All posts by Прасунсен

Църквата на Пастор Свин

– Великият Глиган е навсякъде! Той е във всички вас! В теб… и в теб… и в теб… Ето го! Чувате ли, сега ще слезе с асансьора! Великият Глиган идва да ви спаси!

Пастор Свин почеса зурлата си, намести очилата си от орехови черупки и продължи разпалено:

– Отърсете се от хранителното, откажете се от изкушенията на вкусната помия и ще бъдете спасени! Дарете и последната си динена кора и ще бъдете благословени с вечните купчини ароматно кюспе! Грух!

– Грух! Да живее Пастор Свин! – изсумтяха тържествено десетината животни в залата и се запътиха към изхода. Пускаха своите дарения в кутията и излизаха от църквата просветлени.

Пастор Свин запристъпва към кутията да види резултатите от днешната проповед. Повдигна скърцащия капак и видя огризка от круша, купчинка помия, нахапан гнил картоф и две глупави тикви. Тежки мисли налегнаха пастора. Как щеше да се прибере при любимата си тромбеста котица с толкова малко храна?

– Не върви, котко, не върви (Прасомобилът и той не върви…) – каза тъжно Пастор Свин и стовари скромната торба върху оглозганата тиквена маса – трябва да измислим нещо. Откак се пръкна църквата на Пастор Прасоний с неговите непристойни танцуващи свинички, всички животни ходят там, а при нас идват само кварталните пияници. А и те ще отидат при Прасоний, ако изтрезнеят достатъчно, за да разберат какво става там. Трябва ни промяна, нещо голямо и значимо. Ние не можем да привличаме последователи с пошлите методи на Прасоний. Нещо свято е нужно нам! – завърши драматично Пастор Свин и се замисли.

Тромбестата котица също гледаше замислено и се почесваше по тромбата. Искаше й се да помогне на святото дело, но нищо не й идваше на ума.

– Да възродим култа към Гигантската Динена Кора? – предложи котицата

Пастор Свин си спомни славните времена на култа към Гигантската Динена Кора. Хиляди животни от цялата гора прииждаха към църквата му, прескачаха се едно друго, хапеха си ушите и се надпреварваха да седнат по-напред и по-близо до кората. Накрая всяко от тях се докосваше до нея и оставяше даренията си на изхода. А даренията бяха толкова много, че не се събираха в сандъка. Пастор Свин и котицата стояха до излизащите и прехвърляха храната в чували от картофени обелки… Славни времена бяха, но всичко свърши, когато се появи църквата на Прасоний с пошлите му танцуващи свини… Не, никой нямаше да се върне към култа, трябваше нещо ново.

– Сетих се! – каза Свин и хукна към изхода на кочинката. Облече си сламения костюм, нахлупи любимото си бомбе от жълъди и затропа с копитца към улицата на занаятчиите.

След три проповеди време Пастор Свин се появи пред котицата и каза:

– Намерих решение на проблема, а и съм ти купил подарък! Ела да го видиш!

Ушите на котицата щръкнаха от радост и тя се запъти към кочината, където я чакаше подаръкът: голям, красив и ръчно изработен казан. А отпред на казана – надпис, инкрустиран с рибешки глави.

– Подааааарък! Колко е хубав и голям! – aхна котицата и заразглежда казана от всички страни

– Влез да го видиш и отвътре де, хо хо хо – засмя се благо и празнично Пастор Свин и поглади шкембе чорбата си

Котицата влезе и заоглежда красивите гладки стени на казана. На дъното имаше сдъвкан лук, досадни моркови и озадачени домати. “Пастор Свин дори е прибавил храна към подаръка?” – зачуди се котицата.

– Аз ще налея малко водичка – каза Пастор Свин и рошавата му зурла се подаде над казана а копитцето му стискаше дамаджана с вода. Погледът му беше малко налудничав и леко зловещ.

Котицата се зачуди защо Пастор Свин налива вода в казана и усети, че под лапите й започва да пари. Чак сега в съзнанието й изплува и целия инкрустиран с рибешки глави надпис:

“Св. Котица Изядена Великомъченица”

– Снимай! – каза Пастор Свин на някого и наклони дамаджаната.

