото никой не идваше.

– Казах ти да направиш една табела, никой няма да ни намери така! – укори Писанка прасето, което тъкмо беше изяло и последната огризка и примижаше доволно.

– Ех, Писанке, не виждаш ли колко съм зает, кога да правя и табела! – отговори сърдито Свинчо.

Котката се зачуди с какво точно е зает, но си замълча и почеса тромбата си.

На другия ден както обикновено прасето се събуди и затътри надолу по стълбите, само че вместо притеснена, котката го чакаше засмяна.

– Аз направих табела, Свинчо! – съобщи му тя и го задърпа за копитото към вратата, на която беше окачена красива табелка “Хостел “При писанка и Свинчо” – Нощувка и закуска”.

– Ъъъъъъ, много хубавоооо ъъъ, мило коте – каза прасето и се насили да се усмихне и да потупа котката по кратунката.

Броени минути след това пристигнаха и първите гости – три човки, които бяха дошли от птицефермата да разгледат града.

– Виждаш ли, гостите идват! – каза победоносно Писанка

– Ъъъъ, даааа, колко хубаво – каза прасето колебливо, почеса пачата си и погледна тъжно към закуската. После огледа човките, реши, че са прекалено кльощави, за да изядат много храна, и се поуспокои.

Човките обаче бавно, но старателно изкълваха всичко до последната троха. Прасето надничаше през цялото време и за изненада на котката дори пожела да изчисти след тях с надежда да намери нещо останало. Не намери нищо и тъжно почеса пачата си.

Следващия ден животните застанаха до рецепцията и зачакаха нови гости.

– Никой не идва, давай да изядем закуската! – отсече прасето, още сънено.

– Е чакай де, още е много рано! – каза котката и пристегна елегантно шкембе чорбаника си.

Прасето притеснено загледа тиквената стрелка на часовника, която мърдаше ужасно бавно. С всяко трепване обаче надеждата му нарастваше.

– Казвам ти, страшни мацки има в тоя град! – отсече Хипопотамчо и влезе с гръм и трясък. – Ех, че хубаво хостелче!

– Иха, евала, брато, добре че дойдохме тука – зад него се подаде един мравояд и се заоглежда любопитно.

– Заповядайте, скъпи гости! – посрещна ги Писанка усмихната

– Ъъъъъ, заповядайте, заповядайте, ей там са спалните, ъъъ, ей там е калната локва, ъъъ, там е прасовизора – намеси се енергично Свинчо и задърпа гостите към кочинките.

– А там е закуската! – вмъкна Писанка засмяно

– Закуска, супер! – изрева хипопотамът и се насочи към купчината огризки, а Мравоядчо заподскача след него доволно.

Свинчо преглътна смутено.

– Аз ще се кача да си вчеша козинката, Свинчо, ти остани на рецепцията за малко, да се грижиш за гостите. – каза Писанка и заприпка щастливо към кочинката.

– Няма проблем, Писанке, ще остана – каза тъжно Свинчо, подпря се на рецепцията и загледа към гостите, които пируваха и се смееха гръмко. Нервно ринеше с копитце в земята и броеше оставащите огризки, които постоянно намаляваха.

След малко котката се върна с вчесана козинка:

– Как е, Свинчо, гостите харесаха ли закуската?

– Харесаха я и я изядоха. – каза прасето.

– Супер, тъкмо няма да се тъпчем ние, че искам да си пазя талията! – каза весело Писанка.

– Ами всъщност, днес има закуска и за нас, ела да ти покажа! – каза прасето и тръгна към стаята за хранене, а опашката му пружинираше от вълнение.

Котката си подаде муцунката и видя маса с две гозби: подлучен мравояд и хипопотам с картофи.

Теория на свинщината

Проф. др., к.с.н. Прасунщайн седеше замислено и почесваше с молив зурлата си. Пред него стояха разхвърляни листи, чаши помия, купа с нагризани моркови и следи от копита. Последните оставаха от моментите, в които професорът мислеше върху сложните проблеми на свинщината и се търкаляше навсякъде из кабинета си.

– Как е, проф. Прасунщайн, завършихте ли Общата теория на свинщината? – през вратата се беше подала елегантната тромба на проф. др., ст.н.с. Писана Котинг. Само разчорлената козинка и накривените очила издаваха, че иначе спретната Писана е научен работник.

– Ех, Писана, Писана, може да си научен сътрудник, но имаш още много да учиш, хъ-хъ. Как бих могъл да завърша Общата теория на свинщината, след като още не съм завършил Специалната? Ммм? Какво ли разбирате вие, с вашите миши дупки.

