Историята започна от там, че се наложи да отида до Своге, за да видя какво успял да направи дърводелеца от моите чертежи за спалнята… и да взема да му платя. Естествено, в единствения дъждовен ден от седмицата, нали трябва да е максимално гадно. Нарамих раницата с (намиг) една тлъста пачка, електронния четец и чадъра и се метнах на автобуса на път за гарата.

Част първа: Четящите са съвсем отделен етнос

Автобусът беше невероятно празен, а аз се опитвах да привърша депресията с “Дверите на скръбния дом” и пътуването в тази му част изобщо не го усетих. Поне до момента, в който не се качиха трима мургави младежи, напомнящи на една определена етническа група и не се вторачиха в ръцете ми. Оппааа. Смъкнах екрана леко надолу, за да се види, че е книга, нищо шарено и ценно и в същия момент единият ме заговори:

– Това да не би да е електронна книга?
– Ахам. Книга е.
– А колко страници събираш на нея? – обръща се към другите двама – Видяхте ли, бе, книга е!
– В  момента имам около 300 книги качени. Доста страници събира.

Младежите ентусиазирано си обсъждат нещо на език, който не разбирам, като сочат към мен и книжката, а аз се оглеждам още по-притеснено в празния автобус.

– А батерията колко време ти изкарва?
– Около месец, зависи колко дълго чета.
– А по една книга на ден ли четеш?
– Май по половин само сварвам… –  ситуацията започва да става леко комична и неволно се усмихвам.
– Благодаря ти! – отсреща лъсват шест реда бели зъби в усмивка и погледите най-сетне се отместват от четеца ми.

Тримата започват да спорят помежду си как не би ми останало време за нищо друго, защото нали, човек трябва да яде и да спи… после спирката ми идва и докато слизам, между ушите ме перва репликата “Абе на ме 2 часа не ми стигат само за банята и клозета, от де време за толкова книги”. Шах.

***

Част втора: Аз, Идиотката

Работата я свърших относително бързо и във влака на връщане не чух нищо по-интересно от звука на джвакащите си маратонки. Обичайно нямам навика да се бутам в тълпата на стълбищата и предпочитам да повървя още малко до съседния подлез на коловоза. Мярнах някаква жена, подпираща се на парапета и за малко да се върна – реших, че по стълбите има вода и се чуди от къде да мине. Обаче жената видимо се свличаше на земята и се затичах към нея:

– Какво ви е, имате ли нужда от помощ? – обикновено препускам през подземията на Централна гара като кон с капаци и обръщам миг внимание само на целите, покрай които профучавам, но тъкмо бях дочела за края на Кучешката верига на Колтейн и преливах от човеколюбие и милосърдие до глупост.

Жената изхленчи, че й е лошо и смотолеви нещо за криза. Помогнах й малко за стълбите и тя се сви на две на мраморната стена до асансьора.

– Да извикам помощ? – изглеждаше прилично облечена, с официална рокля и дамска чантичка, около 60 годишна, доста слаба жена.
– Не, не… само… един… оххх… аулин, ако можете да ми вземете.

Много трудно разбирах какво говори, но аулин-а го разпознах – родителите ми доста употребяваха това болкоуспокояващо след катастрофата. Изобщо не се и замислих, изтичах до аптеката и й купих едно хапче и шише вода. Изпи го и помоли за още едно. Тогава се усъмних – аулина не действа моментално и в никакъв случай не се гълтат по 2 хапчета наведнъж. Казах й го, а тя обясни, че й трябвало едно за по-късно.

– Дайте ми поне 1 лев, аз ще си купя после, за през нощта. Не, не викайте никой.

Дадох й парите, вече почти убедена, че е от онези, просещите гарови мошенници, просто с нова сценка. Докато й обръщах гръб, се чудех дали ще изплюе хапчето в коша за боклук или просто съчетава възможността да измъкне пари с тази да си осигури и лекарствата за деня. Каквато и да беше историята на тази жена, мястото й не беше на гарата (нито да се превива от болка, нито да проси), така че тръгнах да разпитвам за здравна служба и към кого да се обърна в такива случаи. Пратиха ме да търся охраната в чакалнята и след 15 мин обикаляне с мокри крака из района на гарата, най-сетне открих двама униформени здравеняци и ги помолих да погледнат на мястото, на което я оставих… добре ли е жената и има ли нужда от помощ. За подозренията си замълчах, ако им е от контингента, така или иначе ще знаят какво да я правят.

