All posts by Прасунсен

Глиганчо, Гранулко и автомата за котета

Имало едно време едно прасе на име Глиганчо. Глиганчо бил добро, но гнусно прасенце. Обичал да прави всевъзможни прасунщини като например да се въргаля в прахта, да влиза в кочинката с немити копитца и да разхвърля из нея люспи от домати, тиквени семки и оглозгани динени кори. Понякога дори похапвал кюспе вътре и това го правело много щастлив.

Глиганчо си имал едно тромбесто коте, което навремето купил от автомата за котета срещу 50 стотинки. Той много си обичал тромбестото коте, но като всяко прасенце искал да има поне две. Затова един ден отишъл пак до автомата за котетa, пуснал други 50 стотинки и зачакал.

Това, което се появило оттам обаче, не било точно тромбесто коте. Котето било рошаво, смачкано и досадно и обичало да хрупа гранули, откъдето идвало и името му – Гранулко. Не бил много доволен Глиганчо, но решил че ще се примири с Гранулко и ще си го вземе. Гранулко обаче освен досаден бил и много глупав – по пътя за кочинката спрял на трамвайната линия да хрупа гранули. Дошъл трамваят, блъснал Гранулко и сплескал още повече и без това невзрачната му смачкана тромба. Гранулко не се уплашил много и решил че и така си е хубав – все пак това, че е смачкан, не му пречело да яде гранули.

Глиганчо обаче бил много разочарован. Дал цели 50 стотинки за тромбесто коте, а вместо това се сдобил със смачкано, при това съвсем без тромба. Ядосал се той и се върнал при автомата за котета. Тъй като второто му име било Прасчо Скрудж, не можел да прежали повече стотинки, затова в гнева си набоцкал автомата с глигите си и го развалил.

Оттогава Глиганчо обича само своето тромбесто коте и не иска да купува други. А Гранулко внимава като пресича трамвайните линии, за да не стане още по-сплескан.

Прасето Пастетчо и Досадния Пъпеш

kotkofon.jpg

Прасето Пастетчо си имало малка спретната кочинка с две динени кори отпред. То много си обичало кочинката. Търкаляло се там по цял ден, ринело си картофки, тиквени семки и люспи от домати, а вечер полагало морната си зурла на сламата.

Пастетчо много обичал и досадния пъпеш. Толкова много го обичал, че го вземал при себе си в кочинката. Досадният пъпеш бил много сладък, кръгъл и миришел апетитно. Досадния пъпеш не давал на Пастетчо да си води свинички в кочинката. Пастетчо толкова много го обичал, че се примирил и с това.

Сутрин обаче, точно когато Пастетчо спял най-вкусно, досадният пъпеш се събуждал и започвал да се търкаля около кочинката. Търкалял се, събарял всичко по пътя си, вдигал много шум и събуждал Пастетчо. А прасето много обичало да спинка, особено пък вкусно. Въртял се Пастетчо сутрин, надигал любопитната си зурла да види кой го буди, запушвал с копитца рошавете си уши и се опитвал да заспи отново.

Една сутрин Пастетчо спял много вкусно, а досадният пъпеш се търкалял много шумно. Ядосал се тоя път Пастетчо, смръщил четинестите си вежди, превърнал се в голям рошав глиган и подгонил досадния пъпеш. Не след дълго го настигнал, защото пъпешът бил кръгъл и не много бърз. Глиганът набоцкал пъпеша с глигите си и му гризнал дръжката.

Оттогава досадния пъпеш спрял да се търкаля шумно сутрин. Пастетчо и храната му отново заживяли щастливо и не се налагало прасето да гони пъпеша.

Спящата тортичка

Имало едно време – всъщност не било толкова отдавна. В сладкарницата до магазина за тромбести котки вече имали съвсем истинска елекрическа печка за тортички. На вратата имало аларма срещу тортояди, която пищяла толкова силно, че хоботите им настръхвали и те изчезвали преди да успеят да откраднат някоя тортичка.

