А казват, че социализмът си бил отишъл. Жив е той, жив е – там в ТУ 154 на Аерофлот. С братски “добрий день” закръглена тетка на 45+ ме настанява на мястото ми в овехтелия на вид самолет. Полетът до Москва/Шереметево е около три часа, а “забавна програма” няма, защото в Ту няма екрани. Но нищо, ще подремна, ще донесат обяда, ще похапна и времето ще мине. Аеропланът е напечен от слънцето, но не пускат климатика и ще се сварим. “Одноклетъчные” правилно заключи възмутена червендалеста колхозничка от съседния ред.

Като видях обяда, разбрах как Аерофлот компенсират нарастващите цени на горивата, без да увеличават билетите. “Ще си доям в Шереметево” – помислих си си, без да подозирам колко греша. Но да похапнем – има някакъв колбас, мини хлебче, салатка, топено сирене и една голяма череша. Не ми стана ясно откъде им е хрумнало да сложат черашата при сиренето и колбаса! Няма да я ям – помислих първо, но накрая черешата остана една такава самотна и сочна, че реших да я захапя:

Хм, странно, няма костилка… има странна консистенция… странен, по-скоро неприятен и познат вкус… домат! Гаден противен малък чери домат! Който познава любовта ми към доматите, вече може да си представи полусдъвканата субстанция която върнах в кутийката и киселата ми физиономия. Оставих се да ме прекарат с гаден чери домат! Кой сега е “одноклетъчное”? Добре, че имаше десертче да си оправя вкуса.

А дояждането в Шереметево отпадна, защото рубли не носих. Чейндж? Няма проблеми, сложете парите в оня автомат и действайте. Ама не става. Пет пъти слагах 20 доларова банкнота с надеждата да получа скъпоценни рубли, но машината ми връщаше парите. Някои от барчетата приемаха кредитни карти, но след като стоях десет минути пред едното и колхозничка номер 2 не ми обърна внимание, се отказах. Поне успях да купя минерална вода с кредитната карта от една будка за вестници. Не ходи на летище Шереметево без рубли!

Какво има между Москва и Бомбай (Мумбай)?

Седем часов полет с Аерофлот, но този път Боинг с екрани и забавна програма. А на екрана – продукция на Мосфилм, разкриващи бита и душевността на начинаеща циркова артистка. Година на продукцията – вероятно към 1980. Затова пък между мосфилм-а и другите досадни продукции въртяха епизоди на култовата анимация Чебурашка.

А Мумбай както винаги ме посреща с 30 градуса, дъжд и характерната миризма на гарам масала, по която може да познаеш, че си в Индия. Безкрайният път до ръкавите за получаване на багажа ми е познат от предния път, но не бях подготвен за финта, който от мумбайското летище решиха да приложат. На ръкава, отреден за нашия полет, не се случва нищо, а малко по нататък един се върти, багажите се возят, а хора няма. Добре, че спътникът ми от полета – канадецът Джеймс, с който предстоеше да се срещна и на връщане към Москва – забеляза чантата си там. Моята раница също беше стоварена до ръкава, но информационните табла така и не се смениха.

Какво ново в Хайдерабад

Дъждовен сезон, но дъжд няма – а това означава два часа без ток на ден. Въпреки бума на софтуера и бързото индустриално развитие, все още огромна част от икономиката на Индия зависи от селското стопанство. И когато няма дъжд, фермерите трябва да източват вода по други начини – обикновено с помпи. Цялата необходима енергия отива при тях, а офисите ще почакат.

Иначе повечето неща, които заварих, вече ми бяха познати – рикшите и моторите, хората, спящи по земята, любопитните погледи, сър, разтегливото понятие за време и странните кранове, брави и контакти (чети повече тук и тук).

А яде ли ориз?

Разговор по ICQ в неделя сутринта, започнат от системния администратор:
– Здрасти, как си, яде ли ориз?
– Здрасти. От кой ориз?!
– Ами ориз… яде ли вече?
– Не не съм ял ориз
– Ооо, значи си гладен. Рамеш (“офисното момче”) е тук, ще ни донесе ориз.
– Ами не, всъщност ядох чаат (Евтина и много вкусна следобедна закуска, която аз хапвах и сутрин)
– Ахаа, значи си ял ориз!
– Не съм бе човек, ядох рагда пав (хляб и манджичка с грах, лук, нахут и кой знае какво още)
– Ок, ок, ял си ориз значи.

След като подобен разговори ми се случи за втори път, разбрах че “яде ли ориз” е еквивалент на познатото у нас “ям ляп” – тоест замества въпроса дали си ял изобщо. Местните ядат ориз поне по веднъж на ден. Традиционното ядене, сервирано по местните “даби”, представлява купчинка ориз, в която индийците смесват сосове, кърита и леща. В дабите обикновено цената е обявена на дъска, на която пише “Ядене – 35 рупии” (левче). Това е най-масовото и повечето хора дори не гледат менюто. Затова и постоянно обикаля човек с голяма тенджера ориз и почти толкова голяма лъжица и досипва на поръчилите “ядене” – кой колкото му душа иска.

Ориз може да се купи и на улицата – продава се в обикновени малки торбички, може да е обикновен, с къри, със зеленчуи, пържен, с пиле, с панир… Ориз, разбира се, има и в магазините – чували по 20 килограма на цена 17-18 долара. Ориз е основната съставка и в прословутото местно биряни, както и в супите, които се варят с оризова вода.

Ориз ще ям и на връщане по пътя към Москва, но за това ще пиша друг път. А ти яде ли ориз?