Прасето Сланинко се прибра от пазар, натоварено с тикви, обелки от банани и люспи от домати. На главата си носеше кошница пържени мишки и други деликатеси.

– Прибрах се, Киселке! 🙂
– :-/ – каза Киселка.

– Донесох две хубави тикви! Едната е оранжева с дълга дръжка, а другата е жълта и изглежда много апетитно – каза Сланинко и намокри лигавника си.
– :-/ – каза Киселка.

– Има и кошница с пържени мишки – от любимите ти 🙂 Взел съм също и горчица и салата от наденички!
– :-/ – каза Киселка.

– А по пътя срещнах касапина и каза, че тая година ще похарчат прасето на съседа, а не твоето!
– :-/ – каза Киселка.

– Хрумна ми една идея! В Дома на суджука ще свирят Рошавите прасета, – знам, че са ти любима група. Мисля да те заведа!
– :-/ – каза Киселка.

– Видях, че коминът се е изкривил и се качих да го поправя. Паднах и си счупих малко кратуната, но ковачът ми я сглоби с ковашки гвоздеи и сега съм добре 🙂
– :-/ – каза Киселка.

– Донесох и чувал захар! Няма ли да питаш за какво ми е?
– За какво :-/ – попита унило Киселка.
– Ще готвя китайско със сладко-кисел сос. Кисело имам, само захар липсваше 😀
– :-/ – каза Киселка.

 

Това е един невероятен екип, пълен с идеи:

Всеки амбициозен проект започва с прецизен чертеж:

Започваме работа веднага:

Понякога се случват и малки инциденти:

 

 

Съвсем нормални неща, все пак тук се работи:

Нищо притеснително, спазваме правилата за безопасност:

Голяма работа, че може малко да се изцапаме. Не знам изобщо това защо са го снимали:

Обектът е предаден в срок и съгласно всички изисквания и нормативни норми:

Потърсете ни вие, да не ви потърсим ние:

– Мозъчко е умен! – повтаряше прасето Бекончо, докато  почесваше котката Рошалина по кратунката. Рошалина измърка доволно. Обичаше да масажират нейния Мозъчко и да казват, че е умен.

А Бекончо се опитваше да определи точния размер на Мозъчко, за да прецени ще му стигне ли панировката.

***

Рошалина често се занимаваше със сложни изчисления като например да пресметне необходимото й количество котешка храна за период от сто години:

 

В тези случаи Мозъчко много й помагаше, защото Мозъчко е много умен. Понякога обаче той се уморяваше от изчисленията, които Рошалина го караше да върши, и излизаше в почивка:

В такива моменти Рошалина обикновено отиваше в кухнята, където нещата невинаги се развиваха по най-добрия начин:

 

***

Веднъж Рошалина правеше икебана от сушени миши опашки, а Мозъчко кротко подремваше.  Бекончо, който не проявяваше интерес към занимания, несвързани с храна, мина край котката, повдигна вежди и отиде да си налее чаша вкусна помия. Помията беше доста добра, затова си наля още една и поглади доволно шкембе чорбата си.

На връщане видя Рошалина да гледа сънено от дивана към прозореца и да почесва замислено тромбата си.

– Хммм, аз май съм задрямала, докато правех икебаната, а сега не мога да я намеря :-/

Прозорецът беше отворен, а на перваза доволно преживяха дворните котки Грую и Грозотавъра. От устата на Грую висеше миша опашка.

***

Един ден Бекончо лениво почесваше зурлата си, докато се чуди какво ще има за вечеря. Радиото бръмчеше неангажираща музика. В един момент музиката се прекъсна от реклама:

– Уважаеми земеделски стопани и фермери! Започва новата кампания по раздаване на субсидии….

– Субсидии ли? – Бекончо внезапно подскочи въодушевен и в очите му се завъртяха печени тикви. Хммм…. Може!

– Че за какво ще ни дадат субсидии, ние нищо не отглеждаме? – запита Рошалина и забоде пръст в кратунката си, за да събуди Мозъчко. Мозъчко също погледна озадачено и си избърса носа.

– Остави тая работа на мене – отсече Бекончо.

На другия ден Рошалина неохотно придружи Бекончо до кабинета на местния инспектор по раздаване на субсидии.

– Ама казвам ви, аз съм един отруден фермер – говореше разпалено Бекончо – моята дейност е изключително важна за снабдяването на населението с продоволствия!

Инспекторът гледаше незаинтересовано.

– Добре де, какво отглеждаш?

– Човка! Ето я.

Рошалина беше забола няколко перца в козинката си и се усмихваше приветливо. Инспекторът се зачуди на странната човка, но все пак имаше пера, така че сигурно е някакъв рядък вид. Зачете се в папката си да търси информация.

Малко по-късно Бекончо грухтеше и се въргаляше в чували кюспе и люспи от домати, получени като субсидия за изхранване на човка. Рошалина недоволно чистеше перата от козинката си и се чудеше какъв вид добитък трябва да стане, за да получи пържена риба.

***

Бекончо четеше вестника си, хрупаше една ужасена ряпа и повдигаше рунтави вежди.

– Гледай какви работи стават по света, Рошалинче – Свин Чо Съм е взел властта в Северна Картофия.
– Това май е хубаво, Бекончо. Баща му, Свин Чо Бях, беше пълен психопат.
– Не съм сигурен какво да мисля за Свин Чо Съм – отговори замислено Бекончо и зарови копито в зурлата си.