Една вечер пекарите се забавили много, докато монтират автомат за тромбички пред сладкарницата. Автоматът за тромбички със сигурност щял да привлече много клиенти към витрината – а оттам щели да видят тортичките и да влязат да си купят. Но това е друга история. Станало късно вечерта, а още не били приключили с тортичките. Включили печката на програма “спяща тортичка” и си тръгнали.

Когато печката свършила работата си, изплюла последната торта – голяма, вкусна и с черешка – върху масата. Тортичката почесала черешката си, подръпнала бишкотките, огледала се и заспала.

До сладкарницата обаче се навъртало едно розово зурлесто прасенце. Ровило из прахта да търси картофи, но изведнъж му замирисало на нещо по-вкусно дори и от картофите. Дори и от тиквените семки и от люспите от домати. Дори и от динените кори! Това можело да бъде само спяща торта с черешка. Прасенцето повъртяло навитата си опашка, повдигнало зурлата си, повъртяло се още малко и решило да влезе. Все пак алармата била само за тортояди и не хващала прасета.

Вмъкнало се зурлестото прасе в сладкарницата и видяло спящата тортичка на масата. Тя спинкала сладко и вкусно. Приближило се, подушило я още малко, побутнало бишкотите и й гризнало черешката. Започнало да грухти прасето и да яде спящата тортичка. Три дни яло, пило и се веселило. И аз бях там, и аз ядох тортичка.

100 километра по пътя на рикшите (Хайдерабад, Киберабад, Секюндерабад)

– Ходиш пеша? Хахаха, да бе!!! – смигва ми съзаклятнически Рамадас, 60-тина годишен служител с неясни задължения в софтуерна компания. Не вярва.

Дали са точно сто? Пропуснах да ги измеря, но за две седмици със сигурност навъртях поне толкова по улиците на Хайдерабад.

Индийците не си падат по ходенето, а и улиците им не са направени за пешеходци. Ходят тези, които не могат да си купят мотор, а те само в Хайдерабад са колкото половината население на България. За да измине 200 метра, средният индиец пали мотора, сяда на мократа от поредния дъжд седалка и се провира между коли, рикши и пешеходци.

– Автомобил, сър? – рошавата глава на шофьора се подава от “автомобила” (жълта триколка, на която за по-атрактивно казват рикша) и ме оглежда изпитателно.

– Не, не, благодаря.

– Няма проблеми, качвайте се

– Не, не, благодаря, искам да се поразходя

– Ооо, добре, добре… Ще включа апарата! Докъде да ви закарам?

Подобни разговори се повтарят на всеки 3-4 минути. Сега разбирам защо на индийците им се вижда толкова изтощително да ходиш пеша. Хванах му цаката и на това. Вървя срещу движението! Освен че спасява от рикшите, е и по-безопасно.

Освен хубавите неща, английските колонизатори са оставили на Индия и едно от най-големите си недоразумения – лявото улично движение. Петнайсети ден не мога да разбера откъде и по кое време да очаквам дву, три и четириколесни МПС-та. Объркването става още по-голямо, когато мотори се движат срещу движението в най-бавната лента (тук играе ролята на тротоар) с идеята да издебнат спад в трафика и да преминат във вярното платно.

Под лекия обеден дъждец, почти ежедневие за септември, черни ученици в бели ризки и бели къси гащи ритат топка върху оранжева сгур. Футбол? Няма начин! Старателно заобикалят вратите и избягват всякакви логически постройки. Целта на мероприятието изглежда е да оцветят ризките в по-традиционни багри.

Колко индийци са необходими, за да се завие електрическа крушка? Като се изключи, че видях двама да се занимават с дейността, когато пристигах в хотела, не мога да дам точен отговор. Но пък мога да предположа на база на строителството:
По основите на един индийски строеж работят седем жени и един мъж. Една носи кофа с камъни на главата си, други две я придружават в 5 метровия й преход и й говорят. Две жени стоят настрани и не правят нищо. Две жени гледат мъжа, който чака жената с кофата да се върне. Когато тя се върне с празна кофа, той я пълни с камъни.

