Тая сутрин вождът на зурлестите Кални копита се събуди много притеснен. Излезе навън, но лютият студ вледени зурлата му и набързо се прибра при огнището. Протегна копитата си към огъня в опит да ги размрази. Нямаше особен успех.

Но най-лошото все още предстоеше. Старейшините на селото бяха насрочили събрание за след две луни – събрание, на което щеше да се реши съдбата на името му. Кални копита! Толкова горд беше със своето име, а сега някакви спаружени глигани искаха да му го вземат. Ако до след две луни копитата му не се размразят, ще трябва да приеме името Замръзнали копита. Или да сдаде властта. Лошо! Почеса зурлата си, захапа замръзнала динена кора и потъна в нерадостни размисли.

Когато изгря следващата луна, заспа трудно. Вечерта едва беше прокопал пъртина до склада с люспи от домати само за да разбере, че са замръзнали. Наложи се пак да вечеря дехидратирано кюспе, което купи от “супермаркета”, както незурелстите пришълци настояваха да се назовава шатрата им.

Присъни му се нещо и се събуди по-бодър от обичайното. Имаше идея.

“Внимание!” – прозвуча сутринта по пряката радиовръзка от шатрата на вожда Кални копита до всяка кочина в селото и особено до шатрата за консумация на лули и огнена вода. Там се събираха шаманите и незурлестите пришълци.

“Внимание! Братя, а и вие пришълци, слушайте:

Аз, вождът Кални копита, давам половината си динени кори, половината си вигвам, половината си кюспе, и половината си огнена вода на оня, който успее да накара слънцето да изгрее днес, да прогони снега и студа от нашите земи, и да размрази копитата ми!

Казах.”

Радиото изпука и събщението свърши.

Започнаха да идват шамани. Шаманът Калната зурла запали големи огньове и танцува в кръг около вкисната тиква. Шаманът с името Който яде тикви до пръсване нареди тотем от динени кори и прави магически заклинания. Незурлест шарлатанин се опита да излъже вожда с кварцова лампа и беше направен на наденички. Шаманът Зурла като железопътен тунел направи специални отвари с огнена вода и омагьоса себе си, но не и слънцето. Тайнствен незурлест с рошава козина, носещ името Опашка като четка за обувки, донесе някакви железни предмети. Вкара въжетата, които стърчаха от тях, в други предмети, подобни на зурли. За момент започна да топи снега но изведнъж се разхвърчаха искри, единият предмет гръмна и опуши муцуната на незурлестия.

Дори и шаманът Който грухти като хипопотам дойде. Направи огромен тотем от картофи, постави кюспе и няколко бутилки отлежала помия. Танцува, пя, прави заклинания. Нямаше ефект.

Кални копита беше отчаян. Всички шамани се изредиха, допусна участници дори и от незурлестите пришълци, и въпреки това слънцето не се показваше. Легна пред шатрата и започна тъжно да рине снега със зурла. Не му пукаше, че ще замръзне. Какво пък? Най-много да го накарат да се прекръсти на Замръзнала зурла. Все тая. Проклет да е тоя студ и незурлестите пришълци, които го донесоха!

– Вожде!

– Ммммм?!

Кални копита надигна зурлата и си разтърка очи. Пред него стоеше засмяна рошава незурлеста  с червена репичка вместо нос и наполовина пъллна бутилка огнена вода. Коя пък е тая и защо си позволява да прекъсва съня му? Но пък ако не беше тя, можеше да го застигне бялата смърт и да свърши като замразен котлет в “супермаркета” на незурлестите.

– Ти пък коя си?!

– Дошла съм да ти направя банична магия за слънце – каза незурлестата и се засмя предизвикателно.

– Уф, не ме занимавай, цял ден гледам магии и ми писна на зурлата! Особено път вие, незурлестите, за нищо не ставате. Само знаете да се наливате с огнена вода и да носите странни предмети, от които хвърчат искри. Не, благодаря! Казах! – Кални копита се врътна и прибра в шатрата, като опшаката му пружинираше от отегчение.

Входа на шатрата се отвори и незурлестата нахлу вътре. Ама че е нахална!

– Тая няма да стане – каза тя – ти обяви по радиото че състезанието продължава до следващата луна! Лично с бишкотите си го чух! Ти си великия вожд Кални копита и думата ти е закон, нали?

– Хмммм…. грух… ъъъ даааа – замисли се Кални копита и бръкна с копито в зурлата си. Няма как, ще трябва да остави и тази досадница да му покаже магията си.

Незурлестата извади кръгла тава и се захвана да шета около огнището. Кални копита се отегчи и заспа. Сънува топли страни, розови свинички, свят, населяван само от зурлести, динени бостани и планини от кюспе. Събуди се от апетитна миризма на нещо печено.

– Хайде де, яж! – засмя се незурлестата и подаде на вожда кръгла тава с баница, която беше наредена като слънце с лъчи.

– Хъ хъ, и с това мислиш, че ще повикаш слънцето? Ха ха ха, чудни животни сте вие незурлестите. Поне ме развесели! Мисля дори да ти дам име: ще се казваш Репичка вместо нос! А?

– Яж и млъквай – каза весело незурлестата с репичка вместо нос, отпи от огнената вода и захапа от баницата.

Кални копита се зачуди на дързостта й, но реши първо да похапне преди да реши какво да я прави. Започнаха да ядат – на вожда му заплющяха ушите от удоволствие, а репичката на незурлестата стана още по-червена. Като изядоха баницата се тръшнаха до огнището. Кални копита грухтеше доволно, а незурлестата мъркаше и си почесваше репичката. Вкусна топлина се разля по тялото на вожда на зурлестите.

Копитата му се размразиха.