Когато заявихме на близки и приятели, че тази година искаме да отидем до Грузия, заваляха реплики от сорта на… “че там нямаше ли война?”; “не е ли доста опасно?”; “какво ще правите там, има ли какво да се види, че и само за 5 дена с пътя?”…

Е, от личен опит вече можем да уверим всички, че в Грузия е спокойно и сигурно, а за краткото време там сме натрупали достатъчно впечатления и спомени 🙂

Подготовката

Евтини полети имаше само от Истанбул до Батуми, за това решихме да хванем нощния влак до Истанбул, да прекараме 1 ден там, да преспим в хостел и рано на следващата сутрин да тръгнем за летището. Предварително си бяхме взели само билети отиване и връщане за влака до Истанбул и за самолета. За съжаление онлайн продажба на билети за влак по вътрешните грузински линии нямаше.

Цялото пътешествие трябваше да трае 5 дена, с прибиране на шестия по обяд. Повече подробности от Прасунсен, моята роля беше само да се съгласявам с някой от предложените варианти и да мъдря как да редуцирам багажа си до малка лека раница и обемна дамска чанта.

Родната железница

Идеята да си платиш за самостоятелно спално купе е да можеш да поспиш поне 6 от тези 14 часа път. Традиционно и този път не ни се получи – сравнително гладкото возене в българската част от линията беше прецакано от шумна кака от ромски произход с 2-3 чаавета в ръце, която се беше намъкнала в спалния вагон и настойчиво се опитваше да си намери място в някое купе. Това, че шафнера експедитивно и категорично я разкара не ни помогна изобщо – почти всички чужденци от вагона наизлязоха да гледат сеир и успяха да ни доразсънят с тряскане на врати и коментари. Тъкмо успяхме да позадремем отново и дойде ред на паспортния контрол, а после турската част от маршрута с толкова силно кандилкане, че за малко да ми изпаднат пломбите от устата.

Впрочем в Грузия щяхме да си мечтаем за толкова спокойно пътуване с влак, ама… за това после 🙂

Истанбул

ни посрещна с дъжд. Нямало нищо по-хубаво от лошото време… но не и когато си недоспал, в хостела ти не са и чували за резервацията ти през HostelWorld.com и те пращат да се разходиш още час и половина, докато подготвят стаята ти.

Принципно бяхме гледали прогнозата за времето и си носехме чадър – един, за да не тежи багажа и чадър… защото смятахме, че леките ни ярки найлонови дъждобрани ще са непрактични за Истанбул и ги зарязахме в къщи. Груба грешка, която осъзнахме след като установихме, че китайските найлонови прозрачни чадъри там вървят по 10 лири без пазарлък, когато вали… и когато забелязахме, че всички групи японски туристи се мандахерцат с дъждобрани като нашите и всъщност се чувстват много удобно в тях.

Завряхме се в някакво кафе на уличката с най-много хостели на квадратен метър в Sultanahmet и установихме, че комшиите ни също ги е ударила кризата – цените бяха осезаемо по-високи от преди 3 години, турското кафе беше заменено с някаква лаваца от машина и нес, а чаят (за който си спомняхме с умиление от предишното пребиваване тук) се оказа гранулиран, за това пък беше цели 3 лири.

Според резервацията ни, трябваше да имаме самостоятелна стая със собствена баня, free Wi-Fi в стаята и лобито и прочие екстри. Е, оказа се, че интернет има на 50 метра в съседното кафе, ама се плаща, каналът на душ кабината е запушен и къпането е тегаво приключение, а от персонала в хостела само един пич нямаше вид на перманентно напушен. На всичкото отгоре беше фраш със скучаещи френскоговорящи човки, които не спряха да трополят с токчетата си по дървените стълбища и да тряскат врати. Дремнахме колкото можахме и се измъкнахме да хапнем и да се поразходим из града.

Имахме само няколко часа на разположение, а и сме били и друг път в Истанбул, за това директно се отдадохме на любимото си развлечение – разходка из Босфора с морски градски транспорт. Корабчетата са широки и удобни, обикновено са на 2 или 3 етажа и имат открити палуби, барче и тоалетна на борда. Возенето е само 1.50 лири и определено си струва парите – не само като средство за предвижване до азиатската част, но и за разходка по вода.

Слязохме на Haydarpasa, където има и голяма жп гара – за наша приятна изненада там имаше и съвсем свободно wi-fi и успяхме да поговорим малко с близките си, както и да проверим някои подробности по следващия етап от пътуването – като например да намерим и запазим локално карта на метрото в Тбилиси.

В азиатската част на Истанбул храната е почти 2 пъти по-евтина и предпочетохме да седнем на чай и сладкиши там. Чаят този път беше малко по-истински, в типичните стъклени чашки. Прибрахме се отново по море до европейската част, доволни и прилично уморени в хостела, та дори и тропането и викането до ранни зори (това е така нареченият fun, за който този хостел имаше висок рейтинг) не ни попречиха да си отспим.

На другата сутрин се запътихме към летището – с трамвай до Aksaray и от там с метро до самото летище. Много подробно описание за маршрута и как се ползва градския транспорт в Истанбул има във www.turkeytravelplanner.com. Далеч по-чист, удобен и добре организиран от софийския е, жетонът е малко по-скъп от нашите билети и с трамвая и афиф метрото (открито метро) човек може да поразгледа и онези части на града, до които едва ли ще припари, но… навалицата е сериозна и ако не си на първа спирка почти нямаш шанс да седнеш, поне в трамвая.

На летище Ататюрк всичко мина без проблеми, а полетът с турските авиолинии до Батуми беше приятен и спокоен.

(повече снимки от престоя ни в Истанбул има тук, а останалата част от приключенията на Прасунидзе и Котешвили в Батуми и Тбилиси – тук.)