Високотехнологични сандвичи в Киберабад

Индийците наричат Киберабад (Cyberabad) новопостроената част от Хайдерабад, която включва и Високотехнологичния град (нещо като нашите бизнес паркове, но само за ИТ фирми). “Смехоумката” (идва от смях и ум, както беше обяснено в една книжка от вече далечните 80 години на 20 век) е по-сполучлива, ако се прочете на английски, при което двете наименования звучат почти еднакво. Индийците обичат смехоумки.

Вероятно им изглежда доволно смешно, умно или дори логично всичко в Киберабад да бъде високотехнологично (Hi-Tech). Hi-Tech сандвичите не посмях да ги опитам – имаха вид на твърде технологично (и най-вече микробиологично) развити. Но виж, един Hi-Tech дюшек не бих отказал, освен ако не си изхарча парите за Hi-Tech биряни (манджа с ориз) с високотехнологичен лук. Някои от индийците пък харчат и последната си рупия в някой “високотехнологичен винен магазин”. (Само там се продава алкохол)

Фестивала на Ганеш

Тумба-лумба, тумба-лумба, айде стига вече! Кокошките спряха да снасят. (Виж “Оркестър без име”). Почва се от 9 сутринта, продължава до 2-3 през нощта и така 11 дни (Или бяха 9? Тук нищо не е точно, ако съм сбъркал с 2 дни, значи абсорбирам добре местната култура). А какво именно се случва?

Музикални състави, състоящи се предимно от младежи и деца с ужасно силни тъпани, тави, тенджери и дървени лъжици се “нареждат” в кръг (точност и ред са разтегливи понятия, както вече уточних) и вдигат врява по улиците. А между тях изпаднал в транс танцьор показва нагледно борбата на духовете в тялото си.

Зад тях разбира се, идва Ганеш. Какво ли не е направила модернизацията – вместо слонът (макар и порцеланов) да вози хората, както се полага в Индия – хората возят слона. Но това все пак е Киберабад и всичко е механизирано. Трактор! Не знам дали се използват в земеделието, но за теглене на слонове тракторите изглежда вършат чудесна работа.

Индийските Златица и Пирдоп

Хайдерабад и Секюндерабад на теория са два съседни града. На практика така са се разрастнали, че досущ като българските Златица и Пирдоп (и дори доста по-добре от тях) отдавна са се сляли в едно. Отделна администрация и градска управа имат, но жителите на “граничната област” не знаят в кой град всъщност живеят. Това разбира се не представлява проблем за един индиец, който се интересува повече от вътрешния си свят, отколкото от досадни географско-административни подробности.

Забавни географски неща обаче могат и да ги заинтересуват. Например въпросът ще закове ли Бомбай третото място по брой население в света (След Токио и Мексико сити) или ще позволи на Сеул, Ню Йорк или Шанхай да го задминат. Не знам доколко другите градове работят по въпроса, но индийците работят – плодят се усилено и се заселват в Бомбай с надежда за по-добър живот. Надеждата на преселниците най-често умира последна в мизерните колиби на Дхарави, най-голямото гето в света – в Бомбай, разбира се. Но да се връщаме в Секюндерабад.

Всъщност аз там бях ли, не бях ли? Предвид че границата между двата града е “някъде около езерото, но не знам къде точно сър, пък и да знам, не мога да ви обясня, мнооооого съжалявам”, реших да приема, че вече съм бил.

Вашето добро име, сър?

Индийците, сър, много обичат да питат. Особено когато си видимо другоземец. Особено, когато си почти единствения, който ходи по улиците с по-бедните от тях и купува от редовите им магазини. Всъщност видях още един бял за първите 15 дни в Хайдерабад (изключвам разходките по музеи и храмове последния уикенд, тогава имаше нашествие от десетина западняци с фотоапарати), но той предвидливо беше впил поглед в земята, за да избягва любопитни очи и въпроси.

“Какво е вашето добро име, сър?” е първата питанка, която ме мъчеше до вчера. Питат в заведенията, по улиците, в магазините. Каквото и да отговоря, изглеждаше, че ги устройва. А то било просто учтив начин да попиташ за името. Нямат по едно добро и едно лошо име, както логично си помислих.

