– Не, не, не е студено! Не е студено. Не, не е студено! – повтаря ухилен Гюнар, собственик на малък хостел в Хафнарфьордур, докато ние си наместваме отвинтените от исландския вятър глави. (Ама разбира се, че не е студено – вероятно сме се изнежили от жегата в Лондон предния ден.)

– Понякога пада до минус 20 – отговарям на въпроса му как е зимата у нас.
– Ето, виждаш ли! Виждаш ли?? А у нас не! У нас не пада! У нас обикновено е минус 10 и е меко и приятно.
– Да, ама сега е юни и е студено!

Гюнтар сменя темата и обяснява къде е душът.

Хафнарфьордур

В малкото градче на десетина километра от Рейкявик отсядаме за два дни. Уж за да спестим някоя крона от чувствително по-ниската цена на хостела, а всъщност и защото малките градчета често се оказват по-интересни от столиците. Хафнарфьордур го потвърждава напълно, стига да не се уплашиш от ураганния вятър, мъглата и дъжда и да излезеш по пустите улици. Обикновен исландски ден, за който у нас биха дали поне оранжев код. Въпрос на гледна точка.

А през юни поне е светло по всяко време. Технически има залез от около 12 до 3 през нощта, но на практика слънцето се търкаля малко под хоризонта и дневната светлина съвсем леко отслабва.

Така след кратка почивка се измъкваме на първа разходка. Исландските къщи сами по себе си са достатъчно интересни:

А къде са хората е още по-интересен въпрос. В мола се мотаят три лели, а в супермаркета сме само ние и продавача. Чудим се дали не затварят, докато оглеждаме в потрес цените на зеленчуците. Исландците не обичат. Те няма и къде да ги гледат – освен студеното време, по-голямата част от страната е заета или от вулканична пустинна земя с тундра, или от глетчери. По-късно на тръгване ще научим от едно от безплатните списания на автогарата, че известно производство на зеленчуци има в оранжерии. Повечето се затоплят с геотермална енергия от гейзерите и се осветяват с лампи през дългата тъмна зима.

Да се върнем в Хафнарфьордур. В градчето предполагаемо живеят около 20000 души, но на улицата рядко може да видиш повече от двама-трима за час. Изключвам групата ученици, които ритат нещо като футбол с червена топка с връвчица и противотежест. Да не я отвее вятърът.

В града има приятен музей където човек може да се стопли, а и да види добре направени възстановки на историята му:

Преди да тръгнем към Рейкявик се отправяме на малка крайградска разходка до някакво хълмче, откъдето при ясно време можел да се види глетчер в океана. По пътя има само една табелка – исландците не се престарават в изграждането на туристически пътеки, парапети и маркировки. Поради митологичния характер на ясното време в Хафнарфьордур не виждаме никакъв глетчер, но пък се открива хубава гледка към пристанището и града.

Рейкявик

Шопска салата? Няма проблем. В Рейкявик попадаме на заведение с името Balkanica, което предлага “автентична” кухня от България, Гърция и Турция. Има също азиатска кухня, френски и италиански ресторанти, дори и вегетариански. Има дори и нещо като навалица от хора, което в Исландия си е забележителност.

Извън центъра се мяркат хора колкото в нашенско село. Рейкявик има сто – двеста хилядно население, но се е разпрострял на територия на половин София, така че идеята ни, че ще може да го обходим пеша, бързо се изпарява.

Времето тук е хубаво. Сигурно има 13 – 14 градуса и е почти слънчево. Хубаво, жарко исландско лято. Чак си свалих шала.

Вероятно има доста интересни неща в града, но като цяло усещането е сходно с други европейски градове. Като изключим времето и липсата на хора. А ние искаме да видим повечко от характерните за Исландия неща.

Така още на втория ден се отправяме на път към близкото градче Хверагерди.

