На манастирската софра

– Да похапнем, а? – предложи протодякон Прасоний и приглади пачата си, както правеше винаги в тържествени моменти.
– Да похапнем бива, отец Прасоний, ама пак ли гнили круши? – попита вяло йеромонах Грухарий – Писна ми на зурлата от тия гнили круши.
– Отче, я виж какво къкри на огнището – подкани го вместо отговор протодякона.

От казана се носеше апетитна миризма. Йеромонах Грухарий надникна и очите му се навлажниха от радост при вида на патицата, която се вареше неохотно вътре.

– Да се свети името ти и да настане твоето царство кулинарно, отец Прасоний! – отбеляза тържествено Грухарий и се зае да наточва глигите си – Хубаво си поработил днес май!

Протодякон Прасоний и йеромонах Грухарий бяха съратници от стари времена и заедно поддържаха манастира “Свето преугощение” години наред. Животните от махалата редовно идваха там да се изповядват, да чуят блага дума, да получат морална подкрепа и да се поучат от преблагочестивите пазители на храма.

Когато идеше посетител да се изповяда, двамата монаси се събирахе заедно да решат къде да го изпратят.

– Ти, чадо мое, ще идеш в ей оная колибка да те преслуша йеромонахът – казваше протодякон Прасоний, който имаше задължението и правото да разпределя изповядващите се според благочестивата си преценка. Обикновено Прасоний казваше тъй, когато идеше някой рошав глиган да се изповяда, и йеромонах Грухарий отегчено отиваше в колибката с чаша помия да слуша. Старецът понякога заспиваше от скука, та се налагаше протодяконът да обяснява, че другарят му е изпаднал в транс, слушайки поразителните грехове на мирянина.

Някой път обаче, протодякон Прасоний казваше:
– ти ще идеш, сестро моя, е те в оная колибка, да се изповядаш пред моя благочестив съратник.

Чуеше ли това, Грухарий потриваше копитца доволно, защото то някак все се случваше, когато за изповед идваше дългокрака човка с хубави перца. Обикновено след изповедта човката излизаше с тихичко смутено “ко-ко-ко” и оправяше разхвърчалата се перушина. Такива човки често се връщаха за изповед при йеромонаха, което пък караше протодякона да заключва, че много грехове има по тоя свят и че двамата трябва да служат още по-съвестно, за да ги излекуват.

Разбира се, имаше и случаи, когато Прасоний сам изслушваше грешниците. Например най-често това се случваше, когато дойдеше някоя охранена патица или друго апетитно животно.

– Ела сестро, ела да се покаеш и всичко ще ти бъде простено – казваше протодяконът и отвеждаше грешницата в третата изповедалня. Такива дни завършваха много добре за него, а понякога и йеромонах Грухарий намазваше от гозбите.

Един слънчев ден двамата поливаха тиквите пред храма и подрязваха манастирската лоза, обсъждайки следващите проповеди, гроздовата помия и други храноугодни дела. Денят беше спокоен и в храма нямаше много посетители.

– Виж ти, виж ти – зачуди се йеромонах Грухарий, загледан в елегантата жаба, която колебливо пристъпи през вратата. – Тази не съм я виждал досега.

– Нова е явно, аз ще я взема – рече Прасоний и пощипа цурлата си.

– Да мине при мене първо, а? – запита с надежда йеромонахът, на който жабата май беше харесала.

Докато двамата обсъждаха възможностите, жабата се приближи и поздрави учтиво:

– Добър да е денят ви, Ваше Благовейнство – каза тя към Прасоний
– Грух да ви благослови, Ваше Всепреподобие – обърна се после към йеромонаха. – Дошла съм да се изповядам.

“Брей, че образована и елегантна жаба!” – помислиха си и двамата и се отдръпнаха да поговорят насаме. След кратко съвещание и обсъждане на рецепти за жабешки бутчета решиха да я изповядат заедно в изповедалнята на протодякона.

– Говори сега сестро, чадо мое – предразположи я Грухарий, докато Прасоний подреждаше вилиците и тиганите.

– Какво дрънчи там отзад, отче? – запита жабата иззад преградата

– Ааа, нищо, ниииищо, чадо мое. Не се притеснявай, кажи какво води грешната ти душа при нас. – каза Прасоний и смигна на приятеля си със сатър в ръка.

– При вас, преподобни, ме води… – започна колебливо жабата и продължи след няколкосекундна пауза – водят ме сведения за безследно изядени животни!

– Ъъъъъ? Каквоооо? – запита изненадан йеромонахът

– Хъ хъ, ти нали беше дошла да се изповядаш, сестро, какви са тия небивалици, които бръщолевиш? – появи се иззад преградата Прасоний със сътър в ръка и блестящи очи.

– Достатъчно – приключихме с цирка, господа! – отсече жабата и извади значката си, на която пишеше “сержант Жабинг, кулинарна полиция”.

Прасетата се спогледаха притеснени за секунди, но бързо дойдоха на себе си. Прасоний се приближи със сатъра и каза:

– Е, като сме приключили с цирка, да започнем с разфасоването – каза протодяконът зловещо и прокара копито през острието.

В същия момент вратата се отвори с трясък и вътре влетя лейтенат Прасейшо с още няколко униформени:

– Господа… мисля, че разфасоването се отлага… поне за следващите няколко години, които ще прекарате на топло… – каза хладно лейтенант Прасейшо, постави тиквените си очила и арестува духовниците.

Следва продължение.

