– Кооо-коко-ко. Коооо-ко-коко! – възмутено се суетеше Човката. – Не стига, че трябва да ги снасям, ами и дизайнерски ми ги искат!

Не ме бива да измислям приказки, аз съм по храната. Падам си по благородната мисия да я унищожавам, иначе готви Прасунсен. Освен за празници, когато решавам да се отчета и да свърша нещо в кухнята и аз.

Миналата година по това време, въоръжена с рецепта от бг-мама, месих козунак. И понеже не съм от ранобудните и се захванах с месенето след вечеря. Приключих с тази дейност малко след полунощ и оставихме печенето на козунака за сутринта, без да подозираме, че на тестото ще му се образуват крака и почти ще завладее цялата кухня на път за спалнята. Битката с тестото бе епична. Станаха много и много вкусни козунаци, позакръглихме се и цяла година дори не помислихме за това печиво. Но малко след миналия Великден си купихме машина за хляб. Така де, доказано мога да меся, няма за какво да се занимавам повече с този нискоквалифициран труд 🙂

Тази година месих козунака в машината. Рецепти се оказа, че има бол… поне кулинарните блогове се отчетоха навреме. Въоръжих се със средното аритметично от 2 рецепти – от блога на Lulu и от малките неща на Станимира (не можах да реша коя ми харесва повече), преизчислихме количеството за нашата хлебопекарна (макс 750 гр. хляб, т.е. при нас само с 280 гр. брашно, иначе ще прелее, като втаса) и отново след вечеря се захванах.

Особености:

• Програмата за месене се пуска поне 2 пъти (аз я пуснах и трети, че нали съм си човка, успях да се облегна на бутона за изключване).
• Когато тестото се пооформи като топка, започва да се излива по малко от смеската масло/олио. Оставя се малко за намасляване на ръцете при оформяне на фитилите за плитката.
• Стафиди, ядки и т.н. се изсипват при последното пускане на машината. Накиснати в ром става много приятно.
• След последното месене тестото се оставя още 30 мин в машината. След сплитането на плитките се оставя още 30 мин в тавата и на топло.
• Печенето с древни печки от сорта на Раховец-01 става на долния рафт, като горния и долния реотан са включени на 3, за около 40 мин.

Готовият козунак си стана доста вкусен и на конци. Аз добавих и маково семе.

И понеже работата я свърши машината – козунака се изпече малко след  полунощ. Опитахме го веднага, защото според вярата на йеромонах Прасоний, най-големия грях е да оставиш храната да изстине. Според мен грях е и да оставиш днешната храна за утре, така че и аз си похапнах преди лягане :).

Врочем козунакът почти свърши на закуска.

Машина за боядисване на яйца още няма, а и това го броя за удоволствие. Все пак тази година предпочитам лежерни разходки с колелото, а не цял ден да изкарам в кухнята, затова се отказах от рисуването на дантели с восък и лепенето на мъниста и гайтани… и си боядисах яйцата по бързата процедура, на която мама ме е учила като хлапе – с олио в боята. Любимите ми електрикови комбинации трудно се получават с естествени боя, така че хич не бях еко.

Една интересна особеност на химията в боята за яйца: ако не ти хареса как са станали цветовете, триенето на боята става като топиш последователно във всички бои и бършеш със салфетка. Боята избледнява достатъчно, за да боядисаш яйцето отново.

От мен толкова, отивам да си отворя една бира. Мнооого обичам машините 🙂

– Мисия… Мисия… Мисияяяяяяя!!!! – почти истеричният смях на Писана Черешкина огласи прашния й кабинет в документния отдел на Картофи, Грах и Броколи (КГБ).

А какво правеше тя там? Дълга и отегчителна история. Последната мисия, в която Писана беше на крачка от изобличаването и залавянето на кръстника на винервустовата мафия Ал Прасоне, беше внезапно прекъсната поради смяна на ръководството и приоритетите в КГБ. Писана беше изтеглена и запратена в документния отдел, където прекара няколко скучни, прашни и бумажни месеца.

Но сега имаше нова и вълнуваща мисия:

“Да се издири с цената на всякакви средства уважаваният учен, природоизпитател, пътешественик и мисионер доктор Динингстън. Да бъде спасен, убеден, ако е необходимо и принуден със сила да напусне мрачния и изостанал континент на рошавите глигани, за да може да служи на нашето отечество, Съюза на Свободните Свински Ребърца (СССР), и да получи заслужено признание”.

Звучеше малко сложно, но мисията включваше всичко, за което Писана бе мечтала от месеци – изследване на нови земи, приключения, издирване, предизвикателства!

Почеса тромбата си, захвърли противните папки и извади от шкафа прашасалата си раница с шпионско оборудване.

***

– Ех, Писанушка, пак се почва, а? – каза весело инспектор Гранулков на летището.

