– Мисия… Мисия… Мисияяяяяяя!!!! – почти истеричният смях на Писана Черешкина огласи прашния й кабинет в документния отдел на Картофи, Грах и Броколи (КГБ).

А какво правеше тя там? Дълга и отегчителна история. Последната мисия, в която Писана беше на крачка от изобличаването и залавянето на кръстника на винервустовата мафия Ал Прасоне, беше внезапно прекъсната поради смяна на ръководството и приоритетите в КГБ. Писана беше изтеглена и запратена в документния отдел, където прекара няколко скучни, прашни и бумажни месеца.

Но сега имаше нова и вълнуваща мисия:

“Да се издири с цената на всякакви средства уважаваният учен, природоизпитател, пътешественик и мисионер доктор Динингстън. Да бъде спасен, убеден, ако е необходимо и принуден със сила да напусне мрачния и изостанал континент на рошавите глигани, за да може да служи на нашето отечество, Съюза на Свободните Свински Ребърца (СССР), и да получи заслужено признание”.

Звучеше малко сложно, но мисията включваше всичко, за което Писана бе мечтала от месеци – изследване на нови земи, приключения, издирване, предизвикателства!

Почеса тромбата си, захвърли противните папки и извади от шкафа прашасалата си раница с шпионско оборудване.

***

– Ех, Писанушка, пак се почва, а? – каза весело инспектор Гранулков на летището.

Тлъстолетът беше готов, Писана си натъпка тромбата в него, усмихна се на Гранулков и дръпна ръчката. Моторът забръмча, перката се завъртя и тлъстолетът бавно се надигна, за да отнесе Черешкина към непознатите земи.

Помаха за последно на смаляващия се Гранулков и се загледа напред, а опашката и се вееше през люка.

***

– К’во е тва бе? – зачеса се един глиган.
– Прилича на алумин… да го натоварим и да го предадем, а? – обади се друг и очите му светнаха.
– Чакай бе, нещо мърда вътре!

Черешкина си почеса тромбата, разтърка очи и отвори със скърцане вратата на тлъстолета. Както винаги приземяването не беше особено гладко. Беше загубила височина и после не си спомняше. Огледа се – беше попаднала в купчина тикви в нещо като селскостопански двор.

Беше свикнала с такива инциденти, така че бързо се съвзе и се усмихна:

– Здравейте момчета, бихте ли ми казали къде съм?
– Е не виждаш ли къде си бе, патко заспала? В двора ми! – отговори сърдито първият глиган.
– Како, како, дай някой буркан кюспе! – намесиха се малки глиганчета, които бяха наобиколили тлъстолета.
– Не съм патка, а котка! – отсече сърдито Писана в отговор на първия глиган, подръпна си бишкотите и се фръцна сърдито.

Обстановката й се видя враждебна и разбра, че тук няма да получи помощ. Подхвърли на големия глиган един стар бишкотник и задърпа тлъстолета за въжето след себе си, докато глиганите оглеждаха бишкотника, цъкаха с грапавите си от ядене на кюспе езици и обсъждаха колко би могъл да струва.

Измъкна се от двора и се заоглежда: намираше се в мрачно и кално място с подобия на улици, порутени кочини и сламени колиби. Рошави глигани играеха карти или ровеха калта, а малки глиганчета се въргаляха в локвите.

Ама че работа, къде ще търси доктор Динингстън тук?

***

– Извинете, да сте виждали доктор Динингстън? Едно такова розово прасе? – питаше с надежда поредния срещнат.

Лукавият отговор, който получаваше, беше почти еднакъв всеки път:

– Ъъъъ, ми може и да съм го виждал, може и да не съм, хъ хъ. Ако дадеш нещо, може и да се сетя!

Писана доверчиво вадеше по някоя тиквена монета, бурканче кюспе, или бутилка помия, за да получи неясна насока от типа “Е па натам тръгна, къде края на селото, ама после не мой ти кажем!”

И това продължаваше вече повече от пет дни. Черешкина дотътри тлъстолета в края на селото и поседна на обърната тенджера да си почине. Никаква надежда! Как ще открие Динингстън така? Населението изглеждаше полуграмотно, дивашко, понякога дори враждебно. Ако не я подгонеха някъде, щяха да я излъжат или в най-добрия случай да й дадат уклончив отговор.

