Будапеща започна зле – гарата беше огромна, а маджарския звучеше като китайски. Нямахме карта, тоест досвидя ни се да дадем 15 лв в Хеликон-а в София и решихме да си купим от Будапеща. Е да, ама не. Никъде на огромната гара Keleti не продаваха карти. Обаче щастливата звезда на унило-неангажиращо-безразличната Кот и този път проработи – открихме информация за туристи, където раздаваха безплатни карти на центъра. Малко преди да се изнижем с една почти неразчитаема разпечатка от гугъл мапс в комбинация с описание за маршрута от съвсем друга гара и да разчитаме на  показанията на компаса… А, да… изпуснахме и гарата, на която трябваше за слезем – Ференцварош. За наш късмет, защото Келети се оказа далеч по-близо до хостела.

На всичкото отгоре пострадахме от заблудата, че щом сме в средата на Европа и в Белград всички са били коректни с нас до миличасти от динара, няма опасност някой да ни излъже с парите в Будапеща. Ахтунг! Винаги носете дребни пари за тоалетна (или разваляйте) и пропускайте онази до линиите на Келети. Долния кенеф е по-чист и връщат точно. 200 форинта е дребна сума, но ми скапа онова първо впечатление и бях кисела чак докато се добрахме до хостела. Куцах по улиците след Прасунсен (от дългото ходене в Белград с гуменки ми беше забрал показалеца на крака и туптеше доста обезпокоително)  и се чудех защо си причинявам всичко това.

Обаче Ginkgo Hostel определено си струваше усилията! Ще драсна по-подробно за него в Живот отвъд Околомръсното, а тук… един поглед на дворчето с фонтан-градина 🙂

Хвърлихме багажа, теглихме си душ, ударих едно бързо лечение на пръстчето (в импровизираната си аптечка имах само Fastum Gel за старите ревматични кокали, но неизвестно защо помогна)  и се изнизахме навън за един вечерен поглед към града.  Обикновено за подобни проблеми ми изписват бирена мая и това естествено беше повод да се размрънкам, че искам бира. Така де… къде ще търсим аптека посред нощите и как всъщност се превежда “бирена мая” на унгарски?! 😉 Прасун естествено беше примрял от глад и единодушието беше пълно – търсим място, където да хапнем и пийнем бюджетно. В 10 вечерта и на единствената улица, която познавахме за момента – Rakoczi.

Всъщност не липсваше улична храна дори и късно вечерта. Прасун си взе ориз от един китайски и се навряхме да пием в някакво странно магазинче за хляб, вино и бира :), в което имаше и страхотни хрупкави кифлички с някакъв интересен черен пълнеж. А Dreher е приятна бира, особено наливната. Взехме си и за хостела и седнахме на бира и китайско във фоайето, след което заспахме като къпани.

Сутринта пихме един бърз чай и се измъкнахме на разходка. Няма начин да разгледаш Будапеща за един ден, особено пешеходно. Както и в Белград, потърсихме велосипеди под наем с идеята да разгледаме колкото се може повече интересни места в града и този път имахме по-голям късмет. От хостела наехме две стари колелета за целия ден и се метнахме в приключението.

Будапещенските вело алеи

са направо мечта 🙂 Освен покрай реката, обикалят и из центъра, минават покрай всички интересни места, които би искал да види един турист, имат си собствени светофари, указателни табели на колко километра е едикоя си забележителност… дори пешеходни пътеки. За хората, на които от време на време им се налага да пресекат пътя на велосипедистите. Велоалеята имаше дори тунелче.

Трудно ни беше да свикнем и с културата на унгарските шофьори, но още по-трудно ни беше после да отвикнем. Куриозен случай – спрели сме на тротоара пред една пешеходна пътека без светофар и обмисляме по-нататъшния си маршрут. По едно време Прасунсен забеляза, че всички коли са спрели пред пътеката и чакат търпеливо нещо си. Оказа се, че чакат нас, при това 7-8 минути! Никой не наду клаксона и никой не се развика… за това пък ние се почувствахме като аборигени 🙂

Колелета могат да се наемат на много места в центъра, има достатъчно стоянки за велосипеди,  както и вело-рикши, с които да ви повозят, ако ви мързи да въртите сами педалите.

Мостовете през Дунав

Стават за колелета, както и за пешеходни разходки, въпреки големия автомобилен трафик. Красиво е, особено гледката на Парламента от другата страна на реката. Ние се ориентирахме по цветовете на 3-те по-впечатляващи, защото наименованията в картата са трудно произносими 🙂  Благодарности на CitySpy… сетили са се какъв проблем може да има човек, ако не успее да върже езика си на фльонга 🙂 Безплатни хартиени версии на техните карти имаше в хостела.

Старите сгради в центъра

Очарователни и страхотно добре поддържани. Е… имаше и една като от филм на ужасите (тоест напомняше на софийските), но се оказа за продажба. Снимах първите 2-3 часа и накрая се отказах – нямаше критерий, по който да правя подбор, а задръстих картата на фотоапарата с архитектура 🙂

Зъбчатата железница

само я погледахме… решихме да не се возим. Нямаше голям смисъл да се чудим къде да заключим безопасно колелетата и да изръсим една камара пари заради съмнителното удоволствие да лазим с влакчето нагоре по баира. Обаче съжалявам за всичко онези крепости, дворци и паркови алеи наоколо, които пропуснахме и само погледнахме отдалеч. Нямаше време, нямахме и сили май вече 🙂

Водата

В Будапеща водата от водопровода се пие и е много вкусна. Няма нужда да купувате минерална вода, работещи улични чешмички има из целия център.

