Прасето изгрухтя, почеса си зурлата и се събуди. Първото, което сънените му очички видяха, бяха две глупави зелки. Опита си да си спомни как се е озовало в рошавата им компания.

Спомни си, че сутринта щастливо се въргаляше в калта, ровеше с копитца за тиквени семки и грухкаше около купчина вкусни жълъди. Тогава я забеляза – една човка закачливо се беше подпряла на оградата и го гледаше предизвикателно. 

– Ей, Котлетчо – подвикна човката. – Как си днес?

– Ами добре съм, човчице… – каза заинтересувано Котлетчо. Човката беше елегантна, с дълги шарени перца и високи трипръсти обувки. Котлетчо се зарадва, че такава атрактивна човка се интересува от него

– Ела до оградата да си поговорим де! – мило каза човката и се засмя.

Котлетчо си почеса зурлата, изтърси си навитата опашка от калта и захапа едно жълъдче. Поколеба се за момент – все пак цяла купчина жълъди го чакаше. Не му се искаше някой да му открадне храната, докато разговаря с човката.

– Котлетчо, дошла съм при теб чак от птицефермата… – подкани го човката.

Това вече звучеше убедително. Явно човката наистина оценяваше качествата на Котлетчо и това определено го поласка. Гризна жълъдчето и затропа с копитца към оградата. 

Опитваше се да си спомни какво се случи после, но не можеше. Гледаше двете глупави зелки и се чудеше какво общо имат с цялата история. Тогава дочу шум от кухнята. Напрегна пачата си и разпозна, че дрънчат кухненски прибори. Отвреме навреме шумът спираше и сякаш някой почваше да кълве трохички. Замириса и на задушен лук. Ахаааа, сети се!

Котлетчо стигна до оградата, почеса зурлата си на нея и загрухтя весело пред човката.

– Дошла съм да те поканя на вечеря, Котлетчо! – каза човката и пак се засмя.

Вечеря! В този момент това беше не просто елегантна човка… Котлетчо видя най-прекрасното трипръсто същество в свинския свят. Да го поканят на вечеря! Да го нагостят! Колко хубаво!

Ето как се бе озовал у човката. Бе пригладил шкембе чорбичката си, подострил копитцата и почистил глигите си старателно. Такава хубава човка искаше да го нахрани, трябваше да й направи добро впечатление. Спомни си също, че беше седнал на масата, а човката се суетеше над странен уред за приготвяне на сокове. 

– Заповядай, Котлетчо – най-после човката беше готова – приготвих ти прекрасен фреш от динени кори.

Котлетчо поблагодари и отпи от фреша. Обичаше фрешове от динени кори, но повече обичаше помия. Много повече от всички питиета обаче обичаше да похапва. “Кога ли ще ми донесе храната” – чудеше се Котлетчо докато отпиваше от чашата и клепачите му натежаваха…

– Човко, нещо взе да ми се доспива – спомни си Котлетчо, че беше казал

– От фреша е, Котлетчо… Сложих ти нещо, за да спинкаш хубаво – каза дяволито човката

– Но защо да спинкам, човчице? Още не съм папкал… Нали ме покани на вечеря? – беше попитал недоумявайки Котлетчо

Последното, което Котлетчо си спомняше от преди да заспи и да се събуди при зелките, беше отговора на човката:

– Така е, Котлетчо. На вечеря те поканих… На свинско със зеле.