– Не, не, не е студено! Не е студено. Не, не е студено! – повтаря ухилен Гюнар, собственик на малък хостел в Хафнарфьордур, докато ние си наместваме отвинтените от исландския вятър глави. (Ама разбира се, че не е студено – вероятно сме се изнежили от жегата в Лондон предния ден.)

– Понякога пада до минус 20 – отговарям на въпроса му как е зимата у нас.
– Ето, виждаш ли! Виждаш ли?? А у нас не! У нас не пада! У нас обикновено е минус 10 и е меко и приятно.
– Да, ама сега е юни и е студено!

Гюнтар сменя темата и обяснява къде е душът.

Хафнарфьордур

В малкото градче на десетина километра от Рейкявик отсядаме за два дни. Уж за да спестим някоя крона от чувствително по-ниската цена на хостела, а всъщност и защото малките градчета често се оказват по-интересни от столиците. Хафнарфьордур го потвърждава напълно, стига да не се уплашиш от ураганния вятър, мъглата и дъжда и да излезеш по пустите улици. Обикновен исландски ден, за който у нас биха дали поне оранжев код. Въпрос на гледна точка.

А през юни поне е светло по всяко време. Технически има залез от около 12 до 3 през нощта, но на практика слънцето се търкаля малко под хоризонта и дневната светлина съвсем леко отслабва.

Така след кратка почивка се измъкваме на първа разходка. Исландските къщи сами по себе си са достатъчно интересни:

А къде са хората е още по-интересен въпрос. В мола се мотаят три лели, а в супермаркета сме само ние и продавача. Чудим се дали не затварят, докато оглеждаме в потрес цените на зеленчуците. Исландците не обичат. Те няма и къде да ги гледат – освен студеното време, по-голямата част от страната е заета или от вулканична пустинна земя с тундра, или от глетчери. По-късно на тръгване ще научим от едно от безплатните списания на автогарата, че известно производство на зеленчуци има в оранжерии. Повечето се затоплят с геотермална енергия от гейзерите и се осветяват с лампи през дългата тъмна зима.

Да се върнем в Хафнарфьордур. В градчето предполагаемо живеят около 20000 души, но на улицата рядко може да видиш повече от двама-трима за час. Изключвам групата ученици, които ритат нещо като футбол с червена топка с връвчица и противотежест. Да не я отвее вятърът.

В града има приятен музей където човек може да се стопли, а и да види добре направени възстановки на историята му:

Преди да тръгнем към Рейкявик се отправяме на малка крайградска разходка до някакво хълмче, откъдето при ясно време можел да се види глетчер в океана. По пътя има само една табелка – исландците не се престарават в изграждането на туристически пътеки, парапети и маркировки. Поради митологичния характер на ясното време в Хафнарфьордур не виждаме никакъв глетчер, но пък се открива хубава гледка към пристанището и града.

Рейкявик

Шопска салата? Няма проблем. В Рейкявик попадаме на заведение с името Balkanica, което предлага “автентична” кухня от България, Гърция и Турция. Има също азиатска кухня, френски и италиански ресторанти, дори и вегетариански. Има дори и нещо като навалица от хора, което в Исландия си е забележителност.

Извън центъра се мяркат хора колкото в нашенско село. Рейкявик има сто – двеста хилядно население, но се е разпрострял на територия на половин София, така че идеята ни, че ще може да го обходим пеша, бързо се изпарява.

Времето тук е хубаво. Сигурно има 13 – 14 градуса и е почти слънчево. Хубаво, жарко исландско лято. Чак си свалих шала.

Вероятно има доста интересни неща в града, но като цяло усещането е сходно с други европейски градове. Като изключим времето и липсата на хора. А ние искаме да видим повечко от характерните за Исландия неща.

Така още на втория ден се отправяме на път към близкото градче Хверагерди.

Хверагерди

Мятаме се на автобуса и за по-малко от час сме в отдалеченото на 45 км градче. Добра скорост за Исландия, където кривите пътища и променливите климатични условия рядко позволяват да се кара бързо. Слизаме и се сещам за потайната усмивка на Гюнар от първия хостел: “Предния гост от вашата стая стъпи в гейзер в Хверагерди и сега е в болница с еееей такъв подут крак. Внимавайте”. Чудя се дали говореше сериозно или това е от историите, които исландците обичат да разказват на чужденците, за да ги шашкат.

Градчето има около 2000 жители и няколко улици на кръст, но пък има гейзери и мирише на сяра. Една оградена област е оформена като гейзерен парк-музей, където срещу скромен по исландските стандарти вход може да разгледаш отблизо и да прочетеш повече за геотермалната активност в района. Гейзерите тук, както и в много други части на Исландия, се използват за отопление, топла вода, пране, дори и за печене на хляб. Такъв хляб, печен (или варен?) на пара от гейзер се предлага и в Хверагерди. Учудващо вкусен е.

Ако предупрежденията да не се разхождаш извън пътеките и да внимаваш къде стъпваш не ти се сторят достатъчно сериозни, може да разгледаш снимката на сварен турист, който преди много години паднал в един от гейзерите. В резултат на това бил създаден парка и били оградени по-опасните дупки. Дали пък Гюнар все пак не е говорил сериозно?

Ние обаче не падаме в нищо, още повече че в момента водата е на доста ниско ниво и не е в големи количества.

Край градчето има още гейзери, туристическа пътека, къмпинг и ферми – изоставени и действащи. Ферми за коне, разбира се, в Исландия почти нищо друго не се отглежда. А да си исландски кон е хубаво! Делиш огромно пространство с много малко други коне, хрупаш си на воля, шепа туристи ти се радват, а накрая те яздят руси исландки.

Добре, че времето е хубаво, та да може да направим малко снимки на коне и изоставени ръждясващи селскостопански постройки (обичам).

Или пък беше хубаво? Докато се върнем до градчето има около километър, а от приятните 10-12 градуса температурата пада на 6, завалява ситен дъжд и задухва силен вятър. В автобуса наобратно се спуска гъста мъгла и само оранжевите колчета, неслучайно поставени по шосето, ни водят към Рейкявик. Обичайно за Исландия. Хубав летен ден.