История със зеле

Прасето изгрухтя, почеса си зурлата и се събуди. Първото, което сънените му очички видяха, бяха две глупави зелки. Опита си да си спомни как се е озовало в рошавата им компания.

Спомни си, че сутринта щастливо се въргаляше в калта, ровеше с копитца за тиквени семки и грухкаше около купчина вкусни жълъди. Тогава я забеляза – една човка закачливо се беше подпряла на оградата и го гледаше предизвикателно. 

– Ей, Котлетчо – подвикна човката. – Как си днес?

– Ами добре съм, човчице… – каза заинтересувано Котлетчо. Човката беше елегантна, с дълги шарени перца и високи трипръсти обувки. Котлетчо се зарадва, че такава атрактивна човка се интересува от него

– Ела до оградата да си поговорим де! – мило каза човката и се засмя.

Котлетчо си почеса зурлата, изтърси си навитата опашка от калта и захапа едно жълъдче. Поколеба се за момент – все пак цяла купчина жълъди го чакаше. Не му се искаше някой да му открадне храната, докато разговаря с човката.

– Котлетчо, дошла съм при теб чак от птицефермата… – подкани го човката.

Това вече звучеше убедително. Явно човката наистина оценяваше качествата на Котлетчо и това определено го поласка. Гризна жълъдчето и затропа с копитца към оградата. 

Опитваше се да си спомни какво се случи после, но не можеше. Гледаше двете глупави зелки и се чудеше какво общо имат с цялата история. Тогава дочу шум от кухнята. Напрегна пачата си и разпозна, че дрънчат кухненски прибори. Отвреме навреме шумът спираше и сякаш някой почваше да кълве трохички. Замириса и на задушен лук. Ахаааа, сети се!

Котлетчо стигна до оградата, почеса зурлата си на нея и загрухтя весело пред човката.

– Дошла съм да те поканя на вечеря, Котлетчо! – каза човката и пак се засмя.

Вечеря! В този момент това беше не просто елегантна човка… Котлетчо видя най-прекрасното трипръсто същество в свинския свят. Да го поканят на вечеря! Да го нагостят! Колко хубаво!

Ето как се бе озовал у човката. Бе пригладил шкембе чорбичката си, подострил копитцата и почистил глигите си старателно. Такава хубава човка искаше да го нахрани, трябваше да й направи добро впечатление. Спомни си също, че беше седнал на масата, а човката се суетеше над странен уред за приготвяне на сокове. 

– Заповядай, Котлетчо – най-после човката беше готова – приготвих ти прекрасен фреш от динени кори.

Котлетчо поблагодари и отпи от фреша. Обичаше фрешове от динени кори, но повече обичаше помия. Много повече от всички питиета обаче обичаше да похапва. “Кога ли ще ми донесе храната” – чудеше се Котлетчо докато отпиваше от чашата и клепачите му натежаваха…

– Човко, нещо взе да ми се доспива – спомни си Котлетчо, че беше казал

– От фреша е, Котлетчо… Сложих ти нещо, за да спинкаш хубаво – каза дяволито човката

– Но защо да спинкам, човчице? Още не съм папкал… Нали ме покани на вечеря? – беше попитал недоумявайки Котлетчо

Последното, което Котлетчо си спомняше от преди да заспи и да се събуди при зелките, беше отговора на човката:

– Така е, Котлетчо. На вечеря те поканих… На свинско със зеле.

Супа от коткофон

Гуценко се търкулна в кочинката, поглади шкембе чорбата си, пощипа си зурлата и блажено примижа. Беше хапнал цял чувал гнили картофки и му беше едно сънено и щастливо. Прасето Гуценко много обичаше да папка и да спинка, затова се бе търкулнало в кочинката веднага след папкането. Толкова много обичаше да папка и спинка, че му се искаше да може да прави и двете едновременно.