“А името на вашата държава?”. Алекова ситуация (”О, да, Турция” – вж. “До Чикаго и назад”) не се получи. Индийците обикновено се усмихват, сякаш знаят къде е България (много са убедителни!), а малкото, които си признават, че не знаят, нямат идея и къде е Турция. За повечето от тях Западът, това е САЩ, а Европа е малка държава някъде след Пакистан, с размерите на квартал в Ню Делхи.

На гарата във Високотехнологичния град (локална гара, която свързва Киберабад с Хайдерабад и Секюндерабад, индийски заместител на метро) група изтупани младежи ме поздравява и разпитва същите въпроси.

– А какъв език се говори в България?

– Български

– ?!?

– Български, имаме си свой език!

– Е как така? И как звучи тоя български, сър?

– Амиии, прилича малко на руски, чували ли сте руска реч?

– Руски, руски, оооо, чудесно, говорите на руски значи? Чудесно, сър!

Силиконови мечти

Средният европеец (и най-вече европейка) използва силикона предимно за уголемяване на недоразвити природни дадености. Средният индиец, индийка и невръстно индийче имат съвсем различна силиконова визия за живота си. Бангалор! Силиконовата долина на Индия.

Системният администратор Югандар е един от многото синове на средни земевладелци от Ченай, Патна и Раджастан, които не искат да се занимават със семейния фермерски бизнес. Тегли ги към добре платените професии в ИТ сферата. Първата стъпка, след задължителното получаване на бакалавърска степен по компютърни науки, често е Киберабад – пълен с клонове на големи международни и доста успешни местни софтуерни компании. Истинската цел обаче си остава Бангалор, където Гугъл, Яху и Майкрософт плащат нечовешки заплати и осигуряват лични автомобили, храна и подслон на служителите си.

Време е да заколя ананаса и да обмисля следващата цел. А тя най-вероятно ще е селска Индия, където индийците били още по-истински. Доброто си име вече го знам, така че големи проблеми не се очакват.

Арабия Експрес (София – Истанбул – Шарджа – Мумбай – Хайдерабад)

За пореден път решихме да пътуваме в чужбина с влак и мисля, че не сгрешихме. В спалните вагони на БДЖ 13-те часа път – от които 3 висене по границите – минават доста по-безболезнено, отколкото 10 с автобус.

Истанбул

За Истанбул ще пиша само от момента, в който се разделихме с половинката (предполагам тя вече е описала останалото). Цената от 60 евро за превоз до летището леко обезсмисляше избора ми на бюджетна авиокомпания, затова последвах инструкциите, свалени от интернет, и се насочих към градския транспорт. Срещу три билетчета – едно за ферибот и две за експресния автобус – стигнах отдалеченото на около 40 километра летище Sabiha Gokchen в азиатската част на Истанбул.

Летището е доста голямо, с два терминала, всички надписи са на английски и турски. Използва се предимно от бюджетни авиокомпании, включително и такива, които летят у нас (MyAir например).

Естествено много държах да не се прекарам и да мина през чекина възможно най-бързо, затова сновах между двата портала и постоянно гледах таблата за моя полет. Когато видях изписан “терминал Б”, бях в терминал А. Пътят между двата е 2-3 минути, които бяха достатъчни пред четирите гишета да се наредят опашки от хора с куфари – поляк (видях му паспорта) с шест куфара от големите, групичка българи с десетина пътни чанти, други бели с по-малко багаж, японки с торби, по-големи от тях. И разбира се, групи от араби. Арабите не обичат да се редят на опашки. Просто застават в кръг около огромната си купчина куфари, говорят и гледат кога ще свършат опашките.

Арабска нощ с Еър Арабия

Самолетът на Еър Арабия (www.airarabia.com) – голям и нов Еърбъс – се напълни за около 10 минути и чака още 20 последния пътник – заблудена японка с очудени очи.

Полетът започва типично по арабски. А именно? С молитва на арабски. Аллах е велик и ще бди над нас. И аз така се надявам.