Изобщо не дочакаха да им обясня как изглежда и с какво е облечена, директно тръгнаха да я търсят. Дори не успях да им кажа, че съм й дала някакво лекарство и какво точно.  Честно казано, бях гладна, мокра и безкрайно уморена и реших, че ще се оправят достатъчно добре и без мен и вместо да хукна обратно след тях, се метнах на първия автобус.

А в автобуса, на път за дома, успях да осъзная и каква невероятна идиотка съм – да давам лекарства (които принципно се купуват с рецепта, но явно в гаровата аптека всичко, което не става за друсане, го броят за безопасно) на непозната жена с неизвестна диагноза, която на всичкото отгоре може да не е добре с главата и да не помни още колко души са й купили аулин…

Спрях да се чувствам добра, вече се усещам просто тъпа.

Та ако на някой друг му се случи нещо подобно – не давайте лекарства на хора, които не са в състояние да ви отговорят смислено и логично какво точно им има, просто потърсете компетентните органи (колкото и трудно откриваеми и помръдваеми да са).

От devianART са направили едно много приятно онлайн редакторче за рисуване базирано на HTML5. Тук има повече информация за технологията зад него. Простичко е, но е много удобно, с кратки клавиши като Photoshop. Изпробвах го за няколко минутки с едно глупаво прасе:

Не би ми хрумнало да хапвам в McDonalds, освен ако не умирам от глад, но като място за работна среща ми се стори подходящо. Груба грешка – в събота преди обяд в McDonalds-а срещу Деницата в Младост беше фраш с крещящи и търчащи дечурлига (явно рожден ден) и безкрайно изнервени и отегчени родители (не знам защо изобщо им хрумва да празнуват там). Валеше ужасен дъжд, т.е. опцията да излезем навън на спокойствие отпадна. На всичкото отгоре и WiFi-то им никакво го нямаше и само дето мъкнах на гръб лаптопа в раницата.

Обаче Прасунсен ми беше нарисувал много сладка бележчица – напомняне за срещата… 😀

Деница ми е метнала ръкавицата да споделя кои са 6-те малки неща, които ме радват… та значи:

1. Да променям правилата в движение 😀
   По тази причина нещата няма да са 6, блогът, в който ще пиша за това е друг (така де, който си има повечко… :)), а задължителни поканени няма да има. Всеки, който още не е получил покана от никой, а много му се иска да се включи в играта, може да се възползва от мен 🙂
   Не  мога да устоя на изкушението да вкарвам свои правила винаги, когато номерът мине… баща ми в такива случаи казва “ти пак включи на рачешкия заден ход”.
2. Приказките на Прасунсен. Леко налудничавия поглед, с който точи ножовете и си мърмори рецептите на ястията, които биха станали от бутовете ми и лудия хилеж, който следва, когато започна да мигам притеснено. Събота сутрин, когато си разказваме сънищата. Всъщност харесвам всичко, което правим заедно 🙂
3. Велосипедите ни и адреналина от сутрешното колоездене до работа. Петък вечер, когато Прасун се дотъркалва до офиса ми и ходим да пазаруваме с колелетата или да хапнем в китайския наблизо.
4. Сутрешното кафе и вечерната бира. По принцип кафе пия през целия ден и по много, а бира не пия всяка вечер, в замяна на това може да ударя една на обяд, обаче… сутрешното кафе ми е най-сладко, защото е първото, още не ме е завъртяла дневната лудница и мога да му се наслаждавам… а бирата вечер ми е сладка, защото маркира завършването на работния ден. Не, че не мога да бачкам и след нея, но тогава работата твърдо се брои за купон 🙂
5. Някои книги. Цял живот съм се прехласвала по книгите, но едва наскоро разбрах защо препрочитам по повече от 10 пъти някои и упорито отказвам да прочета други. Обичам книгите, в чийто свят бих искала да поживея известно време, но ми е технически невъзможно. От списъка твърдо изключвам единствено любовните романи и чиклита (т.е. не изпитвам нужда да чета за нещо, което просто мога да си го изживея и нищо не ме спира). Харесвам си много и електронната книга – мечтая за нещо такова от деня, в който мернах идеята в някаква част на “Фондацията” на Азимов и много се кефя, че поредната ми мечта е отметната като реализирана.
6. Дългите разходки в парка и още по-дългите отнесено-философски и отнесено-техничарски разговори с Тото.
7. Къщичката ни. Онази Кочинка, чието завършване очакваме с нетърпение и в чието довършване нямам търпение да се включа.
8. Рибата и морските деликатеси. Котка съм все пак 🙂
9. Хм, не знам дали да го пиша това, ама… някои списания ме радват доста в последно време. Чета с кеф Abitare, Geo и NG. По принцип купуваме купища списания, основно в направления “архитектура, обзавеждане, дизайн” и “научно-популярни”. Обаче тези ме радват повечко от останалите в купчината.

