(продължение на непалското пътешествие: след Бактапур и Катманду)

– Какво толкова, няма и 20 км. За 15-тина минути сме там. – уверено убеждаваме собственика на хостел Елбрус още в Катманду.

– Неее, по-добре си разделете пътя на 2, останете да спите в Бактапур и на другия ден направо поемете към Нагаркот. Няма смисъл да се връщате в Катманду, по-добре е за вас!  – Не разбираме напълно защо човекът доброволно се отказва от парите ни за още една нощ в хостела, но му се доверяваме.

***

Колко криви спрямо непалската действителност са ни били сметките разбираме едва след като поемаме от Бактапур към Нагаркот. Отново с местен автобус (туристическия се оказва, че вече сме го изпуснали). По принцип растоянието наистина е към 15-тина км, но по тесен, еднолентов път без мантинели в планинска местност с много завои. Кара се бавно, с 20-тина км в час, облягане на клаксона преди всеки завой и непрестанно умопомрачително разминаване с насрещните превозни средства… често на една боя разстояние. Непалските шофьори са факири на пътя! Без никакво нервно напрежение, без псувни и без да се притесняват за графика си.

Пътуваме до Нагаркот почти 2 часа. С чести спирания, заради насрещен камион или просто за да се натъпче още някой от многото селца край пътя. Нацелили сме краят на учебния ден, защото автобусът ни се пълни с гимназисти и това прекъсва разговора ни с холандеца на съседната седалка – единственият друг европеец, престрашил се да се качи в това превозно средство. Сгъстяваме се, за да направим място на още двама между нас, а неуспелите да се наврат в автобуса хлапетии се катерят по стълба на покрива му. Те ще пътуват отгоре.

А пътят минава покрай невероятно красиви места с безумни пропасти, на една ламарина разстояние от главата ми. Пребледняла споделям на Прасунсен, че ако всеки ден трябваше да губя по 4 часа по този път, за да ходя на училище, вероятно щях да си остана с 2-ри клас.

Кошмарът свършва и се озоваваме в Нагаркот – малко селце в удивително красива местност, където големи хотели делят оскъдното равно място със семейни хостелчета и къщурките на местните.

360 View Tower

Стаята ни в Peaceful cottage & Cafe du mont се оказва много хубава и адски изкушаваща, но до залез имаме около 3 часа, а на следващия ден си тръгваме. Набелязали сме си разходка до кулата, от която има хубава гледка към Хималаите. Е… не очакваме да видим нещо в мъглата, но не ни се и нервничи в района на хостела, затова нарамваме по едно яке и потегляме.

По пътя има доста военни обекти и човек се чувства адски особено по този път, опасан с телени заграждения. Както и очаквахме, гъстата мъгла успя да скрие всякакви гледки, но разходката беше много приятна и си струваше.

Прибираме се тъкмо за вечеря. Ресторантчето е окупирано от компания индийци, които в Непал се чувстват така, както руснаците у нас. Момчето, което освен сервитьор и помощник в кухнята е и рецепционист успява да намери минутка, за да си поговори с нас за разходката. Вечерята я записваме на сметката на стаята – ще платим утре, когато си тръгваме. А в стаята ни е кучи студ – намираме се в новото крило на хостела, където отоплителната инсталация все още не е довършена. В замяна на това има изобилие гореща вода и страхотна баня. Лягаме си, навлечени с дебелите пуловери и с надеждата на следващата сутрин времето да е ясно.

Сбогуване с Нагаркот

Пак мъгла. Започвам да се чудя колко ли седмици трябва да отдели един фотограф, за да направи тези страхотни снимки от туристическите справочници. Настанили сме се на най-хубавата тераса с най-страхотната гледка в Нагаркот… а гледка няма :). Взирам се в облаците с надеждата да мярна някой връх, а през това време пристига най-вкусната закуска, която сме хапвали в Непал – тибетски хляб с тибетски мед. И кана чай.

В крайна сметка мъглата малко се вдига, покрай облаците се мяркат снежни върхове и пълна тераса народ се изсипва по перилата, за да документира досега си с тези места от Непал, до които няма да стигне 🙂

А ние нарамваме раниците с целия ни багаж и тръгваме пеша обратно към Бактапур. Според картата, която ни дават от бюрото за туристи, почти успоредно на шосето, но по-високо и сред живописни селца, храмове и горски пътеки можем да стигнем до Телкот – селце на около 9км от Нагаркот и горе-долу на половината път до Бактапур. Хем малко вървене пеша, хем спестяваме най-ужасната част от автобусния маршрут (нещо, което не държах да изживявам отново, признавам си 😀 )

Към Телкот

Пътят започна куцо – успяхме да се загубим. Първите няколко пъти параноично отказвахме помощ от задминаващите ни местни жители, докато в един момент осъзнахме, че никой няма да ни обере и пребие в планината – хората просто са дружелюбни, разговаря им се и нямат никакво намерение да ни искат пари за водачески услуги. За всеки случай преместих дребна сума пари в страничния джоб на панталоните си, но така си и останаха там. После се заредиха село след село, махала след махала, трамбоващи в 2-те посоки туристи и съвсем се успокоихме за посоката.

Mалко преди Телкот минаваме през Jalpadevi – може би най-чистия и тих храм, на който попадаме в Непал. Заговаря ни монах, който ни пита откъде сме, спокойно ли е в нашата страна… Ами да – спокойно е, мирно е, няма от какво да се оплачем.

Накрая отново се загубваме. Мястото, до където стигаме ни се струва прекалено малко, за да е Телкот, а групата момичета, които питаме остават с впечатлението, че искаме да стигнем до следващия храм и ни упътват към някакво пусто шосе. След някой друг километър все пак се доверяваме на gsp-а и се връщаме точно навреме, за автобуса до Бактапур. Отново местен, а не туристически автобус. Возя се на дъска между 2 седалки, където учтиво ме канят група жени. Едната знае няколко думи английски и подхваща разговор: “Как се казваш?” “Дани, а ти?” “Аз съм Майа”. Усмихва ми се и не ми разрешава да отстъпя мястото си на качваща се майка с дете – сместват ги някак си помежду си . Прасунсен се люшка прав и крепи раниците в краката си – между чували с ориз и леща. След 2 смени на автобус, стигаме в Катманду по залез слънце – точно навреме, за да успеем да открием поредния си хостел.

И стъпка по стъпка откриваме, че нашият хазяин от “Елбрус” е прав – за да заобичаш хората в тази страна, трябва да се махнеш от лудницата на големия град. И чак след като си ги открил, можеш да гледаш и на Катманду с други очи.

***

Ако се чудите къде да избягате от прахоляка и лудницата в Катманду – Нагаркот е планински оазис, където човек може да си почине, да подиша чист въздух и да направи няколко лежерни разходки в близките околности. Съжаляваме само, че бяхме предвидили толкова малко време за това място, но се наслаждавахме на всяка минута там.