Тогава се намеси Мозъчко:

– Ама че сте глупави! Ако погледнем градацията – дядото Пра Сун Чо, после синът Свин Чо Бях, и сега внукът Свин Чо Съм, ще видите, че нещата никак не вървят на добре. Картофените обелки само ще поскъпват!

– Мозъчко е умен! – казаха в един глас Бекончо и Рошалина и се затичаха да инвестират в картофени обелки.

***

Бекончо весело се запъти към кухнята да вземе закуската. Бекончо винаги е весел, когато предстои ядене.  Пътем потупа Рошалина по кратунката и отбеляза, както обикновено:

– Мозъчко е умен!
– Абе в момента не е особено умен – отговори умислено Рошалина.
– Хм, че защо да не е умен?
– От половин час го принуждавам да гледа сутрешния блок по прасовизора.

 

(с прасето Свинокио и плевелчето Чушко)

– Тромбаляшке! Тромбаляшкеее!

– А?

Сепна се. Чистеше си с прахосмукачката, припяваше си любимо парче на “Мекици дърпат жици”, а и се беше замислила.

– Спри го малко това! Трябва да се почеша.

– Уфффффффффффф! – въздъхна Тромбаляшка, почеса се по тромбата и изключи прахосмукачката. – Готово!

Прасето Свинокио извади щепсела от зурлата си и се почеса.

– Така и не можах да разбера защо не я включваш в стенните зурли – каза троснато и огледа щепсела.

– Защото стенните зурли са неподвижни. А ти можеш да подтичваш заедно с мен  и прахосмукачата – отговори Тромбаляшка развеселено.

– Хмммм… Е да амаааа… – Свинокио посочи зад себе си и изгрухтя доволно при вида на следите от калните си копита.

***

Тромбаляшка и Свинокио стояха наведени над саксията с малко зелено растение, а пред прозореца фучеше зимна виелица.

– Ще стане хубава и голяма чушка! Тлъста! – каза доволно Свинокио.

– А ако се окаже плевел? – озадачи се Тромбаляшка и прокара лапа през тромбата си, за да се увери, че  е на мястото си.

– Пак ще го обичаме – отговори бавно прасето. “Особено с ориз” – помисли си, но реши да не го казва на глас.

***

– Ама какво сега? – изнервена попита Тромбаляшка. Със Свинокио бяха тръгнали към големия град да купят отлежала помия, био-кюспе и някакви маловажни неща, които не са за ядене. Обаче ето, точно преди да се качат на влака прасето се запъна. Стоеше до изхода на гарата, гледаше стената и почесваше зурлата си.

– Кажи деее! – продължи котката.

– Ами ъъъъ…. виж сама на табелката:

“…Във влаковете не се допускат лесно запалими, отровни, обемисти, ЗЛОВОННИ или опасни предмети….”

– Уффффффффффффф! – въздъхна Тромбаляшка. – Е сега вече ще те изкъпем!

– Аааа не! Предпочитам да ме въртиш в голямата зурла 🙁

***

Така и не стигна до къпане. Свинокио си спомняше как се е къпал веднъж като е бил малко прасенце и колко ужасно е било. Затова когато Тромбаляшка държеше да е чист, го пъхаше в голямата зурла и го изпираше заедно с пуловерите.  После го простираше на въжето да изсъхне с другото пране. Прасето никак не обичаше да го перат в голямата зурла, но поне използваше времето за съхнене да си прочете вестника:

***

Плевелчето Чушко се припичаше доволно на слънце. Бяха му обещали да го обичат и да не го плевят и сега се наслаждаваше на голяма саксия на слънчево място.

Тромбаляшка засаждаше цветя. Свинокио й беше изкопал дупките с учудващ ентусиазъм и сега лежеше до Чушко и я гледаше.

– Кога се очаква да дават плодове? – запита колебливо прасето и потупа шкембе-чорбата си.

– Плодове ли?

– Ъхъ. Кога ще ги ядем?

– Това са цветя, Свинокио. Не дават плодове. – обясни търпеливо Тромбаляшка.

– Хмм. Значи са зеленчуци?! – зачуди се прасето и зарови копита в земята.

***

Така прасето Свинокио и котето Тромбаляшка прекарваха весело дните си. Вечер, след като положеха изнурени лапи и копита на масата, котето отваряше бутилка помия, като използваше навитата опашка на Свинокио за тирбушон. Накрая се завиваше с пачата му и заспиваше, а тромбата й пулсираше уморено.

А на плевелчето Чушко му се готвеше нещо друго, но за това – в някоя следваща приказка.

 

Тая сутрин вождът на зурлестите Кални копита се събуди много притеснен. Излезе навън, но лютият студ вледени зурлата му и набързо се прибра при огнището. Протегна копитата си към огъня в опит да ги размрази. Нямаше особен успех.

Но най-лошото все още предстоеше. Старейшините на селото бяха насрочили събрание за след две луни – събрание, на което щеше да се реши съдбата на името му. Кални копита! Толкова горд беше със своето име, а сега някакви спаружени глигани искаха да му го вземат. Ако до след две луни копитата му не се размразят, ще трябва да приеме името Замръзнали копита. Или да сдаде властта. Лошо! Почеса зурлата си, захапа замръзнала динена кора и потъна в нерадостни размисли.