Кефлавик

Последната ни вечер е в малкото градче до летището – с идеята да не ставаме прекалено рано за сутрешния полет. Автобусът ни докарва почти като такси на спирка пред хостела и шофьорът ни упътва.

Кефлавик е рибарско градче и това добре се вижда от разходка по крайбрежната ивица. Няма плаж, но пък има няколко рибари, които до късно вечерта потриват премръзнали ръце на доковете. Прилично количество рибарски лодки и корабчета позират за снимка. Това май са всичките хора навън. А, не! Има и един пътешественик като нас – обикаля край брега, разглежда камъните и си дава вид, че чете нещо от информационните табели. А те са само на исландски. И още един човек има, ама в кола – излязъл е да си разходи кучето. То подтичва, а той си стои на топло в колата и изминава по двайсетина метра на почивки.

В единия край на града съвсем необезпокоявани от никого влизаме в някаква пристанищна част, където изглежда ремонтират кораби. Намираме няколко изоставени и полуразрушени кораба, които снимаме с удоволствие:

– Ееей, ехехехеееееееей, юхууууууууууууууууу!!! – група младежи по пуловери се забавляват в двора на исландска къща с по чашка с ръка. Като казах двор, това не трябва да се взема много насериозно. Повечето дворове в Исландия са леко загатнати от висока 50-тина сантиметра ограда. Градинки в нашия смисъл на думата обикновено няма – понякога има цветя, къщички за птици и трева с глухарчета. В някои има “скулптури” от шамандури.

Групата продължава да ни маха весело. Може би най-много ги зарадва гледката на двама туристи със зимни шапки и фотоапарат, обикалящи почти в полунощ по улиците на Кефлавик – градът, където никой не слиза, освен за летището. Ние обаче трябва да се прибираме, защото сутринта ни чака обратният полет към Лондон.

 

София – Букурещ – Дъблин – Белфаст – Дери/Лондондери – и обратно

Никак не е добра идея да пътуваш две нощи подред. Особено когато трябва да прекараш деня между тях в жегата на прашния Букурещ. Испанските ни “съквартиранти” в спалното купе на румънския влак бяха пийнали люта българска ракия и проспаха пътуването, но на нас шумът и честите спирки ни дойдоха в повечко.

Освен прашен, Букурещ е и доста неорганизиран град, по което много прилича на София. Чувството, че си у дома, те напуска единствено когато се наложи да разчиташ румънски надписи. Или пък да общуваш с местните. А това се случи поне 7 пъти, когато ни заговаряха на румънски, убедени, че сме от техните. Какво пък, след като един продавач в Истанбул ме обяви за пакистанец, а пък досаден бакшиш в Батуми – за италианец, време беше да стана и влах.

В Букурещ обаче бяхме само транзит. Вечерта ни чакаше нощен полет с някакъв вариант на Боинг, който май беше маскиран ЕърЧавдар (съвместно производство на Еърбъс и Чавдар Ботевград). Поне така се почуствах, когато установихме, че запазените места не важат и всеки сяда където свари в овехтелия аероплан.

Не е като да не сме седели, лежали, спали и яли на земята по летищата, но на местното Аурел Влайку дори и тя е кът: хора и чанти се борят за всяка педя в градинката пред терминала. Летището е строено някъде през 30-те години на миналия век с идеята да подсигурява 3-4 полета на ден. Кой да предположи тогава появата на бюджетните авиолинии, които ще го налазят заради по-ниските такси?

Все пак излитаме навреме, като се изключи тричасовото преместване на полета в последния момент. Благодарим на БлуЕър че все пак ни приземи успешно три пъти – предвид организацията и нивото на обслужването им, мисля, че повече от това нямаше как да очакваме.

Най-после Дъблин

Десетината градуса и дъжд ни събуждат, въпреки че е 5 сутринта. Вземаме такси и за половин час сме в хостел Генератор , където въпреки студа от забравения отворен прозорец успяваме да заспим почти веднага.

Проспахме лятото! Ако в Лондон се шегуват, че лятото е било миналата сряда, то в Дъблин е добре да уточниш и за коя година и колко часа става въпрос. След два часа слънце започва ситният ирландски дъжд, който няма да ни остави докато се метнем във влака за Белфаст. Но за това има време.

Първо да се поразходим по улиците:

Всеки се придвижва с каквото му е удобно:

Дъблинският дъжд е ситен само в началото. После завалява, както си го знаем и у нас и улиците подгизват, а и ние с тях.

Това обаче не сваля местните от колелата. За съжаление не можахме да снимаме секси мацката, която караше с къси панталонки и запазено първо място в мис “Мокра фанелка”, така че
ще гледате този чичко:

На следващия ден дъждът продължава, а ние след кратка разходка с чадъри и дъждобрани се отправяме към гара О`Конъли, откъдето ще пътуваме за Северна Ирландия.

Градчетата по пътя може би заслужават да се посетят:

В мрачен и размирен Белфаст е слънчево и спокойно

Странен е климатът на по-малкия британски остров. На север е по-слънчево и топло отколкото в южната част. Подготвяхме се за дъжд и студ, а то 18 градуса и пече. И така три дни, докато се върнем в Дъблин.

Белфаст все още не може да се отърси от репутацията си на опасно място, въпреки че минаха повече от 6 години, откакто ИРА официално се отказа от насилието. Акциите на двете отцепили се организации, които държат да продължат борбата по стария начин, пък са доста скромни сравнение с нормалната криминална престъпност в повечето европейски градове. Но пък това си има и предимство поне за някои. Мълвата държи тълпите туристи настрана и ги праща в Ейре. Там тъмни балкански субекти изпълзяват по улиците на Дъблин при здрач и се възползват от далеч по-добрата репутация на града.