Е… цапардосах шестицата, че да се превърне в девятка, бунтарското в мен миряса 🙂
Който има мерак, може да се включи и да пише по оригиналните, по моите, да разфасова правилата на играта по свой си начин… свободата е хубаво нещо 🙂

От години имам проблеми с кожата си. Дребни проблеми – от лек сърбеж до обилен обрив. От години, тоест от 6 годишна, когато за пръв път успях да направя връзка между вълнената блуза, която мразех, синьото синтетично комбинезонче с още по-синтетична бодяща дантелка по края, което мразех още повече… и къпането, което не мразех, но пък усилваше до полуда всички сърбежи и бодежи от гореспоменатите дрехи. Известно време бях глезлата в семейството, после нашите вдянаха, че имам някакъв проблем и престанаха да настояват да обличам вълнено и синтетика на голо… а аз успявах да се изхитря да оставам максимално дълго време с меката памучна хавлия след къпане. И не, че не ходя на лекар. На всеки 10 години решавам, че медицината е сериозно напреднала и е крайно време някой да ми постави диагноза, пробвам се при поредния дерматолог, получавам диагноза “себореен дерматит” или “невродерматит” (редуват ги, за да не ми е скучно) и рецепта, която съвестно изпълнявам. И симптомите обикновено изчезват – за месец. Или за повече, ако реша да повторя самосиндикално лечението. Експериментирала съм с хранителни режими, спорт и разнообразни мазила без почти никакъв успех.

Преди известно време видях при Деница рецепта за домашен прах за пране и реших да пробвам и това. В крайна сметка не губя нищо от опита… най-малкото ще пера известно време по-екологично 🙂 Купихме от ХИТ сода бикарбонат и италиански домашен сапун TreStelle (идиотско е, но стария познат български сапун за пране, който баба ми ползваше и за къпане вече никъде не може да се намери) и първите 3 перални бяха успешно пуснати и прострени. Разлика в качеството на изпиране няма, а за резултата от експеримента върху кожата ми ще мога да докладвам след поне месец редовна употреба.

До тук добре, но TreStelle започна да свършва. Калъп от 250 гр.  стига за около 5 перални и струва 1.70 лв, т.е. по-скъп е от праха за пране и определено много по-скъп от бабиния ми сапун. Освен това горчивия ми опит с тези световно нерекламирани марки е, че:

1. Има ги само в 1 търговска верига
2. Има ги, докато не започнеш да ги ползваш редовно
3. В момента, в който им станеш фен, престават да ги внасят, защото се оказва, че ти си и единствения им потребител

Е, един хубав ден, прибирайки се от работа, на вратата ме посрещна Прасунсен и ми заяви щастлив и доволен от себе си: “Намерих ти сапун за пране! Евтин.”  На масата ми се хилеше пакет “Duru Universal”, а на опаковката пишеше, че е за обща употреба и може да се ползва и за пране (то като че ли с тоалетен сапун не можеш да си изпереш чорапите, ама нейсе).  Обаче Duru изобщо не прилича на домашен сапун – ослепително бял е и доста напарфюмиран.  Зачетох се в етикетчетата и на двата сапуна с идеята да вдяна ще развали ли Duru-то пералнята ми и веднага ми се набиха на очи 10-те разлики…

TreStelle:

• Мастни киселини с естествен произход: 68-70%
• Свободни основи NaOH: 0.15%
• Натриев хлорид NaCl: 0.5%
• Вода: 20-22%

