Историята започна от там, че се наложи да отида до Своге, за да видя какво успял да направи дърводелеца от моите чертежи за спалнята… и да взема да му платя. Естествено, в единствения дъждовен ден от седмицата, нали трябва да е максимално гадно. Нарамих раницата с (намиг) една тлъста пачка, електронния четец и чадъра и се метнах на автобуса на път за гарата.

Част първа: Четящите са съвсем отделен етнос

Автобусът беше невероятно празен, а аз се опитвах да привърша депресията с “Дверите на скръбния дом” и пътуването в тази му част изобщо не го усетих. Поне до момента, в който не се качиха трима мургави младежи, напомнящи на една определена етническа група и не се вторачиха в ръцете ми. Оппааа. Смъкнах екрана леко надолу, за да се види, че е книга, нищо шарено и ценно и в същия момент единият ме заговори:

– Това да не би да е електронна книга?
– Ахам. Книга е.
– А колко страници събираш на нея? – обръща се към другите двама – Видяхте ли, бе, книга е!
– В  момента имам около 300 книги качени. Доста страници събира.

Младежите ентусиазирано си обсъждат нещо на език, който не разбирам, като сочат към мен и книжката, а аз се оглеждам още по-притеснено в празния автобус.

– А батерията колко време ти изкарва?
– Около месец, зависи колко дълго чета.
– А по една книга на ден ли четеш?
– Май по половин само сварвам… –  ситуацията започва да става леко комична и неволно се усмихвам.
– Благодаря ти! – отсреща лъсват шест реда бели зъби в усмивка и погледите най-сетне се отместват от четеца ми.

Тримата започват да спорят помежду си как не би ми останало време за нищо друго, защото нали, човек трябва да яде и да спи… после спирката ми идва и докато слизам, между ушите ме перва репликата “Абе на ме 2 часа не ми стигат само за банята и клозета, от де време за толкова книги”. Шах.

***

Част втора: Аз, Идиотката

Работата я свърших относително бързо и във влака на връщане не чух нищо по-интересно от звука на джвакащите си маратонки. Обичайно нямам навика да се бутам в тълпата на стълбищата и предпочитам да повървя още малко до съседния подлез на коловоза. Мярнах някаква жена, подпираща се на парапета и за малко да се върна – реших, че по стълбите има вода и се чуди от къде да мине. Обаче жената видимо се свличаше на земята и се затичах към нея:

– Какво ви е, имате ли нужда от помощ? – обикновено препускам през подземията на Централна гара като кон с капаци и обръщам миг внимание само на целите, покрай които профучавам, но тъкмо бях дочела за края на Кучешката верига на Колтейн и преливах от човеколюбие и милосърдие до глупост.

Жената изхленчи, че й е лошо и смотолеви нещо за криза. Помогнах й малко за стълбите и тя се сви на две на мраморната стена до асансьора.

– Да извикам помощ? – изглеждаше прилично облечена, с официална рокля и дамска чантичка, около 60 годишна, доста слаба жена.
– Не, не… само… един… оххх… аулин, ако можете да ми вземете.

Много трудно разбирах какво говори, но аулин-а го разпознах – родителите ми доста употребяваха това болкоуспокояващо след катастрофата. Изобщо не се и замислих, изтичах до аптеката и й купих едно хапче и шише вода. Изпи го и помоли за още едно. Тогава се усъмних – аулина не действа моментално и в никакъв случай не се гълтат по 2 хапчета наведнъж. Казах й го, а тя обясни, че й трябвало едно за по-късно.

– Дайте ми поне 1 лев, аз ще си купя после, за през нощта. Не, не викайте никой.

Дадох й парите, вече почти убедена, че е от онези, просещите гарови мошенници, просто с нова сценка. Докато й обръщах гръб, се чудех дали ще изплюе хапчето в коша за боклук или просто съчетава възможността да измъкне пари с тази да си осигури и лекарствата за деня. Каквато и да беше историята на тази жена, мястото й не беше на гарата (нито да се превива от болка, нито да проси), така че тръгнах да разпитвам за здравна служба и към кого да се обърна в такива случаи. Пратиха ме да търся охраната в чакалнята и след 15 мин обикаляне с мокри крака из района на гарата, най-сетне открих двама униформени здравеняци и ги помолих да погледнат на мястото, на което я оставих… добре ли е жената и има ли нужда от помощ. За подозренията си замълчах, ако им е от контингента, така или иначе ще знаят какво да я правят.

Изобщо не дочакаха да им обясня как изглежда и с какво е облечена, директно тръгнаха да я търсят. Дори не успях да им кажа, че съм й дала някакво лекарство и какво точно.  Честно казано, бях гладна, мокра и безкрайно уморена и реших, че ще се оправят достатъчно добре и без мен и вместо да хукна обратно след тях, се метнах на първия автобус.

А в автобуса, на път за дома, успях да осъзная и каква невероятна идиотка съм – да давам лекарства (които принципно се купуват с рецепта, но явно в гаровата аптека всичко, което не става за друсане, го броят за безопасно) на непозната жена с неизвестна диагноза, която на всичкото отгоре може да не е добре с главата и да не помни още колко души са й купили аулин…

Спрях да се чувствам добра, вече се усещам просто тъпа.

Та ако на някой друг му се случи нещо подобно – не давайте лекарства на хора, които не са в състояние да ви отговорят смислено и логично какво точно им има, просто потърсете компетентните органи (колкото и трудно откриваеми и помръдваеми да са).