Гуценко надникна към тромбестата котка, която също беше в кочинката. Котката си пудреше тромбата и разрошваше козинката и също мислеше да спинка. “Колко е хубаво” – помисли си Гуценко, положи морната си зурла на купчинка слама и се унесе. Мислеше си дали да не стане и да гризне някоя динена кора, но сънят надделя и прасето заспа.

Реки от вкусна помия се стичаха край планини от картофени обелки и къщи от динени кори. Щастливи прасета грухкаха из цялата земя и се търкаляха в калтa. Хубав сън сънуваше Гуценко.

Изведнъж обаче отвсякъде забиха камбани, загърмяха топовни удари и в свинския свят настана паника. Гуценко се въртеше в кочинката изненадан и недволен, докато най-накрая се събуди и усети, че шумът идва от реалния свят. Прасето потърка сънените си свински очички, извади сламата от пачата си и с премрежен поглед затърси източника на смущението. И какво да види: рошавата му тромбеста котка се бореше с коткофона, който издаваше досадни звуци и смути сладкия сън на Гуценко.

Прасето почеса зурлата и се замисли. Вярно, че тромбестата котка вдигна повече шум, докато се опитваше да изключи коткофона, отколкото самият коткофон, докато звънеше, но все пак коткофонът беше изначалният виновник за прекъснатия сън. След няколкоминутна борба, котката успя да спре шума и заспинка отново, но не и Гуценко. Той беше толкова възмутен от станалото, че не успя да се върне към прекрасния си сън. Вместо това, започна да крои планове за сутринта.

Тромбестата котка се събуди от миризмата на нещо вкусно. Видя, че Гуценко е станал и е отишъл до огнището, а там от голямата розова тенджера се издига ароматна пара.

– Гуценко, защо си станал толкова рано? Какво готвиш?
– Супа от коткофон, тромбесто котенце – каза прасето и опита с дървената лъжица. Супата беше почти готова и май ставаше добре.
– Коткофон ли… От какъв коткофон, прасенце? – Попита котката леко притеснена.
– От един досаден коткофон, който ме събуди през нощта – каза Гуценко и дяволски пламък се появи в свинските му очи.
– Гуценко! Ама това не е хубаво! Как така ще правиш супа от коткофона ми? – попита тромбестото коте учудено.

Гуценко се замисли. Котката май беше права – супата от коткофон не беше много хубава. Липсваше й нещо.

След няколко минути прасето вдигна капака на тенджерата да сложи щипка кюспе.

– Ало! Бълбук-бълбук. Алоооо-ооо!!! Бълбук-бълбук – се чуваше от вътре. – Месокомбината ли е? Бълбук-бълбук. Алоо! Тук има едно прасе, което се опитва да ме сготви на супа. Бихте ли дошли да го приберете за луканка? Бълбук-бълбук-бълбук…

Соц, домати и ориз (София-Москва-Бомбай-Хайдерабад)

А казват, че социализмът си бил отишъл. Жив е той, жив е – там в ТУ 154 на Аерофлот. С братски “добрий день” закръглена тетка на 45+ ме настанява на мястото ми в овехтелия на вид самолет. Полетът до Москва/Шереметево е около три часа, а “забавна програма” няма, защото в Ту няма екрани. Но нищо, ще подремна, ще донесат обяда, ще похапна и времето ще мине. Аеропланът е напечен от слънцето, но не пускат климатика и ще се сварим. “Одноклетъчные” правилно заключи възмутена червендалеста колхозничка от съседния ред.

Като видях обяда, разбрах как Аерофлот компенсират нарастващите цени на горивата, без да увеличават билетите. “Ще си доям в Шереметево” – помислих си си, без да подозирам колко греша. Но да похапнем – има някакъв колбас, мини хлебче, салатка, топено сирене и една голяма череша. Не ми стана ясно откъде им е хрумнало да сложат черашата при сиренето и колбаса! Няма да я ям – помислих първо, но накрая черешата остана една такава самотна и сочна, че реших да я захапя:

Хм, странно, няма костилка… има странна консистенция… странен, по-скоро неприятен и познат вкус… домат! Гаден противен малък чери домат! Който познава любовта ми към доматите, вече може да си представи полусдъвканата субстанция която върнах в кутийката и киселата ми физиономия. Оставих се да ме прекарат с гаден чери домат! Кой сега е “одноклетъчное”? Добре, че имаше десертче да си оправя вкуса.