Писана се загледа в полето пред себе си. В далечината се зеленееше нещо и тръгна натам.

Като наближи видя добре поддържан бостан с огромни сочни дини, простиращ се докъдето и стига погледът. Ама че работа, в селото живеят в мизерия, а тук има такъв голям бостан? Интересно! Върза тлъстолета на най-близката кокосова палма и се вмъкна в бостана.

Изведнъж измежду насажденията се появи враждебен глиган:
– Хей ти, къде така? Крадеш дини, а? – попита той и насочи голяма вилица към нея
– Хм, аз да не съм свиня? – отговори обидена Черешкина. – Не ме интересуват дините ви! Дошла съм да търся уважавания доктор Динингстън.

През това време се доближи втори глиган:

– Кво прави тая тука?
– Дошла е да краде дини!
– Давай да я водим при шефа!

Писана се опита да обясни, че котките не се интересуват от дини, но насочените вилици на глиганите бяха по-силен аргумент. Тръгна, водена от тях.

След дълго вървене, от което ноктите на крачетата й се напълниха с пръст, а устатата й – със слюнка от вида на апетитните полски мишки, които прибягваха наоколо, най-накрая стигнаха до дървена барака.

Пред нея имаше огромна тава, а в тавата възрастно прасе с очила беше полегнало заедно с няколко картофа и решаваше Суджуку.

“Какви обрати предлага съдбата!” – помисли си Писана. Погледна смачканата снимка, която носеше в лапата си, погледна пак прасето и каза:

– Доктор Динингстън, предполагам?
– Ха, ама разбира се – отговори благо прасето и свинските му очи се насълзиха от радост при вида на някой от неговия свят. – Ама как така ме познахте отведнъж?
– По ушната марка, разбира се! – засмя се Черешкина и подаде лапа.
Прасето също се засмя, отпрати охранителите и покани Черешкина в колибата.

Половината мисия беше изпълнена. Убеждаването на доктор Динингстън да се върне щеше да остане за следващия ден, след като двамата разкажат историите си на по чаша прясно изцеден сок от тиквени семки.

Черешкина можеше да си отдъхне.

Някои хора издават фейсбук статусите и туитовете си на хартия, други правят сборник с култови смс-и… защо пък и аз да не се възползвам от моментната еуфория и да не спретна една електронна книга. Още повече, че имам повод – авторът е рожденник 🙂

Аз пък му нарисувах корица с облаци, съшити с бели конци, глупаво коте, криещо се в ливадата зад картонени цветя и слънце с реотани. Котето не прилича много на моята представа за Писана Черешкина, ама… не мога да рисувам котки. Намерих някакви онлайн уроци “Как да нарисуваме котка” и много усилено тренирах, но само с този модел котенце се справих :-<

Обаче написах предговора към книжката. И бележките под линия. Всички права на ИК “Сочна пържола” вече са изядени, така че можете да четете свободно и да копирате където искате, стига да запазите имената на авторите и линка към този блог.

За теглене

Можете да дръпнете книжката с историйките в няколко формата от тук:

• Във формат FictionBook2 (Pisana_Chereshkina.fb2.zip)
• Във формат ePub (Pisana_Chereshkina.epub.zip)

А за редовните посетители тук, които вече са ги чели, ще оставя само…

Нещо вкусно, вместо предговор

Тази година има богат урожай на български автори. Хартиени или електронни, книгите им са се жлътнали на пазара като есенни тикви. И като кажа “тиква”, веднага се сещам за един любим образ, чиито откачени шеги ме карат да се кикотя от сутрин до рано сутрин – за мой късмет вече повече от 7 години.

Този сборник с къси историйки за Писана Черешкина, инспектор Гранулков и Прасуна Бин Готвен е всъщност една любовна история. Нашата. Не любовен триъгълник, защото прототип на Гранулков е котарака на бившите съквартиранти, известен с това, че рупа гранули котешка храна дори и насън. Това е отговор на всички обвинения към Прасунсен от разните разбрали-недоразбрали читатели, че в “Зурлести приказки”, другия ни много амбициозен авторски проект, тромбестото животно винаги накрая е изядено, а зурлестото се потупва доволно по шкембе-чорбата.

