Прасчо мрази коткофон – II
Едно красноречиво напомняне, че по празници алармата за събуждане е излишна… Намерих го върху клавиатурата си тази сутрин.
История за социализъм, балове и сватби
Идея нямам защо я подхващам тази тема. Може би защото Прасунсен ми подхвърли книжката “Аз живях в социализма” и въпреки лекия отпор (така де, 19 години съм живяла в социализма, роман мога да напиша, какво толкова има да чета за него още…) я погълнах за една безсънна нощ и един сънлив следобед или заради филма с Джулия Робъртс тази вечер (“Усмивката на Мона Лиза”, преподавателка в дамски колеж през 50-те, с ученички, чиято единствена цел в живота е да се оженят), но някак си ми се наби в главата един странен парадокс. Въпреки всичките тези години с идеал “жена-труженичка” и въпреки, че сме 2008-ма, все още познавам адски много съвременни девойки, чиято единствена най-важна цел в живота е да се омъжат. Точно както онези момичета от 50-те.
Не да живеят с любимия мъж и да му народят куп деца, както е естествено да се предположи, а точно да се омъжат. Да надянат годежен пръстен с някакъв камък, да избират 3 месеца рокля, да организират половин година кичозно тържество, за което родителите им ще ръснат почти всичките си спестявания и накрая да заминат на “медна седмица” на място, на което никой не им е забранил да ходят и без да са подписали, още повече, че с въпросния мъж мачкат чаршафите от доста време.
Не знам от кога датира отвращението ми към подобни мероприятия… може би от абитуриентския бал на по-голямата ми сестра. Нали знаете как стоят нещата с баловете – щастливите завършващи прекарват цял ден в преобличане, гримиране и прически, а после цялото семейство и роднини ги изпращат по живо – по здраво да се веселят и сядат да се черпят нещо.
Та нашите ми бяха приготвили за тържеството рокля. Бяла рокля, с прилеп ръкави и воланчета – бившата любима рокля на сестра ми, за която й завиждах на 10 години, но на 14 я намирах за еснафска, глупава и… абе като за нещо, което би облякла най-вдлъбнатата ми съученичка. Подминах стола, на който я бяха метнали и си измъкнах скъсаните джинси (скъсани, защото бяха старите джинси на братовчед ми – през 84-та с оригинални трудно можеше да се снабдиш, а той имаше и растеше бързо) и старата черна риза, която бях приватизирала от гардероба на баща ми. Родителите ми побесняха. Естествено. Развикаха се, че няма да се появя като битник на тържеството на сестра ми и да я излагам, изядох един шамар и си останах в къщи, а цялата процесия роднини се изнесе да изпраща абитуриентката. Всички, с изключение на двамата ми братовчеди на моя възраст, които решиха, че напердашена и вбесена съм по-интересна компания. Останахме си в къщи, направихме една битка с възглавници, играхме с балони, счупихме полилея в хола, но… това е друга история 🙂
Същата рокля все пак облякох 2 години по-късно. На сватбата на сестра си. Толкова бях щастлива, че ме измъкват по средата на лятната бригада – от мръсотията, досадното бране на домати, гадните бригадирски униформи, спането по 20 души в нещо като конюшня, външните тоалетни и къпането със студена вода, че бях готова и чувал да облека, само и само да се намърдам в истинска баня. Прекарах една уморителна сутрин в опити да изстържа мръсотията от ръцете си, счупих 2 гребена, докато накарам косата си да изглежда относително прилично и дори не протестирах, че роклята ми е леко окъсяла.
Обаче едно ми е чудно – освен ако не са ти опрели пистолет в челото (или алтернативата да е каторжен труд за народното стопанство) – кое кара хората да харесват подобни мероприятия?
Ушко каза
Един ден прасето Винервурстчо и неговата рошава котица обикаляли местния пазар. Спрели се пред един кош с глупави плюшени мишки и се загледали. Оттам усмихнато ги гледало мишлето Ушко и ги подканяло да си го вземат. Така и направили.
Винервурстчо и котицата заживяли щастливо с Ушко. И тук приказката щеше да свърши, ако Ушко не беше започнал да говори:
– Пък Ушко каза, че не трябва все аз да режа динените кори, веднъж и ти трябвало да си мръднеш бутовете и да нарежеш корите. Така каза. – казал Винервурстчо един ден и зачакал.
– Хмммм… – измрънкала котицата и отишла да нареже корите.
Друг път пък котицата казала:
– Пък Ушко каза, че трябва веднъж и ти да си мръднеш зурлата и да си прибереш разхвърляните обелки от жълъди, след като си се наплюскал. Това “наплюскал” Ушко го каза…
– Хмммм… – Казал Винервурстчо, но се вдигнал на копитцата си и прибрал обелките от жълъди.