Тлъстолетът беше готов, Писана си натъпка тромбата в него, усмихна се на Гранулков и дръпна ръчката. Моторът забръмча, перката се завъртя и тлъстолетът бавно се надигна, за да отнесе Черешкина към непознатите земи.

Помаха за последно на смаляващия се Гранулков и се загледа напред, а опашката и се вееше през люка.

***

– К’во е тва бе? – зачеса се един глиган.
– Прилича на алумин… да го натоварим и да го предадем, а? – обади се друг и очите му светнаха.
– Чакай бе, нещо мърда вътре!

Черешкина си почеса тромбата, разтърка очи и отвори със скърцане вратата на тлъстолета. Както винаги приземяването не беше особено гладко. Беше загубила височина и после не си спомняше. Огледа се – беше попаднала в купчина тикви в нещо като селскостопански двор.

Беше свикнала с такива инциденти, така че бързо се съвзе и се усмихна:

– Здравейте момчета, бихте ли ми казали къде съм?
– Е не виждаш ли къде си бе, патко заспала? В двора ми! – отговори сърдито първият глиган.
– Како, како, дай някой буркан кюспе! – намесиха се малки глиганчета, които бяха наобиколили тлъстолета.
– Не съм патка, а котка! – отсече сърдито Писана в отговор на първия глиган, подръпна си бишкотите и се фръцна сърдито.

Обстановката й се видя враждебна и разбра, че тук няма да получи помощ. Подхвърли на големия глиган един стар бишкотник и задърпа тлъстолета за въжето след себе си, докато глиганите оглеждаха бишкотника, цъкаха с грапавите си от ядене на кюспе езици и обсъждаха колко би могъл да струва.

Измъкна се от двора и се заоглежда: намираше се в мрачно и кално място с подобия на улици, порутени кочини и сламени колиби. Рошави глигани играеха карти или ровеха калта, а малки глиганчета се въргаляха в локвите.

Ама че работа, къде ще търси доктор Динингстън тук?

***

– Извинете, да сте виждали доктор Динингстън? Едно такова розово прасе? – питаше с надежда поредния срещнат.

Лукавият отговор, който получаваше, беше почти еднакъв всеки път:

– Ъъъъ, ми може и да съм го виждал, може и да не съм, хъ хъ. Ако дадеш нещо, може и да се сетя!

Писана доверчиво вадеше по някоя тиквена монета, бурканче кюспе, или бутилка помия, за да получи неясна насока от типа “Е па натам тръгна, къде края на селото, ама после не мой ти кажем!”

И това продължаваше вече повече от пет дни. Черешкина дотътри тлъстолета в края на селото и поседна на обърната тенджера да си почине. Никаква надежда! Как ще открие Динингстън така? Населението изглеждаше полуграмотно, дивашко, понякога дори враждебно. Ако не я подгонеха някъде, щяха да я излъжат или в най-добрия случай да й дадат уклончив отговор.

Писана се загледа в полето пред себе си. В далечината се зеленееше нещо и тръгна натам.

Като наближи видя добре поддържан бостан с огромни сочни дини, простиращ се докъдето и стига погледът. Ама че работа, в селото живеят в мизерия, а тук има такъв голям бостан? Интересно! Върза тлъстолета на най-близката кокосова палма и се вмъкна в бостана.

Изведнъж измежду насажденията се появи враждебен глиган:
– Хей ти, къде така? Крадеш дини, а? – попита той и насочи голяма вилица към нея
– Хм, аз да не съм свиня? – отговори обидена Черешкина. – Не ме интересуват дините ви! Дошла съм да търся уважавания доктор Динингстън.

През това време се доближи втори глиган:

– Кво прави тая тука?
– Дошла е да краде дини!
– Давай да я водим при шефа!

Писана се опита да обясни, че котките не се интересуват от дини, но насочените вилици на глиганите бяха по-силен аргумент. Тръгна, водена от тях.

След дълго вървене, от което ноктите на крачетата й се напълниха с пръст, а устатата й – със слюнка от вида на апетитните полски мишки, които прибягваха наоколо, най-накрая стигнаха до дървена барака.

Пред нея имаше огромна тава, а в тавата възрастно прасе с очила беше полегнало заедно с няколко картофа и решаваше Суджуку.

“Какви обрати предлага съдбата!” – помисли си Писана. Погледна смачканата снимка, която носеше в лапата си, погледна пак прасето и каза:

– Доктор Динингстън, предполагам?
– Ха, ама разбира се – отговори благо прасето и свинските му очи се насълзиха от радост при вида на някой от неговия свят. – Ама как така ме познахте отведнъж?
– По ушната марка, разбира се! – засмя се Черешкина и подаде лапа.
Прасето също се засмя, отпрати охранителите и покани Черешкина в колибата.

Половината мисия беше изпълнена. Убеждаването на доктор Динингстън да се върне щеше да остане за следващия ден, след като двамата разкажат историите си на по чаша прясно изцеден сок от тиквени семки.

Черешкина можеше да си отдъхне.