И понеже тази година всеки издава книга, а след няколко дни Прасунсен ще има рожден ден, реших да му направя един подарък. Шантав подарък, нещо, което не се купува с пари. Сега… когато някой ти каже, че иска да ти подари нещо, което не се купува с пари, значи е останал без стотинка в джоба – да пишеш предговор и да правиш предпечат е по-енергоемко и времегубещо от това да обиколиш магазините. Чудя се да се пробвам ли да пригодя и илюстрациите на Прасунсен за книжката или да видя ще мине ли това “от чужда пита помен прави” и да ги оставя за коледен подарък. Защото както Зурлестите приказки, така и приключенията на Писана Черешкина и компания са дело на Прасунсен. Аз се водя по ведомост предимно като муза.

Хубаво е да си муза. Не е хубаво да си мечтаната съставка на гозбата. Има разлика между двете понятия и е крайно време едно Прасе да научи каква е тя. Защото Коледа наближава, а във фурната има място само за един от нас… викам аз.

Честит Рожден Ден, любов… 🙂

– Мамка му и прасе! – изпусна се Писана Черешкина, удивена от необятните полета с домати, ширнали се пред нея. После пощипа тромбата си да се самонакаже за лошите думи и си представи укорителния поглед на инспектор Гранулков. Какво ли прави сега добрият старец?

***

– Мамка му и прасе! – прошепна инспектор Гранулков пред купчината бурмички и пружини, които техниците бяха донесли след дисекцията на фалшивата Черешкина. Очевидно мошениците се бяха постарали доста. Но къде ли е истинската Писанушка? Очите на Гранулков се насълзиха.

***

Три клоуна се промъкваха край железопътната линия с подозрителни пакети в ръка. След малко щеше да премине Гигантския международен влак за превоз на домати, който трябваше да достави суровината до заводите на концерна “Лютеница 5”, който захранваше третия свят с нискокачествена лютеница.

– Тук! – прошепна единият от клоуните и тримата започнаха да разопаковат пакетите и да вадят гнили бананови кори.

***

Проф. Писана Котинг вървеше към кабинета си умислена над поредния научен проблем. Бръкна в чантата си за ключа, когато ги видя: червени следи водещи право към вратата й. Козинката и настръхна. Котинг плахо се приближи и видя кървавочервения разкривен надпис на вратата:

ПУСНЕТЕ СИ НОВИНИТЕ. ПРЕДУПРЕДИХ ВИ!!!

Под вратата лежеше измъчен домат, чиято кръв очевидно бе послужила за мастило.

***

– Лошо, Глиганов, лошо! – каза проф. Прасунщайн с кодовото име агент Гуце и възмутено размаха вестника. – Ал Каша се превръща в световна заплаха! Виждате ли какво става? Ако от ръководството не орязваха бюджета постоянно, Черешкина никога нямаше да забележи висящите конци, нямаше да се налага да я отвличаме, а Прасуна бин Готвен щеше да се занимава с дребните си хулиганства и всичко да върви постарому. А сега какво? Световен тероризъм! На, чети! Представяш ли си, точно влака на “Лютеница 5”, нашият влак, мамка му и прасе!

***

Писана прогони меланхолията и си припомни защо е тук. Тя беше лейтенат Черешкина от КГБ и беше пратена да изобличи водача на Ал каша. Нямаше място за нищо лично, тя беше достоен агент и щеше да си свърши работата, поне докато Гранулков не й даде други нареждания. Черешкина извади коткоапарата и започна да снимка. “Сигурно са хиляди декари. Ама че прасе!” – мислеше си тя, снимаше, изчисляваше и записваше. Тогава видя рошав силует в далечината. Сниши се и намери най-гъстите доматени насаждения, зад които да скрие тромбата си.

Писана настръхна: силуетът идваше право към нея! Гадните похитители й бяха взели оръжието, така че на нея й оставаше само да чака. Дойде рошав отегчен глиган, хвърли картофен плик към нея, обърна се и си тръгна без да продума. Писана отвори писмото и зачете:

“Не ме карай да правя агентска луканка, знаеш, че няма да се поколебая.

Докато те нямаше нещата отидоха твърде далече. След малко ще дойдат мравоядите да приберат реколтата, а после се налага да инсценираме пожар – при това не картонен, а съвсем истински. За твое добро е да не се намираш в плантацията, когато това се случи.

Аз ще трябва да се покрия за известно време. Направихме няколко големи атентата и сега армиите на НАТО (Недоволни и Арогантни Тлъсти Октоподи) са по петите ми. Кажи на Гранулков, че си видяла с очите си как базата изгаря, а аз се превръщам в печено прасе с картофи. Може пък да повярва.