– Но професоре, моята теория за сингулярността в мишите дупки е изключително важна. И за ваше сведение, вече имам сериозен напредък.

– Напредък ли? Какъв напредък? – пачата на Прасунщайн щръкна и професорът трябваше да захапе поредният гнил морков, за да прикрие смущението си.

– Установих, че в момента на сингулярност сиренето в мишите дупки… – започна Писана, но Прасунщайн вече не я слушаше. Мисълта, че тя отбелязваше напредък, го разтревожи сериозно. – и смятам, че до тази Коледа ще мога да публикувам резултатите! – завърши проф. Котинг.

– Но Писана, нима не разбираш – започна бавно и благо Прасунщайн – ти не трябва да завършваш толкова скоро, особено пък по коледа. Не разбираш ли, хъ-хъ, ако някой от нас завърши проекта си, финансирането може да спре.

– но професоре – погледна го очудено проф. Котинг – какво финансиране? Ние… нали за науката… нали нас ни интересуват по-висши цели! За мен е важно да завърша проекта си и да разкрия на всички животни тайните на мишите дупки! – завърши Писана троснато, врътна се, подръпна си бишкотите и си изнесе тромбата през вратата.

В продължение на няколко минути проф. Прасунщайн гледаше ужасено към вратата и не знаеше какво да мисли. После погали купчините картофени обелки, които всеки ден му носеха от академията като част от финансирането по проектите. Толкова време умело успяваше да издейства още малко удължаване на срока за изследванията и на двамата, а сега тази глупава, малка, амбициозна, подла, еманципирана Писана искаше да развали всичко! На всичкото отгоре една от раболепните младши научни сътруднички му беше подшушнала, че по коледа на успешно защитили теориите си раздават чували с луканка. А като знаеше колко е ограничено финансирането в академията, можеше да се досети откъде щеше да дойде луканката… Прасунщайн се опита да преглътне шепа тиквени семки, но те заседнаха като буца в гърлото му.

“Трябва да й се помогне на Писана, трябва да й се помогне!” – помисли си Прасунщайн и реши, че трябва да изготви бърз план за действие.

***

– Здравейте, проф. Котинг, как сте днес? – рошавата зурла на проф. Прасунщайн се подаде през вратата и надникна в кабинета на проф. Котинг. Беше се пременил в специалния си фрак от зелеви листа и тиквен цилиндър.

– Работя, професоре, работя. И напредвам. – каза леко троснато Писана. Все още беше възмутена от желанието на Прасунщайн да забави изследванията си.

– Ами аз… – започна колебливо прасето – всъщност аз се чудех дали не мога да ти помогна, Писана. Така и така моята работа по Общата теория на свинщината ще продължи доста. Чудих се дали не мога да направя нещо, за да ускорим твоя проект и по-бързо да постигнеш успех, хъ-хъ. – завърши благо професорът.

– Много мило, Свин, но как би могъл да ми помогнеш? – попита Писана. “Охоооо, май я размекнах”, помисли си прасето. Само в много специални случаи котката го наричаше по малко име.

– Ела, ще ти покажа нещо – подкани я Прасунщайн в своя кабинет.

Писана прекрачи вратата и остана поразена. Козинката и се изправи от вълнение, бишкотите й щръкнаха, а тромбата започна да пулсира. Пред нея имаше гигантска миша дупка, огромно парче сирене и всички уреди за изследване, за които бе мечтала.

– Постарах се, мила Писана, да направя този уголемен модел на миша дупка и да осигуря всички прибори, ъъъъ уреди, необходими за твоето изяж…, ъъъ изследване.

– Ах! – проф. Котинг беше останала безмълвна пред невероятния подарък на Прасунщайн.

– Влез вътре, колежке, и изследвай сингулярността на мишите дупки на воля! – каза тържествено Прасунщайн. Очите на професора станаха големи и пачата му настръхна от вълнение.

Захласната писана влезе в уголемения модел на миша дупка, а Прасунщайн постави капака.

“Такааа, да завъртим на 250 градуса” – помисли прасето. “Що картофи дадох за тая печка, можеха да не ги правят толкова сложни”. Прасунщайн надникна през вратичката и с умиление загледа Писана, която изследваше вътрешнстта. Буцата сирене започна да се разтапя.

