All posts by Кот

Високотехнологичен боклук

Четох в investor.bg, че броят на използваните компютри по света надминал 1 милиард, като прогнозите са, че само за тази година над 180 млн. компютъра ще бъдат сменени с нови. Някои от тях се рециклират, някои се препродават, а голяма част директно заминават на боклука.

„Смятаме, че около 35 млн. персонални компютъра ще бъдат изхвърлени, като ще бъде обърнато малко или никакво внимание на тяхното токсично съдържание“, коментира Майке Ешерих, анализатор от компания Gartner, специализирана в областта на информационните технологии.

Ок, това са само компютрите. Ами мобилните телефони, телевизорите, dvd- mp3- и пр. плейъри, които също се подменят на 2-3 години?

За мен това е резултат от глупостта на неистовото консуматорство. И докато на оскъдните ресурси все ще им намерят цаката, то планините от боклук ще са последното, към което някой ще се пресегне да разравя.

От 2 години използвам маркови компютри втора употреба и съм доволна. Мисълта, че мога да правя пари чрез нещо, което някой е отписал като ненужно също ме радва, но в общи линии стремежът ми е изхвърля ли моя високотехнологичен боклук, да прибера нечий друг боклук. И да се пробвам да удължа максимално времето (и ползата от него) преди на свой ред да замине на сметището. Абе смешно е, като погледнеш, но ме кара да се чувствам по-добре.

Как (не) си избрах секретарка.

Темата в блога на про-то: “Дискриминация, гъза ми!” ме подсети за моя последен опит в провеждането на интервю за секретарка и не можах да не се сдържа да споделя преживяванията си…

Имаше един такъв период от време, през който почти всеки месец сменяхме секретарката си. Та при една такава “акция по набиране на персонал” шефът ме извика при себе си и ми връчи едно CV с думите: “Тази девойка иска да се занимава с реклама и дизайн. Виж дали на теб ще ти върши работа, ако е добра, ще започне като секретарка, пък ще се учи и ще ти помага…”

Извиках я. Не, че съм очаквала кой знае какво от момиче, завършило средно образование преди година, но изглеждаше амбициозна, приятна млада жена. Искаше стартова заплата почти колкото моята, но си помислих, че ако успява да отмята по-досадните ми задължения (мразя да пиша рекламни послания, да мъдря текстове за брошури, карета за списания), може пък и да си струва парите. Оказа се, че компютърната й грамотност започва и приключва с MS Word (“учили сме го в училище”) и интернет и след кратко почесване по тромбата измъдрих перфектния (според мен) тест за пригодност за секретарки с уклон към рекламния бранш:

Задачката

Да се напише кратка покана към наш клиент за предстоящо изложение, където фирмата участва с щанд. Среда: MS Word. Време за изпълнение: 30 мин, максимум 1 час. Пищови: всичко, което успее да открие в интернет.

Изпълнението

“надмина” всичките ми очаквания. Девойката се поти цели 40 минути + още 10 накрая, които й дадох, за да прегледа творбата си за правописни грешки. Ето го резултатът…  

Любопитното е, че когато обяснявах на колегите си защо не съм я одобрила, ме обвиниха в дискриминация. Не всеки можел да пише грамотно и да знае как да форматира текста си. Очаквам онзи момент, в който освен, че няма да можем да отсяваме бъдещите си служителите по пол, ще ни е забранено да проверяваме и тяхната компетентност.

Тъй де… от къде на къде ще имаме право на избор.

История за социализъм, балове и сватби

Идея нямам защо я подхващам тази тема. Може би защото Прасунсен ми подхвърли книжката “Аз живях в социализма” и въпреки лекия отпор (така де, 19 години съм живяла в социализма, роман мога да напиша, какво толкова има да чета за него още…) я погълнах за една безсънна нощ и един сънлив следобед или заради филма с Джулия Робъртс тази вечер (“Усмивката на Мона Лиза”,  преподавателка в дамски колеж през 50-те, с ученички, чиято единствена цел в живота е да се оженят), но някак си ми се наби в главата един странен парадокс. Въпреки всичките тези години с идеал “жена-труженичка” и въпреки, че сме 2008-ма, все още познавам адски много съвременни девойки, чиято единствена най-важна цел в живота е да се омъжат. Точно както онези момичета от 50-те.

Не да живеят с любимия мъж и да му народят куп деца, както е естествено да се предположи, а точно да се омъжат. Да надянат годежен пръстен с някакъв камък, да избират 3 месеца рокля, да организират половин година кичозно тържество, за което родителите им ще ръснат почти всичките си спестявания и накрая да заминат на “медна седмица” на място, на което никой не им е забранил да ходят и без да са подписали, още повече, че с въпросния мъж мачкат чаршафите от доста време.

Не знам от кога датира отвращението ми към подобни мероприятия… може би от абитуриентския бал на по-голямата ми сестра.  Нали знаете как стоят нещата с баловете – щастливите завършващи прекарват цял ден в преобличане, гримиране и прически, а после цялото семейство и роднини ги изпращат по живо – по здраво да се веселят и сядат да се черпят нещо.