В Белфаст отсядаме в хостела на Шон и Ръш – печена в занаята двойка. Наблизо е местният университет, от чиято сграда чак
ти се приисква да си студент:

Пинта бира и стек може да се похапне на всеки ъгъл, макар и цената да се равнява на сериозна вечеря в нашенска кръчма. Ние обаче предпочитаме да пробваме истински ирландски сайдер в хостелска обстановка и в компанията на френскоговорящи девойки.

На другия ден поемаме на разходка по ръба на централните части и край една от реките, където ентусиасти тренират гребане:

Едни от забележителностите в Белфаст, а и в цяла Северна Ирландия са политическите графити, които и досега напомнят, че страната е разделена на две. Лоялисти и републиканци обитават различни квартали и рисуват по стените на къщите си. Отбиваме се в близкия Санди Роу на лов за графити:

– Чшшшш… Ей! Ало!!!
– Мммм? (обръщаме се)
– К`о снимъти вий тука, хо`йти насам натам и снимъти къщити, ай сиктир с тез снимки… К`о снимъти там?!
Ирландският акцент е традиционно труден за разгадаване, но все пак успявам да разбера младежите зад нас.
– Аааа… ми е тва тука… не знам думата
– Пъръпета ли бе? К`о му снимъти на пъръпета, тва е на чичо Джон къщътъ и тоя пъръпет е негов и (още нещо, което не разбрах)

Поблагодарихме за неразбираемата информация (или пък ни се караха?) и се измъкнахме от квартала след още няколко снимки и преди да стане тъмно. (Жилищните квартали от типа на Санди Роу са известни като места, в които не е добре да се остава вечер.) Може би затова на изхода на квартала от стената ни изпращат паравоенните части на UDA:

Прескачаме и до друг близък лоялистки квартал, където за съжаление няма графити, а само британски знамена по прозорци и балкони.

За съжаление последната вечер не можем да останем при Ръш и Шон, така че се отправяме в търсене на друг подходящ хостел. Попадаме на Арни, чието обитание е малко овехтяло, но пък достатъчно колоритно за нашия вкус:

Време е да поемем и към последната точка на пътуването, като решаваме да хапнем на St. George’s Market, където има прясна местна храна. Изборът на ирландска кухня се оказва не толкова добър, затова пък има индийска:

По северния бряг към Дери/Лондондери

– Билет`ииии… Няк`уй дъ иска билет`иии?

Разбира се пак сме с влак. Тук той наподобява пътническите на БДЖ но само по това, че спира на всяка малка гара. Акцентът на кондукторката и удобните чисти вагони напомнят, че сме в Северна Ирландия.

Влакът за Дери/Лондондери минава през една от най-живописните части на острова и определено си заслужава. На моменти релсите се движат до плажната ивица, а в други до водопади и скали. По околните зелени полянки пасат щастливи ирландски крави. Доста примамливо изглежда да се опънеш при тях и да захрупаш блажено. Но ние все пак сме тръгнали към Дери/Лондондери.

Жителите все още не могат да се разберат за името на града, така че го изписват с наклонена чертичка. От железниците са по-практични и са го съкраили на L.Derry, което вероятно не се харесва на нито една от враждуващите фракции. Въпреки страховитите описания на града като най-размирната точка в страната, в Дери (извинете, лоялисти, но така ми е по-кратко) е пълно с любопитни туристи. Дошли са като нас да разгледат средновековната градска стена, единствената запазена изцяло на острова:

От стената всички снимат и графитите входа на Богсайд, най-горещата точка на размириците в Дери и сцена на Кървавата неделя. Графитите обаче си струват, така че ние се смъкваме и по-надолу да ги щракнем:

И за да не се сърдят лоялните към Великобритания, все пак снимахме и най-известния от техните графити:

Иначе обстановката в центъра, където хапваме в кръчма тип дюнерджийница е съвсем спокойна:

И хълмиста:

Обичайния практически наръчник ще пусна в отделен пост.

Повече и по-големи снимки има тук, тук и тук.

(София – Истанбул – Батуми – Тбилиси)

Всъщност първият екшън се разиграва във влака София – Истанбул. Мургава гражданка с дузината си деца някак се промъква в спалния вагон, не без доволно количество шум. След продължителна словесна (а може би не само) схватка с шафнера е изгонена на границата. Два часа формалности на Свиленград/Капъкуле и най-после спокойствие.

В Истанбул – дъжд, улични търговци предлагат евтини китайски чадъри на десеторна цена. В хостела американци мудно пият бира и гледат футбол – американски, разбира се. След кратка дрямка, прекъсвана от блъскане на врати и крясъци на различни езици от съседните стаи се измъкваме на разходка.

Ключът към приятно прекарване в Истанбул са фериботите, но не ония, рекламирани с крясъци “Босфор, Босфор”, а градския фериботен транспорт. Пък и балък-екмеците (риба в хляб и салатка), които се продават на цени за балъци в европейската част, са също толкова добри и два пъти по-евтини в азиатската. Самото пътуване с ферибота си заслужава!

Време е за пренастройка – летище Ататюрк, Боинг 737 и кацаме.

Скромната гордост на соц-турзима – Батуми

– Такси, а?
– Не, не, мерси
– Такси бе, такси? Не? Ами валута да ти обменим? Какво като банката е отсреща, по-добър курс ще ти дам!

Таксиджиите на батумското летище предлагат всичко и се отказват трудно. Ако не си съгласен, имат още аргументи – “до гарата е 18 километра, множко е за ходене, а маршрутка няма, хъ-хъ” (джигитска усмивка). Десет долара, к`во му плащаш?

То наистина не е много, ама се заинатих. Оказа се за добро. Маршрутки може и да няма (всъщност има), но има автобус – за 30 тетри (25 български стотинки) те вози из целия град, чак до гарата, която всъщност не е в Батуми а в съседното градче с непроизносимо име.

А аз си мислех, че унгарският е ужасен. Няма такова нещо – поне азбуката се чете. Я опитай с грузинската! В Батуми поне има доста неща на латиница или пък на руски. “Квартиры” например има навсякъде – посрещат рускоговорящите туристи, които май са почти единствените, посещаващи каменистия плаж на позагубилия соц славата си курорт.