Седях от страната до пътеката (нали всички, освен арабите, ме изпревариха – нямаше как да взема място до прозореца), което ми причини две смразявания на кръвта. Два пъти, точно когато бях подпрял глава на ръката си и опитвах да заспя, почувствах ледената пелерина на най-забулената в черно жена, която съм виждал. Единственото не-черно, което се виждаше по нея, беше половин сантиметра висок процеп на очите. Не знам дали мъжът й видя неволния ни контакт, но добре че им прибраха ятаганите на летището.

Най-евтиният начин да се стигне до индия е пътуване с влак или автобус до Истанбул и оттам с полет на Еър Арабия. Огромният недостатък са 23 часа престой в Шарджа при връщането. Нещо, което вероятно ще си спестя, въпреки че вече е платено. Защо – пише по-надолу.

Шок и молитви в Обединените Арабски Емирства

Три часа и половина може да не са много, но пробвай да ги изкараш, когато арабинът до тебе мляска пилешко, подсмърча и говори на арабски цяла нощ. Свърши се! Подготвяйте се за приземяване, слагайте коланите, инш Аллах.

От това, което съм чел и гледал за Дубай, бях останал с впечатлението че е много модерен град (емирство) с небостъргачи, хотели, молове и тн. Според информацията в интернет Шарджа се намира на половин час път от Дубай. (допълнение, според снимките в Wikipedia Шарджа изглежда съвсем прилично място – вероятно летището е доста отдалечено) Мислих, че сигурно изглежда по същия начин, до момента в който се смъкнахме под облаците. Дали не ни закараха в Афганистан? Гола пустиня с купчини колиби, квадратни сгради, джамии и военни обекти. Между купчините километри празно място и безкрайни пътища. Време е да слизаме, любезният персонал на Еър Арабия щял да обясни на пътниците с последващи полети какво да правят, температурата навън е 26 градуса.

На излизане виждам поредната афганистанска картинка. 26 градуса? Май имаха предвид 62. Гъста, лепкава жега, арабско слънце, миризма на смазани автомати и прах. Вместо любезния персонал долу ни чакаха въоръжени, мълчаливи и сърдити военни, които сочеха към автобуса. Стовариха ни на летището. И тук любезният персонал любезно се е изпарил. Опашки от нервни араби и кротки индийци, объркващи надписи и още въоръжени, но вече полицаи.

Пак удрям на камък. Единствената опашка, която може би е като за мене (с надпис Transfer), е пълна с незнаещи английски араби. Престрашавам се да питам и двойника на Осама, точно зад мен, дали случайно не говори английски. Говореи и дори е учтив! Точно това била опашката.

Всички араби са учтиви, но някак мазни. Гледат подозрително и около тях се носи леко напрежение. Жените им го освобождаваха в най-посещаваната зала в летището – Women Private Pray Room (Зала за молитви само за жени). Няколко арабина очевидно търсят някоя Шахид, но Шахид се е скрила в стаята за молитви. Арабите започват да крещят и тропат по вратата, но не смеят да влязат. Така и не успявам да видя какво й е специалното на Шахид – не излеиза по време на престоя ми.

Нелюбезните и въоръжени жени митничарки ме пропускат през входа и влизам в залата за чакане. Индийци! Добродушните им изморени физиономии създават далеч по-приятна атмосфера отколкото арабските бради и забрадки на летището.

Довиждане, Шарджа, много ми се иска да се разминем на връщане.

Снимки от Шарджа нямам. Фотоапарата (който и без това се поразвали точно преди пътуването) го оставих в чекин багажа още в Истанбул и получих обратно чак в Мумбай.

Индийци в самолет или изкуството да не следваш инструкции

Самолетът от Шарджа до Мумбай (Бомбай) е доста по-едноцветен. 90% индийци, няколко араби, японци и бели.

“Приготвяме се за излитане, моля, сложете ръчния си багаж в определените за това места“

– Индийците оставят ръчния багаж между краката си и продължават да говорят и да се смеят

“Моля затегнете коланите и вдигнете таблата за напитки пред вас“

– Индийците свалят таблата за напитки и полягат да поспят на тях

Раздадоха ни регистрационни карти, според изискванията на индийските власти. Индиецът до мен любопитно оглежда паспорта ми и преписва от моята регистрационна карта. Вторият индиец – стоящият до пътеката – преписва от него. Стюардесата минава да прибере попълнените карти:

– Извинете, господине, но тук трябва да напишете вашите данни?

