Психопрасите от Шестия Ден

– Нали ти обясних вече, тортичке – каза спокойно пастор Свин и постегна зелевръзката на врата си – работа като всяка друга. Да не мислиш, че ми харесва да водя тези отегчителни сбирки всяка вечер? Но трябва да работя. Знаеш, навремето имах своя църква, но нещата не потръгнаха. Дори се наложи да изя… ъъъъ да се разделя с котката си тогава заради тая работа.

– Хм, хм, все ми се струва, че много ентусиазиран отиваш на тези сбирки – каза тортата и почеса черешката си. – какво толкова правите там? И какви са тия психопраси от шестия ден?

– Нищо особено, торто, това са едни достолепни господа, които идват вечер да чуят проповедта ми, да кажат по една молитва и да се покаят пред светия грух. – обясни търпеливо пастор Свин и се приготви да тръгва.

– Може ли да дойда с тебе някой път? – попита колебливо тортата

– Пълна скука! Опасявам се, че може да умреш от скука там. Не е за теб, съкровище – каза прасето и затръшна вратата.

Съмнения обаче гризяха тортата. Пастор Свин ходеше на сбирките на психопрасите от шестия ден всяка вечер, прибираше се късно, с разрошена четина, с налудничав поглед и подута шкембе чорба. “Този път ще го проследя” – помисли си тортата и тихичко се затъркаля след пастора.

Прасето мина през няколко тъмни улички, промуши се през една отходна шахта, мина през мрачна горичка и се овъргаля във всички кални локви по пътя. Оглеждаше се предпазливо, но все пак тортата успя да го проследи до стара свинеферма, където пасторът влезе. Тортата надникна през прозореца.

Вътре се бяха събрали десетина прасета и глигани, които се наливаха с помия. При влизането на пастор Свин всички станаха и заръкопляскаха. Свин се доближи до масата, върху която имаше празен кашон от тиквени семки, обърнат надолу. Пасторът го вдигна и предизвика бурните овации на присъстващите:

– Ура, картофоприношение, картофоприношение!

Прасетата се търкаляха на земята, грухтяха от щастие и поглаждаха шкембе чорбите си. На масата под кашона стояха два ужасени картофа, които се оглеждаха и тракаха със зъби.

– Господа – започна пастор Свин – време е да извършим днешното картофоприношение!

– Урааа! – ревнаха в един глас животните.

– Сатърите! – заповяда пастор Свин и малка розова свиничка тържествено донесе два сатъра на тиквен поднос. Картофите се сгушиха един в друг, затвориха очи и затрепериха.

– Каква е тази свинщина и жестокост! Значи това правиш всяка вечер?! – тортата беше побесняла, влезе вътре и застана между пастора и картофите.

– Хъ-хъ, тортичке ти какво правиш тук? – попита мило пастор Свин. – ние ъъъъ репетираме.

– Репетирате??

– Ами ъъъъ да, репетираме сцена за благотворително представление. Ще събираме средства за изпаднали в беда тиквени семки, ъъъ, ще им купуваме тикви, в които да живеят – довърши неубедително прасето.

– Така значи? А тези нещастни картофи защо умират от страх? – попита още по-сърдито тортата.

– Ами ъъъъ, аз ъъъъ, ние…. – оплете се пастора.

– Хей, пасторе, днес не е ли шестият ден? – провикна се един глиган от публиката.

– Шестият ден, е шестият ден откакто се спасяваме от къпане! – потвърди друго прасе.

– Шестият ден ли? – попита пастор Свин и в очите му светнаха дяволски пламъчета – ако е шестият ден, значи е време за нещо по-специално! Картофи, свободни сте! – заповяда пасторът, а останалите прасета затанцуваха в кръг.

Картофите се прегърнаха, засмяха и затанцуваха с всички пред смаяната торта.

– Шестият ден е ден за тортоприношение! – отсече пастор Свин.

– Тортоприношение! – повториха тържествено прасетата.

– Тортоприношение ли? Това пък каво е? – зачуди се тортата и посегна да почеше черешката си, но усети, че я няма. – Къде ми е черешката?!

Пастор Свин изпълняваше ритуален танц в кръга от прасета, а на върха на тризъбеца му беше набодена озадачената черешка на тортата. Двата картофа използваха суматохата и тихичко се изнизаха през вратата.