Някой ден… някой ден пак ще чуеш за мене и моята организация. А сега изчезвай!”

***

– Изгорял значи, хм, хм, какви неща стават по тоя свят – зачуди се Гранулков – ще докладвам на ръководството. Сигурен съм, че ще се зарадват. А и най-важното е, че ти си жива и здрава, мила Писанушка – каза мило Гранулков и погали Черешкина по козинката да се увери, че този път е истинска.

След като я отпрати, Гранулков седна на бюрото и се замисли. Твърде лесно се отърваха от Прасуна бин Готвен. Твърде неубедително изглеждаше становището на бюрото му относно изкуствената Писана. Защо й е било на Писана Котинг да си прави шега с него? Черешкина също му се видя неуверена. От ръководството го наградиха неизвестно защо и му казаха да не раздухва историята с тенекиената Черешкина, за да не уронва престижа на КГБ. Имаше нещо гнило в цялата работа… Нищо, Гранулков щеше да почака. Наля си нова чаша “Дом Прасуньон”, прогони винарките, които кръжаха около очилата му, и замислено отпи.

***

Черешкина стоеше в кабинета си, подръпваше си бишкотите и гледаше отегчено към купчината скучни доклади на бюрото си. Какво щеше да прави сега без Ал Каша и вълнуващите мисии? Без промъкването в пустинята, пълзенето по небето и онова… прасе. Писана се опита да прогони скуката, притегли към себе си чашата “Блъди Писана”, прогони винарките, обикалящи тромбата й, и отпи.

***

Прасуна бин Готвен лежеше в прахта и отегчено ринеше остатъците от вечерята със зурлата си. Чувстваше се стар, ужасно стар, като сто хиляди развалени консерви домати, пренесени с кораби от древни пирати и оставени да гният в някоя барака. Представяше си нови фабрики за доматен сок, нови вълнуващи атентати, поточни линии… и онази тромбеста котка… Прогони винарките, обикалящи зурлата му и отпи отново от чашата помия. Трябваше да забрави за това. Всичко беше свършило.

Поне засега.

Проф. др., к.с.н. Прасунщайн бързаше, всъщност почти тичаше и пачата му се вееше на вятъра. Закъсняваше за срещата на КОПЕНХАГЕН (Консорциум на Охранените Прасета за Ежедневно Наяждане с Храна, Апетитни Гозби и Ечемични Напитки), а имаше да донесе твърде важни сведения.

Прасунщайн отвори вратата и влезе.

– Е хайде, агент Гуце, откога ви чакаме!

– Такааа… – започна Прасунщайн с кодовото име агент Гуце – Имам да ви съобщя няколко неща… не съвсем приятни.

Професорът нагласи тиквените очила на зурлата си и я почеса.

– Първо, необходими са ми още средства за моите проучвания.

– Е не я ли написахте вече тая теория на свинщината? – попита леко раздразнен един от членовете на борда на директорите.

– Аз теорията отдавна съм я написал. Но нали разбирате, че за да продължим агентурното си присъствие в Академията на неуките, са необходими по-сериозни и бих казал осезателни научни резултати. Науката не е като да зашивате облачета с бели конци, хъ-хъ – обясни професорът в типичния си шеговит стил – необходимо е да проведем сериозни научни експерименти. За целта вече съм приготвил проекта за необходимия ни уред – гигантския тиквен ускорител. В него ще ускоряваме тикви, които се сблъскват, докато накрая получим загадъчната тикводиня. – завърши агент Гуце и погали доволно шкембе чорбата си.

След кратко съвещание бордът одобри допълнително финансиране за научните разработки на професора. Чрез поставени лица то щеше да бъде спуснато като държавна субсидия за академията.

– Втора точка… – започна колебливо той – става въпрос за онази… малка… досадна… подла тромбеста котка… Писана Черешкина.

– Пачата ми потръпва от погнуса, като си помисля за нея! – намеси се рошав глиган от публиката.

– Да, така е – продължи агент Гуце – та тя… е избягала!

– Избягала! Ужас! – чуха се възгласи от членовете на КОПЕНХАГЕН.

