По принцип трудно се навивам да тръгна. Толкова много работа, всичките ни бъдещи проекти, чакащи някакво сводобно време, къщата трябва да се изчисти… оправдания бол. Но тръгна ли, така ме подхваща Пътят, че Прасунсен едва ме вкарва в коловоза за към дома.

А пътят този път щеше да бъде София – Белград – Будапеща – Белград – София.  Пет дни с четири преспивания. Всъщност по план трябваше да са 3, за 4-тото съм виновна аз… ама за него – в будапещенския разказ 🙂

А, да, пътувахме с влак, както обикновено за по-близки дестинации. Пътуването с влак си има доста предимства – бърз митнически контрол, като начало. Сръбската митничарка направи опит, признавам… но внезапно изскочилите от раницата джапанки на Прасунсен много бързо я отказаха. Странна реакция, след като дори и моят чувствителен нос не ги усещаше. Тоалетните в международните влакове са съвсем в реда на нещата за мъже и почти приемливи за жени. Честно казано в някои софийски заведения кенефите са по-кофти… Билетите отиване-връщане без фиксирани дати са доста удобни и съвсем не скъпи. Втората част от пътя (Белград – Будапеща) дори ни изненада с почти двойно по-евтини билети, отколкото очаквахме. И тъй като беше началото на пътя и още не бяхме похарчили парите си, взехме спално купе с идеята да не губим от деня, пътувайки. Обаче не успяхме да спим, участъка в сръбската част е адски друсащ за легнал човек.

За това се изсипахме недоспали и гладни в ранни зори на гарата в Белград и първата ни работа беше да потърсим място, където да си изпия кафето, да развалим пари за тоалетна (20 динара, гаровата в Белград е от сорта на нашата софийска) и да разучим маршрута до хостела. Изборът на място за преспиване е голямо забавление, между другото 🙂

С Прасунсен ползваме hostelworld.com, маркираме всички приемливи места, отговарящи на условията ни и се забавляваме да четем отзивите, да сравняваме рейтинги и да проверяваме по картата пътят от гарата до хостела. Нашият Star Hostel Privates имаше целия лукс, от който се нуждаехме – самостоятелна стая с безплатен интернет, кухня, закуска с кафе и чай, съвсем прилична баня, намира се на разумно разстояние пешеходно от гарата. Е… подозирам, че офертата за free rakija е натежала в избора на Прасунсен (имаше я наистина, но така и не я пробвахме), при мен беше рейтинга за чистотата и наличието на велосипеди под наем. Хостелчето е готино и съвсем близо до парка, центъра, реките… и каквото там има смисъл да се види в Белград за един ден, така че ще трябва да преодолеем класическия си мързел и ще добавим в сайта по един добър рейтинг и от нас 🙂

Обаче часът беше 6 сутринта, а ние бяхме заявили, че ще се появим там в 11, така че трябваше да измислим какво да правим до тогава. Шматкане по улиците, закуска и снимане на сгради за Живот отвъд Околомръсното беше най-логично.  От 2 години имаме карта на Белград и чак в Будапеща разбрахме колко е важно да се разхождаш с огромна, цветна, подробна карта в приличен мащаб, а не с някакви бледи разпечатки от google maps. Гарата е съвсем близо до Сава, така че си избрахме маршрут покрай реката и парк Калемегдан и колкото и да се мотахме, стигнахме в хостела в 9 часа, събудихме младежа на рецепцията, регистрирахме се, тръснахме му багажа да го смота на едно много секюрити място под стълбите и излязохме да се мотаме до 11, докато се освободи стаята ни. Или докато той си доспи, не разбрах кое точно беше с приоритет. Съдейки по количеството ракиени чашки в кухнята на другата сутрин и девойката, която се изниза след него от едната спалня, май всяка вечер му е тежък труд 🙂

Успяхме да се наврем в някаква демонстрация (същата май я имаше и вечерта), да видим най-огромната поща в Европа (а си мислех, че нашата е голяма… явно сред соц лидерите е имало негласно съперничество по този въпрос) и най-сетне да похапнем нещо местно за закуска.