Онова старо прасе, което лежи в прахта

– Мамка му и прасе! – изпусна се Писана Черешкина, удивена от необятните полета с домати, ширнали се пред нея. После пощипа тромбата си да се самонакаже за лошите думи и си представи укорителния поглед на инспектор Гранулков. Какво ли прави сега добрият старец?

***

– Мамка му и прасе! – прошепна инспектор Гранулков пред купчината бурмички и пружини, които техниците бяха донесли след дисекцията на фалшивата Черешкина. Очевидно мошениците се бяха постарали доста. Но къде ли е истинската Писанушка? Очите на Гранулков се насълзиха.

***

Три клоуна се промъкваха край железопътната линия с подозрителни пакети в ръка. След малко щеше да премине Гигантския международен влак за превоз на домати, който трябваше да достави суровината до заводите на концерна “Лютеница 5”, който захранваше третия свят с нискокачествена лютеница.

– Тук! – прошепна единият от клоуните и тримата започнаха да разопаковат пакетите и да вадят гнили бананови кори.

***

Проф. Писана Котинг вървеше към кабинета си умислена над поредния научен проблем. Бръкна в чантата си за ключа, когато ги видя: червени следи водещи право към вратата й. Козинката и настръхна. Котинг плахо се приближи и видя кървавочервения разкривен надпис на вратата:

ПУСНЕТЕ СИ НОВИНИТЕ. ПРЕДУПРЕДИХ ВИ!!!

Под вратата лежеше измъчен домат, чиято кръв очевидно бе послужила за мастило.

***

– Лошо, Глиганов, лошо! – каза проф. Прасунщайн с кодовото име агент Гуце и възмутено размаха вестника. – Ал Каша се превръща в световна заплаха! Виждате ли какво става? Ако от ръководството не орязваха бюджета постоянно, Черешкина никога нямаше да забележи висящите конци, нямаше да се налага да я отвличаме, а Прасуна бин Готвен щеше да се занимава с дребните си хулиганства и всичко да върви постарому. А сега какво? Световен тероризъм! На, чети! Представяш ли си, точно влака на “Лютеница 5”, нашият влак, мамка му и прасе!

***

Писана прогони меланхолията и си припомни защо е тук. Тя беше лейтенат Черешкина от КГБ и беше пратена да изобличи водача на Ал каша. Нямаше място за нищо лично, тя беше достоен агент и щеше да си свърши работата, поне докато Гранулков не й даде други нареждания. Черешкина извади коткоапарата и започна да снимка. “Сигурно са хиляди декари. Ама че прасе!” – мислеше си тя, снимаше, изчисляваше и записваше. Тогава видя рошав силует в далечината. Сниши се и намери най-гъстите доматени насаждения, зад които да скрие тромбата си.

Писана настръхна: силуетът идваше право към нея! Гадните похитители й бяха взели оръжието, така че на нея й оставаше само да чака. Дойде рошав отегчен глиган, хвърли картофен плик към нея, обърна се и си тръгна без да продума. Писана отвори писмото и зачете:

“Не ме карай да правя агентска луканка, знаеш, че няма да се поколебая.

Докато те нямаше нещата отидоха твърде далече. След малко ще дойдат мравоядите да приберат реколтата, а после се налага да инсценираме пожар – при това не картонен, а съвсем истински. За твое добро е да не се намираш в плантацията, когато това се случи.

Аз ще трябва да се покрия за известно време. Направихме няколко големи атентата и сега армиите на НАТО (Недоволни и Арогантни Тлъсти Октоподи) са по петите ми. Кажи на Гранулков, че си видяла с очите си как базата изгаря, а аз се превръщам в печено прасе с картофи. Може пък да повярва.

Някой ден… някой ден пак ще чуеш за мене и моята организация. А сега изчезвай!”

***

– Изгорял значи, хм, хм, какви неща стават по тоя свят – зачуди се Гранулков – ще докладвам на ръководството. Сигурен съм, че ще се зарадват. А и най-важното е, че ти си жива и здрава, мила Писанушка – каза мило Гранулков и погали Черешкина по козинката да се увери, че този път е истинска.

След като я отпрати, Гранулков седна на бюрото и се замисли. Твърде лесно се отърваха от Прасуна бин Готвен. Твърде неубедително изглеждаше становището на бюрото му относно изкуствената Писана. Защо й е било на Писана Котинг да си прави шега с него? Черешкина също му се видя неуверена. От ръководството го наградиха неизвестно защо и му казаха да не раздухва историята с тенекиената Черешкина, за да не уронва престижа на КГБ. Имаше нещо гнило в цялата работа… Нищо, Гранулков щеше да почака. Наля си нова чаша “Дом Прасуньон”, прогони винарките, които кръжаха около очилата му, и замислено отпи.

***

Черешкина стоеше в кабинета си, подръпваше си бишкотите и гледаше отегчено към купчината скучни доклади на бюрото си. Какво щеше да прави сега без Ал Каша и вълнуващите мисии? Без промъкването в пустинята, пълзенето по небето и онова… прасе. Писана се опита да прогони скуката, притегли към себе си чашата “Блъди Писана”, прогони винарките, обикалящи тромбата й, и отпи.

***

Прасуна бин Готвен лежеше в прахта и отегчено ринеше остатъците от вечерята със зурлата си. Чувстваше се стар, ужасно стар, като сто хиляди развалени консерви домати, пренесени с кораби от древни пирати и оставени да гният в някоя барака. Представяше си нови фабрики за доматен сок, нови вълнуващи атентати, поточни линии… и онази тромбеста котка… Прогони винарките, обикалящи зурлата му и отпи отново от чашата помия. Трябваше да забрави за това. Всичко беше свършило.

Поне засега.