Когато изгря следващата луна, заспа трудно. Вечерта едва беше прокопал пъртина до склада с люспи от домати само за да разбере, че са замръзнали. Наложи се пак да вечеря дехидратирано кюспе, което купи от “супермаркета”, както незурелстите пришълци настояваха да се назовава шатрата им.

Присъни му се нещо и се събуди по-бодър от обичайното. Имаше идея.

“Внимание!” – прозвуча сутринта по пряката радиовръзка от шатрата на вожда Кални копита до всяка кочина в селото и особено до шатрата за консумация на лули и огнена вода. Там се събираха шаманите и незурлестите пришълци.

“Внимание! Братя, а и вие пришълци, слушайте:

Аз, вождът Кални копита, давам половината си динени кори, половината си вигвам, половината си кюспе, и половината си огнена вода на оня, който успее да накара слънцето да изгрее днес, да прогони снега и студа от нашите земи, и да размрази копитата ми!

Казах.”

Радиото изпука и събщението свърши.

Започнаха да идват шамани. Шаманът Калната зурла запали големи огньове и танцува в кръг около вкисната тиква. Шаманът с името Който яде тикви до пръсване нареди тотем от динени кори и прави магически заклинания. Незурлест шарлатанин се опита да излъже вожда с кварцова лампа и беше направен на наденички. Шаманът Зурла като железопътен тунел направи специални отвари с огнена вода и омагьоса себе си, но не и слънцето. Тайнствен незурлест с рошава козина, носещ името Опашка като четка за обувки, донесе някакви железни предмети. Вкара въжетата, които стърчаха от тях, в други предмети, подобни на зурли. За момент започна да топи снега но изведнъж се разхвърчаха искри, единият предмет гръмна и опуши муцуната на незурлестия.

Дори и шаманът Който грухти като хипопотам дойде. Направи огромен тотем от картофи, постави кюспе и няколко бутилки отлежала помия. Танцува, пя, прави заклинания. Нямаше ефект.

Кални копита беше отчаян. Всички шамани се изредиха, допусна участници дори и от незурлестите пришълци, и въпреки това слънцето не се показваше. Легна пред шатрата и започна тъжно да рине снега със зурла. Не му пукаше, че ще замръзне. Какво пък? Най-много да го накарат да се прекръсти на Замръзнала зурла. Все тая. Проклет да е тоя студ и незурлестите пришълци, които го донесоха!

– Вожде!

– Ммммм?!

Кални копита надигна зурлата и си разтърка очи. Пред него стоеше засмяна рошава незурлеста  с червена репичка вместо нос и наполовина пъллна бутилка огнена вода. Коя пък е тая и защо си позволява да прекъсва съня му? Но пък ако не беше тя, можеше да го застигне бялата смърт и да свърши като замразен котлет в “супермаркета” на незурлестите.

– Ти пък коя си?!

– Дошла съм да ти направя банична магия за слънце – каза незурлестата и се засмя предизвикателно.

– Уф, не ме занимавай, цял ден гледам магии и ми писна на зурлата! Особено път вие, незурлестите, за нищо не ставате. Само знаете да се наливате с огнена вода и да носите странни предмети, от които хвърчат искри. Не, благодаря! Казах! – Кални копита се врътна и прибра в шатрата, като опшаката му пружинираше от отегчение.

Входа на шатрата се отвори и незурлестата нахлу вътре. Ама че е нахална!

– Тая няма да стане – каза тя – ти обяви по радиото че състезанието продължава до следващата луна! Лично с бишкотите си го чух! Ти си великия вожд Кални копита и думата ти е закон, нали?

– Хмммм…. грух… ъъъ даааа – замисли се Кални копита и бръкна с копито в зурлата си. Няма как, ще трябва да остави и тази досадница да му покаже магията си.

Незурлестата извади кръгла тава и се захвана да шета около огнището. Кални копита се отегчи и заспа. Сънува топли страни, розови свинички, свят, населяван само от зурлести, динени бостани и планини от кюспе. Събуди се от апетитна миризма на нещо печено.

– Хайде де, яж! – засмя се незурлестата и подаде на вожда кръгла тава с баница, която беше наредена като слънце с лъчи.

– Хъ хъ, и с това мислиш, че ще повикаш слънцето? Ха ха ха, чудни животни сте вие незурлестите. Поне ме развесели! Мисля дори да ти дам име: ще се казваш Репичка вместо нос! А?

– Яж и млъквай – каза весело незурлестата с репичка вместо нос, отпи от огнената вода и захапа от баницата.

Кални копита се зачуди на дързостта й, но реши първо да похапне преди да реши какво да я прави. Започнаха да ядат – на вожда му заплющяха ушите от удоволствие, а репичката на незурлестата стана още по-червена. Като изядоха баницата се тръшнаха до огнището. Кални копита грухтеше доволно, а незурлестата мъркаше и си почесваше репичката. Вкусна топлина се разля по тялото на вожда на зурлестите.

Копитата му се размразиха.

Тръшна вратата и излезе навън. Дишаше тежко. Отправи се към стената, на която зловещо усмихнат висеше Сатърчо.

– Е сега вече ще се колим! – отсече Джумерко и посегна към Сатърчо.

На масата в кухнята една нахапана тиква недоволно почесваше дръжката си и се оглеждаше притеснено. Все още не знаеше какво й мисли Джумерко.

