Имало едно време – всъщност не било толкова отдавна. В сладкарницата до магазина за тромбести котки вече имали съвсем истинска елекрическа печка за тортички. На вратата имало аларма срещу тортояди, която пищяла толкова силно, че хоботите им настръхвали и те изчезвали преди да успеят да откраднат някоя тортичка.

Една вечер пекарите се забавили много, докато монтират автомат за тромбички пред сладкарницата. Автоматът за тромбички със сигурност щял да привлече много клиенти към витрината – а оттам щели да видят тортичките и да влязат да си купят. Но това е друга история. Станало късно вечерта, а още не били приключили с тортичките. Включили печката на програма “спяща тортичка” и си тръгнали.

Когато печката свършила работата си, изплюла последната торта – голяма, вкусна и с черешка – върху масата. Тортичката почесала черешката си, подръпнала бишкотките, огледала се и заспала.

До сладкарницата обаче се навъртало едно розово зурлесто прасенце. Ровило из прахта да търси картофи, но изведнъж му замирисало на нещо по-вкусно дори и от картофите. Дори и от тиквените семки и от люспите от домати. Дори и от динените кори! Това можело да бъде само спяща торта с черешка. Прасенцето повъртяло навитата си опашка, повдигнало зурлата си, повъртяло се още малко и решило да влезе. Все пак алармата била само за тортояди и не хващала прасета.

Вмъкнало се зурлестото прасе в сладкарницата и видяло спящата тортичка на масата. Тя спинкала сладко и вкусно. Приближило се, подушило я още малко, побутнало бишкотите и й гризнало черешката. Започнало да грухти прасето и да яде спящата тортичка. Три дни яло, пило и се веселило. И аз бях там, и аз ядох тортичка.