Хверагерди

Мятаме се на автобуса и за по-малко от час сме в отдалеченото на 45 км градче. Добра скорост за Исландия, където кривите пътища и променливите климатични условия рядко позволяват да се кара бързо. Слизаме и се сещам за потайната усмивка на Гюнар от първия хостел: “Предния гост от вашата стая стъпи в гейзер в Хверагерди и сега е в болница с еееей такъв подут крак. Внимавайте”. Чудя се дали говореше сериозно или това е от историите, които исландците обичат да разказват на чужденците, за да ги шашкат.

Градчето има около 2000 жители и няколко улици на кръст, но пък има гейзери и мирише на сяра. Една оградена област е оформена като гейзерен парк-музей, където срещу скромен по исландските стандарти вход може да разгледаш отблизо и да прочетеш повече за геотермалната активност в района. Гейзерите тук, както и в много други части на Исландия, се използват за отопление, топла вода, пране, дори и за печене на хляб. Такъв хляб, печен (или варен?) на пара от гейзер се предлага и в Хверагерди. Учудващо вкусен е.

Ако предупрежденията да не се разхождаш извън пътеките и да внимаваш къде стъпваш не ти се сторят достатъчно сериозни, може да разгледаш снимката на сварен турист, който преди много години паднал в един от гейзерите. В резултат на това бил създаден парка и били оградени по-опасните дупки. Дали пък Гюнар все пак не е говорил сериозно?

Ние обаче не падаме в нищо, още повече че в момента водата е на доста ниско ниво и не е в големи количества.

Край градчето има още гейзери, туристическа пътека, къмпинг и ферми – изоставени и действащи. Ферми за коне, разбира се, в Исландия почти нищо друго не се отглежда. А да си исландски кон е хубаво! Делиш огромно пространство с много малко други коне, хрупаш си на воля, шепа туристи ти се радват, а накрая те яздят руси исландки.

Добре, че времето е хубаво, та да може да направим малко снимки на коне и изоставени ръждясващи селскостопански постройки (обичам).

Или пък беше хубаво? Докато се върнем до градчето има около километър, а от приятните 10-12 градуса температурата пада на 6, завалява ситен дъжд и задухва силен вятър. В автобуса наобратно се спуска гъста мъгла и само оранжевите колчета, неслучайно поставени по шосето, ни водят към Рейкявик. Обичайно за Исландия. Хубав летен ден.

Кефлавик

Последната ни вечер е в малкото градче до летището – с идеята да не ставаме прекалено рано за сутрешния полет. Автобусът ни докарва почти като такси на спирка пред хостела и шофьорът ни упътва.

Кефлавик е рибарско градче и това добре се вижда от разходка по крайбрежната ивица. Няма плаж, но пък има няколко рибари, които до късно вечерта потриват премръзнали ръце на доковете. Прилично количество рибарски лодки и корабчета позират за снимка. Това май са всичките хора навън. А, не! Има и един пътешественик като нас – обикаля край брега, разглежда камъните и си дава вид, че чете нещо от информационните табели. А те са само на исландски. И още един човек има, ама в кола – излязъл е да си разходи кучето. То подтичва, а той си стои на топло в колата и изминава по двайсетина метра на почивки.

В единия край на града съвсем необезпокоявани от никого влизаме в някаква пристанищна част, където изглежда ремонтират кораби. Намираме няколко изоставени и полуразрушени кораба, които снимаме с удоволствие:

– Ееей, ехехехеееееееей, юхууууууууууууууууу!!! – група младежи по пуловери се забавляват в двора на исландска къща с по чашка с ръка. Като казах двор, това не трябва да се взема много насериозно. Повечето дворове в Исландия са леко загатнати от висока 50-тина сантиметра ограда. Градинки в нашия смисъл на думата обикновено няма – понякога има цветя, къщички за птици и трева с глухарчета. В някои има “скулптури” от шамандури.

Групата продължава да ни маха весело. Може би най-много ги зарадва гледката на двама туристи със зимни шапки и фотоапарат, обикалящи почти в полунощ по улиците на Кефлавик – градът, където никой не слиза, освен за летището. Ние обаче трябва да се прибираме, защото сутринта ни чака обратният полет към Лондон.