– Моите данни?

– Да, да, вашите, името ви, паспортния номер и тн.

– О, съжалявам, мис, много съжалявам, мноооого много съжалявам. Дайте ми друга карта, моля.

Индиецът взема другата карта, попълва тоя път своите данни и стига до секцията с визови данни, над която с дебели черни букви пише “Само за чужденци”. Поглежда в моята карта и ме пита:

– Извинете, сър, тук кой номер трябва да напиша?

– Не, не, вие не трябва да попълвате тази част, тя е само за чужденци. Вие сте гражданин на Индия, нали?

– Да, да, Индия. Кой номер трябва да попълня?

– Не трябва да попълвате това, щом сте индиец. Оставете го празно, то е само за чужденци.

– Оооо, разбирам, благодаря много. Значи този номер да попълня?

Поне атмосферата във втория полет беше много по-приятна. Салам алейкум, слизаме в Индия, край на забрадките и арабските напеви.

Арабски молитви в Индия

Слизаме на летището и тръгваме по половин километров коридор. Индийците се втурват като за безплатни билети на крикет мач. Поглеждат се един друг, усмихват се и се изпреварват. Всеки гледа да се стовари пръв на мястото за получаване на багаж. И има защо! Пътник с по-малко от три куфара няма. Телевизори, компютри, огромни кашони и куфари попадат в пъргавите им черни ръце и при всяка получена вещ усмивките им се разширяват. След десетина минути се появи и моята 40 литрова раница Вихрен, доста скромно изглеждаща в компанията на техния багаж.

Строг но справедлив полицай казва на всеки на кое гише да мине и се справям с граничната проверка за половин минута.

Тоалетна на индийско летище: един си върши работата в писоара, друг клечи на тоалетната при отворена врата, трети си мие зъбите, оправя косата или бръсне. Обръщам сто долара в рупии и се измъквам. Най-после индийска земя. Трябва да намеря автобусите, които ще ме заведат до летището за вътрешни полети. Има бюро за туристическа информация. “Излезте оттам, продължете наляво, после напред, после ще видите паркинг, после пише безплатни автобуси”. Чудесно, нищо не запомних, излизам от летището. Ухилени индийци с табели: “Добре дошъл в Индия, господин ХХХ!”, “Раджив”, “Софтуерна компания ХХХ”, “Пожелавам ви приятно прекарване в Индия” (неадресирано). Ама аз трябва да намеря автобусите!

– Извинете, къде са автобусите за местното летище?

– Там, сър, там, след паркинга

(отивам там)

– Извинете, къде са автобусите за местното летище?

– Оооо, не тук сър, там са!

(отивам там)

– Ооооо, не тук сър, тук няма такива автобуси. Там, тааааааааам!

Не се получи. Видях гише на което пише “Предплатени таксита”, 140 рупии до местното летище. Индийци подават пари отвън, казват нещо, пререждат се един друг, извиняват си се взаимно и пак подават пари. Служителите вътре обслужват клиенти от вътрешната страна на летището и от външната. Вписват името на пътника и дават хартийка, по която трябва да си намериш колата. А колите приличат на излезли от чернобял филм лондонски таксита. Климатик няма, но на мене не ми и трябва. Вали дъжд, но е приятно топло. Шофьор поне има. Светофари няма. Пешеходци по средата на улицата има. Правила за движението няма. Клаксони има много.

Добрах се до местното летище. Имам два часа за убиване, но вече минах проверката на входа и не можах да изляза да разгледам Мумбай.

За разлика от арабската, любезността на индийците не е фалшива. Любопитството им също е истинско. Тук много бели няма – виждам само един освен мене. Гледат ни с интерес.

– Откъде сте, сър?

– България

– Къде, къде?

– България, източна Европа

– Оооо, Българияяяя. Знам, знааааааааам! Много добре. Чудесно, сър, приятен път!