Приказка с принцеса

– Ей, по-внимателно де, езерото да не е само твое!

– Грух! К`во езеро бе? – Буламачко надигна мократа си зурла от локвата и се огледа. Въргаляше се в калта от два часа и така приятно се беше отнесъл, а сега някакъв сърдит глас го откъсна от заниманието му.  Видя я близо до копитата си – малка зелена жаба, която гледаше недоволно.

– Ти пък коя си?!

– Сладкишка… – отговори сърдито жабата. – Щеше да ме смачкаш. Езерото не е само твое, внимавай малко!

– Това не е езеро бе, жабке, това си е моята кална локва – каза спокойно Буламачко – тук си се търкалям всяка вечер, значи си е моя.

– Сладкишка се казвам. – отбеляза жабата.

Буламачко я загледа и се почеса по зурлата. Жабата беше зелена и сладка, със заоблени бутчета и големи очи. Прасето се сети за нещо, което беше чело наскоро: ако целунеш жаба, тя се превръща в принцеса. “Мммм, ще си хапна вкусна принцеса с кайма” – помисли си Буламачко и я целуна по муцунката. Сладкишка се стъписа и примигна няколко пъти. После се усмихна. “Хммм, не се превръща в принцеса” – помисли си Буламачко разочарован, но реши да прибере жабата в кочинката,за да продължи с опитите.

Буламачко и Сладкишка заживяха в свинска идилия. Търкаляха се заедно в калната локва, ловяха мухички, правеха си сладко от динени кори, ринеха картофки и колекционираха люспи от домати.

Понякога Буламачко подаваше на жабата парче кашкавал и я целуваше по муцунката с надежда. Много му се хапваше принцеса с кашкавал, но не се случваше магията.

Вечер докато Сладкишка ловеше мухички, Буламачко се въртеше около огнището и приготвяше поредната си гозба.

– Сладкишкееееее! Ела да вечеряме!- Провикваше се Буламачко, докато пускаше последния гнил чесън в казана и се облизваше.

– Какво си приготвил тази вечер, Буламачко? – питаше Сладкишка

– Супа от кюспе с гнили краставици, огризки от ябълки, люспи от домати и помия, мила Сладкишке! – казваше Буламачко весело и грабваше най-голямата тиквена паница.

– Ъъъъ колко вкусно звучи, Буламачко. Жалко, че… ъъъ хапнах доста мухички и нещо не съм гладна.  Следващият път ще хапна.

Така обаче ставаше всеки път. Буламачко готвеше вкусни гозби от ябълки, помия, люспи от домати и гнили зеленчуци, а Сладкишка все беше яла мухички и не беше гладна.  Имаше нещо съмнително в цялата работа.

– Сладкишке, я кажи, ти изобщо харесваш ли гозбите ми? – попита най-накрая прасето и почеса пачата си с любимата си дървена лъжица.

– Ами ъъъъъ дааааа, Буламачко, много ги харесвам… Аз просто защото гоня мухички вечер и ги похапвам, затова ъъъъъ не съм гладна. – заоправдава се жабата и завъртя комбалите си.

“Хммм, ще видим тая работа” – помисли си Буламачко и отиде да се потъркаля в локвата. Трябваше да сготви нещо още по-специално, за да е доволна Сладкишка –  някакъв изключителен деликатес. Прасето се сети нещо, стана и отиде в кочинката си. Извади една стара книга, наплюнчи копитца и зачете.

На другата вечер прасето се въртеше около огнището и мяташе сънливи лукови глави в казана.

– Сладкишкееееее! Ела за вечеря! Голям деликатес готвя! – провикна се Буламачко и пощипа зурлата си доволно.

– Ами аз ъъъъъъ… – започна Сладкишка, но прасето я прекъсна:

– Знам, знам, папкала си мухички. Нищо, ела тук поне да ми правиш компания.

Буламачко разлисти страницата и зачете внимателно:

“Като се задуши лукът, поставете пресните жабешки бутчета и посолете”.

Прасето пак пощипа зурлата си, грабна сатъра и погледна към бутчетата на смутено примигващата Сладкишка. Луковите глави се бяха задушили добре.