А иначе той беше привидно добродушно животно с розова зурла и рошава четина. Приличаше на прасе.

Но не беше.

***

Няколко дни след заколението и изяждането на злощастната тиква Сатърчо си почиваше на закачалката, а Джумерко беше излязъл в гората да си търси жълъди. Срещу него се зададе животно с жълъд на муцуната, което подскачаше из шумата и търсеше нещо.

– Хммм. Ти пък какво си?! – запита Джумерко не много дружелюбно – и защо имаш жълъд на муцуната?

– Яяяяяяяя!… – зяпна животното – Ти кой си? Аз съм тромбеста котка. И това не е жълъд, а тромба. Ние имаме тромби! Ние сме изчезнал вид, аз май съм последната… Много сме ценни. Чувам, че давали по сто чувала гнили картофи за кожа от тромбеста котка! Представяш ли си? Ето затова изчезваме! Толкова е тъжно! Аз обикалям из шумата да си търся мишки… Ние, тромбестите котки, много обичаме мишки! Обикалям и си ги търся…

Животното продължаваше да говори неспирно, но в съзнанието на Джумерко се въртеше фразата “Много сме ценни”, а очите му бяха станали на чували с вкусни гнили картофи.

– Така си карам аз в гората – продължаваше тромбестата котка – обикалям и си търся мишки. Самотно ми е малко, обаче обичам мишки. Абе, ти не си ли планински гушливец? Виждала съм снимки, много приличаш на такъв! А уж били изчезнали! Чувала съм, че планинските гушливци са много добри животни!

– Ъъъъ, да, дааа, разбира се! Заповядай у нас да пием отвара от жълъди, а? – каза мило Джумерко.

Това, което беше пропуснал да й каже, е че отдавна изчезналият планински гушливец има отровен двойник – домашният лукав прасуняк. Именно такъв прасуняк беше Джумерко.

***

Докато пиеха отвара от жълъди и котката бъбреше непрестанно, прасунякът трескаво обмисляше планове, а Сатърчо зловещо се поклащаше на закачалката.

Тромбестата котка пиеше отвара.

Джумерко стана.

Посегна към Сатърчо.

В главата му се въртяха мисли за хубави, натъпкани до пръскане чували с гнили картофи.

Хвана Сатърчо.

– Може ли още малко отвара от жълъди? – попита тромбестото коте и погледна с големи, жадни очи. – А онова там какво е? Да не е отлежала помия? Много обичам отлежала помия! Знам, че обикновено я харесват прасетата, обаче ето, и ти не си прасе, а планински гушливец, пък обичаш помия…. Може ли една чашка, а?

***

След час Джумерко обядваше вкусна яхния. Сатърчо изморен и потен почиваше на закачалката след дълго разфасоване, изцапан с розова течност. Джумерко въздъхна.

***

– Не биваше да си толкова груб с тиквата! Знам, че тиквите са глупави и все пак са за ядене, но не бива да ги колиш толкова настървено. Ето виж, и Сатърчо е уморен. Следващия път аз ще заколя тиквата. Първо ще й изпея песничка, после ще я изкъпем и приспим, после….

Тромбестата котка продължаваше, а Джумерко се чудеше дали все пак не трябваше да замени една котешка кожа за чували гнили картофи. Може би следващият път…

– Така, такаааа… – мърмореше си Мистер Свинко, докато търсеше подходяща зелевръзка за новата риза от зелеви листа, която Тромбалина му беше подарила.

Ще ми разправят, че съм бил мошеник – продължаваше Свинко. Че съм въртял едни и същи фокуси всеки път. Смешници. Ще видят те, като стартирам новото си шоу!

– Какво си приказваш, Свинко? – попита Тромбалина, която беше вмъкнала любопитната си тромба в кочинката.

– Казвам, че ще им покажем ние какво значи шоу, като включим Роботчо в играта.

– А, да. Впрочем, тъкмо влизах да ти кажа, че той пак е гладен.

– Хм, малко е досаден този робот – Свинко се замисли и почеса пачата си. Добре де, ще му сготвя супа от крушки. Откъсни няколко от дървото в двора, а?

– Отивам! – усмихна се Тромбалина. Готовността й да се катери по дървото за крушки се дължеше на факта, че тя много харесваше Роботчо и възлагаше големи надежди на представянето му на новото шоу с фокуси.

– Шейсет или осемдесет-ватовиии? – провикна се след малко Тромбалина от двора

– Неееее! Не от тези, откъсни от енергоспестяващите! – отговори Мистер Свинко. – Роботчо трябва да влезе във форма за шоуто, затова по-добре да му сготвим диетична супа.

След час Роботчо сърбаше вкусната супа и примляскваше доволно, когато сдъвчеше някоя крушка:

– Вкус-но, вкус-но, о-би-чам круш-ки – говореше металически роботът

Мистер Свинко си помисли, че ще е добре, ако най-после млъкне и отиде да се подготви за шоуто, но запази мислите за себе си. Тромбалина галеше Роботчо по антенките и му се радваше.