Според остатъчните ми познания по химия, това е класически домашен сапун, тип “марсилски”. Може би има добавен и някакъв аромат… на класически домашен сапун, защото точно така си мирише 🙂

Duru:

• Sodium Tallowate
• Sodium Cocoate
• Вода
• Sodium Palm Kernelate
• Парфюм
• Глицерин
• Sodium Chloride
• Течен парафин
• CI 77891
• Tetrasodium EDTA
• Etidronic Acid
• Disodium Distrylbiphenyl Disulfonate
• Hexyl Cinnamal

Според тотално недостатъчните ми познания по химия… тук ми трябваше яко четене 🙂 Познати ми бяха само 4 съставки, още няколко се оказаха безобидни или натурални, но определено обозначението “CI 77891” нищо не ми говореше. Оказа се, че това е титаниев диоксид и се използва като “избелител” (тоест оцветител в бяло). Имам някакви бегли спомени, че баща ми слагаше това нещо в бялата боя, с което таваните ни оставаха ослепителни десетилетия наред и понеже е химик, го хванах за ушите за повече инфо. Според него титаниевия диоксид е използван широко за такива цели в миналото, като се е слагал едва ли не във всичко, което трябва да добие бял цвят – от пластмаси до паста за зъби. Е, да, но в днешно време го броят за токсичен, предизвиква зачервяване на кожата, обриви и сърбеж при контакт с веществото, а при по-продължителен контакт чистия титаниев диоксид е възможно да предизвика рак.

Информация за токсичността на някакво непознато означение от опаковката може да се провери и в TOXNET, а ако на козметичен продукт намерите обозначение, започващо със  CI, не е задължително непременно да се стряскате – с това започват обозначенията на оцветителите, като повечето се водят безвредни. Ако се съмнявате в нещо, просто го проверете.

А аз, вдъхновена от доктор Хаус, мисля да направя още един експеримент с кожата си и след месеца на пране с домашен сапун, да изкарам и един месец къпане със сапуни Duru, съдържащи титаниев диоксид. Честно казано надявам се да реагирам положително на теста, тоест симптомите да се появят… така поне ще знам кое точно от цялата химия, която ме заобикаля, да избягвам 🙂

Всеки потребител на този модел фотоапарат клас “сапунерка” е имал поне един момент, в който е споменавал майката, бабата, сестрата и братовчедката на дизайнера, забил възможно най-неудобния бутон за включване  (тесен и дълъг)  на също така неудобно място (в гънка). Бутонът е твърд, с времето става още по-твърд и за жени с някакви слаби зачатъци на маникюр вече е почти невъзможно да го натиснат.

Е, признавам си, аз го счупих, също така аз тормозих колегите си Тишо и Станчо, докато не го оправят 🙂 И тъй като първия опит (залепване на стария бутон) се оказа неуспешен и бутона се счупи отново след около 10-тина натискания, поствам втория и за сега успешен вариант: супер-пауър бутон за HP Photosmart M425.

Старият бутон остава залепен с чисто защитни и декоративни функции. Светодиодът до него работи и си остава индикатор за натиснат бутон. За новия бутон се проби дупка в корпуса (за късмет се падна точно под надписа on/off) и в бутончето, свалено от непотребен корпус на монитор, с помощта на поялник се наби малко диодче с цел увеличаване на височината на бутона.

Използвани материали:

• 1 бутон от LCD монитор 8.4 инча модел KS084
• 1 диод 1N4148

За съжаление нямаше как да направя снимки на “джигерите” на фотоапарата и работния процес, но за това пък издебнах Тишо и Станчо, докато тествах усилено новото бутонче. Удобно е, красиво е… и ние с Прасунсен сме благодарни!

Снимките на стария фотоапарат  и на чарковете са правени с новата сапунерка Polaroid i534, която по параметри не се отличава от HP-то, но за това пък в момента не струва почти нищо. “Макро” режима й също не струва, но и никой не очаква толкова от нея 🙂

А за HP-то се радвам, то си има някаква емоционална стойност за нас – ходи в Гърция, Турция и Индия няколко пъти, освен това успя да документира търсенето на парцели и почти целия строеж на къщата.

Няма по-яко изживяване от снощното ми препускане
по празните софийски улици,
когато собствениците на трътлести коли преживят пред телевизора.