Нещата, които ме радват напоследък

Деница ми е метнала ръкавицата да споделя кои са 6-те малки неща, които ме радват… та значи:

  1. Да променям правилата в движение 😀
    По тази причина нещата няма да са 6, блогът, в който ще пиша за това е друг (така де, който си има повечко… :)), а задължителни поканени няма да има. Всеки, който още не е получил покана от никой, а много му се иска да се включи в играта, може да се възползва от мен 🙂
    Не  мога да устоя на изкушението да вкарвам свои правила винаги, когато номерът мине… баща ми в такива случаи казва “ти пак включи на рачешкия заден ход”.
  2. Приказките на Прасунсен. Леко налудничавия поглед, с който точи ножовете и си мърмори рецептите на ястията, които биха станали от бутовете ми и лудия хилеж, който следва, когато започна да мигам притеснено. Събота сутрин, когато си разказваме сънищата. Всъщност харесвам всичко, което правим заедно 🙂
  3. Велосипедите ни и адреналина от сутрешното колоездене до работа. Петък вечер, когато Прасун се дотъркалва до офиса ми и ходим да пазаруваме с колелетата или да хапнем в китайския наблизо.
  4. Сутрешното кафе и вечерната бира. По принцип кафе пия през целия ден и по много, а бира не пия всяка вечер, в замяна на това може да ударя една на обяд, обаче… сутрешното кафе ми е най-сладко, защото е първото, още не ме е завъртяла дневната лудница и мога да му се наслаждавам… а бирата вечер ми е сладка, защото маркира завършването на работния ден. Не, че не мога да бачкам и след нея, но тогава работата твърдо се брои за купон 🙂
  5. Някои книги. Цял живот съм се прехласвала по книгите, но едва наскоро разбрах защо препрочитам по повече от 10 пъти някои и упорито отказвам да прочета други. Обичам книгите, в чийто свят бих искала да поживея известно време, но ми е технически невъзможно. От списъка твърдо изключвам единствено любовните романи и чиклита (т.е. не изпитвам нужда да чета за нещо, което просто мога да си го изживея и нищо не ме спира). Харесвам си много и електронната книга – мечтая за нещо такова от деня, в който мернах идеята в някаква част на “Фондацията” на Азимов и много се кефя, че поредната ми мечта е отметната като реализирана.
  6. Дългите разходки в парка и още по-дългите отнесено-философски и отнесено-техничарски разговори с Тото.
  7. Къщичката ни. Онази Кочинка, чието завършване очакваме с нетърпение и в чието довършване нямам търпение да се включа.
  8. Рибата и морските деликатеси. Котка съм все пак 🙂
  9. Хм, не знам дали да го пиша това, ама… някои списания ме радват доста в последно време. Чета с кеф Abitare, Geo и NG. По принцип купуваме купища списания, основно в направления “архитектура, обзавеждане, дизайн” и “научно-популярни”. Обаче тези ме радват повечко от останалите в купчината.

Е… цапардосах шестицата, че да се превърне в девятка, бунтарското в мен миряса 🙂
Който има мерак, може да се включи и да пише по оригиналните, по моите, да разфасова правилата на играта по свой си начин… свободата е хубаво нещо 🙂

Експеримент с домашен прах за пране (или с какво тормозим кожата си)

От години имам проблеми с кожата си. Дребни проблеми – от лек сърбеж до обилен обрив. От години, тоест от 6 годишна, когато за пръв път успях да направя връзка между вълнената блуза, която мразех, синьото синтетично комбинезонче с още по-синтетична бодяща дантелка по края, което мразех още повече… и къпането, което не мразех, но пък усилваше до полуда всички сърбежи и бодежи от гореспоменатите дрехи. Известно време бях глезлата в семейството, после нашите вдянаха, че имам някакъв проблем и престанаха да настояват да обличам вълнено и синтетика на голо… а аз успявах да се изхитря да оставам максимално дълго време с меката памучна хавлия след къпане. И не, че не ходя на лекар. На всеки 10 години решавам, че медицината е сериозно напреднала и е крайно време някой да ми постави диагноза, пробвам се при поредния дерматолог, получавам диагноза “себореен дерматит” или “невродерматит” (редуват ги, за да не ми е скучно) и рецепта, която съвестно изпълнявам. И симптомите обикновено изчезват – за месец. Или за повече, ако реша да повторя самосиндикално лечението. Експериментирала съм с хранителни режими, спорт и разнообразни мазила без почти никакъв успех.