Дойде денят на шоуто. Свинко и Тромбалина бяха разлепили плакати:

“Възпявам електрическата зурла!
(невероятно шоу на Мистер Свинко)

Най-изключителните фокуси:
– изчезващи тикви
– котката с гигантската тромба
– как Мистер Свинко изяжда ризата си
– и невижданите чудеса на механичния човек

Със специалното участие на Роботчо”

Доста време Свинко и Тромбалина бяха обикаляли от град на град и от свинеферма на сфинеферма да показват фокусите с изчезваща храна. Понякога жънеха добър успех, понякога не чак толкова. Накрая попаднаха в тази птицеферма, където публиката от трипръсти човки много ги хареса, и решиха да се установят. Доста време ги повтаряха от шоу на шоу, но зрителите не забелязваха.

“Хи-хи, ама че глупави човки”, присмиваше се понякога Свинко, но Тромбалина го срязваше, че трябва да уважават публиката си. “Все пак добре, че и да се разгневят, не са чак толкова страшни” – мислеше си Свинко и четината му настръхваше, като си спомняше как в предното село ги гонеха отегчени от шоуто им глигани.

В един момент обаче медиите започнаха да злословят, че шоуто отдавна се е изчерпало и показва едни и същи фокуси, което пък накара Тромбалина да измисли нещо ново. Така се стигна до идеята за Роботчо и зелевата риза.

Ето че сега беше време и за тях.

– А сегааааа Мистер Свинко ще изяде ризата си!!! – обяви тромбалина и тълпата притихна

– Мммм грух, хруп, хруп, грух… – Започна да примлясква Свинко и хапна ризата си доволен.

– Ама това пак е с изяждане, дайте нещо различно – изкудкудяка жълта човка и се огледа, търсейки одобрението на околните.

– Води робота, нямаме други козове! – прошепна Свинко и след минута Тромбалина въведе Роботчо на сцената. Коремът му беше подут.

– А сегааааааааааа невероятния номер на механичния човеееееееек! – обяви самият Мистер Свинко и посочи робота победоносно.

Роботчо пристъпи напред. Покашля се. Приглади пружинките на главата си.

– Хлъц…. скръц… пльок… май-хап-нах-дост-та-круш-ки – успя да каже и легна на сцената да поспи.

За щастие Свинко и Тромбалина бяха приготвили прасомобила зад сцената и успяха да избегнат повечето гнили домати, които публиката хвърляше по тях.

– Хм-хм, май нещо не ни се получи шоуто – заключи Свинко и почеса зурлата си озадачено, като внимаваше да не вдигне копито от газта.

– Жалко за крушковите дръвчета, толкова ги поливах… – каза Тромбалина загледана назад и почисти гнилия домат, който беше уцелил тромбата й.

– Заповядайте, заповяяяядайте! – една тромбеста котка весело подканяше посетителите пред входа на шатрата. До вратата беше залепен плакат:

“Невероятното шоу на Мистер Свинко!
Изчезваща храна и други мистерии!
Само днес вход БЕЗПЛАТЕН
(носете си храна)”

– Заповядайте, вие какво носите? Тиква, чудесно, дайте да я сложим тук – продължаваше весело котето, прибираше храната от пристигащите животни и ги отвеждаше до местата им.

Имаше доста голям интерес – цял тлъстобус прасета бяха дошли от свинефермата, разрошени човки бяха избягали от дворовете, имаше един отегчен кон, дори и група патици от фирма “Патешки пастети ООД”.

– Хайде, който влязъл – влязъл, затваряме вратите – намеси се строго Мистер Свинко и намести бомбето си от картофени обелки.

– Хайде коте, отивай да се преобличаш – прошушна после тихичко в ухото на тромбестата котка и двама изчезнаха зад загражденията.

– Уф, ама трябва вече да си вземем помощник, уморявам се така – мърмореше котето докато прескачаше динени кори, за да стигне до гримьорната си.

Зрителите бяха заели местата си и нетърпеливо зачакаха. От високоговорителя се чу:

“Внимание, внимание! Това, което предстои да видите, не е виждано никога преди! Невероятно, уникално и неповторимоооо! Невероятното шоу на Мистер Свинко и неговата очарователна асистентка, мистичната Тромбалина!”

Мистер Свинко прочисти гърлото си и захапа една динена кора да се подкрепи малко.

– Виждаш, че и на мене не ми е лесно – каза укорително, но и благо на тромбестата котка – хем трябва да изпълнявам невероятни фокуси, хем да се правя на конферансие!

Свинко сложи пак картофеното бомбе, доизгриза динената кора и излезе на сцената. Зад него плахо пристъпи тромбестата котка, облечена в елегантна рокля от кисело зеле.

– Благодаряяя, благодаряяяя! – започна весело Мистер Свинко и застана по средата на сцената. – Е, хъ-хъ, готови ли сте шоу? Знаете ли по какво тиквите се различават от доматите? Ами тиквите стават за ядене! Хахахахаха! – Свинко сам се засмя на шегата си.

Тишина в залата. Няколко копита почесаха зурлите на притежателите си. Няколко клюна клъвнаха от разпиляните тиквени семки в залата.

– Сега ще ви разкажа друг виц – продължи весело Мистер Свинко – значи един лимон среща шиша за лед и му вика…

– Чшшшш, алооо, да не сме дошли тука да слушаме смешки бе?! – намеси се сърдит глиган. – Къде ти е невероятното шоу с фокусите?

– Ааааа, хъ-хъ, фокусите, да – усмихна се притеснено Мистер Свинко. Погледна с надежда към асистентката си, а тя примигваше на парцали. – Ъъъъъ, ето, ей сега започваме! – отсече Свинко и направи знак на Тромбалина да се приближи.

