Тръшна вратата и излезе навън. Дишаше тежко. Отправи се към стената, на която зловещо усмихнат висеше Сатърчо.

– Е сега вече ще се колим! – отсече Джумерко и посегна към Сатърчо.

На масата в кухнята една нахапана тиква недоволно почесваше дръжката си и се оглеждаше притеснено. Все още не знаеше какво й мисли Джумерко.

А иначе той беше привидно добродушно животно с розова зурла и рошава четина. Приличаше на прасе.

Но не беше.

***

Няколко дни след заколението и изяждането на злощастната тиква Сатърчо си почиваше на закачалката, а Джумерко беше излязъл в гората да си търси жълъди. Срещу него се зададе животно с жълъд на муцуната, което подскачаше из шумата и търсеше нещо.

– Хммм. Ти пък какво си?! – запита Джумерко не много дружелюбно – и защо имаш жълъд на муцуната?

– Яяяяяяяя!… – зяпна животното – Ти кой си? Аз съм тромбеста котка. И това не е жълъд, а тромба. Ние имаме тромби! Ние сме изчезнал вид, аз май съм последната… Много сме ценни. Чувам, че давали по сто чувала гнили картофи за кожа от тромбеста котка! Представяш ли си? Ето затова изчезваме! Толкова е тъжно! Аз обикалям из шумата да си търся мишки… Ние, тромбестите котки, много обичаме мишки! Обикалям и си ги търся…

Животното продължаваше да говори неспирно, но в съзнанието на Джумерко се въртеше фразата “Много сме ценни”, а очите му бяха станали на чували с вкусни гнили картофи.

– Така си карам аз в гората – продължаваше тромбестата котка – обикалям и си търся мишки. Самотно ми е малко, обаче обичам мишки. Абе, ти не си ли планински гушливец? Виждала съм снимки, много приличаш на такъв! А уж били изчезнали! Чувала съм, че планинските гушливци са много добри животни!

– Ъъъъ, да, дааа, разбира се! Заповядай у нас да пием отвара от жълъди, а? – каза мило Джумерко.

Това, което беше пропуснал да й каже, е че отдавна изчезналият планински гушливец има отровен двойник – домашният лукав прасуняк. Именно такъв прасуняк беше Джумерко.

***

Докато пиеха отвара от жълъди и котката бъбреше непрестанно, прасунякът трескаво обмисляше планове, а Сатърчо зловещо се поклащаше на закачалката.

Тромбестата котка пиеше отвара.

Джумерко стана.

Посегна към Сатърчо.

В главата му се въртяха мисли за хубави, натъпкани до пръскане чували с гнили картофи.

Хвана Сатърчо.

– Може ли още малко отвара от жълъди? – попита тромбестото коте и погледна с големи, жадни очи. – А онова там какво е? Да не е отлежала помия? Много обичам отлежала помия! Знам, че обикновено я харесват прасетата, обаче ето, и ти не си прасе, а планински гушливец, пък обичаш помия…. Може ли една чашка, а?

***

След час Джумерко обядваше вкусна яхния. Сатърчо изморен и потен почиваше на закачалката след дълго разфасоване, изцапан с розова течност. Джумерко въздъхна.

***

– Не биваше да си толкова груб с тиквата! Знам, че тиквите са глупави и все пак са за ядене, но не бива да ги колиш толкова настървено. Ето виж, и Сатърчо е уморен. Следващия път аз ще заколя тиквата. Първо ще й изпея песничка, после ще я изкъпем и приспим, после….

Тромбестата котка продължаваше, а Джумерко се чудеше дали все пак не трябваше да замени една котешка кожа за чували гнили картофи. Може би следващият път…