Преди известно време видях при Деница рецепта за домашен прах за пране и реших да пробвам и това. В крайна сметка не губя нищо от опита… най-малкото ще пера известно време по-екологично 🙂 Купихме от ХИТ сода бикарбонат и италиански домашен сапун TreStelle (идиотско е, но стария познат български сапун за пране, който баба ми ползваше и за къпане вече никъде не може да се намери) и първите 3 перални бяха успешно пуснати и прострени. Разлика в качеството на изпиране няма, а за резултата от експеримента върху кожата ми ще мога да докладвам след поне месец редовна употреба.

До тук добре, но TreStelle започна да свършва. Калъп от 250 гр.  стига за около 5 перални и струва 1.70 лв, т.е. по-скъп е от праха за пране и определено много по-скъп от бабиния ми сапун. Освен това горчивия ми опит с тези световно нерекламирани марки е, че:

  1. Има ги само в 1 търговска верига
  2. Има ги, докато не започнеш да ги ползваш редовно
  3. В момента, в който им станеш фен, престават да ги внасят, защото се оказва, че ти си и единствения им потребител

Е, един хубав ден, прибирайки се от работа, на вратата ме посрещна Прасунсен и ми заяви щастлив и доволен от себе си: “Намерих ти сапун за пране! Евтин.”  На масата ми се хилеше пакет “Duru Universal”, а на опаковката пишеше, че е за обща употреба и може да се ползва и за пране (то като че ли с тоалетен сапун не можеш да си изпереш чорапите, ама нейсе).  Обаче Duru изобщо не прилича на домашен сапун – ослепително бял е и доста напарфюмиран.  Зачетох се в етикетчетата и на двата сапуна с идеята да вдяна ще развали ли Duru-то пералнята ми и веднага ми се набиха на очи 10-те разлики…

TreStelle:

  • Мастни киселини с естествен произход: 68-70%
  • Свободни основи NaOH: 0.15%
  • Натриев хлорид NaCl: 0.5%
  • Вода: 20-22%

Според остатъчните ми познания по химия, това е класически домашен сапун, тип “марсилски”. Може би има добавен и някакъв аромат… на класически домашен сапун, защото точно така си мирише 🙂

Duru:

  • Sodium Tallowate
  • Sodium Cocoate
  • Вода
  • Sodium Palm Kernelate
  • Парфюм
  • Глицерин
  • Sodium Chloride
  • Течен парафин
  • CI 77891
  • Tetrasodium EDTA
  • Etidronic Acid
  • Disodium Distrylbiphenyl Disulfonate
  • Hexyl Cinnamal

Според тотално недостатъчните ми познания по химия… тук ми трябваше яко четене 🙂 Познати ми бяха само 4 съставки, още няколко се оказаха безобидни или натурални, но определено обозначението “CI 77891” нищо не ми говореше. Оказа се, че това е титаниев диоксид и се използва като “избелител” (тоест оцветител в бяло). Имам някакви бегли спомени, че баща ми слагаше това нещо в бялата боя, с което таваните ни оставаха ослепителни десетилетия наред и понеже е химик, го хванах за ушите за повече инфо. Според него титаниевия диоксид е използван широко за такива цели в миналото, като се е слагал едва ли не във всичко, което трябва да добие бял цвят – от пластмаси до паста за зъби. Е, да, но в днешно време го броят за токсичен, предизвиква зачервяване на кожата, обриви и сърбеж при контакт с веществото, а при по-продължителен контакт чистия титаниев диоксид е възможно да предизвика рак.

Информация за токсичността на някакво непознато означение от опаковката може да се провери и в TOXNET, а ако на козметичен продукт намерите обозначение, започващо със  CI, не е задължително непременно да се стряскате – с това започват обозначенията на оцветителите, като повечето се водят безвредни. Ако се съмнявате в нещо, просто го проверете.