Също има и аджарско хачапури, и много хляб – например с пържени картофки, с още хачапури, а може би и хляб с хляб. Но преди да похапнем трябва да си вземем билети за нощния влак за Тбилиси. Лежачий места? Нет? А что есть? Не разбрах, но нещо има, купуваме го. Оказват се седящи места. Все още не подозираме какво означава това.

Технически Батуми е столица на автономна република Аджария, анексирана от османците през 17 век, останала полуавтономна през соц времената, преживяла диктатурата на Абашидзе и затворените очи на Шевернадзе, за да доживее спокойните времена при връщането си към Грузия при Саакашвили. За разлика от другите две авнотомни републики на грузинска територия – Абхазия и Южна Осетия – тук в момента предпочитат да пият разливно пиво “Батуми” с картофки вместо коктейл “Моллотов” с шрапнели.

Практически единствената съществена разлика е в знамето на Аджария, което съдържа грузинското знаме в единия си ъгъл. А да, и езикът бил диалект на грузинския, но това за нас имаше толкова значение, колкото разликата между китайските дзин и мандарин. Държавна граница няма, сепаратисти също, или поне не ги видяхме.

От Батуми до Тбилиси с Джаки Чан и Джет Ли

Всъщност влакът изглежда доста обещаващо – широки места в общ салон, може би ще се спи! А може би не. Влакът бързо се пълни с джигити – голи до кръста потни мъже, рошави тийнейджъри, ревящи деца и 3-4% жени. Има и видео – а на него пускат екшъни с Джаки Чан и Джет Ли – на руски! Напомнят ми славните времена, когато в барчето на почивна станция в Албена ходихме да пием газирана вода и да гледаме филми с “първобитен” превод. И добре, че има какво да си спомням, за да изкарам осемте часа до Тбилиси – сън не се предвижда. Освен трите екшъна един след друг и половинчасовата монотонна музика от видеоплеъра след края им, звънят и телефони. В 4 през нощта, защо не? Джигити ходят напред-назад, тропат, говорят, забавляват се.

Все пак сме в Азия – Тбилиси

Грузинците искали да влизат в ЕС – затова и са свалили визите за всички страни членки, дори и недоносените Румъния и България. Обаче географски, а и не само, Грузия си е в Азия. Мили индийски спомени извиква неорганизираният пейзаж около гарата, спящия на строителна количка тип, лелката, която бърка с пръст в каната със сок, за да извади мухата отвътре, храната, продавана направо на тротоара, а и липсата на кафенета.

А метрото, казват, било като московското. Аз там съм бил само на неприятното летище Шереметево, така че нямам база за сравнение. Но метрото си го бива – дълбок и стръмен ескалатор се спуска като в чилийска мина. Време за слизане – 100 секунди. Време за пътуване между две спирки – малко повече. Добре, че не се чака дълго да пристигне влакчето, защото в станциите няма места за сядане. През 65-та, когато е строено метрото, хората са били не хора, а желязо (всъщност не – комунисти!).

Добре поне, че в квартирата ни посрещат рано, хранят ни с омлет и ни приготвят стаята бързо. Най-после си отспахме. Хазяите са в пенсионна възраст, с изключение на младия Андрю, който движи бизнеса с “хостела” онлайн. Макар че не е хостел, а обикновена квартира, мястото си заслужава, а хазяите доказват, че митовете за грузинската гостоприемност не са митове. Тук най-после можем и да говорим английски или поне англо-руски.

Хората са посещавали България в годините на късния социализъм, някъде по времето, по което у нас имаше хубав грузински чай. Сега ни черпят с ирански, подправен с билки от семейната дача. Производството на грузинския чай е съсипано някъде в края на соц времената, когато пътищата към необятния руски пазар са били прекъснати, отчасти вероятно и от гражданските войни. За тях обаче нито дума! Разговорите за отцепените територии не се препоръчват на Грузинска земя, най-малкото защото могат да доведат до неловко мълчание.

Тежко, тежко… Хачапури дайте!

Много хляб се яде в Грузия. Носят го и без да си поръчал. Ако поръчаш, пак го носят. И в двата случая се добавя в сметката, но цената е скромна (1-2 лари, 1 лари е 80 стотинки), а количеството – не. Хапваме гъбена салата и хачапури. Голяма грешка, но кой да знае, че ще донесат и хляб? Докато изядем салатата с хляба, вече няма място за хачапурито и си остана в чинията. Но изглежда местните нямат такива проблеми – в следващата кръчма младо семейство с три деца хапва три порции огромни като кюфтета пелмени, салатки (големи) и две аджарски хачапурита. И си ги изяждат.

И лимонада има. По половин литър бутилката. Кой да знае обаче, че лимонадата не е с аспартам, а със захар. 45 калории на сто милилитра. Това обаче го виждам и усещам след цял литър. Пак трябва да се спи!

Статуята на Майка Грузия е нависоко – към 300 метра денивелация от центъра на града. Поне има стълби. Няма вода обаче, а слънцето напича. Все пак стигаме догоре, откъдето се открива панорама към целия град с песъчливите хълмове, телевизионната кула, виенското колело, зъбчатата железница (не работи), блоковете, накацали по хълмовете и мътната река. И много църкви, синагога, исторически сгради. Джамии май нямаше освен онази в Батуми.

В района на статуята стари крепостни стени и постройки съжителстват с прилични жилищни сгради, стена до стена. Как ли се качва хладилник насам? Вероятно със здрави потни джигити, като ония от влака.

И назад…

Чай! В спалните вагони се падаме с двама украинци (втора класа, за първа няма места), които ни запознават с местните традиции. Преди потегляне се сяда на долните легла и се пие чай. Купетата са с 4 легла, но руската инженерна мисъл ги е подредила идеално без да си пречат, а багажът на долните се пъха под леглото. Този път пътуваме добре.