В Сърбия закусвалните с разни тестени неща и хляб се наричат пекара. В повечето закуските изглеждат стандартни, от бутер тесто и много кайма, но в тази имаше доста вкусни безмесни закуски, както и симпатична чешмичка, на която после да се измиеш на тръгване. Не знам по каква рецепта точно ги правят, но по улиците се шматкаха доста кльощави сръбски девойки, нагъващи нещо тестяно и огромно, така че… може би са диетични 😉

От Белград трябваше да отпътуваме рано сутринта на следващия ден, така че нямахме никакво време да дремем в хостела – теглихме си по душ, преоблякохме се и се смъкнахме на рецепцията, за да попитаме за велосипеди под наем. Сутрешната разходка вече ни беше дала добра представа за мащабите на града и количеството интересни неща за гледане… беше ясно, че няма да видим много с кракомобил, а градския транспорт убива чара от разходката.

И така, какво може да прави човек в Белград, ако не иска да се движи в стадо себеподобни, водени от екскурзовод?

Да пробва крайбрежната велоалея

Добра настилка, на места с кръпки и калдаръм, но в сравнение със софийските е направо чудесна. В по-голямата си част с две платна. Няма светофари, но пресича улицата само накрая и преминава в градската част. Велосипеди могат да се наемат от Sportska centar “25 maj”, на брега, където Сава се влива в Дунав и самата велоалея има съвсем малка част покрай Дунав… по-голямата е на Сава. Наемът е 150 динара на час (3.56 лева), колелетата не са нови, но са прилични, обаче не дават заключвало.

С тази акция можете да разгледате почти цялото крайбрежие, но си носете минерална вода – чешми има, водата се пие, но белградската не е вкусна. Ние минахме покрай 5 моста, но не пресякохме на другия бряг – следобедът напредваше, а имаше още много за гледане.

Да се разходи из Калемегдан

Струва си да се види крепостта, дори и на бързо. За феновете на религиозно-исторически забележителности, малката църква изглежда доста чаровна. Изобщо целия парк с доста добре възстановени руини е много приятно място за убиване на време, за съжаление ние го нямахме. Нищо, следващия път…

Да потренира катерене по крепостни стени

Мярнахме 2 групи катерачи, по-опитна смесена компания и едни девойки новаци. Момичетата се засрамиха и се преместиха на друга стена. Всъщност мястото е перфектен декор за ролеви игри, но се съмнявам, че е разрешено да се размахват гумени мечове покрай историческите забележителности 🙂

Да хапне на място, където не стъпват туристите

В Калемегдан има страхотно на вид заведение, от което се чуваше тих джаз, но ние упорито отбягвахме да сядаме на места, предназначени за туристи. Искахме местна квартална кръчма, в която можеш да хапнеш домашна манджа и да пийнеш евтина бира – нещо трудно откриваемо в центъра на коя да е столица. Не заради цените… те не са кой знае колко по-различни от софийските, просто искахме да избягаме от капаните на организирания туризъм.

Открихме това позападнало соц заведение със забележително възрастни келнери точно срещу парка, от към страната на центъра. Привлече ни билбордът с оферта за фасул за 190 динара, не този за кучешка храна, честно 🙂 Обаче еленското пиво се оказа готина бира, а в менюто освен въпросния фасул яхния с огромни късове пушено свинско имаше и други вкусно звучащи неща.

Е… могат да се правят още много други неща

Да вървиш по търговската улица и вместо по магазините, да се блещиш нагоре към сградите и да снимаш терасите на стари достолепни сгради. Можеш да закусваш рано сутрин в кухнята на хостела препечени филийки с мармалад и чай. Можеш и да успееш да се замоташ по улиците и да изпуснеш влака 🙂 Майтапя се, не успяхме… класирахме се в последните 5 минути и в ужас се вторачихме в информационното табло на чакалнята, където за нито един от влаковете не пишеше нито коловоз, нито закъснение, а пред информацията се беше натрупала опашка шашардисани младежи с раници. Този път имахме късмет – влакът закъсня. За съжаление на връщане нямахме този късмет.

***

Пътуването по на запад беше приятно и спокойно, в купето бяхме сами, влакът спираше на всяка керемидка, все едно е пътник, а унгарските полета са скучна гледка, така че благодаря на LBook-a, изчетох 2 книги 🙂

За Будапеща ще трябва да си поприпомня емоциите на чаша токайско, а Прасунсен обеща да пише за влаково-финансовата част, така че ще му дърпам пачата, да не се ослушва 🙂