А аз, вдъхновена от доктор Хаус, мисля да направя още един експеримент с кожата си и след месеца на пране с домашен сапун, да изкарам и един месец къпане със сапуни Duru, съдържащи титаниев диоксид. Честно казано надявам се да реагирам положително на теста, тоест симптомите да се появят… така поне ще знам кое точно от цялата химия, която ме заобикаля, да избягвам 🙂

Супер-пауър бутон за HP Photosmart M425

Всеки потребител на този модел фотоапарат клас “сапунерка” е имал поне един момент, в който е споменавал майката, бабата, сестрата и братовчедката на дизайнера, забил възможно най-неудобния бутон за включване  (тесен и дълъг)  на също така неудобно място (в гънка). Бутонът е твърд, с времето става още по-твърд и за жени с някакви слаби зачатъци на маникюр вече е почти невъзможно да го натиснат.

Е, признавам си, аз го счупих, също така аз тормозих колегите си Тишо и Станчо, докато не го оправят 🙂 И тъй като първия опит (залепване на стария бутон) се оказа неуспешен и бутона се счупи отново след около 10-тина натискания, поствам втория и за сега успешен вариант: супер-пауър бутон за HP Photosmart M425.

бутон за HP Photosmart M425

Старият бутон остава залепен с чисто защитни и декоративни функции. Светодиодът до него работи и си остава индикатор за натиснат бутон. За новия бутон се проби дупка в корпуса (за късмет се падна точно под надписа on/off) и в бутончето, свалено от непотребен корпус на монитор, с помощта на поялник се наби малко диодче с цел увеличаване на височината на бутона.

Използвани материали:

  • 1 бутон от LCD монитор 8.4 инча модел KS084
  • 1 диод 1N4148

бутон и диод

За съжаление нямаше как да направя снимки на “джигерите” на фотоапарата и работния процес, но за това пък издебнах Тишо и Станчо, докато тествах усилено новото бутонче. Удобно е, красиво е… и ние с Прасунсен сме благодарни!

03

Снимките на стария фотоапарат  и на чарковете са правени с новата сапунерка Polaroid i534, която по параметри не се отличава от HP-то, но за това пък в момента не струва почти нищо. “Макро” режима й също не струва, но и никой не очаква толкова от нея 🙂

А за HP-то се радвам, то си има някаква емоционална стойност за нас – ходи в Гърция, Турция и Индия няколко пъти, освен това успя да документира търсенето на парцели и почти целия строеж на къщата.

Шунко и калната локва

Прасето Шунко и тромбестата му котка пак се стягаха за път. Днес щяха да обиколят района на Големите бостани, за да проверят какъв е инвестиционният климат там. Инвестициите в бостани бяха много важни за Шунко.

– Трябват ни бостани, котко – казваше често той. – с едната свинска чест не се живее, динени кори трябват.

– Да, Шунко, така е – казваше котката и озадачено почесваше тромбата си.

Прасето намести очилата и каската си и внимателно инспектира каската на тромбестата котка. Както винаги, щяха да пътуват с прасомотора. Шунко много обичаше да му се вее пачата от вятъра, а и тромбата на котката се вееше много хубаво.

– Хайде коте, скачай на прасомотора и да тръгваме – каза Шунко, машината забръмча и потеглиха.

Дълги бяха разходките на двете животни и обикновено след тях се връщаха уморени. Прасето винаги беше и гладно, затова често гонеше котката със солница в ръка, докато не се спънеше в някоя картофена обелка, която да залъже глада му за малко.

Така беше и тази вечер, Шунко доста дълго беше гонил котката със солницата и се беше уморил. Похапна кюспе, затъркаля се в кочинката, ама нещо не му беше пълно щастието. Гледаше замислено калната локва в двора и си представяше колко хубавко може да се овъргаля в нея и после да си легне и да нанка сладко и вкусно.

– Шунко, хич не си ги мисли тия работи! – скара му се котката, която беше забелязала влажния му поглед – Никакви свинщини не искам в кочинката!

– Ама то нали е кочинка?! – недоумяваше Шунко – каква кочинка е, ако не си легна кален вътре?

– Не може, ако се въргаляш в локвата, после ще се къпеш! – отсече котката и отиде да си вчесва бишкотите.