“Ахаааааа! Значи това всъщност се случва в мишите дупки!” – помисли си удивена Писана, загледана в разтопяващото се сирене, и забърса потта от тромбата си…

Пътеводител на сухоземния пътешественик (София – Белград – Будапеща и назад)

Един град не го ли разгледаш пеша, нищо не си видял от него. Това даже бащата на Васко да Гама от село Рупча го знае (виж филма/книгата). С градски транспорт или такси може да обиколиш само забележителностите, но трудно ще усетиш нещо от живота на местните. А когато времето не стига, кракомобилът може да се замени с велосипед, както направихме и ние.

Кот вече написа сводките за Белград и Будапеща. Затова аз пускам само един кратък пътеводител как, къде и за колко човек може да се разходи до Унгария и назад, предназначен за сухопътния и бюджетен пътешественик.  С Кот винаги пътуваме бюджетно – очевидната причина, е че се пестят пари, а другата е, че ако спиш в петзвездни хотели и хапваш в ресторантите им, може да не различиш дали си бил в Монако или в Мароко.

По релсите

Разбира се с влак, както правихме и до Истанбул и Солун. Влакът от София за Белград тръгва към 9 вечерта и пристига там към 5 сръбско време (1 час назад). Цената на двупосочния билет е 40 евро, спалното място в една посока е към 17 (За първа класа, защото искахме да сме заедно).
До митницата в Димитровград се стига за по-малко от час и е само една – българските и сръбските митничари минават един след друг. За Сърбия визи няма, необходим е само международен паспорт.

Билети от Белград за Будапеща могат да се купят от сръбската гара за по 26 евро двупосочния. Заверки и запазени места не ти трябват. Тръгването от Белград е със задължителното закъснение от час-два. Информационни табла? Има, но информация няма. До последната секунда, а и след това показват коловоз 0, а нервните пътници обикалят по гишетата и назад в опит да разберат откъде им тръгва тренът. Накрая коловозите се появяват и ни съобщават, че влакът ще тръгне с час по-късно (и сами разбрахме, часът вече беше минал).

Ако ще пътуваш от Белград до Будапеща през деня, задължително е да се снабдиш с нещо за четене, защото предстои най-скучният пейзаж, който може да се види на балканите. Царевица, слънчоглед, царевица, жито, царевица, слънчоглед… По-равна от националния стадион и отегчителна картинка. Разбира се, в Будапеща сме с час закъснение.

На връщане унгарската гара е една идея по-организирана и на табелите пише къде е композиран влакът няколко минути преди предполагаемото тръгване. А то естествено е с час и половина по-късно отколкото трябва. Пътуването е още по-дълго, митниците са две, а влакът се пълни все повече при приближаването на Белград. Ако си носиш наркотици, не ги слагай под седалките в купето, на българската граница проверяват внимателно.

Гръбослагането

Спахме в хостели, запазени през HostelWorld. Още по-интересно и евтино е да спиш по къщите на хората (на принципа на cowchsurfing), както правеше сингапурката Джо, с която пътувахме към София, но не и ако минаваш само за ден-два през градовете.
Цената в хостелите е около 15-17 евро на човек и в Белград, и в Будапеща, в стая за двама с баня на етажа. Може да се мине и по-тънко, и по-интересно в общите стаи с по десетина легла (11 евро в Белград), където се запознаваш с образи, тръгнали на трекинг в Пакистан или предполагаеми македонски компаньонки. Ако изпускането на влака заради закъснението на предишния с три часа не успее да ти развали настроението, ще си изкараш добре.

Храната прави пътя

Интересното е, че славната сръбска скара съвсем не дебне на всеки ъгъл в Белград, както човек би си помислил, но затова пък има десетки пекарни за закуски. Има стандартни бутерки, подобни на нашите, сладкиши, но и доста хубави банички, кифли и гевреци. Цените са от около 30 до 100 динара или горе долу колкото по тукашните баничарници. Индустриалният вкус обаче го няма, сръбските закуски доста повече приличат на домашни.

Ресторантите като цяло са скъпи, но с малко повече желание намерихме такъв с местна кухня и умерени цени, където хапнахме “пасули”. Боб, но разбира се с пушено свинско. Сърбин храната на храната си не яде (забрави за безмесни манжди, освен в закусвалните). Бобът беше към 4 лева, а йеленското пиво е на нашенски цени и с приличен вкус.

Маджарската кухня дори не опитахме, но ресторанти, където да хапнеш гулаш има в изобилие. Цените са към 10-20 лева за порция в зависимост от мястото. По-тънко може да се хапне отново в закусвалните (банички, кифли, гевреци и бира за по лев и половина – три) или при арабите. За разлика от нашите, които наблягат на ливански дюнери, унгарските араби готвят гироси, подобни на солунските. А и с малки изключения (египетския ресторант, в който хапнахме гирос преди да си тръгнем), винаги има фалафели и други апетитни зеленчукови манджи. Цените на гирос/фалафел “пита” са между 500 и 600 форинта (4,50 – 5,50 лв), на същата цена са вегетарианските манджи, а месните са по 900-1000 (8-9 лева). Арабите обаче готвят в пъти по-добре от нашенските.

