Влакът
Е… не беше точно Ориент експрес, но пътуването с влак до Истанбул и назад беше сравнително приятно. Имам синини от непрекъснатото качване и слизане от третото най-високо легло, тормозих Lbook-а с “Раят” и “Чистилището” на Майк Резник, а Прасунсен почти не можа да мигне от светнатата ми лампа и непрекъснатото ми въртене в опитите да си осигуря екстра порция светлина.
Гарата беше доста старичка- само 1 коловоз и никакви информационни табла. Но за това пък с действащ ресторант – “Ориент експрес”, както можете да се досетите.

Хостелчето…
се оказа чудесно попадение. Много чистичко, приятно изглеждащо, баня към стаята с винаги течаща топла вода и сешоар, телевизор, климатик и закуска, която пропуснахме, но не съжаляваме . Ако си търсите къде да отседнете по-евтино в Истанбул, хотел Сур е добър избор.

Архитектурата
на града е омагьосваща. Влюбих се не в кълбообразните кубета на историческите забележителности, а в традиционните дървени къщички в тесните улици около тях. Някои от къщите със сигурност бяха над 100 годишни и пред разпад, други нови или поне добре поддържани.

Видях и една от шперплат – без майтап, двуетажна беше. И продължавам да се бия по кратуната, че не взех резервните батерии с мен. Честно казано не схващам логиката да живееш в центъра на Истанбул (където сигурно парцелите са на звездни цени) в къща, скована от летвички за щайги и онова, което го слагат на гърбовете на гардеробите, ама нейсе… явно не съм романтичка.

Контрастите
понякога ми идваха в повече. Като това “интернет кафе” впрочем…

Иначе не беше съвсем необичайна гледка млада жена с лаптоп / книга и сутрешното си кафе в някой ”Симид сарай” или поне аз съм нацелила единствените няколко в целия град, докато Прасунсен слюнкоотделяше пред витрините с лакомства. И тях не снимах, но по други съображения. Стори ми се кощунство да нарушавам уединението точно на незабрадените жени в града.

А иначе забрадките…
си бяха направо достойни за дебел социологически труд. Успях да класифицирам няколко различни типажи според начина, по който се забраждат и покриват:

1. Модерно младо момиче: кокетно каскетче, вместо забрадка (косата цялата прибрана до последното косъмче в него и това е единия признак, по който можеш да го различиш от момичето, което просто си носи каскетче); полупрозрачна ризка с дълъг ръкав върху тениската или ризка с къс върху тениската с дълъг ръкав; дълги панталони / пола / къса пола задължително с клинче отдолу. Изобретателни са, признавам им го, случваше се да подхлъцвам от възхищение заради начина, по който успяват да се вместят в канона… метълка-мусюлманка ако си срещал, ще ме разбереш, а аз дълго гледах след една…
2. Елегантна млада жена: втален костюм с дълъг ръкав на сакото и копринена кърпа с абстрактни мотиви за главата; семпли бижута и очевадно скъпи чанта и обувки.
3. Гражданка-традиционалистка: Връхни дрехи с дълъг ръкав тип “шлифер”, с дължини от под задника до под глезените, понякога изглеждащи доста приятно и ушити с вкус; забрадки вързани традиционно, но по-семпли или подбрани подбрани така, че да се съчетават къде успешно, къде не с останалите дрехи.
4. Селянка-традиционалистка: Размъкнати и безформени дрехи, върху които задължително нахлузена някаква връхна дреха, напомняща робата на чистачката в училище от детските ти години. Крещяща евтина забрадка, вързана точно по правилата, без никакъв намек за фриволност. Не знам дали носенето на сутиен е забранено в Корана, но да криеш косата си, а в същото време огромните ти, стигащи до кръста гърди да се люшкат като шамандура на 5 бала вълнение, помитайки минувачите… е странно ми беше, признавам. Разни народи, разни обичаи
5. “Муджахидинки”: облечени в черно от главата до петите в широки, дълги до земята връхни дрехи, дълги покривала за главите (не знам как се нарича това нещо) с цепка само за очите, плътно затворени обувки и черни ръкавици на ръцете. Не съм наясно как се оцелява дори и в 30 градусова жега с тези дрехи, но разбрах как можеш да си бръкнеш в ухото през покривалото. И как се пие вода без да го свалиш… и само толкова. Стори ми се неблагоразумно да ги заглеждам и снимам.