Храната

е много важна част от нашите пътешествия. Когато оставиш Прасунсен дълго време без храна, той става нервен и раздразнителен. Време беше отново да похапнем, преди да е набелязал най-близкото блюдо до себе си, тоест мен. Обаче да намериш в центъра на Будапеща евтино ресторантче с типично унгарска и в същото време вегетарианска кухня е почти невъзможна задача и отново опряхме до уличната храна.  В Будапеща са на почит арабската, азиатската и турската кухня или поне с такова впечатление останахме. Хапнахме много добри фалафели, набелязахме си едни много вкусно миришещи зеленчукови манджички за по-късно и се запътихме да оставим колелетата в хостела. След повече от 6 часа на седалките вече ни боляха дупетата, а и на мен отново ми беше време за бирената терапия 🙂

В арабските и турските ресторантчета в Будапеща не сервират бира, а не ни се сядаше отново в симпатичната  денонощна закусвалня. По-забавно е да пробваш повече места. Тръгнахме да си търсим бирарийка и попаднахме на забавно изглеждащ пъб, от където можеш да се вмъкнеш в едно подземие, за да слушаш и жива музика. Е… ние само седнахме на по една Soproni, порадвахме се нощна Будапеща и станахме тъкмо навреме, за да освободим масата на една огромна тайфа туристи. Явно заетата маса до прозореца привлича клиенти.

Първата сутрин в хостела пропуснахме закуската, оказа се, че сме сгрешили. Страхотен домашен хляб с хубава препечена коричка и сладко по избор е съвсем стандартна, но вкусна закуска 🙂 Не ни се тръгваше изобщо, обаче… влакът за Белград беше по обяд, а между него и този за София имаше само час и половина.

Обядвахме в много чист и приятен египетски ресторант до гарата с прекалено българско меню – имаше нещо, което приличаше на кебапчета със салата от домати и краставици, нещо, което приличаше на мешана скара и нещо, което приличаше на овчарска салата 🙂

Пътуването обратно

също започна куцо. Влакът тръгна с 50 минути закъснение и до Белград вече беше натрупал повече от 2 часа. Изпуснахме връзката Белград – София и се наложи да търсим късно вечерта къде да преспим. Е… пари ни бяха останали достатъчно, така че предложението ми за пейка в парка Калемегдан се отхвърли с мнозинство от 1 лапа и 2 копитца, така че си намерихме 2 свободни легла в обща стая в хостела точно срещу белградската гара.

Компанията изглеждаше доста интригуваща: дългокос брадясал немец, който се прибираше от Пакистан или поне нещо в тази посока (съдейки по 3-те чифта остатъци от чорапи, които беше проснал да съхне на леглото и прокъсаните туристически обувки, вероятно е провървял голяма част от пътя пеша), една девойка, която слушаше разказа му с възторг и още една, на която също като нас немския не й е силната страна, но за това пък имаше хубави крака и къса нощничка.  Отстъпих на Прасунсен долното легло с мотива, че ще има страхотна гледка към момичетата, но всъщност пъкления ми план беше да се отдалеча максимално от обувките на немеца. Смърдяха ужасно 🙂

Бяхме прекалено уморени, за да се пробваме да контактуваме със съквартирантите си по стая, а и щяхме да потегляме рано сутринта. За това пък във влака за София се оказахме в едно купе с още по-интересна пътешественичка – сингапурката Джоан, която е тръгнала през Китай, Монголия и Русия с влак и от 7 месеца обикаля Европа. Седемте часа минаха приятно, а Джоан се оказа страхотен събеседник, от който можеш да научиш страшно много интересни неща.

Чувствахме се страхотно в кампанията й, докато не наближихме София. Идея си нямах какво е да наблюдаваш лицето на чужденец, докато се опитва да прикрие потреса си от гетата и сметищата покрай линиите и мръсната ни, изтрамбушена гара. Не знам дали успяхме да компенсираме скапаното първо впечатление с нещо… дано сме успели. Но този път не се зарадвах, че сме се прибрали в къщи, някак си не успях.

Какво пропуснахме

Много. За чисто един ден обикаляне пеша и с велосипеди (пристигнахме вечерта на 1-ви и си тръгнахме на обяд на 3-ти) успяхме да се разходим само по крайречната част на Буда и на Пеща, малките улички по пътя от гарата до хостела ни и по велоалеите из центъра (периметъра между парламента, операта и музея не е никак малък). Съжалявах много за двата доста интересно звучащи (поне на картата) парка – островния Margit sziget и градския парк с музеи, зоологическа градина и замъци, но бяха по-далеч, а ние се поизморихме доста. Обаче за нас е по-важно да усетим града, хората… май и този път се получи.

Будапеща ще ми липсва… толкова неща не успяхме да видим там, толкова неща ни харесаха, а не можахме да повторим. Не знам кога ще успеем отново да отидем там, но се влюбих в този град, честно.