На връщане в Батуми пристига влак от Ереван. Грузия е единствената съседна страна, която не е на нож с Армения, затова и има влакове от Ереван до Батуми и Тбилиси. Влак има и от Тбилиси до Баку, а скоро ще има и от Батуми до Ерзурум. Другия път ще отидем в Армения и Азербайджан, сега няма време. Закуски, разходка по плажа и навътре в Батуми. До лъскавите улици се разкрива позната азиатска картинка – разбити чакълени пресечки, плувнали във вода и разруха. Остатъци от гражданската война? Може би. Или просто Азия.

Излитането от Батуми е бързо и лесно – до Аджария има по 1-2 полета дневно. Кацането в Истанбул обаче изглежда винаги е съпроводено с час пикиране. А там ни чака Рамазан-байрам. Лудница, пазари, царевица, хора, локуми. На гара Сиркечъ поне е спокойно. За съжаление добрата традиция от 2007 да се разнася чай в чакалнята изглежда умряла и си оставаме на сухо. Добре поне, че взехме сладки и локум.

Практически наръчник

– Сравнително евтин и лесен начин да се стигне от България до Грузия е с полет на турските авиолинии от Истанбул. Лети се до Батуми или Тбилиси. Може и с Air Baltic, но полетите са с прекачване. Полетите от София са винаги с прикачване и доста по-скъпи. В миналото е имало ферибот Варна – Поти, но в момента не приема пътници. Вероятно морска връзка може да се направи с пътуване Варна – Одеса и Одеса – Поти или Батуми. Може и изцяло по земя – от България до Истанбул, а после ето как. Но ще ти трябват доста време и нерви!

– В Грузия цените са с 20-30% по-ниски от българските. В Тбилиси има метро и градски транспорт, които са много по-евтини (40 тетри).

– Храната по заведенията е доста обилна, хлебна и месна. Ако поръчваш хачапури или пелмени, по-добре не поръчвай нищо друго, огромни са. За вегетарианци най-добрите опции са хачапури или салата с хляб.

– В тбилиси има много хотели и няколко хостела, мога да препоръчам Andrew’s Rooms Tbilisi. В Батуми също има хотели и частни квартири.

– Визи за български граждани (както и за всички от ЕС) не са необходими. Грузия обаче скоро няма да види ЕС членство, така че си носи валиден международен паспорт.

– Необходими са поне базови познания по руски

– В Тбилиси и Батуми е спокойно, главните улици са осветени и има доста полиция. По туристическите места е пълно с просяци, но не са много упорити.

Всички снимки: тук, тук и тук.

Когато заявихме на близки и приятели, че тази година искаме да отидем до Грузия, заваляха реплики от сорта на… “че там нямаше ли война?”; “не е ли доста опасно?”; “какво ще правите там, има ли какво да се види, че и само за 5 дена с пътя?”…

Е, от личен опит вече можем да уверим всички, че в Грузия е спокойно и сигурно, а за краткото време там сме натрупали достатъчно впечатления и спомени 🙂

Подготовката

Евтини полети имаше само от Истанбул до Батуми, за това решихме да хванем нощния влак до Истанбул, да прекараме 1 ден там, да преспим в хостел и рано на следващата сутрин да тръгнем за летището. Предварително си бяхме взели само билети отиване и връщане за влака до Истанбул и за самолета. За съжаление онлайн продажба на билети за влак по вътрешните грузински линии нямаше.

Цялото пътешествие трябваше да трае 5 дена, с прибиране на шестия по обяд. Повече подробности от Прасунсен, моята роля беше само да се съгласявам с някой от предложените варианти и да мъдря как да редуцирам багажа си до малка лека раница и обемна дамска чанта.

Родната железница

Идеята да си платиш за самостоятелно спално купе е да можеш да поспиш поне 6 от тези 14 часа път. Традиционно и този път не ни се получи – сравнително гладкото возене в българската част от линията беше прецакано от шумна кака от ромски произход с 2-3 чаавета в ръце, която се беше намъкнала в спалния вагон и настойчиво се опитваше да си намери място в някое купе. Това, че шафнера експедитивно и категорично я разкара не ни помогна изобщо – почти всички чужденци от вагона наизлязоха да гледат сеир и успяха да ни доразсънят с тряскане на врати и коментари. Тъкмо успяхме да позадремем отново и дойде ред на паспортния контрол, а после турската част от маршрута с толкова силно кандилкане, че за малко да ми изпаднат пломбите от устата.

Впрочем в Грузия щяхме да си мечтаем за толкова спокойно пътуване с влак, ама… за това после 🙂

Истанбул

ни посрещна с дъжд. Нямало нищо по-хубаво от лошото време… но не и когато си недоспал, в хостела ти не са и чували за резервацията ти през HostelWorld.com и те пращат да се разходиш още час и половина, докато подготвят стаята ти.

Принципно бяхме гледали прогнозата за времето и си носехме чадър – един, за да не тежи багажа и чадър… защото смятахме, че леките ни ярки найлонови дъждобрани ще са непрактични за Истанбул и ги зарязахме в къщи. Груба грешка, която осъзнахме след като установихме, че китайските найлонови прозрачни чадъри там вървят по 10 лири без пазарлък, когато вали… и когато забелязахме, че всички групи японски туристи се мандахерцат с дъждобрани като нашите и всъщност се чувстват много удобно в тях.

Завряхме се в някакво кафе на уличката с най-много хостели на квадратен метър в Sultanahmet и установихме, че комшиите ни също ги е ударила кризата – цените бяха осезаемо по-високи от преди 3 години, турското кафе беше заменено с някаква лаваца от машина и нес, а чаят (за който си спомняхме с умиление от предишното пребиваване тук) се оказа гранулиран, за това пък беше цели 3 лири.