Та нашите ми бяха приготвили за тържеството рокля. Бяла рокля, с прилеп ръкави и воланчета – бившата любима рокля на сестра ми, за която й завиждах на 10 години, но на 14 я намирах за еснафска, глупава и… абе като за нещо, което би облякла най-вдлъбнатата ми съученичка. Подминах стола, на който я бяха метнали и си измъкнах скъсаните джинси (скъсани, защото бяха старите джинси на братовчед ми – през 84-та с оригинални трудно можеше да се снабдиш, а той имаше и растеше бързо) и старата черна риза, която бях приватизирала от гардероба на баща ми. Родителите ми побесняха. Естествено. Развикаха се, че няма да се появя като битник на тържеството на сестра ми и да я излагам, изядох един шамар и си останах в къщи, а цялата процесия роднини се изнесе да изпраща абитуриентката. Всички, с изключение на двамата ми братовчеди на моя възраст, които решиха, че напердашена и вбесена съм по-интересна компания. Останахме си в къщи, направихме една битка с възглавници, играхме с балони, счупихме полилея в хола, но… това е друга история 🙂

Същата рокля все пак облякох 2 години по-късно. На сватбата на сестра си. Толкова бях щастлива, че ме измъкват по средата на лятната бригада – от мръсотията, досадното бране на домати, гадните бригадирски униформи, спането по 20 души в нещо като конюшня, външните тоалетни и къпането със студена вода, че бях готова и чувал да облека, само и само да се намърдам в истинска баня. Прекарах една уморителна сутрин в опити да изстържа мръсотията от ръцете си, счупих 2 гребена, докато накарам косата си да изглежда относително прилично и дори не протестирах, че роклята ми е леко окъсяла.

Обаче едно ми е чудно – освен ако не са ти опрели пистолет в челото (или алтернативата да е каторжен труд за народното стопанство) – кое кара хората да харесват подобни мероприятия?

Довиждане, комшу и благодаря за рибата!

Влакът
Е… не беше точно Ориент експрес, но пътуването с влак до Истанбул и назад беше сравнително приятно. Имам синини от непрекъснатото качване и слизане от третото най-високо легло, тормозих Lbook-а с “Раят” и “Чистилището” на Майк Резник, а Прасунсен почти не можа да мигне от светнатата ми лампа и непрекъснатото ми въртене в опитите да си осигуря екстра порция светлина.
Гарата беше доста старичка- само 1 коловоз и никакви информационни табла. Но за това пък с действащ ресторант – “Ориент експрес”, както можете да се досетите.

011.jpg

Хостелчето…
се оказа чудесно попадение. Много чистичко, приятно изглеждащо, баня към стаята с винаги течаща топла вода и сешоар, телевизор, климатик и закуска, която пропуснахме, но не съжаляваме . Ако си търсите къде да отседнете по-евтино в Истанбул, хотел Сур е добър избор.

021.jpg

Архитектурата
на града е омагьосваща. Влюбих се не в кълбообразните кубета на историческите забележителности, а в традиционните дървени къщички в тесните улици около тях. Някои от къщите със сигурност бяха над 100 годишни и пред разпад, други нови или поне добре поддържани.

041.jpg

Видях и една от шперплат – без майтап, двуетажна беше. И продължавам да се бия по кратуната, че не взех резервните батерии с мен. Честно казано не схващам логиката да живееш в центъра на Истанбул (където сигурно парцелите са на звездни цени) в къща, скована от летвички за щайги и онова, което го слагат на гърбовете на гардеробите, ама нейсе… явно не съм романтичка.

Контрастите
понякога ми идваха в повече. Като това “интернет кафе” впрочем…

031.jpg

Иначе не беше съвсем необичайна гледка млада жена с лаптоп / книга и сутрешното си кафе в някой ”Симид сарай” или поне аз съм нацелила единствените няколко в целия град, докато Прасунсен слюнкоотделяше пред витрините с лакомства. И тях не снимах, но по други съображения. Стори ми се кощунство да нарушавам уединението точно на незабрадените жени в града.

А иначе забрадките…
си бяха направо достойни за дебел социологически труд. Успях да класифицирам няколко различни типажи според начина, по който се забраждат и покриват:

  1. Модерно младо момиче: кокетно каскетче, вместо забрадка (косата цялата прибрана до последното косъмче в него и това е единия признак, по който можеш да го различиш от момичето, което просто си носи каскетче); полупрозрачна ризка с дълъг ръкав върху тениската или ризка с къс върху тениската с дълъг ръкав; дълги панталони / пола / къса пола задължително с клинче отдолу. Изобретателни са, признавам им го, случваше се да подхлъцвам от възхищение заради начина, по който успяват да се вместят в канона… метълка-мусюлманка ако си срещал, ще ме разбереш, а аз дълго гледах след една…
  2. Елегантна млада жена: втален костюм с дълъг ръкав на сакото и копринена кърпа с абстрактни мотиви за главата; семпли бижута и очевадно скъпи чанта и обувки.
  3. Гражданка-традиционалистка: Връхни дрехи с дълъг ръкав тип “шлифер”, с дължини от под задника до под глезените, понякога изглеждащи доста приятно и ушити с вкус; забрадки вързани традиционно, но по-семпли или подбрани подбрани така, че да се съчетават къде успешно, къде не с останалите дрехи.
  4. Селянка-традиционалистка: Размъкнати и безформени дрехи, върху които задължително нахлузена някаква връхна дреха, напомняща робата на чистачката в училище от детските ти години. Крещяща евтина забрадка, вързана точно по правилата, без никакъв намек за фриволност. Не знам дали носенето на сутиен е забранено в Корана, но да криеш косата си, а в същото време огромните ти, стигащи до кръста гърди да се люшкат като шамандура на 5 бала вълнение, помитайки минувачите… е странно ми беше, признавам. Разни народи, разни обичаи
  5. “Муджахидинки”: облечени в черно от главата до петите в широки, дълги до земята връхни дрехи, дълги покривала за главите (не знам как се нарича това нещо) с цепка само за очите, плътно затворени обувки и черни ръкавици на ръцете. Не съм наясно как се оцелява дори и в 30 градусова жега с тези дрехи, но разбрах как можеш да си бръкнеш в ухото през покривалото. И как се пие вода без да го свалиш… и само толкова. Стори ми се неблагоразумно да ги заглеждам и снимам.

До Капалъ чарши
имаше цяла улица, където продаваха такива женски атрибути – забрадки, робите с дълъг ръкав и по-сериозните покривала. Тази улица си беше цяло изпитание – тясна и клаустрофобична. Едва излезли от улицата на религиозните униформи, попаднахме на тази на… ученическите :). Явно началото на учебната година вълнува и съседите ни.

051.jpg

Не разбирам удоволствието от шопинга на този пазар, честно! Ние с Прасунсен издържахме точно 15 минути, преди да си плюем на петите. От Истанбул не си купихме нищо, освен батерии за фотоапарата и с това толкова шокирах нашите митничари, че ми прегледаха основно багажа на връщане. Беше ми забавно да наблюдавам как ровят из мръсните ми дрехи, за да търсят злато и “нещо друго недекларирано” 🙂

За това пък хапване
си купувахме буквално на всеки ъгъл. Мерак да опиташ всичко, хех . Два дена са прекалено кратък срок за задълбочени наблюдения, но ми се струва, че храната в азиатската част на града е по-евтина. Или поне храната в уличните заведения около кея. Естествено имаше и дребни тарикатлъци, които леко разваляха иначе доброто впечатление: поръчваш си дюнер от точно определен вид на цена 2.50 лири и ти носят чиния с хлебче и втора чиния с пълнеж за поне 3 дюнера. Естествено това се оказва най-скъпото ястие на капанчето – “дюнер порция” за 6 лири. Не, че са много пари и не, че количеството не е внушително, ама… умножи го по 2 и прибави и без това претъпканите ни стомаси, които просто искат да пробват от всичко по малко и след третия такъв случай няма начин да не се изнервиш. “Комшу, комшу”, ама… селски тарикатлъци.

За балъци ли ни взимат тия?

Балък
всъщност е риба на турски. А риба в Истанбул колкото щеш. Ловят я край брега, на кея и по мостовете. Ресторантчетата край морето предлагат съблазнителни морски ястия, а прясна и все още мърдаща риба може да си купиш от рибния пазар в азиатската част.

061.jpg

(а портретът на стената, дето ни следи, не е ли всъщност на Ататюрк?)

Фериботът
е най-бързата, естествена и евтина връзка между европейската и азиатската част на града. На цената на градски транспорт (жетон за 1.30 лири), с честотата на градски транспорт (има фериботи на всеки 10 минути и в двете посоки) и… спретнат като градски транспорт. Тоест корабчетата са стари, поддържани, но все пак трамваите им изглеждат далеч по-добре.

071.jpg

Всички се трупат на палубите и обикновено там не можеш да си намериш място за сядане. А ти трябва, защото да пиеш чай (минават сервитьори и раздават на желаещите) прав, дори и при малко вълнение, не е много добра идея.

081.jpg

Изобщо градския транспорт в Истанбул е впечатляващо добре организиран. Използват се не билети, а жетони за многократна употреба, вместо контрольори спирките са оградени и за да можеш да се качиш на автобуса, трамвая, ферибота или градски влак, минаваш през турникет, където пускаш жетона си (или се чекираш с карта). В центъра тези съоръжения бяха направени доста привлекателно – парапети от стъкло и метал с височина до кръста. В по-крайните квартали и на гарата си бяха мрежи над 2 метра и изглеждаше леко депресивно, но явно гратисчии има навсякъде. Не знам кога и у нас ще направят нещо подобно, но определено ми хареса идеята.