– Пък Ушко каза, че купчината гнили ябълки, които така настървено си загризала (та чак ти плющяли ушите), съвсем не била за един ден и само за едно животно. Така че трябвало да спреш да плюскаш веднага, за да останело и за Винервурстчо, тоест за мене. Така каза Ушко – казал друг път Винервурстчо и почесал пачата си със задно копитце.
Котицата погледнала ядосано към Ушко, захапала една последна гнила ябълка и се оттеглила сърдито от трапезата. Винервурстчо се намърдал там и почнал да похапва ябълки, да се потупва по шкембе чорбата и да грухти доволно. Дори погалил Ушко по главата и му дал плюшено сиренце.
Вечерта котицата казала:
– Пък Ушко каза, че това гнусно прасе, което цял ден било плюскало гнили ябълки и се било нагрухтяло като тлъст глиган (така каза той), трябвало поне да се изкъпе след безкрайното плюскане на вкусни сочни гнили ябълчици… Така каза Ушко.
Винервурстчо смръщил четинести вежди. Да му кажат, че е плюскал като глиган не било обида, но да го карат да се къпе за втори път тази година му се струвало ужасно.
– Абе тоя Ушко много взе да казва! – изгрухтял Винервуртчо и погледнал към котицата.
Котицата първо мислила, че Ушко е прав за това, че Винервурстчо е похапнал много от гнилите ябълки, а и че е гнусничък. Обаче като се замислила какви неща казвал Ушко и за нея, погледнала прасето си и кимнала утвърдително.
Винервурстчо отишъл да вземе един тирбушон и бутилка 12 годишна висококачествена помия. Котицата се запътила към кухнята.
Час по късно котицата и Винервурстчо стояли на масата на по чаша помия и си наточвали вилиците. Ушко пък стоял на ръба на тенджерата, надвесвал ушите си над врящата вода и се чудел защо ли крачето му е вързано точно за най-големия картоф вътре.
Пържолко и щипките
Всеки знае за прасето Пържолко и неговата любима бишкотена торта. Пържолко много обичал тортата си и свинското му сърце не му давало да я изяде. Обичал да й души черешката, да й пощипва бишкотките и да си я гушка. Вместо да яде тортата, за десерт похапвал първокласна помия от местния “Свин-кооп”.
Веднъж завалял дъжд и намокрил кочинката на Пържолко и тортата. За да изсъхнат скъпоценностите на животното и десерта му, те трябвало да ги окачат на простора. Събрала ги тортата в един леген, подръпнала Пържолко за опашката и се захванали да простират. Тортата давала наставления:
– Пържолко, люспите от домати не се прострат така. Трябва да ги окачваш откъм страната, където е била дръжката.
– Добре, тортичке! – усмихнал се Пържолко и започнал да следва инструкциите.
– Пържолко, шкембе-чорбарниците не се слагат до динените кори. Слагай ги на другото въже.
– Добре, тортичке. – почесал пачата си Пържолко озадачен, но все пак последвал инструкциите.
– Пържолко, не защипвай по няколко картофени обелки наведнъж! Ще се слепнат. – казала тортата и подръпнала пачата на Пържолко, за да бъде по-ясна
– Добре, торто. – скръцнал с глигите си Пържолко, но изпълнил инструкциите.
– Пържолко, откъде ти хрумна да закачаш бишкотниците ми на въжето? Бишкотниците нямат нужда от подсушаване, махни ги оттам.
Пържолко започнал да грухти нервно, да рине земята с копитца и да наостря четината си. Погледнал към кошницата с щипките, погледнал към тортата си и хванал две щипки в копито. Хванал тортата за бишкотите, защипал ги с щипките и прострял тортата до сушените картофени обелки, които мислил да свали за вечеря.
Прибрал се Пържолко в кочинката, налял си чаша отлежала помия и си приготвил приборите. “Тази вечер ще си похапна добре”, помислил си Пържолко, докато тортата висяла на простора и озадачено почесвала черешата си.
Тетрадково творчество назаем
Творчеството на Михаил Шульгин напълно заслужава да влезе в категорията “Кретенийки”. Благодарности на Юри за линка – хильотих се дълго и шумно 🙂
Глиганчо, Гранулко и автомата за котета
Имало едно време едно прасе на име Глиганчо. Глиганчо бил добро, но гнусно прасенце. Обичал да прави всевъзможни прасунщини като например да се въргаля в прахта, да влиза в кочинката с немити копитца и да разхвърля из нея люспи от домати, тиквени семки и оглозгани динени кори. Понякога дори похапвал кюспе вътре и това го правело много щастлив.