Според резервацията ни, трябваше да имаме самостоятелна стая със собствена баня, free Wi-Fi в стаята и лобито и прочие екстри. Е, оказа се, че интернет има на 50 метра в съседното кафе, ама се плаща, каналът на душ кабината е запушен и къпането е тегаво приключение, а от персонала в хостела само един пич нямаше вид на перманентно напушен. На всичкото отгоре беше фраш със скучаещи френскоговорящи човки, които не спряха да трополят с токчетата си по дървените стълбища и да тряскат врати. Дремнахме колкото можахме и се измъкнахме да хапнем и да се поразходим из града.

Имахме само няколко часа на разположение, а и сме били и друг път в Истанбул, за това директно се отдадохме на любимото си развлечение – разходка из Босфора с морски градски транспорт. Корабчетата са широки и удобни, обикновено са на 2 или 3 етажа и имат открити палуби, барче и тоалетна на борда. Возенето е само 1.50 лири и определено си струва парите – не само като средство за предвижване до азиатската част, но и за разходка по вода.

Слязохме на Haydarpasa, където има и голяма жп гара – за наша приятна изненада там имаше и съвсем свободно wi-fi и успяхме да поговорим малко с близките си, както и да проверим някои подробности по следващия етап от пътуването – като например да намерим и запазим локално карта на метрото в Тбилиси.

В азиатската част на Истанбул храната е почти 2 пъти по-евтина и предпочетохме да седнем на чай и сладкиши там. Чаят този път беше малко по-истински, в типичните стъклени чашки. Прибрахме се отново по море до европейската част, доволни и прилично уморени в хостела, та дори и тропането и викането до ранни зори (това е така нареченият fun, за който този хостел имаше висок рейтинг) не ни попречиха да си отспим.

На другата сутрин се запътихме към летището – с трамвай до Aksaray и от там с метро до самото летище. Много подробно описание за маршрута и как се ползва градския транспорт в Истанбул има във www.turkeytravelplanner.com. Далеч по-чист, удобен и добре организиран от софийския е, жетонът е малко по-скъп от нашите билети и с трамвая и афиф метрото (открито метро) човек може да поразгледа и онези части на града, до които едва ли ще припари, но… навалицата е сериозна и ако не си на първа спирка почти нямаш шанс да седнеш, поне в трамвая.

На летище Ататюрк всичко мина без проблеми, а полетът с турските авиолинии до Батуми беше приятен и спокоен.

(повече снимки от престоя ни в Истанбул има тук, а останалата част от приключенията на Прасунидзе и Котешвили в Батуми и Тбилиси – тук.)

Един град не го ли разгледаш пеша, нищо не си видял от него. Това даже бащата на Васко да Гама от село Рупча го знае (виж филма/книгата). С градски транспорт или такси може да обиколиш само забележителностите, но трудно ще усетиш нещо от живота на местните. А когато времето не стига, кракомобилът може да се замени с велосипед, както направихме и ние.

Кот вече написа сводките за Белград и Будапеща. Затова аз пускам само един кратък пътеводител как, къде и за колко човек може да се разходи до Унгария и назад, предназначен за сухопътния и бюджетен пътешественик.  С Кот винаги пътуваме бюджетно – очевидната причина, е че се пестят пари, а другата е, че ако спиш в петзвездни хотели и хапваш в ресторантите им, може да не различиш дали си бил в Монако или в Мароко.

По релсите

Разбира се с влак, както правихме и до Истанбул и Солун. Влакът от София за Белград тръгва към 9 вечерта и пристига там към 5 сръбско време (1 час назад). Цената на двупосочния билет е 40 евро, спалното място в една посока е към 17 (За първа класа, защото искахме да сме заедно).
До митницата в Димитровград се стига за по-малко от час и е само една – българските и сръбските митничари минават един след друг. За Сърбия визи няма, необходим е само международен паспорт.

Билети от Белград за Будапеща могат да се купят от сръбската гара за по 26 евро двупосочния. Заверки и запазени места не ти трябват. Тръгването от Белград е със задължителното закъснение от час-два. Информационни табла? Има, но информация няма. До последната секунда, а и след това показват коловоз 0, а нервните пътници обикалят по гишетата и назад в опит да разберат откъде им тръгва тренът. Накрая коловозите се появяват и ни съобщават, че влакът ще тръгне с час по-късно (и сами разбрахме, часът вече беше минал).

Ако ще пътуваш от Белград до Будапеща през деня, задължително е да се снабдиш с нещо за четене, защото предстои най-скучният пейзаж, който може да се види на балканите. Царевица, слънчоглед, царевица, жито, царевица, слънчоглед… По-равна от националния стадион и отегчителна картинка. Разбира се, в Будапеща сме с час закъснение.

На връщане унгарската гара е една идея по-организирана и на табелите пише къде е композиран влакът няколко минути преди предполагаемото тръгване. А то естествено е с час и половина по-късно отколкото трябва. Пътуването е още по-дълго, митниците са две, а влакът се пълни все повече при приближаването на Белград. Ако си носиш наркотици, не ги слагай под седалките в купето, на българската граница проверяват внимателно.

Гръбослагането

Спахме в хостели, запазени през HostelWorld. Още по-интересно и евтино е да спиш по къщите на хората (на принципа на cowchsurfing), както правеше сингапурката Джо, с която пътувахме към София, но не и ако минаваш само за ден-два през градовете.
Цената в хостелите е около 15-17 евро на човек и в Белград, и в Будапеща, в стая за двама с баня на етажа. Може да се мине и по-тънко, и по-интересно в общите стаи с по десетина легла (11 евро в Белград), където се запознаваш с образи, тръгнали на трекинг в Пакистан или предполагаеми македонски компаньонки. Ако изпускането на влака заради закъснението на предишния с три часа не успее да ти развали настроението, ще си изкараш добре.

Храната прави пътя

Интересното е, че славната сръбска скара съвсем не дебне на всеки ъгъл в Белград, както човек би си помислил, но затова пък има десетки пекарни за закуски. Има стандартни бутерки, подобни на нашите, сладкиши, но и доста хубави банички, кифли и гевреци. Цените са от около 30 до 100 динара или горе долу колкото по тукашните баничарници. Индустриалният вкус обаче го няма, сръбските закуски доста повече приличат на домашни.