А дояждането в Шереметево отпадна, защото рубли не носих. Чейндж? Няма проблеми, сложете парите в оня автомат и действайте. Ама не става. Пет пъти слагах 20 доларова банкнота с надеждата да получа скъпоценни рубли, но машината ми връщаше парите. Някои от барчетата приемаха кредитни карти, но след като стоях десет минути пред едното и колхозничка номер 2 не ми обърна внимание, се отказах. Поне успях да купя минерална вода с кредитната карта от една будка за вестници. Не ходи на летище Шереметево без рубли!

Какво има между Москва и Бомбай (Мумбай)?

Седем часов полет с Аерофлот, но този път Боинг с екрани и забавна програма. А на екрана – продукция на Мосфилм, разкриващи бита и душевността на начинаеща циркова артистка. Година на продукцията – вероятно към 1980. Затова пък между мосфилм-а и другите досадни продукции въртяха епизоди на култовата анимация Чебурашка.

А Мумбай както винаги ме посреща с 30 градуса, дъжд и характерната миризма на гарам масала, по която може да познаеш, че си в Индия. Безкрайният път до ръкавите за получаване на багажа ми е познат от предния път, но не бях подготвен за финта, който от мумбайското летище решиха да приложат. На ръкава, отреден за нашия полет, не се случва нищо, а малко по нататък един се върти, багажите се возят, а хора няма. Добре, че спътникът ми от полета – канадецът Джеймс, с който предстоеше да се срещна и на връщане към Москва – забеляза чантата си там. Моята раница също беше стоварена до ръкава, но информационните табла така и не се смениха.

Какво ново в Хайдерабад

Дъждовен сезон, но дъжд няма – а това означава два часа без ток на ден. Въпреки бума на софтуера и бързото индустриално развитие, все още огромна част от икономиката на Индия зависи от селското стопанство. И когато няма дъжд, фермерите трябва да източват вода по други начини – обикновено с помпи. Цялата необходима енергия отива при тях, а офисите ще почакат.

Иначе повечето неща, които заварих, вече ми бяха познати – рикшите и моторите, хората, спящи по земята, любопитните погледи, сър, разтегливото понятие за време и странните кранове, брави и контакти (чети повече тук и тук).

А яде ли ориз?

Разговор по ICQ в неделя сутринта, започнат от системния администратор:
– Здрасти, как си, яде ли ориз?
– Здрасти. От кой ориз?!
– Ами ориз… яде ли вече?
– Не не съм ял ориз
– Ооо, значи си гладен. Рамеш (“офисното момче”) е тук, ще ни донесе ориз.
– Ами не, всъщност ядох чаат (Евтина и много вкусна следобедна закуска, която аз хапвах и сутрин)
– Ахаа, значи си ял ориз!
– Не съм бе човек, ядох рагда пав (хляб и манджичка с грах, лук, нахут и кой знае какво още)
– Ок, ок, ял си ориз значи.

След като подобен разговори ми се случи за втори път, разбрах че “яде ли ориз” е еквивалент на познатото у нас “ям ляп” – тоест замества въпроса дали си ял изобщо. Местните ядат ориз поне по веднъж на ден. Традиционното ядене, сервирано по местните “даби”, представлява купчинка ориз, в която индийците смесват сосове, кърита и леща. В дабите обикновено цената е обявена на дъска, на която пише “Ядене – 35 рупии” (левче). Това е най-масовото и повечето хора дори не гледат менюто. Затова и постоянно обикаля човек с голяма тенджера ориз и почти толкова голяма лъжица и досипва на поръчилите “ядене” – кой колкото му душа иска.

Ориз може да се купи и на улицата – продава се в обикновени малки торбички, може да е обикновен, с къри, със зеленчуи, пържен, с пиле, с панир… Ориз, разбира се, има и в магазините – чували по 20 килограма на цена 17-18 долара. Ориз е основната съставка и в прословутото местно биряни, както и в супите, които се варят с оризова вода.