До Капалъ чарши
имаше цяла улица, където продаваха такива женски атрибути – забрадки, робите с дълъг ръкав и по-сериозните покривала. Тази улица си беше цяло изпитание – тясна и клаустрофобична. Едва излезли от улицата на религиозните униформи, попаднахме на тази на… ученическите :). Явно началото на учебната година вълнува и съседите ни.

Не разбирам удоволствието от шопинга на този пазар, честно! Ние с Прасунсен издържахме точно 15 минути, преди да си плюем на петите. От Истанбул не си купихме нищо, освен батерии за фотоапарата и с това толкова шокирах нашите митничари, че ми прегледаха основно багажа на връщане. Беше ми забавно да наблюдавам как ровят из мръсните ми дрехи, за да търсят злато и “нещо друго недекларирано” 🙂

За това пък хапване
си купувахме буквално на всеки ъгъл. Мерак да опиташ всичко, хех . Два дена са прекалено кратък срок за задълбочени наблюдения, но ми се струва, че храната в азиатската част на града е по-евтина. Или поне храната в уличните заведения около кея. Естествено имаше и дребни тарикатлъци, които леко разваляха иначе доброто впечатление: поръчваш си дюнер от точно определен вид на цена 2.50 лири и ти носят чиния с хлебче и втора чиния с пълнеж за поне 3 дюнера. Естествено това се оказва най-скъпото ястие на капанчето – “дюнер порция” за 6 лири. Не, че са много пари и не, че количеството не е внушително, ама… умножи го по 2 и прибави и без това претъпканите ни стомаси, които просто искат да пробват от всичко по малко и след третия такъв случай няма начин да не се изнервиш. “Комшу, комшу”, ама… селски тарикатлъци.

За балъци ли ни взимат тия?

Балък
всъщност е риба на турски. А риба в Истанбул колкото щеш. Ловят я край брега, на кея и по мостовете. Ресторантчетата край морето предлагат съблазнителни морски ястия, а прясна и все още мърдаща риба може да си купиш от рибния пазар в азиатската част.

(а портретът на стената, дето ни следи, не е ли всъщност на Ататюрк?)

Фериботът
е най-бързата, естествена и евтина връзка между европейската и азиатската част на града. На цената на градски транспорт (жетон за 1.30 лири), с честотата на градски транспорт (има фериботи на всеки 10 минути и в двете посоки) и… спретнат като градски транспорт. Тоест корабчетата са стари, поддържани, но все пак трамваите им изглеждат далеч по-добре.

Всички се трупат на палубите и обикновено там не можеш да си намериш място за сядане. А ти трябва, защото да пиеш чай (минават сервитьори и раздават на желаещите) прав, дори и при малко вълнение, не е много добра идея.

Изобщо градския транспорт в Истанбул е впечатляващо добре организиран. Използват се не билети, а жетони за многократна употреба, вместо контрольори спирките са оградени и за да можеш да се качиш на автобуса, трамвая, ферибота или градски влак, минаваш през турникет, където пускаш жетона си (или се чекираш с карта). В центъра тези съоръжения бяха направени доста привлекателно – парапети от стъкло и метал с височина до кръста. В по-крайните квартали и на гарата си бяха мрежи над 2 метра и изглеждаше леко депресивно, но явно гратисчии има навсякъде. Не знам кога и у нас ще направят нещо подобно, но определено ми хареса идеята.