– Ама че несправедливост – мислеше си Шунко. – да се къпя?! Веднъж се къпах като малък и никак не ми хареса!

Прасето все повече се възмущаваше от наглостта на тромбестата котка. Не стига че тази вечер пак не успя да я догони със солницата, ами и ще го кара да се къпе. “Няма да стане тая работа” си каза Шунко и отиде напук на котката да се овъргаля в локвата. А там беше толкова кално, вкусно и хубаво! Търкаляше се Шунко щастливо, завираше си зурличката в калта и ринеше с копитца по-надълбоко да потърси и някое картофче.  След дълго и уморително търкаляне прасето се върна в кочинката и си легна демонстративно. Тя ще му каже какво да прави, тромбеста котка такава!

– Шунко, май си се търкалял в локвата, а? – попита благо котката

– Търкалях се – отговори нацупено прасето.

– И не си се изкъпал, а?

– Не съм, разбира се – каза Шунко и врътна зурлата си на другата страна да спинка. Хубавото спинкане беше задължително след въргалянето в калта.

– Ами аз всъщност не исках да се търкаляш там, защото съм ти приготвила специална кална локва, Шунко – каза тромбестото животно и се засмя.

– Кална локва ли? – пачата на Шунко щръкна и той надигна зурла въпросително. – Каква кална локва?

Струваше си да се потъркаля още малко в нова локва, спинкането можеше да почака.

Котката го заведе при новата локва. Беше по-различна – идеално кръгла, черна, с метални стени и пълна до половината с кал.

– И няма да ме караш да се къпя после? – попита недоверчиво прасето.

– Няма, Шунко, няма да има нужда – каза котката и се усмихна мило.

“Колко хубаво!”, помисли си Шунко и се метна в локвата. “Хм, доста е топла”, помисли си прасето и се обърна по гръб да усети калта по-добре. “Ама и тая кал каква е такава бяла” , зачуди се той и запримигва.

– Аз ще сложа едно капаче, Шунко – каза котката и захлупи локвата с голям стъклен капак.

– Капак ли? – Шунко се надигна докато зурлата му залепна за капака и погледна към котката. “Миличката, как се е зачела” помисли си той умилено и се усмихна. Тогава видя какво точно четеше котката:

“Как да сготвим фрикасе с младо свинско”.

В локвата започна да става доста топло.

Пълнени тиквички и картофки

Ето какво си спретнахме набързо:

– четири тиквички резнати на по 3-4 части напречно

– соева кайма с яйце и подправки (задължително кимион, другите по избор – ние сложихме черен пипер, чубрица, сол и къри)

– няколко картофа нарязани на кубчета

– вътрешността на тиквичките задушена с малко ориз и пресен лук

– малко доматено пюре върху напълнените тиквички, червен пипер върху картофките и копър върху всичко след изпичането.

Ето и как изглеждат тиквичките преди операцията:

Пълнени тиквички, първа фаза

И след свирепото им изпичане:

Пълнени тиквички, фаза 2

Преднощен велосипедизъм

Няма по-яко изживяване от снощното ми препускане
по празните софийски улици,
когато собствениците на трътлести коли преживят пред телевизора.

Ще си доразваля поетичните опити, но и в офиса е доста приятно посред нощите – тихо, спокойно и празно. Идеално за бачкане 😀

Прасищю и празниците

– Мразя ги тия празници, мамка му и прасе! – изгрухтя Прасищю и почеса пачата си с копитце. Последната коледа се будеше плувнал в пот всеки път, когато тромбестата му котка се размърдваше в кочинката. Не че вярваше на ужасяващите истории за печени прасета, които оня глиган Грую разказваше, ама знае ли прасе какво може да сполети четинестата му кратуна.

Сега идваше друг празник и Прасищю отново започна да става нервен. А иначе беше розово прасе с благ нрав. Обичаше да си похапва торта от тиквени семки, да се чеше по шкембе чорбата и да се въргаля в прекрасните кални локви, които намираше в зеленчуковата градина. Вечер си лягаше в една тавичка, пълна със сприхави картофи, захапваше лимонче в зурлата си, примижаше доволно и заспиваше дълбок прасешки сън.