Ориз ще ям и на връщане по пътя към Москва, но за това ще пиша друг път. А ти яде ли ориз?

Приказка за човката

Тлъстьо хлопна вратата и отиде да дъвче мариновани грахови шушулки, за да се успокои. Как е възможно точно в “Грух, Фрух и синове” да продават толкова некачествени стоки? Тлъстьо беше известен като много спокойно прасе, но това успя да извади и него от четината му.

А ето какво всъщност се случи.

На разсъмване Тлъстьо подостряше копитцата си, преглеждаше любимото си кочинографско списание и отвреме навреме се почесваше по кратунката. Любимата му човка имаше рожден ден, а той не знаеше какво да й подари. Умислено пощипваше зурлата си и оглеждаше кочинката с надеждата да му дойде някаква идея. Тлъстьо много обичаше човката и искаше да й купи наистина хубав подарък.

Точно когато беше на път да се отчая, видя заоблена розова свиничка с вчесана четинка и полупрозрачна пача да показва някакъв уред по прасовизора.

– Ами да! Ще й купя трохосъбирач, за да може да си похапва трохичките, които остават след свинската ни трапеза! – помисли си Тлъстьо и се зарадва – Така човката ще си кълве трохички и ще бъде много доволна. Ех, че съм умен! – Възкликна Тлъстьо и тръгна към града.

“Грух, Фрух и синове” беше един от най-добрите магазини за трохосъбирачи, семкобелачки, динени тенджери и клечки за глиги, затова не се и замисли къде да отиде. Прибра се Тлъстьо с подаръка, връчи го на човчицата и двамата щастливо замечтаха как човчицата ще кълве трохички след като с Тлъстьо се навечерят с люспи от домати и кюспе. Прасето се търкулна в кочинката да си дочете кочинографското списание и остави човката да си разглежда подаръка.

Стана време за вечеря.

– Човчице, хайде да плюскаме! – извика Тлъстьо и лигите му потекоха при мисълта за сочни люспи от домати

– Амииии, не съм гладна… – Измрънка човката – Ще изляза да се поразходя… Ти си хапни, Тлъстьо – Довърши плахо тя и бързо се изниза от кочинката без дори да обуе новите трипръсти обувки от кокоши пера.

– Странна човка… – Помисли си Тлъстьо, но не му беше много до мислене – храна го чакаше! Седна сам на трапезата, плюска, грухтя, доволно си почесва шкембе чорбата и си подръпва пачата. Наплюска се Тлъсто и си помисли, че ще е добра идея поне да събере трохичките за човката – та като се върне да има какво да си кълве.

Взе новия трохосъбирач и опита да го включи, но вместо приятния вкусен звук, който бе издал в магазина, троосъбирачът гръмна и опуши зурлата и четинестите вежди на Тлъстьо.

Ето защо Тлъстьо излезе пред кочинката да дъвче мариновани грахови шушулки. Тогава видя човката си да се промъква вътре с надеждата да не бъде забелязана.

– Човчице, какво става? Имам лоша новина – тъжно каза Тлъстьо – трохосъбирачът е развален. Ще отида при ония от “Грух, Фрух и синове” и ще им набоцкам целия глупав магазин с глигите си!

– Всъщност, Тлъстьо, аз таковата… аз се опитах да включа трохосъбирача и таковата… там има едно копче, на което пише “Не натискай никога, освен ако няма да събираш железни стружки!”. Таковата, аз го натиснах… – Измънка човката и се запъти към кочинката.

– Защо го натисна, човко? – попита Тлъстьо недоумявайки и с леко раздразнение

– Ами, ами, ами… за да видя какво ще стане! – Каза човката учудено, сякаш това беше най-нормалното, което може да се очаква от една човка.