Глиганчо си имал едно тромбесто коте, което навремето купил от автомата за котета срещу 50 стотинки. Той много си обичал тромбестото коте, но като всяко прасенце искал да има поне две. Затова един ден отишъл пак до автомата за котетa, пуснал други 50 стотинки и зачакал.
Това, което се появило оттам обаче, не било точно тромбесто коте. Котето било рошаво, смачкано и досадно и обичало да хрупа гранули, откъдето идвало и името му – Гранулко. Не бил много доволен Глиганчо, но решил че ще се примири с Гранулко и ще си го вземе. Гранулко обаче освен досаден бил и много глупав – по пътя за кочинката спрял на трамвайната линия да хрупа гранули. Дошъл трамваят, блъснал Гранулко и сплескал още повече и без това невзрачната му смачкана тромба. Гранулко не се уплашил много и решил че и така си е хубав – все пак това, че е смачкан, не му пречело да яде гранули.
Глиганчо обаче бил много разочарован. Дал цели 50 стотинки за тромбесто коте, а вместо това се сдобил със смачкано, при това съвсем без тромба. Ядосал се той и се върнал при автомата за котета. Тъй като второто му име било Прасчо Скрудж, не можел да прежали повече стотинки, затова в гнева си набоцкал автомата с глигите си и го развалил.
Оттогава Глиганчо обича само своето тромбесто коте и не иска да купува други. А Гранулко внимава като пресича трамвайните линии, за да не стане още по-сплескан.
Прасето Пастетчо и Досадния Пъпеш
Прасето Пастетчо си имало малка спретната кочинка с две динени кори отпред. То много си обичало кочинката. Търкаляло се там по цял ден, ринело си картофки, тиквени семки и люспи от домати, а вечер полагало морната си зурла на сламата.
Пастетчо много обичал и досадния пъпеш. Толкова много го обичал, че го вземал при себе си в кочинката. Досадният пъпеш бил много сладък, кръгъл и миришел апетитно. Досадния пъпеш не давал на Пастетчо да си води свинички в кочинката. Пастетчо толкова много го обичал, че се примирил и с това.
Сутрин обаче, точно когато Пастетчо спял най-вкусно, досадният пъпеш се събуждал и започвал да се търкаля около кочинката. Търкалял се, събарял всичко по пътя си, вдигал много шум и събуждал Пастетчо. А прасето много обичало да спинка, особено пък вкусно. Въртял се Пастетчо сутрин, надигал любопитната си зурла да види кой го буди, запушвал с копитца рошавете си уши и се опитвал да заспи отново.
Една сутрин Пастетчо спял много вкусно, а досадният пъпеш се търкалял много шумно. Ядосал се тоя път Пастетчо, смръщил четинестите си вежди, превърнал се в голям рошав глиган и подгонил досадния пъпеш. Не след дълго го настигнал, защото пъпешът бил кръгъл и не много бърз. Глиганът набоцкал пъпеша с глигите си и му гризнал дръжката.
Оттогава досадния пъпеш спрял да се търкаля шумно сутрин. Пастетчо и храната му отново заживяли щастливо и не се налагало прасето да гони пъпеша.
Спящата тортичка
Имало едно време – всъщност не било толкова отдавна. В сладкарницата до магазина за тромбести котки вече имали съвсем истинска елекрическа печка за тортички. На вратата имало аларма срещу тортояди, която пищяла толкова силно, че хоботите им настръхвали и те изчезвали преди да успеят да откраднат някоя тортичка.
Една вечер пекарите се забавили много, докато монтират автомат за тромбички пред сладкарницата. Автоматът за тромбички със сигурност щял да привлече много клиенти към витрината – а оттам щели да видят тортичките и да влязат да си купят. Но това е друга история. Станало късно вечерта, а още не били приключили с тортичките. Включили печката на програма “спяща тортичка” и си тръгнали.
Когато печката свършила работата си, изплюла последната торта – голяма, вкусна и с черешка – върху масата. Тортичката почесала черешката си, подръпнала бишкотките, огледала се и заспала.
До сладкарницата обаче се навъртало едно розово зурлесто прасенце. Ровило из прахта да търси картофи, но изведнъж му замирисало на нещо по-вкусно дори и от картофите. Дори и от тиквените семки и от люспите от домати. Дори и от динените кори! Това можело да бъде само спяща торта с черешка. Прасенцето повъртяло навитата си опашка, повдигнало зурлата си, повъртяло се още малко и решило да влезе. Все пак алармата била само за тортояди и не хващала прасета.