– Не само, че е избягала, а и саботира агентурната ни дейност. Нощем пълзи по небето и къса конците на облаците. Денем се промъква и усилва реотаните на слънцето… Плебеите засега си мислят, че става въпрос за някакво глобално затопляне…

– Ако научат истината, лошо ни се пише – отбеляза сдържано председателят на борда.

– Всъщност, тук идва точка 3… – започна колебливо Прасунщайн. – Някой вече е разбрал.

Прасетата преглътнаха притеснено.

– Мисля, че е най-добре да ви дам писмото и да прочетете сами. За щастие го намерих преди да попадне в лапите на проф. д-р. ст.н.с. Писана Котинг, до която беше адресирано.

“Уважаема проф. д-р. ст.н.с. Писана Котинг,

Искрено ваш,
Прасуна Бин Готвен.”

“Мили Прасуне,

Знам, че някой ден те ще дойдат. Неизбежно е. Ти също го знаеш. Рано или късно ще дойдат и най-вероятно ще ме вземат със себе си. Ако четеш това писмо, значи се е случило. Нищо не може да се направи…

Знам, че облаците са съшити с бели конци. Лично съм ги виждала… Живеем в картонен свят… Цялата операция по твоето залавяне е била един фарс. Искали са да пипнат мене. Не се сърди на Гранулков – той е доблестен служител на Картофи, Грах и Броколи, и нищо не подозира. Съвестно изпълнява задълженията си и те мисли за злодей… А, аз знам, че не си такъв…

Всичко е било един уродлив театър… Питал ли си се защо в някои дни слънцето свети така ярко, а е студено? Ами защото забравят да му включат реотаните, Прасуне… А може би го правят нарочно.

Щом четеш това, знай, че съм при тях. Ще се опитам да те запазя вън от опасност, но не знам на какво са способни. Въпреки всичко с цялата си тромба вярвам, че ще се видим пак!

Твоя,
Писана Черешкина”

***

– Е, Писанушка, как беше пътуването в тунела на време-пространството? – попита засмяно инпектор Гранулков и погали Писана по козинката. Приемаше я като своя дъщеря и много се радваше, че се бе върнала жива и здрава.

– Много добре, инспекторе, отлично се чувствам – отвърна металически Писана.

– Предполагам нямаш търпение да тръгнеш по следите на доматената мафия, а? – опита се да се пошегува Гранулков.

– Нямам търпение, инпекторе.

Гранулков се позасмя неловко. Писана го погледа втренчено няколко секунди.

– Ха-ха-ха-ха – засмя се пресилено тя – хубава шега Инпекторе, ха-ха-ха… скръц! – изведнъж тромбата на Черешкина изскочи напред и увисна на пружинката си. Котката светкавично я прикри с лапа, стана и тръгна към вратата, намествайки я.

– Какво е станало с тромбата ти, Писанушка? – попита Гранулков ужасен.

– Нищо, нищо, малко съм хремава… скръц – лейтенант Черешкина завътря тромбата на мястото й и побърза да се измъкне през вратата.

Гранулков гледаше объркан към вратата, докато една мисъл не го порази. “Това не е моята Писанушка!”

***

“Да не се е побъркала, какви ги говори?”, чудеше се Прасуна Бин Готвен, след като прочете писмото на Черешкина. Да наистина, когато я залови в базата, между тях припламна искра. Но и двамата знаеха, че връзка би била невъзможна. Прасуна макар и със свито сърце не се поколеба да я изпрати при пиратите от астероидите, а и знаеше, че тя не би се поколебала да го предаде в ръцете на Катофи, Грах и Броколи (КГБ) веднага щом събере достатъчно доказателства. Какво се е случило с нея… Кои са “те”?… Такива въпроси си задаваше Прасуна Бин Готвен, почесваше зурлата си и отпиваше помия от тиквената чаша. Вкусът й му се стори картонен. Прочете писмото още веднъж и очите му се насълзиха. Трябваше да се измъкне навън, не можеше да си позволи да показва слабост пред подчинените си. Прасето се измъкна от базата и излезе на въздух. Навън беше потискаща и суха жега. Опита се да отклони мислите си от Писана – “Ако продължава да не вали какво ще стане с реколтата от домати?” Загледа се в небето с надежда за дъждовни облаци. Отчайващо. Виждаха се само две мижави облачета.

От едното от тях висеше бял конец.

Следва продължение.