Час по-късно човката оглеждаше стените на долапа от вътрешната им страна и се опитваше да комуникира с гнилите картофи вътре:

– Ей, момчета, знаете ли защо сме тук? Ехооо… Кажете нещо де – подканяше ги човката. Никога не беше се опитвала да разговаря с картофите, а и не би го направила ако обстоятелствата не бяха необичайни: отвън се чуваше прелистване на страници и умисления глас на Тлъстьо:

– Човка с ориз… ммм, не. Човка с картофи… това звучи добре. Човка алангле, наденица от човка, човка с портокали, човка с праз, човка със спанак…

Клубът на анонимните крушохолици

Прасето Зурльо замислено гледаше купата разбъркана храна пред себе си, почесваше зурлата си и потропваше с копице. Отдавна подозираше тромбестата си котка, затова умело беше смесил обелки от ябълки, круши и други плодове. От купчината липсваха само крушовите обелки.

– Тромбичке, ти ли изяде всички крушови обелки? – Попита Зурльо благо, като се опитваше да покаже, че няма да се сърди на котката.

– Не, не! Няма нищо такова – заоправдава се тромбестата котка – аз си боцвах напосоки и ъъъъ такова ъъъъ, така се е случило! Съвсем случайно!

Зурльо се подпря на любимата си копраля, погледна тъжно към картофената пейка и разбра, че тромбестата му котка има сериозен проблем. Запъти се към кочината, където беше последният брой на вестник “24 динени кори”, взе химическия молив, който стоеше на пачата му и го наплюнчи. Трябваше да се действа спешно. Набеляза няколко обяви, вдигна прасофона и се захвана да звъни.

Няколко обяда по-късно тромбестата котка плахо пристъпи към подиума, почеса рошавите си уши и се огледа. Пред нея имаше тълпа от животни с крушовидни тела, круши в очите или листа от круши вместо уши. Котката се изкашля, подръпна опашката си и тихо промълви:

– Аз съм тромбестата котка… и съм крушохолик…

Бурни ръкопляскания огласиха плевнята. Тромбестата котка беше приета в Клуба на анонимните крушохолици.

Зурльо беше доволен. Знаеше, че в клуба ще се погрижат за животното му и ще го излекуват. Това заслужаваше да се полее със сок от тиквени семки, затова на път за кочинката Зурльо мина през “Прасунплод” и купи една бутилка. Котката се прибра малко след него и каза:

– Зурльо, излекувах се вече. Повече не съм крушохолик!

– Чудесно, тромбесто коте! – Зарадва се зурльо и извади бутилката, за да се почерпят. Бръкна в тиквения долап, където наред с оглозганите пъпеши пазеше круши, кюспе и отлежала помия, но от това, което видя, четината му настръхна. Крушите ги нямаше.

Зурльо разбра, че борбата с крушохолизма едва сега започва. Той обаче имаше друга идея. Извади големия калайдисан казан, хвърли вътре една глава гнил лук и няколко огризки от моркови. Запъти се към гората да насече дърва.

Вечерта се спускаше над кочинката, а Зурльо подреждаше дървата за огъня.

– Не съм яла круши – тихичко повтаряше тромбестата котка и втренчено гледаше луковата глава и морковените огризки. Чудеше се дали ако ги нареди на купчинка и стъпи на тях няма да успее да се измъкне от казана…

Ушко каза

ushko.jpg 

Един ден прасето Винервурстчо и неговата рошава котица обикаляли местния пазар. Спрели се пред един кош с глупави плюшени мишки и се загледали. Оттам усмихнато ги гледало мишлето Ушко и ги подканяло да си го вземат. Така и направили.

Винервурстчо и котицата заживяли щастливо с Ушко. И тук приказката щеше да свърши, ако Ушко не беше започнал да говори:

– Пък Ушко каза, че не трябва все аз да режа динените кори, веднъж и ти трябвало да си мръднеш бутовете и да нарежеш корите. Така каза. – казал Винервурстчо един ден и зачакал.

– Хмммм… – измрънкала котицата и отишла да нареже корите.

Друг път пък котицата казала:

– Пък Ушко каза, че трябва веднъж и ти да си мръднеш зурлата и да си прибереш разхвърляните обелки от жълъди, след като си се наплюскал. Това “наплюскал” Ушко го каза…

– Хмммм… – Казал Винервурстчо, но се вдигнал на копитцата си и прибрал обелките от жълъди.