– Абе, ти знаеш ли някакви фокуси? – попита тихично Свинко
– Мммм, не, мислих, че ти знаеш – отговори притеснена тромбестата котка – нали таковата, изчезващата храна…?
– Тоя го бях оставил за финал – прошушна с половин уста прасето докато се усмихваше на публиката

– Айде бе, ще става ли нещо или да почвам да се ядосвам! – разсърди се един от по-едричките коне.

– Внимание, внимание!!!! – провикна се прасето – започва невероятното шоу на Мистер Свинкоооооо!!!

Тромбалина изчезна зад завесите и се върна с огромна тиква в лапичките си. Мистер Свинко започна да обикаля около тиквата и да прави заклинания. При третата обиколка обърна гръб на публиката, разпери копита и се завъртя.

Тиквата я нямаше!

– Тик-ва-та-хрр-грух-ммм-ням-грух – опита се да говори с пълна уста Свинко. Тромбалина досетливо се намеси:

– Тиквата я нямаааа!

Удивено копитопляскане, възклицания, грухтене и пуйчене огласи цирка. Тромбалина изчезна зад сцената и се върна с чувал картофи. Сцената се повтори, Мистер Свинко обикаляше около картофите, след това те изчезнаха и котката се провикна:

– Картофите ги нямаааа!

С умерено копитопляскане и одобрителни възгласи публиката изрази удивлението си.

Тромбалина внесе огромна диня. Мистер Свинко започна да обикаля около динята, при третата обиколка застана с гръб към публиката и като се обърна динята я нямаше. Тромбалина си пое дъх, за да обяви…

– Абе ти за идиоти ли ни вземаш! – намеси се същия сърдит глиган от началото? Това го видяхме вече, дайте нещо ново!

Мистер Свинко изгрухтя и преглътна последните хапки от динята, която разбира се беше захапал, докато беше скрита от публиката.

– Ъъъ, хъхъ, нещо ново ли? Че това не е ли достатъчно интересно?

– Алооо, искаме нещо ново, други номера! – обади се и една жълта човка от първия ред.

– Хм, хм – замисли се прасето – ммммомент! Ей сега ще има друг невероятен, изключителен номер!!! Тромбалина, сатъра!

Котката се скри зад сцената и излезе с голям добре наточен сатър, който подаде на Свинко.

– Скъпи гости – започна тържествено – предстои да видите нещо невероятно! Готови ли сте? Сега моята очарователна и мистериозна асистентка Тромбалина ще се превърне в наденички!

– Я, това звучи интересно – зачудиха се зрителите.

– Мммм, на мене не ми харесва тоя фокус – смънка котката и запристъпва към завесите.

Мистер Свинко се приближи към нея и благо прошепна:

– Изкуството иска жертви!

Тромбалина побягна, а Свинко се затича след нея, размахвайки сатъра.

– Ето сега вече стана интересно – развеселиха се в публиката и зачакаха Мистер Свинко да се върне с наденичките.

В същото време зад сцената едно преяло прасе и едно тромбесто коте набързо натовариха прасомобила с храна, захвърлиха една рокличка от кисело зеле и едно картофено бомбе на земята и отпрашиха засмени.

Двайсетина рошави прасета с тиквени очила се взираха в огромни монитори, жестикулираха, грухтяха, почесваха си зурлите и се потяха. Около тях килограми люспи от домати и кюспе бяха разхвърляни по бюрата и по земята. Но това нямаше значение, съвсем скоро целият свят щеше да впери поглед в резултата от тяхната работа.

– Ама че свинщина! Хикс по игрек не може да бъде различно от две тикви, няма как просто! – ядосваше се едното прасе и потропваше с копита.

– Хмммм, игрек върху ламбда ми дава кило и половина паприкаш, хм, хмммм, притеснява ме тая работа… – мърмореше си замислен и инж. Свинухин

– Аз не бих отказал кило и половина паприкаш в тоя момент, инж. Свинухин – опита се да разведри обстановката вечно засменият Грухи Грухарин – единственият в групата, който се тревожеше повече за личната си кондиция, отколкото за инженерните проблеми.

Тази група прасета разбира се беше инженерният екип, подготвящ скачването на Трансгалактическия Суджукотранспортер (ТС) с Международната Колбасарска Станция (МКС).

Грухарин обаче не беше прав да се тревожи. Не само че беше опитен пилот, но и този път изобщо нямаше да лети.

***

Писана Черешкова весело си приглади опашката, напудри си тромбичката и почисти лапичките. Днес трябваше да бъде много красива – щяха да я дават по телевизията! Запя си популярния шлагер “Пастети в космоса” и тръгна към гардероба да си избира поличка, обувки от миша кожа и шапка с перца от гълъби.

– Мамка му и прасе! – изпусна се Писана. – Ами че шапката няма да влезе! – Почеса се по тромбата и захвърли шапката на страна.

Нямаше как да се събере просто. Не и в скафандъра.

Писана Черешкова беше пилотът на мисията по скачването с МКС.

***

– Хайде момчета, хайде, няма никакво време! – Грухи Грухарин започваше да става нервен. Въпреки че нямаше да лети, работата му беше отговорна – трябваше да наставлява и окуражава главния пилот на мисията. Трябваше да почеше писана зад ушичките, да й подръпне тромбата, да й сипе млекце… все отговорни неща, дори за опитен космонавт като него.