Ресторантите като цяло са скъпи, но с малко повече желание намерихме такъв с местна кухня и умерени цени, където хапнахме “пасули”. Боб, но разбира се с пушено свинско. Сърбин храната на храната си не яде (забрави за безмесни манжди, освен в закусвалните). Бобът беше към 4 лева, а йеленското пиво е на нашенски цени и с приличен вкус.

Маджарската кухня дори не опитахме, но ресторанти, където да хапнеш гулаш има в изобилие. Цените са към 10-20 лева за порция в зависимост от мястото. По-тънко може да се хапне отново в закусвалните (банички, кифли, гевреци и бира за по лев и половина – три) или при арабите. За разлика от нашите, които наблягат на ливански дюнери, унгарските араби готвят гироси, подобни на солунските. А и с малки изключения (египетския ресторант, в който хапнахме гирос преди да си тръгнем), винаги има фалафели и други апетитни зеленчукови манджи. Цените на гирос/фалафел “пита” са между 500 и 600 форинта (4,50 – 5,50 лв), на същата цена са вегетарианските манджи, а месните са по 900-1000 (8-9 лева). Арабите обаче готвят в пъти по-добре от нашенските.

Цялата сметка от София до Будапеща и назад – път, хостели, хапване и пийване, излезе под 800 лв, без да се лишаваме от биричка, да стоим гладни или да не ползваме транспорт (колела, разбира се, по 11 лева на човек за целия ден). Кот е описала подробно как с колело може да се обиколи цяла Будапеща, а и доста от Белград.

Будапеща започна зле – гарата беше огромна, а маджарския звучеше като китайски. Нямахме карта, тоест досвидя ни се да дадем 15 лв в Хеликон-а в София и решихме да си купим от Будапеща. Е да, ама не. Никъде на огромната гара Keleti не продаваха карти. Обаче щастливата звезда на унило-неангажиращо-безразличната Кот и този път проработи – открихме информация за туристи, където раздаваха безплатни карти на центъра. Малко преди да се изнижем с една почти неразчитаема разпечатка от гугъл мапс в комбинация с описание за маршрута от съвсем друга гара и да разчитаме на  показанията на компаса… А, да… изпуснахме и гарата, на която трябваше за слезем – Ференцварош. За наш късмет, защото Келети се оказа далеч по-близо до хостела.

На всичкото отгоре пострадахме от заблудата, че щом сме в средата на Европа и в Белград всички са били коректни с нас до миличасти от динара, няма опасност някой да ни излъже с парите в Будапеща. Ахтунг! Винаги носете дребни пари за тоалетна (или разваляйте) и пропускайте онази до линиите на Келети. Долния кенеф е по-чист и връщат точно. 200 форинта е дребна сума, но ми скапа онова първо впечатление и бях кисела чак докато се добрахме до хостела. Куцах по улиците след Прасунсен (от дългото ходене в Белград с гуменки ми беше забрал показалеца на крака и туптеше доста обезпокоително)  и се чудех защо си причинявам всичко това.

Обаче Ginkgo Hostel определено си струваше усилията! Ще драсна по-подробно за него в Живот отвъд Околомръсното, а тук… един поглед на дворчето с фонтан-градина 🙂

Хвърлихме багажа, теглихме си душ, ударих едно бързо лечение на пръстчето (в импровизираната си аптечка имах само Fastum Gel за старите ревматични кокали, но неизвестно защо помогна)  и се изнизахме навън за един вечерен поглед към града.  Обикновено за подобни проблеми ми изписват бирена мая и това естествено беше повод да се размрънкам, че искам бира. Така де… къде ще търсим аптека посред нощите и как всъщност се превежда “бирена мая” на унгарски?! 😉 Прасун естествено беше примрял от глад и единодушието беше пълно – търсим място, където да хапнем и пийнем бюджетно. В 10 вечерта и на единствената улица, която познавахме за момента – Rakoczi.

Всъщност не липсваше улична храна дори и късно вечерта. Прасун си взе ориз от един китайски и се навряхме да пием в някакво странно магазинче за хляб, вино и бира :), в което имаше и страхотни хрупкави кифлички с някакъв интересен черен пълнеж. А Dreher е приятна бира, особено наливната. Взехме си и за хостела и седнахме на бира и китайско във фоайето, след което заспахме като къпани.

Сутринта пихме един бърз чай и се измъкнахме на разходка. Няма начин да разгледаш Будапеща за един ден, особено пешеходно. Както и в Белград, потърсихме велосипеди под наем с идеята да разгледаме колкото се може повече интересни места в града и този път имахме по-голям късмет. От хостела наехме две стари колелета за целия ден и се метнахме в приключението.

Будапещенските вело алеи

са направо мечта 🙂 Освен покрай реката, обикалят и из центъра, минават покрай всички интересни места, които би искал да види един турист, имат си собствени светофари, указателни табели на колко километра е едикоя си забележителност… дори пешеходни пътеки. За хората, на които от време на време им се налага да пресекат пътя на велосипедистите. Велоалеята имаше дори тунелче.

Трудно ни беше да свикнем и с културата на унгарските шофьори, но още по-трудно ни беше после да отвикнем. Куриозен случай – спрели сме на тротоара пред една пешеходна пътека без светофар и обмисляме по-нататъшния си маршрут. По едно време Прасунсен забеляза, че всички коли са спрели пред пътеката и чакат търпеливо нещо си. Оказа се, че чакат нас, при това 7-8 минути! Никой не наду клаксона и никой не се развика… за това пък ние се почувствахме като аборигени 🙂

Колелета могат да се наемат на много места в центъра, има достатъчно стоянки за велосипеди,  както и вело-рикши, с които да ви повозят, ако ви мързи да въртите сами педалите.

Мостовете през Дунав

Стават за колелета, както и за пешеходни разходки, въпреки големия автомобилен трафик. Красиво е, особено гледката на Парламента от другата страна на реката. Ние се ориентирахме по цветовете на 3-те по-впечатляващи, защото наименованията в картата са трудно произносими 🙂  Благодарности на CitySpy… сетили са се какъв проблем може да има човек, ако не успее да върже езика си на фльонга 🙂 Безплатни хартиени версии на техните карти имаше в хостела.