Инспектор Гранулков изчака надписите на любимия си криминален сериал “Безследно изядени”, смъкна очилата и си наля още една чаша мляко. До “Бекон и мед” имаше цял час, а сезонът на “Кулинарни намерения” беше свършил снощи. И нищо, отново никаква информация от Писана. Защото дори и агентите извън отдела на Гранулков в КГБ ( Картофи, Грах и Броколи) не подозираха, че във финалните надписи на всяка серия лейтенант Черешкина изпращаше кодираните си сводки от пиратската база на астероидния пояс, където я беше запратил Прасуна Бин Готвен преди 8 месеца.

Спомни си за отчаянието, когато беше разбрал, че Писана е пленник и свинския пастет, с който се черпи, когато засече първото й съобщение от Веста: “На станцията имат проблем с МИШКИТЕ, които прегризват кабелите. Получих предложение да оглавя ловния отряд по прочистването и приех. Ще съм отново с теб, докато гледаш любимите ни криминални сериали… нали все още не откъсваш поглед и от надписите? Носи си тренировъчните очила Relax редовно, особено като гледаш ситни надписи по телевизията. Твоя Писана.”

Хитрата Писанушка беше намерила начин да му предаде в това съвсем безобидно съобщение информация за каналът им за връзка и начинът, по който да чете кодираните съобщения. За никого не бе тайна, че инспектор Гранулков, като всеки възрастен човек имаше проблем със зрението и като всеки активен агент се притесняваше, че физическия му недъг ще предизвика по-ранно пенсиониране. Колегите му в отдела му бяха подарили за рожденния ден едни глупави очила с черни непрозрачни стъкла и малки дупчици, които уж щели да оправят зрението му, ако гледа телевизия с тях. Пробва ги няколко пъти и ги захвърли, но само Писана се беше досетила, че може да кодира съобщенията си така, че само с помощта на тези очила Гранулков да открива съобщенията й, пръснати сред надписите. Защото криминалните сериали се излъчваха по пиратския телевизионен канал, който се дублираше на станцията, на която бе и Писана…

От унеса му го извади досадното дрънчене на коткофона и още по-дрънчащия женски глас.

– Инспектор Гранулков? Професор Писана Котинг ви безпокои, да, да… от Академията на неуките. Бих желала веднага да се срещна с вас, имам информация, която много ще ви заинтригува. Ще ви чакам след половин час пред входа на института. – Професор Котинг продиктува адреса и затвори.

***

Тридесет и пет минути по-късно инспектор Гранулков подтичваше по коридорите след професорката и се опитваше да следи обърканата й реч:

– Разбирате ли… идеята за този модел на миша дупка беше на професор Прасунщайн. Аз изследвам сингулярността на мишите дупки, както вече ви казах. Та проф. Прасунщайн… да, известният Свин Прасунщайн, авторът на “Теория на свинщината”. Та значи той беше толкова мил и щедър да подпомогне изследването ми, като поръча да ми изработят истинска опитна постановка с всички необходими уреди, за изследване на мишите дупки. И точно когато нагласих уредите и включихме модела, и се втурнах да изследвам сингулярността… Какво е сингулярност ли? О, господин инспекторе, няма да ми стигнат и останалите 8 живота, за да ви обясня това… Впрочем вече стигнахме.

Инспектор Гранулков стоеше безмълвен на вратата на кабинета и втренчено гледаше нещо като огромна печка със стъклена врата, където в също така огромна полуразтопена буца сирене седеше лейтенант Черешкина и смутено облизваше сиренето от лапичките, бишкотките и тромбата си. На единствения стол в кабинета седеше и клатеше глава прочутия проф. Прасунщайн, мачкаше отчаяно пачата си с копитца и си повтаряше: – Тя успя! Котинг успя!

***

– Всъщност защо проф. Прасунщайн изглеждаше толкова разочарован? Нали Писана Котинг успя да докаже своята теория с помощта на неговия модел? – Гранулков наля още една чаша мляко на (вече капитан) Черешкина и се отпусна на стола си.

– Мисля си, че учените са странни същества, инспекторе…. тази тяхна жажда за слава. Но аз все пак изпуснах Прасуна Бин Готвен, може би не заслужавам това повишение? – Черешкина хвърли поглед през рамо на новичките си пагони.

– О, ти все още не знаеш нищо за последните събития, Писанушка. Мисля, че отново ще ти се случи да посетиш базата на Ал Каша…