– Капитан Грухарин, моля ви се не внасяйте допълнително напрежение, сложни изчисления се правят тука! – намеси се поизнервено инж. Свинухин, ръководителят на инженерната група.

– Точно така!!! Тоооочно така, да го вземат колбасарите!! Ако теглото на кораба плюс пилота се равнява на двайсет зелки и половина, със сигурност ще успеем да направим скачването с ускорение от 3,5 и скорост 600 турбосвински възела! – развика се младият инж. Тлъстопрасов.

Групата прекрати нервното ядене на кюспе и се скупчи пред неговия монитор. Ама разбира се, това беше решението! Сега оставаше да се направят някои рутинни допълнителни измервания и проверки и мисията можеше да започне!

– Много е важно да не изпускаме момента, момчета, МКС ще бъде на подходяща дистанция само за няколко часа! – насърчаваше колегите си инж. Свинухин.

***

Писана Черешкова примижа доволно, когато Грухи Грухарин я почеса зад ушите. Изпи си млекцето, облиза си лапичките и пристъпи към скафандъра.

Разбира се инженерната група бе свършила работата си навреме – всички изчисления бяха направени, полетът щеше да започне по план. “И ще стана телевизионна звезда” – помисли си весело Черешкова и поглади коремчето си.

Скафандърът също беше по мярка.

– Железен екип сте събрали, ей! – не се сдържа Писана и пощипа Грухарин весело по зурлата. Той се усмихна доволно и скромно поглади шкембе чорба, макар и да нямаше заслуги за събирането на екипа.

***

Прасетата от инженерната група пак впериха погледи в монитора. Всеки момент пилотския модул на Трансгалактическия Суджукотранспортер щеше да бъде докаран на свинедрума, прикачен към транспортера и полетът щеше да започне.

Вратата се отвори и на нея се появи смутен Грухи Грухарин.

– Ъъъъ, момчетааа, а кой точно проектира пилотския модул, хъ-хъ? – запита капитан Грухарин и почеса кратуната си озадачено.

– Мммм, мхъъъ, грух, не бях аз, хмм, и аз не бях… – започнаха да мънкат инженерите.

– Защо бе, Грухи, какъв е проблемът? – запита приятелски инж. Свинухин.

– Я елате да видите – каза Грухарин и продължаваше да се почесва.

***

Двайсетина рошави прасета с тиквени очила се взираха пред себе си и почесваха зурли, кратуни и шкембе чорби.

– Хм, хм… – каза един младши инженер

– Хм, хм? – запита носово Писана Черешкова от пилотския модул

– Стои й идеално… – почеса се и инж. Свинухин – само тоя малък проблем…

Тромбата на Писана Черешкова стърчеше през люка а тя примигваше разочаровано отвътре.

– Опитах се да я натъпча, ама… – каза замислено капитан Грухарин и се почеса.

Групата постоя няколко минути.

– Момчета, може ли някой поне да ме почеше по тромбата? – запита невинно Писана Черешкова…

– Няма пък, не искам!
– Хайде деее, трябва да се покажеш за малко! Не разбираш ли, трябва!
– Уффффф, не искаааам! – почти проплака от досада тромбестата котка.
– Ама коооотенце…. налага се! Само за няколко минути излез, покажи се на площада и се прибирай веднага. Прессъобщението е готово вече, няма време за отлагане! – примоли се Саламчо.
– Уфффффф…. добре! – въздъхна котето Рошавка и сърдито отиде да се облича. На излизане така тръшна вратата, че табелата “Агенция за борба с тромбести котки” се откачи от едната страна и остана да се поклаща на един пирон.

***

Прасето Саламчо прегледа за последен път прессъобщението, което беше уредил да излезе в утрешния брой на вестник “Колбасарска правда”:

Ново нашествие на африкански тромбести котки – шок и ужас в градове, села и паланки

Запознати твърдят, че нови пълчища от тромбести нахлуват в нашите земи. Независими ексепрти от Агенцията за борба с тромбестите котки припомнят, че дори докосването до този ужасяващ хищник предизвиква остра алергична реакция, гърчове, главоболие и нелечимия субзурлиарен тлъстогит. Ако пък бъдете ухапани от тромбеста котка, необходимо е да знаете, че това води до бавна и ужасна смърт в 100% от регистрираните случаи.

Преминаването на тромбести котки унищожава реколтата с години напред, предизвиква смъртоносна уплаха в добитъка и повишава пържолоактивността на околната среда 4 пъти над нормата.

Експертите от агенцията напомнят, че разполагат с технология за унищожаване на тромбестите котки, но отпуснатите от държавния бюджет количества кюспе и динени кори са крайно недостатъчни.

Призовава се всеки, който милее за живота си, да се включи в акцията за набиране на кюспе и динени кори, която започва веднага.

Можете да носите провизиите на адрес:………………..

Саламчо почеса доволно зурлата си. Оставаше да чака броя на вестника, който щеше да последва днешната паника на площада.

***

Рошавка отвори външната врата и се огледа. Нямаше никой. Какво пък толкова, щеше да се разходи за пет минути по площада, да си отмъкне някоя рибка от магазина, който както винаги щеше да се опразни за секунди, и да се прибере обратно при Саламчо. Котката плахо пристъпи навън и тръгна по улиците.