Старите сгради в центъра

Очарователни и страхотно добре поддържани. Е… имаше и една като от филм на ужасите (тоест напомняше на софийските), но се оказа за продажба. Снимах първите 2-3 часа и накрая се отказах – нямаше критерий, по който да правя подбор, а задръстих картата на фотоапарата с архитектура 🙂

Зъбчатата железница

само я погледахме… решихме да не се возим. Нямаше голям смисъл да се чудим къде да заключим безопасно колелетата и да изръсим една камара пари заради съмнителното удоволствие да лазим с влакчето нагоре по баира. Обаче съжалявам за всичко онези крепости, дворци и паркови алеи наоколо, които пропуснахме и само погледнахме отдалеч. Нямаше време, нямахме и сили май вече 🙂

Водата

В Будапеща водата от водопровода се пие и е много вкусна. Няма нужда да купувате минерална вода, работещи улични чешмички има из целия център.

Храната

е много важна част от нашите пътешествия. Когато оставиш Прасунсен дълго време без храна, той става нервен и раздразнителен. Време беше отново да похапнем, преди да е набелязал най-близкото блюдо до себе си, тоест мен. Обаче да намериш в центъра на Будапеща евтино ресторантче с типично унгарска и в същото време вегетарианска кухня е почти невъзможна задача и отново опряхме до уличната храна.  В Будапеща са на почит арабската, азиатската и турската кухня или поне с такова впечатление останахме. Хапнахме много добри фалафели, набелязахме си едни много вкусно миришещи зеленчукови манджички за по-късно и се запътихме да оставим колелетата в хостела. След повече от 6 часа на седалките вече ни боляха дупетата, а и на мен отново ми беше време за бирената терапия 🙂

В арабските и турските ресторантчета в Будапеща не сервират бира, а не ни се сядаше отново в симпатичната  денонощна закусвалня. По-забавно е да пробваш повече места. Тръгнахме да си търсим бирарийка и попаднахме на забавно изглеждащ пъб, от където можеш да се вмъкнеш в едно подземие, за да слушаш и жива музика. Е… ние само седнахме на по една Soproni, порадвахме се нощна Будапеща и станахме тъкмо навреме, за да освободим масата на една огромна тайфа туристи. Явно заетата маса до прозореца привлича клиенти.

Първата сутрин в хостела пропуснахме закуската, оказа се, че сме сгрешили. Страхотен домашен хляб с хубава препечена коричка и сладко по избор е съвсем стандартна, но вкусна закуска 🙂 Не ни се тръгваше изобщо, обаче… влакът за Белград беше по обяд, а между него и този за София имаше само час и половина.

Обядвахме в много чист и приятен египетски ресторант до гарата с прекалено българско меню – имаше нещо, което приличаше на кебапчета със салата от домати и краставици, нещо, което приличаше на мешана скара и нещо, което приличаше на овчарска салата 🙂

Пътуването обратно

също започна куцо. Влакът тръгна с 50 минути закъснение и до Белград вече беше натрупал повече от 2 часа. Изпуснахме връзката Белград – София и се наложи да търсим късно вечерта къде да преспим. Е… пари ни бяха останали достатъчно, така че предложението ми за пейка в парка Калемегдан се отхвърли с мнозинство от 1 лапа и 2 копитца, така че си намерихме 2 свободни легла в обща стая в хостела точно срещу белградската гара.

Компанията изглеждаше доста интригуваща: дългокос брадясал немец, който се прибираше от Пакистан или поне нещо в тази посока (съдейки по 3-те чифта остатъци от чорапи, които беше проснал да съхне на леглото и прокъсаните туристически обувки, вероятно е провървял голяма част от пътя пеша), една девойка, която слушаше разказа му с възторг и още една, на която също като нас немския не й е силната страна, но за това пък имаше хубави крака и къса нощничка.  Отстъпих на Прасунсен долното легло с мотива, че ще има страхотна гледка към момичетата, но всъщност пъкления ми план беше да се отдалеча максимално от обувките на немеца. Смърдяха ужасно 🙂

Бяхме прекалено уморени, за да се пробваме да контактуваме със съквартирантите си по стая, а и щяхме да потегляме рано сутринта. За това пък във влака за София се оказахме в едно купе с още по-интересна пътешественичка – сингапурката Джоан, която е тръгнала през Китай, Монголия и Русия с влак и от 7 месеца обикаля Европа. Седемте часа минаха приятно, а Джоан се оказа страхотен събеседник, от който можеш да научиш страшно много интересни неща.

Чувствахме се страхотно в кампанията й, докато не наближихме София. Идея си нямах какво е да наблюдаваш лицето на чужденец, докато се опитва да прикрие потреса си от гетата и сметищата покрай линиите и мръсната ни, изтрамбушена гара. Не знам дали успяхме да компенсираме скапаното първо впечатление с нещо… дано сме успели. Но този път не се зарадвах, че сме се прибрали в къщи, някак си не успях.

Какво пропуснахме

Много. За чисто един ден обикаляне пеша и с велосипеди (пристигнахме вечерта на 1-ви и си тръгнахме на обяд на 3-ти) успяхме да се разходим само по крайречната част на Буда и на Пеща, малките улички по пътя от гарата до хостела ни и по велоалеите из центъра (периметъра между парламента, операта и музея не е никак малък). Съжалявах много за двата доста интересно звучащи (поне на картата) парка – островния Margit sziget и градския парк с музеи, зоологическа градина и замъци, но бяха по-далеч, а ние се поизморихме доста. Обаче за нас е по-важно да усетим града, хората… май и този път се получи.

Будапеща ще ми липсва… толкова неща не успяхме да видим там, толкова неща ни харесаха, а не можахме да повторим. Не знам кога ще успеем отново да отидем там, но се влюбих в този град, честно.