Служителката на Джет Еъруейс отговори на тъпите ми въпроси, взе разпечатката ми от резервацията и отиде на някакви автоматични устройства за продажба на билети (мислих, че не стават за мене при предварително купен билет) да ми извади бордната карта. Стоях в заградената област пред чек-ин гишетата. Тя пребяга двадесетте метра между мене и устройството да попита какво място предпочитам, върна се до устройството, донесе ми бордната карта и пожела приятен път. Защо 23те часа престой на Еър Арабия на връщане не са в Мумбай?

В самолета има индийци, един европеец (аз) и един арабин. Европеецът и арабинът са седнали един до друг. Малко турболенция. Нервен съм, но не и чак уплашен, предполагам е нормално (нямам много опит с летенето). Пък и повечето пътници не се притесняват. Арабинът до мене се оглежда доста по-нервно и в един момент почва да се моли. Десет минути! Върви ми на арабски молитви. Аллах го чу, турболенцията спря, той спря с молитвите и пристигнахме в Хайдерабад.

 

Някои съображения и първи впечатления:

– Уличното движение в Индия изглежда кошмарно. Светофарите са малко, обикновено не работят, а и не се спазват. Тротоари почти няма, хората ходят по улиците заедно с колите, моторите и рикшите. В действителност обаче се чувствам доста по-спокоен да ходя по улиците (с изключение на пресичането) отколкото в София. Всички карат бавно, внимателно, натискат клаксоните с нужда и без, заобикалят пешеходците, намаляват. Софийски идиоти, потеглящи с мръсна газ и каращи със 100 няма. Единствения инцидент, който видях, бяха два мотора, които за малко да се блъснат. Шофорьите спряха, поогледаха се, поогледаха си моторите (всеки чуждия) и продължиха

– Ако индиец ти каже, че идва след час, разходи се за два часа без притеснения.

– В Индия “следобяд” е разтегливо понятие. Покрива часовете от 12 до 9 вечерта

– Един лев е около 30 рупии. Цените по заведенията, които засега ми препоръчаха да посещавам (малко по-лъскавите или тези със западна храна), са като на малко по-нелъскавите в София. В супермаркетите е малко по-евтино отколкото в нашите. Екзотични плодове като ананас или зелен кокосов орех са много по-евтини (10 рупии ананас и 5 рупии орех, 20 рупии за връзка от 10 -15 банана). Уличната храна (ориз, някакви странни хлебчета, неопределени смеси и царевица) е между 10 и 20 рупии. Все още не съм посмял да я пробвам.

– Всички от средната класа и нагоре имат мобилни телефони от по-скъпите модели. Бедните нямат мобилни телефони. И стационарни нямат. Няма къде да ги сложат. Кратък разговор от мобилен телефон с предплатена карта (баланс 200 рупии) излиза половин рупия (по-малко от 2 стотинки)

– В Индия клиентът е бог, без значение дали отсяда в бюджетен хотел тип “Guest house” или в местния Хилтън. Може да поискаш да ти донесат студена минерална вода или храна отвън по всяко време през деня. В заведенията ти отварят вратите, слагат ти яденето от купата в чинията, слушат внимателно всичките ти капризи и те изпращат любезно

– Има голямо разделение между квалифицирани и неквалифицирани професии. Програмист, лекар или финансов специалист могат да получават повече от хиляда долара месечно. Кухненски работници, шофьори и продавачи могат да се намерят за 4000 рупии месечно – около $100. (Май трябва да внесем таксиджии). Дребните бизнесмени си имат шофьори, в офисите има прислужници, които носят кафе, вода, плодове и разни други дреболии за сметка на фирмата.

– Крановете на чешмите в Индия са странни, но контактите и щепселите са по-странни. Повечето контакти са съвместими с нашите. Повечето щепсели не са.

– Често токът спира, ако завали бурен дъжд. Токът спира често и ако не завали бурен дъжд

Още по темата:

100 километра по пътя на рикшите (Хайдерабад, Киберабад, Секюндерабад)

Соц, домати и ориз (София-Москва-Бомбай-Хайдерабад)