Картофите обаче не го обичаха много. Не стига, че всяка вечер ги разбутваше в тавата им, ами и постоянно пееше онази досадна песничка:

Аз съм мъничко прасенце –
на храната мил другар.
Зная хиляди рецепти,
на картофите съм цар.

– Ама че нахално прасе, цар ни бил! – просъскваше често стария картоф, когото наричаха Пюрето.

– Ама той като цар си се държи, мъкне се тука всеки път с мръсната си четина и ни разбутва! – добави възмутено Чипса.

– Трябва да се направи нещо! – намеси се и Крутона. Другите картофи погледнаха учудено – Крутона не бе продумвал от много време. Явно и на него своеволията на Прасищю му идваха в повече.

Прасищю цял ден бе нервен заради празника. Не му излизаха от главата приказките на глигана Грую. А и котката му все се суетеше около готварската печка, приготвяше подправки, почесваше си тромбата и си наточваше ятагана. Не му се нравеше тая работа на прасето, пък и като я попиташе какво е намислила, тя все казваше “Изненада, Прасищьо, изненада”. Вечерта толкова се изнерви, че си купи две бутилки помия, седна на купчина ябълкови обелки близо до картофите и изпи всичко сам. Главата му се замая, погрухтя малко и тръгна към любимата си тава с познатата вече песен на уста.

Картофите усетиха, че сега е техният момент:

– Прасищьо, царю наш, нещо захладня днес, а? Какво ще кажеш да преместим тавата някъде на топло? – заговори го Пюрето като най-старши.

– Ммммм к-к-къде? – попита Прасищю озадачено. Говоренето в състоянието, до което се бе докарал, му струваше доста усилия.

– Ей там във фурната, че иначе ще настинеш, хъ-хъ – предложи Чипса.

– Ммммм добре! Във фур-р-рната! На тоооооооооооопличко! Хи хи хи хи хи… – Каза Прасищю и сам не разбра защо му е толкова смешно. Внесе тавата във фурната, захапа си лимончето, разбута картофите и легна.

– Прасищьо, пусни малко фурната да се стоплим. – пробва се плахо Крутона.

– Кво?! – Прасищю изглеждаше раздразнен, че му пречат да заспи сладък свински сън.

– Не ние да се стоплим – намеси се веднага Пюрето – ти да се стоплиш, царю-господарю. Ще вземеш да настинеш и какво ще правим – благо и смирено добави картофа и смигна на другарите си.

– Мммм добре! Р-р-разумно ми звучи! Да се с-с-стопля! Д-д-да не настина! Д-д-добре! – Каза Прасищю, завъртя ключа и се строполи в тавата.

Картофите се запревиваха от смях: 

– Ха ха, върза се, глупакът! 

– Край на тиранията! Да опечем душманина! 

– Урааааа!

Прасищю се беше изпотил целия и се въртеше в тавата. Сънуваше как глигана Грую седи в месарсницата, чака да го купят и му казва “Предупредих те аз, ама като не вярваш!”.

– Ще п-п-потърся кааааална локва да се освежа малко! – каза Прасищю и стана – ей сегичка се връщам! – завърши прасето и затръшна вратата.

Картофите останаха сами.

– Брей, топло стана тука – каза Чипса и избърса потта от челото си.

– И Прасищю излезе някъде – добави замислено Пюрето и се почеса.

– Защо ли така ни се хили пред вратата на фурната? – попита Крутона и запремигва на парцали.

Прасищю стоеше пред затворената врата на фурната и надничаше вътре ухилен. После взе празните бутилки помия и ги завъртя така, че сприхавите картофи да видят етикетите:

Отлежала безалкохолна помия”.

Прасищю се отдалечи доволно и заспа в кочинката при тромбестата си котка и картонения ятаган, който двамата купиха от магазина за реквизит. На сутринта щяха да хапнат вкусни печени картофи.

Печен сом с картофи и гъби

Рецептата е съвсем проста:

  • 1 Сом
  • 2-3 големи картофа
  • 400 г гъби
  • 300 г лук
  • 2 моркова
  • сол, черен пипер, мащерка
Сомът се изчиства, зеленчуците се нарязват, всичко се поръсва обилно със сол, черен пипер, мащерка и олио и се пече.
Ето как изглежда преди печенето:
И след него:

Зурлести приказки