Цялата сметка от София до Будапеща и назад – път, хостели, хапване и пийване, излезе под 800 лв, без да се лишаваме от биричка, да стоим гладни или да не ползваме транспорт (колела, разбира се, по 11 лева на човек за целия ден). Кот е описала подробно как с колело може да се обиколи цяла Будапеща, а и доста от Белград.

Психопрасите от Шестия Ден

– Нали ти обясних вече, тортичке – каза спокойно пастор Свин и постегна зелевръзката на врата си – работа като всяка друга. Да не мислиш, че ми харесва да водя тези отегчителни сбирки всяка вечер? Но трябва да работя. Знаеш, навремето имах своя църква, но нещата не потръгнаха. Дори се наложи да изя… ъъъъ да се разделя с котката си тогава заради тая работа.

– Хм, хм, все ми се струва, че много ентусиазиран отиваш на тези сбирки – каза тортата и почеса черешката си. – какво толкова правите там? И какви са тия психопраси от шестия ден?

– Нищо особено, торто, това са едни достолепни господа, които идват вечер да чуят проповедта ми, да кажат по една молитва и да се покаят пред светия грух. – обясни търпеливо пастор Свин и се приготви да тръгва.

– Може ли да дойда с тебе някой път? – попита колебливо тортата

– Пълна скука! Опасявам се, че може да умреш от скука там. Не е за теб, съкровище – каза прасето и затръшна вратата.

Съмнения обаче гризяха тортата. Пастор Свин ходеше на сбирките на психопрасите от шестия ден всяка вечер, прибираше се късно, с разрошена четина, с налудничав поглед и подута шкембе чорба. “Този път ще го проследя” – помисли си тортата и тихичко се затъркаля след пастора.

Прасето мина през няколко тъмни улички, промуши се през една отходна шахта, мина през мрачна горичка и се овъргаля във всички кални локви по пътя. Оглеждаше се предпазливо, но все пак тортата успя да го проследи до стара свинеферма, където пасторът влезе. Тортата надникна през прозореца.

Вътре се бяха събрали десетина прасета и глигани, които се наливаха с помия. При влизането на пастор Свин всички станаха и заръкопляскаха. Свин се доближи до масата, върху която имаше празен кашон от тиквени семки, обърнат надолу. Пасторът го вдигна и предизвика бурните овации на присъстващите:

– Ура, картофоприношение, картофоприношение!

Прасетата се търкаляха на земята, грухтяха от щастие и поглаждаха шкембе чорбите си. На масата под кашона стояха два ужасени картофа, които се оглеждаха и тракаха със зъби.

– Господа – започна пастор Свин – време е да извършим днешното картофоприношение!

– Урааа! – ревнаха в един глас животните.

– Сатърите! – заповяда пастор Свин и малка розова свиничка тържествено донесе два сатъра на тиквен поднос. Картофите се сгушиха един в друг, затвориха очи и затрепериха.

– Каква е тази свинщина и жестокост! Значи това правиш всяка вечер?! – тортата беше побесняла, влезе вътре и застана между пастора и картофите.

– Хъ-хъ, тортичке ти какво правиш тук? – попита мило пастор Свин. – ние ъъъъ репетираме.

– Репетирате??

– Ами ъъъъ да, репетираме сцена за благотворително представление. Ще събираме средства за изпаднали в беда тиквени семки, ъъъ, ще им купуваме тикви, в които да живеят – довърши неубедително прасето.

– Така значи? А тези нещастни картофи защо умират от страх? – попита още по-сърдито тортата.

– Ами ъъъъ, аз ъъъъ, ние…. – оплете се пастора.

– Хей, пасторе, днес не е ли шестият ден? – провикна се един глиган от публиката.

– Шестият ден, е шестият ден откакто се спасяваме от къпане! – потвърди друго прасе.

– Шестият ден ли? – попита пастор Свин и в очите му светнаха дяволски пламъчета – ако е шестият ден, значи е време за нещо по-специално! Картофи, свободни сте! – заповяда пасторът, а останалите прасета затанцуваха в кръг.

Картофите се прегърнаха, засмяха и затанцуваха с всички пред смаяната торта.

– Шестият ден е ден за тортоприношение! – отсече пастор Свин.

