– Ходиш пеша? Хахаха, да бе!!! – смигва ми съзаклятнически Рамадас, 60-тина годишен служител с неясни задължения в софтуерна компания. Не вярва.

Дали са точно сто? Пропуснах да ги измеря, но за две седмици със сигурност навъртях поне толкова по улиците на Хайдерабад.

Индийците не си падат по ходенето, а и улиците им не са направени за пешеходци. Ходят тези, които не могат да си купят мотор, а те само в Хайдерабад са колкото половината население на България. За да измине 200 метра, средният индиец пали мотора, сяда на мократа от поредния дъжд седалка и се провира между коли, рикши и пешеходци.

– Автомобил, сър? – рошавата глава на шофьора се подава от “автомобила” (жълта триколка, на която за по-атрактивно казват рикша) и ме оглежда изпитателно.

– Не, не, благодаря.

– Няма проблеми, качвайте се

– Не, не, благодаря, искам да се поразходя

– Ооо, добре, добре… Ще включа апарата! Докъде да ви закарам?

Подобни разговори се повтарят на всеки 3-4 минути. Сега разбирам защо на индийците им се вижда толкова изтощително да ходиш пеша. Хванах му цаката и на това. Вървя срещу движението! Освен че спасява от рикшите, е и по-безопасно.

Освен хубавите неща, английските колонизатори са оставили на Индия и едно от най-големите си недоразумения – лявото улично движение. Петнайсети ден не мога да разбера откъде и по кое време да очаквам дву, три и четириколесни МПС-та. Объркването става още по-голямо, когато мотори се движат срещу движението в най-бавната лента (тук играе ролята на тротоар) с идеята да издебнат спад в трафика и да преминат във вярното платно.

Под лекия обеден дъждец, почти ежедневие за септември, черни ученици в бели ризки и бели къси гащи ритат топка върху оранжева сгур. Футбол? Няма начин! Старателно заобикалят вратите и избягват всякакви логически постройки. Целта на мероприятието изглежда е да оцветят ризките в по-традиционни багри.

Колко индийци са необходими, за да се завие електрическа крушка? Като се изключи, че видях двама да се занимават с дейността, когато пристигах в хотела, не мога да дам точен отговор. Но пък мога да предположа на база на строителството:
По основите на един индийски строеж работят седем жени и един мъж. Една носи кофа с камъни на главата си, други две я придружават в 5 метровия й преход и й говорят. Две жени стоят настрани и не правят нищо. Две жени гледат мъжа, който чака жената с кофата да се върне. Когато тя се върне с празна кофа, той я пълни с камъни.

Високотехнологични сандвичи в Киберабад

Индийците наричат Киберабад (Cyberabad) новопостроената част от Хайдерабад, която включва и Високотехнологичния град (нещо като нашите бизнес паркове, но само за ИТ фирми). “Смехоумката” (идва от смях и ум, както беше обяснено в една книжка от вече далечните 80 години на 20 век) е по-сполучлива, ако се прочете на английски, при което двете наименования звучат почти еднакво. Индийците обичат смехоумки.

Вероятно им изглежда доволно смешно, умно или дори логично всичко в Киберабад да бъде високотехнологично (Hi-Tech). Hi-Tech сандвичите не посмях да ги опитам – имаха вид на твърде технологично (и най-вече микробиологично) развити. Но виж, един Hi-Tech дюшек не бих отказал, освен ако не си изхарча парите за Hi-Tech биряни (манджа с ориз) с високотехнологичен лук. Някои от индийците пък харчат и последната си рупия в някой “високотехнологичен винен магазин”. (Само там се продава алкохол)

Фестивала на Ганеш

Тумба-лумба, тумба-лумба, айде стига вече! Кокошките спряха да снасят. (Виж “Оркестър без име”). Почва се от 9 сутринта, продължава до 2-3 през нощта и така 11 дни (Или бяха 9? Тук нищо не е точно, ако съм сбъркал с 2 дни, значи абсорбирам добре местната култура). А какво именно се случва?

Музикални състави, състоящи се предимно от младежи и деца с ужасно силни тъпани, тави, тенджери и дървени лъжици се “нареждат” в кръг (точност и ред са разтегливи понятия, както вече уточних) и вдигат врява по улиците. А между тях изпаднал в транс танцьор показва нагледно борбата на духовете в тялото си.