Вмъкнало се зурлестото прасе в сладкарницата и видяло спящата тортичка на масата. Тя спинкала сладко и вкусно. Приближило се, подушило я още малко, побутнало бишкотите и й гризнало черешката. Започнало да грухти прасето и да яде спящата тортичка. Три дни яло, пило и се веселило. И аз бях там, и аз ядох тортичка.
100 километра по пътя на рикшите (Хайдерабад, Киберабад, Секюндерабад)
– Ходиш пеша? Хахаха, да бе!!! – смигва ми съзаклятнически Рамадас, 60-тина годишен служител с неясни задължения в софтуерна компания. Не вярва.
Дали са точно сто? Пропуснах да ги измеря, но за две седмици със сигурност навъртях поне толкова по улиците на Хайдерабад.
Индийците не си падат по ходенето, а и улиците им не са направени за пешеходци. Ходят тези, които не могат да си купят мотор, а те само в Хайдерабад са колкото половината население на България. За да измине 200 метра, средният индиец пали мотора, сяда на мократа от поредния дъжд седалка и се провира между коли, рикши и пешеходци.
– Автомобил, сър? – рошавата глава на шофьора се подава от “автомобила” (жълта триколка, на която за по-атрактивно казват рикша) и ме оглежда изпитателно.
– Не, не, благодаря.
– Няма проблеми, качвайте се
– Не, не, благодаря, искам да се поразходя
– Ооо, добре, добре… Ще включа апарата! Докъде да ви закарам?
Подобни разговори се повтарят на всеки 3-4 минути. Сега разбирам защо на индийците им се вижда толкова изтощително да ходиш пеша. Хванах му цаката и на това. Вървя срещу движението! Освен че спасява от рикшите, е и по-безопасно.
Освен хубавите неща, английските колонизатори са оставили на Индия и едно от най-големите си недоразумения – лявото улично движение. Петнайсети ден не мога да разбера откъде и по кое време да очаквам дву, три и четириколесни МПС-та. Объркването става още по-голямо, когато мотори се движат срещу движението в най-бавната лента (тук играе ролята на тротоар) с идеята да издебнат спад в трафика и да преминат във вярното платно.
Под лекия обеден дъждец, почти ежедневие за септември, черни ученици в бели ризки и бели къси гащи ритат топка върху оранжева сгур. Футбол? Няма начин! Старателно заобикалят вратите и избягват всякакви логически постройки. Целта на мероприятието изглежда е да оцветят ризките в по-традиционни багри.
Колко индийци са необходими, за да се завие електрическа крушка? Като се изключи, че видях двама да се занимават с дейността, когато пристигах в хотела, не мога да дам точен отговор. Но пък мога да предположа на база на строителството:
По основите на един индийски строеж работят седем жени и един мъж. Една носи кофа с камъни на главата си, други две я придружават в 5 метровия й преход и й говорят. Две жени стоят настрани и не правят нищо. Две жени гледат мъжа, който чака жената с кофата да се върне. Когато тя се върне с празна кофа, той я пълни с камъни.
Високотехнологични сандвичи в Киберабад
Индийците наричат Киберабад (Cyberabad) новопостроената част от Хайдерабад, която включва и Високотехнологичния град (нещо като нашите бизнес паркове, но само за ИТ фирми). “Смехоумката” (идва от смях и ум, както беше обяснено в една книжка от вече далечните 80 години на 20 век) е по-сполучлива, ако се прочете на английски, при което двете наименования звучат почти еднакво. Индийците обичат смехоумки.
Вероятно им изглежда доволно смешно, умно или дори логично всичко в Киберабад да бъде високотехнологично (Hi-Tech). Hi-Tech сандвичите не посмях да ги опитам – имаха вид на твърде технологично (и най-вече микробиологично) развити. Но виж, един Hi-Tech дюшек не бих отказал, освен ако не си изхарча парите за Hi-Tech биряни (манджа с ориз) с високотехнологичен лук. Някои от индийците пък харчат и последната си рупия в някой “високотехнологичен винен магазин”. (Само там се продава алкохол)
Фестивала на Ганеш
Тумба-лумба, тумба-лумба, айде стига вече! Кокошките спряха да снасят. (Виж “Оркестър без име”). Почва се от 9 сутринта, продължава до 2-3 през нощта и така 11 дни (Или бяха 9? Тук нищо не е точно, ако съм сбъркал с 2 дни, значи абсорбирам добре местната култура). А какво именно се случва?