– Аааааааааааааааааааааааааааааааааа!!!!!!!!!!!
– Оооооооооо, помоооооооооооооооооооооооощ!!!!!!!
– Тромбеста котка, спасявайте сееееееееееееееееее!!!

Ужасени писъци огласиха улиците и площада, настръхнали животни се запрепъваха, захвърляха торби с жълъди, наръчи прясна трева и кошници с горски ягоди и бягаха с всички сили.

След броени секунди площадът беше празен и обсипан със захвърляните покупки. На Рошавка й стана малко тъжно и самотно. Отиде до рибарския магазин да си хареса нещо.

– Аааааааааа, помооооооооооооощ, ужаааааааас, чудовище, умирааааааааам! – продавачът – стария рошав глиган Кебапчо, който от възрастта недочуваше, беше заспал на стола и пропуснал паниката. Сега обаче тромбестата котка беше в неговия магазин! Кебапчо падна от стола и замръзна от страх. Единственият изход – вратата на магазина – беше запушен от котката. Глиганът се заоглежда уплашен и треперещ и с последни сили се затича към фурната, натъпка се вътре и затвори вратата, доколкото можеше.

Рошавка си взе една рибка и излезе. Седна на един камък и тъжно заръфа. Не й беше вкусно. Омръзна й да няма с кого да обели и дума освен със Саламчо. Омръзна й като излезе всички да бягат ужасени сякаш е болна от пържолит. Писна й от ужасените крясъци, когато се появи.

Рошавка захвърли рибата и тихичко заплака.

Глиганът от рибарския магазин малко се беше поуспокоил и наблюдаваше през вратичката на фурната. Рошавка плачеше. Площадът беше пуст. След няколко минути Кебапчо се престраши да излезе от фурната и отиде до вратата да наблюдава по-добре. Котката плачеше. Площадът беше все така пуст. “Странно, дори не се опита да ме ухапе” – помисли си глиганът. Плахо излезе от магазина. Поприближи се към котката, макар че все пак пазеше безопасна дистанция.

– Ей ти… чудовище… защо плачеш? – попита предпазливо Кебапчо.
– Мммм? – Рошавка надигна глава от лапичките си очудена. – Тебе не те ли е страх?
– Аз съм само един стар глиган… от какво имам да се страхувам вече? – промълви глиганът и все пак хвърли един поглед назад да прецени разстоянието до фурната. – Защо плачеш?
– Ами… ами… писна миииииииии! – проплака котката – Писна ми всички да бягат от мене! Аз съм само едно малко безобидно тромбесто коте. Единственото при това… Няма с кого да си играя. Като дойда тук всички животни бягат… А няма и други тромбести котки по света… Цялата тая работа с опасните тромбести котки е една долна измама! – Рошавка пак се разхлипа.

Добро сърце имаше глиганът Кебапчо, разчувства се. А и беше твърде стар да побегне, ако котката го подгонеше. Бавно се приближи и я докосна. Нищо не му стана. Кебапчо помилва котката, поседна до нея и се замисли. Щеше да разкаже на всички.

***

На другия ден Саламчо нетърпеливо взе новия брой на “Колбасарска правда” и запрелиства страниците в търсене на прессъобщението. Вместо това невярващите му очи се спряха на заглавието “Тромбестите котки жертва на глобален заговор?”. В статията се разказваше за глигана Кебапчо, за разговора му с Рошавка, за това, че още е жив и здрав и че Рошавка е единствената тромбеста котка в света и никак не е опасна.

– Ама котееееее! Какво си направила? Една работа се иска от тебе, ти и нея не можеш да свършиш като хората!!! – караше се ядосан Саламчо – Толкова ли не може да си изиграеш ролята за десет минути?

– Ами, ами… не издържах вече – оправдаваше се гузно котката.

– Аз какво ли не измислям да оцелеем в тая криза, а ти всичко разваляш! – продължаваше да се сърди Саламчо.

Добре, че все още тоновете кюспе и динени кори, отуснати от държавния бюджет си бяха добре скрити в мазето. Но той мислеше за бъдещето, а то не изглеждаше никак пачоприятно. Замисли се.

– Добре, че поне аз съм гениален! – отсече Саламчо и седна на пишещата машина.

Тромбестата котка си почеса тромбата озадачено.

***
Следващия брой на “Колбасарска правда” излезе с водеща статия “Да спасим тромбестата котка”:

Изчезнат ли тромбестите котки, изчезваме и ние, алармират експерти
Независими експерти от Фондацията за защита на тромбестите котки призовават за отговорно отношение към този застрашен животински вид. Експертите припомнят, че според изследванията на небезисвестният проф. д-р Прасунщайн, ако тромбестите котки изчезнат, екологичният баланс на планената ще бъде непоправимо нарушен, което ще доведе до изчезването на всички животински видове. Към момента е известен само един брой тромбеста котка, което прави положението наистина критично.

От фондацията заявяват, че са разработили технология за клониране и опазване на тромбестите котки. Необходими са обаче огромни количества кюспе и динени кори (и малко млекце), които засега не се отпускат от държавния бюджет.

Призовава се всеки, който милее за живота си, да се включи в акцията за набиране на кюспе и динени кори, която започва веднага.

Можете да носите провизиите на адрес:………………..

***

Саламчо отиде до вратата и махна висящата на един пирон табела. Беше приготвил нова, чиста и красива:

“Фондация за защита на тромбестите котки”