Зад тях разбира се, идва Ганеш. Какво ли не е направила модернизацията – вместо слонът (макар и порцеланов) да вози хората, както се полага в Индия – хората возят слона. Но това все пак е Киберабад и всичко е механизирано. Трактор! Не знам дали се използват в земеделието, но за теглене на слонове тракторите изглежда вършат чудесна работа.

Индийските Златица и Пирдоп

Хайдерабад и Секюндерабад на теория са два съседни града. На практика така са се разрастнали, че досущ като българските Златица и Пирдоп (и дори доста по-добре от тях) отдавна са се сляли в едно. Отделна администрация и градска управа имат, но жителите на “граничната област” не знаят в кой град всъщност живеят. Това разбира се не представлява проблем за един индиец, който се интересува повече от вътрешния си свят, отколкото от досадни географско-административни подробности.

Забавни географски неща обаче могат и да ги заинтересуват. Например въпросът ще закове ли Бомбай третото място по брой население в света (След Токио и Мексико сити) или ще позволи на Сеул, Ню Йорк или Шанхай да го задминат. Не знам доколко другите градове работят по въпроса, но индийците работят – плодят се усилено и се заселват в Бомбай с надежда за по-добър живот. Надеждата на преселниците най-често умира последна в мизерните колиби на Дхарави, най-голямото гето в света – в Бомбай, разбира се. Но да се връщаме в Секюндерабад.

Всъщност аз там бях ли, не бях ли? Предвид че границата между двата града е “някъде около езерото, но не знам къде точно сър, пък и да знам, не мога да ви обясня, мнооооого съжалявам”, реших да приема, че вече съм бил.

Вашето добро име, сър?

Индийците, сър, много обичат да питат. Особено когато си видимо другоземец. Особено, когато си почти единствения, който ходи по улиците с по-бедните от тях и купува от редовите им магазини. Всъщност видях още един бял за първите 15 дни в Хайдерабад (изключвам разходките по музеи и храмове последния уикенд, тогава имаше нашествие от десетина западняци с фотоапарати), но той предвидливо беше впил поглед в земята, за да избягва любопитни очи и въпроси.

“Какво е вашето добро име, сър?” е първата питанка, която ме мъчеше до вчера. Питат в заведенията, по улиците, в магазините. Каквото и да отговоря, изглеждаше, че ги устройва. А то било просто учтив начин да попиташ за името. Нямат по едно добро и едно лошо име, както логично си помислих.

“А името на вашата държава?”. Алекова ситуация (”О, да, Турция” – вж. “До Чикаго и назад”) не се получи. Индийците обикновено се усмихват, сякаш знаят къде е България (много са убедителни!), а малкото, които си признават, че не знаят, нямат идея и къде е Турция. За повечето от тях Западът, това е САЩ, а Европа е малка държава някъде след Пакистан, с размерите на квартал в Ню Делхи.

На гарата във Високотехнологичния град (локална гара, която свързва Киберабад с Хайдерабад и Секюндерабад, индийски заместител на метро) група изтупани младежи ме поздравява и разпитва същите въпроси.

– А какъв език се говори в България?

– Български

– ?!?

– Български, имаме си свой език!

– Е как така? И как звучи тоя български, сър?

– Амиии, прилича малко на руски, чували ли сте руска реч?

– Руски, руски, оооо, чудесно, говорите на руски значи? Чудесно, сър!

Силиконови мечти

Средният европеец (и най-вече европейка) използва силикона предимно за уголемяване на недоразвити природни дадености. Средният индиец, индийка и невръстно индийче имат съвсем различна силиконова визия за живота си. Бангалор! Силиконовата долина на Индия.

Системният администратор Югандар е един от многото синове на средни земевладелци от Ченай, Патна и Раджастан, които не искат да се занимават със семейния фермерски бизнес. Тегли ги към добре платените професии в ИТ сферата. Първата стъпка, след задължителното получаване на бакалавърска степен по компютърни науки, често е Киберабад – пълен с клонове на големи международни и доста успешни местни софтуерни компании. Истинската цел обаче си остава Бангалор, където Гугъл, Яху и Майкрософт плащат нечовешки заплати и осигуряват лични автомобили, храна и подслон на служителите си.

Време е да заколя ананаса и да обмисля следващата цел. А тя най-вероятно ще е селска Индия, където индийците били още по-истински. Доброто си име вече го знам, така че големи проблеми не се очакват.