Музикални състави, състоящи се предимно от младежи и деца с ужасно силни тъпани, тави, тенджери и дървени лъжици се “нареждат” в кръг (точност и ред са разтегливи понятия, както вече уточних) и вдигат врява по улиците. А между тях изпаднал в транс танцьор показва нагледно борбата на духовете в тялото си.
Зад тях разбира се, идва Ганеш. Какво ли не е направила модернизацията – вместо слонът (макар и порцеланов) да вози хората, както се полага в Индия – хората возят слона. Но това все пак е Киберабад и всичко е механизирано. Трактор! Не знам дали се използват в земеделието, но за теглене на слонове тракторите изглежда вършат чудесна работа.
Индийските Златица и Пирдоп
Хайдерабад и Секюндерабад на теория са два съседни града. На практика така са се разрастнали, че досущ като българските Златица и Пирдоп (и дори доста по-добре от тях) отдавна са се сляли в едно. Отделна администрация и градска управа имат, но жителите на “граничната област” не знаят в кой град всъщност живеят. Това разбира се не представлява проблем за един индиец, който се интересува повече от вътрешния си свят, отколкото от досадни географско-административни подробности.
Забавни географски неща обаче могат и да ги заинтересуват. Например въпросът ще закове ли Бомбай третото място по брой население в света (След Токио и Мексико сити) или ще позволи на Сеул, Ню Йорк или Шанхай да го задминат. Не знам доколко другите градове работят по въпроса, но индийците работят – плодят се усилено и се заселват в Бомбай с надежда за по-добър живот. Надеждата на преселниците най-често умира последна в мизерните колиби на Дхарави, най-голямото гето в света – в Бомбай, разбира се. Но да се връщаме в Секюндерабад.
Всъщност аз там бях ли, не бях ли? Предвид че границата между двата града е “някъде около езерото, но не знам къде точно сър, пък и да знам, не мога да ви обясня, мнооооого съжалявам”, реших да приема, че вече съм бил.
Вашето добро име, сър?
Индийците, сър, много обичат да питат. Особено когато си видимо другоземец. Особено, когато си почти единствения, който ходи по улиците с по-бедните от тях и купува от редовите им магазини. Всъщност видях още един бял за първите 15 дни в Хайдерабад (изключвам разходките по музеи и храмове последния уикенд, тогава имаше нашествие от десетина западняци с фотоапарати), но той предвидливо беше впил поглед в земята, за да избягва любопитни очи и въпроси.
“Какво е вашето добро име, сър?” е първата питанка, която ме мъчеше до вчера. Питат в заведенията, по улиците, в магазините. Каквото и да отговоря, изглеждаше, че ги устройва. А то било просто учтив начин да попиташ за името. Нямат по едно добро и едно лошо име, както логично си помислих.
“А името на вашата държава?”. Алекова ситуация (”О, да, Турция” – вж. “До Чикаго и назад”) не се получи. Индийците обикновено се усмихват, сякаш знаят къде е България (много са убедителни!), а малкото, които си признават, че не знаят, нямат идея и къде е Турция. За повечето от тях Западът, това е САЩ, а Европа е малка държава някъде след Пакистан, с размерите на квартал в Ню Делхи.
На гарата във Високотехнологичния град (локална гара, която свързва Киберабад с Хайдерабад и Секюндерабад, индийски заместител на метро) група изтупани младежи ме поздравява и разпитва същите въпроси.
– А какъв език се говори в България?
– Български
– ?!?
– Български, имаме си свой език!
– Е как така? И как звучи тоя български, сър?
– Амиии, прилича малко на руски, чували ли сте руска реч?
– Руски, руски, оооо, чудесно, говорите на руски значи? Чудесно, сър!
Силиконови мечти
Средният европеец (и най-вече европейка) използва силикона предимно за уголемяване на недоразвити природни дадености. Средният индиец, индийка и невръстно индийче имат съвсем различна силиконова визия за живота си. Бангалор! Силиконовата долина на Индия.
Системният администратор Югандар е един от многото синове на средни земевладелци от Ченай, Патна и Раджастан, които не искат да се занимават със семейния фермерски бизнес. Тегли ги към добре платените професии в ИТ сферата. Първата стъпка, след задължителното получаване на бакалавърска степен по компютърни науки, често е Киберабад – пълен с клонове на големи международни и доста успешни местни софтуерни компании. Истинската цел обаче си остава Бангалор, където Гугъл, Яху и Майкрософт плащат нечовешки заплати и осигуряват лични автомобили, храна и подслон на служителите си.
Време е да заколя ананаса и да обмисля следващата цел. А тя най-вероятно ще е селска Индия, където индийците били още по-истински. Доброто си име вече го знам, така че големи проблеми не се очакват.