– Пък Ушко каза, че купчината гнили ябълки, които така настървено си загризала (та чак ти плющяли ушите), съвсем не била за един ден и само за едно животно. Така че трябвало да спреш да плюскаш веднага, за да останело и за Винервурстчо, тоест за мене. Така каза Ушко – казал друг път Винервурстчо и почесал пачата си със задно копитце.

Котицата погледнала ядосано към Ушко, захапала една последна гнила ябълка и се оттеглила сърдито от трапезата. Винервурстчо се намърдал там и почнал да похапва ябълки, да се потупва по шкембе чорбата и да грухти доволно. Дори погалил Ушко по главата и му дал плюшено сиренце.

Вечерта котицата казала:

– Пък Ушко каза, че това гнусно прасе, което цял ден било плюскало гнили ябълки и се било нагрухтяло като тлъст глиган (така каза той), трябвало поне да се изкъпе след безкрайното плюскане на вкусни сочни гнили ябълчици… Така каза Ушко.

Винервурстчо смръщил четинести вежди. Да му кажат, че е плюскал като глиган не било обида, но да го карат да се къпе за втори път тази година му се струвало ужасно.

– Абе тоя Ушко много взе да казва! – изгрухтял Винервуртчо и погледнал към котицата.

Котицата първо мислила, че Ушко е прав за това, че Винервурстчо е похапнал много от гнилите ябълки, а и че е гнусничък. Обаче като се замислила какви неща казвал Ушко и за нея, погледнала прасето си и кимнала утвърдително.

Винервурстчо отишъл да вземе един тирбушон и бутилка 12 годишна висококачествена помия. Котицата се запътила към кухнята.

Час по късно котицата и Винервурстчо стояли на масата на по чаша помия и си наточвали вилиците. Ушко пък стоял на ръба на тенджерата, надвесвал ушите си над врящата вода и се чудел защо ли крачето му е вързано точно за най-големия картоф вътре.

Пържолко и щипките

bira.jpg

Всеки знае за прасето Пържолко и неговата любима бишкотена торта. Пържолко много обичал тортата си и свинското му сърце не му давало да я изяде. Обичал да й души черешката, да й пощипва бишкотките и да си я гушка. Вместо да яде тортата, за десерт похапвал първокласна помия от местния “Свин-кооп”.

Веднъж завалял дъжд и намокрил кочинката на Пържолко и тортата. За да изсъхнат скъпоценностите на животното и десерта му, те трябвало да ги окачат на простора. Събрала ги тортата в един леген, подръпнала Пържолко за опашката и се захванали да простират. Тортата давала наставления:

– Пържолко, люспите от домати не се прострат така. Трябва да ги окачваш откъм страната, където е била дръжката.

– Добре, тортичке! – усмихнал се Пържолко и започнал да следва инструкциите.

– Пържолко, шкембе-чорбарниците не се слагат до динените кори. Слагай ги на другото въже.

– Добре, тортичке. – почесал пачата си Пържолко озадачен, но все пак последвал инструкциите.

– Пържолко, не защипвай по няколко картофени обелки наведнъж! Ще се слепнат. – казала тортата и подръпнала пачата на Пържолко, за да бъде по-ясна

– Добре, торто. – скръцнал с глигите си Пържолко, но изпълнил инструкциите.

– Пържолко, откъде ти хрумна да закачаш бишкотниците ми на въжето? Бишкотниците нямат нужда от подсушаване, махни ги оттам.

Пържолко започнал да грухти нервно, да рине земята с копитца и да наостря четината си. Погледнал към кошницата с щипките, погледнал към тортата си и хванал две щипки в копито. Хванал тортата за бишкотите, защипал ги с щипките и прострял тортата до сушените картофени обелки, които мислил да свали за вечеря.

Прибрал се Пържолко в кочинката, налял си чаша отлежала помия и си приготвил приборите. “Тази вечер ще си похапна добре”, помислил си Пържолко, докато тортата висяла на простора и озадачено почесвала черешата си.