– Така, такаааа… – мърмореше си Мистер Свинко, докато търсеше подходяща зелевръзка за новата риза от зелеви листа, която Тромбалина му беше подарила.

Ще ми разправят, че съм бил мошеник – продължаваше Свинко. Че съм въртял едни и същи фокуси всеки път. Смешници. Ще видят те, като стартирам новото си шоу!

– Какво си приказваш, Свинко? – попита Тромбалина, която беше вмъкнала любопитната си тромба в кочинката.

– Казвам, че ще им покажем ние какво значи шоу, като включим Роботчо в играта.

– А, да. Впрочем, тъкмо влизах да ти кажа, че той пак е гладен.

– Хм, малко е досаден този робот – Свинко се замисли и почеса пачата си. Добре де, ще му сготвя супа от крушки. Откъсни няколко от дървото в двора, а?

– Отивам! – усмихна се Тромбалина. Готовността й да се катери по дървото за крушки се дължеше на факта, че тя много харесваше Роботчо и възлагаше големи надежди на представянето му на новото шоу с фокуси.

– Шейсет или осемдесет-ватовиии? – провикна се след малко Тромбалина от двора

– Неееее! Не от тези, откъсни от енергоспестяващите! – отговори Мистер Свинко. – Роботчо трябва да влезе във форма за шоуто, затова по-добре да му сготвим диетична супа.

След час Роботчо сърбаше вкусната супа и примляскваше доволно, когато сдъвчеше някоя крушка:

– Вкус-но, вкус-но, о-би-чам круш-ки – говореше металически роботът

Мистер Свинко си помисли, че ще е добре, ако най-после млъкне и отиде да се подготви за шоуто, но запази мислите за себе си. Тромбалина галеше Роботчо по антенките и му се радваше.

Дойде денят на шоуто. Свинко и Тромбалина бяха разлепили плакати:

“Възпявам електрическата зурла!
(невероятно шоу на Мистер Свинко)

Най-изключителните фокуси:
– изчезващи тикви
– котката с гигантската тромба
– как Мистер Свинко изяжда ризата си
– и невижданите чудеса на механичния човек

Със специалното участие на Роботчо”

Доста време Свинко и Тромбалина бяха обикаляли от град на град и от свинеферма на сфинеферма да показват фокусите с изчезваща храна. Понякога жънеха добър успех, понякога не чак толкова. Накрая попаднаха в тази птицеферма, където публиката от трипръсти човки много ги хареса, и решиха да се установят. Доста време ги повтаряха от шоу на шоу, но зрителите не забелязваха.

“Хи-хи, ама че глупави човки”, присмиваше се понякога Свинко, но Тромбалина го срязваше, че трябва да уважават публиката си. “Все пак добре, че и да се разгневят, не са чак толкова страшни” – мислеше си Свинко и четината му настръхваше, като си спомняше как в предното село ги гонеха отегчени от шоуто им глигани.

В един момент обаче медиите започнаха да злословят, че шоуто отдавна се е изчерпало и показва едни и същи фокуси, което пък накара Тромбалина да измисли нещо ново. Така се стигна до идеята за Роботчо и зелевата риза.

Ето че сега беше време и за тях.

– А сегааааа Мистер Свинко ще изяде ризата си!!! – обяви тромбалина и тълпата притихна

– Мммм грух, хруп, хруп, грух… – Започна да примлясква Свинко и хапна ризата си доволен.

– Ама това пак е с изяждане, дайте нещо различно – изкудкудяка жълта човка и се огледа, търсейки одобрението на околните.

– Води робота, нямаме други козове! – прошепна Свинко и след минута Тромбалина въведе Роботчо на сцената. Коремът му беше подут.

– А сегааааааааааа невероятния номер на механичния човеееееееек! – обяви самият Мистер Свинко и посочи робота победоносно.

Роботчо пристъпи напред. Покашля се. Приглади пружинките на главата си.

– Хлъц…. скръц… пльок… май-хап-нах-дост-та-круш-ки – успя да каже и легна на сцената да поспи.

За щастие Свинко и Тромбалина бяха приготвили прасомобила зад сцената и успяха да избегнат повечето гнили домати, които публиката хвърляше по тях.

– Хм-хм, май нещо не ни се получи шоуто – заключи Свинко и почеса зурлата си озадачено, като внимаваше да не вдигне копито от газта.

– Жалко за крушковите дръвчета, толкова ги поливах… – каза Тромбалина загледана назад и почисти гнилия домат, който беше уцелил тромбата й.