– Тортоприношение! – повториха тържествено прасетата.

– Тортоприношение ли? Това пък каво е? – зачуди се тортата и посегна да почеше черешката си, но усети, че я няма. – Къде ми е черешката?!

Пастор Свин изпълняваше ритуален танц в кръга от прасета, а на върха на тризъбеца му беше набодена озадачената черешка на тортата. Двата картофа използваха суматохата и тихичко се изнизаха през вратата.

Приказка с принцеса

– Ей, по-внимателно де, езерото да не е само твое!

– Грух! К`во езеро бе? – Буламачко надигна мократа си зурла от локвата и се огледа. Въргаляше се в калта от два часа и така приятно се беше отнесъл, а сега някакъв сърдит глас го откъсна от заниманието му.  Видя я близо до копитата си – малка зелена жаба, която гледаше недоволно.

– Ти пък коя си?!

– Сладкишка… – отговори сърдито жабата. – Щеше да ме смачкаш. Езерото не е само твое, внимавай малко!

– Това не е езеро бе, жабке, това си е моята кална локва – каза спокойно Буламачко – тук си се търкалям всяка вечер, значи си е моя.

– Сладкишка се казвам. – отбеляза жабата.

Буламачко я загледа и се почеса по зурлата. Жабата беше зелена и сладка, със заоблени бутчета и големи очи. Прасето се сети за нещо, което беше чело наскоро: ако целунеш жаба, тя се превръща в принцеса. “Мммм, ще си хапна вкусна принцеса с кайма” – помисли си Буламачко и я целуна по муцунката. Сладкишка се стъписа и примигна няколко пъти. После се усмихна. “Хммм, не се превръща в принцеса” – помисли си Буламачко разочарован, но реши да прибере жабата в кочинката,за да продължи с опитите.

Буламачко и Сладкишка заживяха в свинска идилия. Търкаляха се заедно в калната локва, ловяха мухички, правеха си сладко от динени кори, ринеха картофки и колекционираха люспи от домати.

Понякога Буламачко подаваше на жабата парче кашкавал и я целуваше по муцунката с надежда. Много му се хапваше принцеса с кашкавал, но не се случваше магията.

Вечер докато Сладкишка ловеше мухички, Буламачко се въртеше около огнището и приготвяше поредната си гозба.

– Сладкишкееееее! Ела да вечеряме!- Провикваше се Буламачко, докато пускаше последния гнил чесън в казана и се облизваше.

– Какво си приготвил тази вечер, Буламачко? – питаше Сладкишка

– Супа от кюспе с гнили краставици, огризки от ябълки, люспи от домати и помия, мила Сладкишке! – казваше Буламачко весело и грабваше най-голямата тиквена паница.

– Ъъъъ колко вкусно звучи, Буламачко. Жалко, че… ъъъ хапнах доста мухички и нещо не съм гладна.  Следващият път ще хапна.

Така обаче ставаше всеки път. Буламачко готвеше вкусни гозби от ябълки, помия, люспи от домати и гнили зеленчуци, а Сладкишка все беше яла мухички и не беше гладна.  Имаше нещо съмнително в цялата работа.

– Сладкишке, я кажи, ти изобщо харесваш ли гозбите ми? – попита най-накрая прасето и почеса пачата си с любимата си дървена лъжица.

– Ами ъъъъъ дааааа, Буламачко, много ги харесвам… Аз просто защото гоня мухички вечер и ги похапвам, затова ъъъъъ не съм гладна. – заоправдава се жабата и завъртя комбалите си.

“Хммм, ще видим тая работа” – помисли си Буламачко и отиде да се потъркаля в локвата. Трябваше да сготви нещо още по-специално, за да е доволна Сладкишка –  някакъв изключителен деликатес. Прасето се сети нещо, стана и отиде в кочинката си. Извади една стара книга, наплюнчи копитца и зачете.

На другата вечер прасето се въртеше около огнището и мяташе сънливи лукови глави в казана.

– Сладкишкееееее! Ела за вечеря! Голям деликатес готвя! – провикна се Буламачко и пощипа зурлата си доволно.

– Ами аз ъъъъъъ… – започна Сладкишка, но прасето я прекъсна:

– Знам, знам, папкала си мухички. Нищо, ела тук поне да ми правиш компания.

Буламачко разлисти страницата и зачете внимателно:

“Като се задуши лукът, поставете пресните жабешки бутчета и посолете”.

Прасето пак пощипа зурлата си, грабна сатъра и погледна към бутчетата на смутено примигващата Сладкишка. Луковите глави се бяха задушили добре.