Ще си доразваля поетичните опити, но и в офиса е доста приятно посред нощите – тихо, спокойно и празно. Идеално за бачкане 😀

за последната половин година за мен е gps.skgt-bg.com.

Грозен е. Понякога го хваща липсата, а когато го има, е бавничък. Предполагам (но не съм пробвала) през мобилен телефон ще се ползва трудно, ако изобщо стане.

Обаче ми пести време, елиминира ми безцелното висене по спирките и внася някакъв план в предвижването ми от т. А  до т. Б.

Невероятно яка реклама – да “проектираш” цял нов измислен продукт, да му направиш сайт и рекламни клипове, само за да презентираш нещо съвсем друго.

Искам такъв телефон пъъък 🙂

така де, одеве имаше някакво слабо земетресение 🙂

Първо, Прасунсен си купи и той колело, защото е много досадно да подтичва след котката, докато тя си върти педалите. Търсихме Virus, защото решихме, че ще е забавно да сме Hacker и Virus, ама… човек не си избира колело заради името все пак и се оставихме продавача да ни убеди 🙂 Аз завиждам. Благородно. По-хубаво е от моето за съвсем малко повече пари.

После си накупихме стопове, задни фарове, заключалки, каска за Прасун, ръкавици за котката. Моля мами, лели и братовчеди да не ми предлагат скиорските си ръкавици, просто не стават. Това тук го написах с новите ръкавици на ръцете си. Издържат на нулеви температури и са като втора кожа.

След това… а, да, момчетата от байк центъра ми смениха предната спирачка (гаранционно) и ми смазаха веригата (подарък). Смениха ми и гумичките на задната (как се казва тази джаджа, някой може ли да ме светне?)… е, за тях си платих. А, да, смених си и степенката, че я бях строшила в едни камънаци.

После поливахме колелетата на бира и пици с Илиан. А малко по-късно същия следобед реших, че имам нужда от нов монитор и тук вече късметът ни изневери.

Колебаех се между 2 модела за 299 лв. Asus VW221D, който е на промоция в Технополис и VIEWSONIC VA-2216W, който е с почти същите параметри, но в Техномаркет. Технополис ни е по-близо, разходихме се пеша до там и с монитора в ръка се наредихме на касата. Е да, ама не. Опашка, като че ли дават банани по Тошово време… висим и не мърдаме. Някаква повреда в системата, както учтиво ни уведомиха от опашката. Не и от управата на магазина, те си мълчаха като пукали. По уредбата ведра музика, за повредата нито дума. Нека се редят хората, чиста далавера си е това… докато чакат на опашката, примъкват още покупки в количките. Някакви отчаяни люде преди нас вече седяха на земята и се жалваха, че висенето им отива към час вече…

Прасунсен издържа пряко сили половин час, изсъска “Връщаме го!” и се насочи към изхода. Нямаше какво да правя, замъкнах го тихомълком към вътрешността на магазина и го зарязах край рафтовете с монитори.

От тук – на такси към Техномаркет. Е да, ама VIEWSONIC VA-2216W го няма на рафтовете с монитори. Питах младеж в червена брандирана тениска… почеса се по главата, погледна на един компютър в сайта им – “Ми да, има го май”. Измъкна един кашон, подаде ни го и ние щастливи – пак на опашката. Поредната. После една отегчена псевдоблондинка 15 минути маркира баркод, писа го на ръка… и накрая излая:

– 479 лв!
– Колко?!
– 479, не виждате ли!
– За този модел във вашия сайт цената беше 300 лв, а и одеве колегата ви каза толкова.
– Е мен не ме интересува, 479 е.

Тук Прасун отново изхвърча възмутено навън с призива  “Връщаме го!”, а аз отново с монитора обратно… и с мисълта, че щом не му върви на този от 300, ще дам още 30 лв отгоре и ще си купя една идея по-добър. Оказа се, че имало 2 модела от една марка, с почти едни и същи характеристики в с 1 цифра разлика в модела, а младежът с червената тениска просто е объркал кутиите.

От там на такси и в къщи. И тъкмо хапнахме, разопаковах и включих новия монитор… и хоп – трус. Като не върви – не върви… котката ни земетресения не може да предсказва (тествано вече), но продавачите в магазините за техника – определено.