История за социализъм, балове и сватби

Идея нямам защо я подхващам тази тема. Може би защото Прасунсен ми подхвърли книжката “Аз живях в социализма” и въпреки лекия отпор (така де, 19 години съм живяла в социализма, роман мога да напиша, какво толкова има да чета за него още…) я погълнах за една безсънна нощ и един сънлив следобед или заради филма с Джулия Робъртс тази вечер (“Усмивката на Мона Лиза”,  преподавателка в дамски колеж през 50-те, с ученички, чиято единствена цел в живота е да се оженят), но някак си ми се наби в главата един странен парадокс. Въпреки всичките тези години с идеал “жена-труженичка” и въпреки, че сме 2008-ма, все още познавам адски много съвременни девойки, чиято единствена най-важна цел в живота е да се омъжат. Точно както онези момичета от 50-те.

Не да живеят с любимия мъж и да му народят куп деца, както е естествено да се предположи, а точно да се омъжат. Да надянат годежен пръстен с някакъв камък, да избират 3 месеца рокля, да организират половин година кичозно тържество, за което родителите им ще ръснат почти всичките си спестявания и накрая да заминат на “медна седмица” на място, на което никой не им е забранил да ходят и без да са подписали, още повече, че с въпросния мъж мачкат чаршафите от доста време.

Не знам от кога датира отвращението ми към подобни мероприятия… може би от абитуриентския бал на по-голямата ми сестра.  Нали знаете как стоят нещата с баловете – щастливите завършващи прекарват цял ден в преобличане, гримиране и прически, а после цялото семейство и роднини ги изпращат по живо – по здраво да се веселят и сядат да се черпят нещо.

Та нашите ми бяха приготвили за тържеството рокля. Бяла рокля, с прилеп ръкави и воланчета – бившата любима рокля на сестра ми, за която й завиждах на 10 години, но на 14 я намирах за еснафска, глупава и… абе като за нещо, което би облякла най-вдлъбнатата ми съученичка. Подминах стола, на който я бяха метнали и си измъкнах скъсаните джинси (скъсани, защото бяха старите джинси на братовчед ми – през 84-та с оригинални трудно можеше да се снабдиш, а той имаше и растеше бързо) и старата черна риза, която бях приватизирала от гардероба на баща ми. Родителите ми побесняха. Естествено. Развикаха се, че няма да се появя като битник на тържеството на сестра ми и да я излагам, изядох един шамар и си останах в къщи, а цялата процесия роднини се изнесе да изпраща абитуриентката. Всички, с изключение на двамата ми братовчеди на моя възраст, които решиха, че напердашена и вбесена съм по-интересна компания. Останахме си в къщи, направихме една битка с възглавници, играхме с балони, счупихме полилея в хола, но… това е друга история 🙂

Същата рокля все пак облякох 2 години по-късно. На сватбата на сестра си. Толкова бях щастлива, че ме измъкват по средата на лятната бригада – от мръсотията, досадното бране на домати, гадните бригадирски униформи, спането по 20 души в нещо като конюшня, външните тоалетни и къпането със студена вода, че бях готова и чувал да облека, само и само да се намърдам в истинска баня. Прекарах една уморителна сутрин в опити да изстържа мръсотията от ръцете си, счупих 2 гребена, докато накарам косата си да изглежда относително прилично и дори не протестирах, че роклята ми е леко окъсяла.

Обаче едно ми е чудно – освен ако не са ти опрели пистолет в челото (или алтернативата да е каторжен труд за народното стопанство) – кое кара хората да харесват подобни мероприятия?

Ушко каза

ushko.jpg 

Един ден прасето Винервурстчо и неговата рошава котица обикаляли местния пазар. Спрели се пред един кош с глупави плюшени мишки и се загледали. Оттам усмихнато ги гледало мишлето Ушко и ги подканяло да си го вземат. Така и направили.

Винервурстчо и котицата заживяли щастливо с Ушко. И тук приказката щеше да свърши, ако Ушко не беше започнал да говори:

– Пък Ушко каза, че не трябва все аз да режа динените кори, веднъж и ти трябвало да си мръднеш бутовете и да нарежеш корите. Така каза. – казал Винервурстчо един ден и зачакал.

– Хмммм… – измрънкала котицата и отишла да нареже корите.

Друг път пък котицата казала:

– Пък Ушко каза, че трябва веднъж и ти да си мръднеш зурлата и да си прибереш разхвърляните обелки от жълъди, след като си се наплюскал. Това “наплюскал” Ушко го каза…

– Хмммм… – Казал Винервурстчо, но се вдигнал на копитцата си и прибрал обелките от жълъди.

– Пък Ушко каза, че купчината гнили ябълки, които така настървено си загризала (та чак ти плющяли ушите), съвсем не била за един ден и само за едно животно. Така че трябвало да спреш да плюскаш веднага, за да останело и за Винервурстчо, тоест за мене. Така каза Ушко – казал друг път Винервурстчо и почесал пачата си със задно копитце.

Котицата погледнала ядосано към Ушко, захапала една последна гнила ябълка и се оттеглила сърдито от трапезата. Винервурстчо се намърдал там и почнал да похапва ябълки, да се потупва по шкембе чорбата и да грухти доволно. Дори погалил Ушко по главата и му дал плюшено сиренце.

Вечерта котицата казала:

– Пък Ушко каза, че това гнусно прасе, което цял ден било плюскало гнили ябълки и се било нагрухтяло като тлъст глиган (така каза той), трябвало поне да се изкъпе след безкрайното плюскане на вкусни сочни гнили ябълчици… Така каза Ушко.

Винервурстчо смръщил четинести вежди. Да му кажат, че е плюскал като глиган не било обида, но да го карат да се къпе за втори път тази година му се струвало ужасно.

– Абе тоя Ушко много взе да казва! – изгрухтял Винервуртчо и погледнал към котицата.

Котицата първо мислила, че Ушко е прав за това, че Винервурстчо е похапнал много от гнилите ябълки, а и че е гнусничък. Обаче като се замислила какви неща казвал Ушко и за нея, погледнала прасето си и кимнала утвърдително.

Винервурстчо отишъл да вземе един тирбушон и бутилка 12 годишна висококачествена помия. Котицата се запътила към кухнята.

Час по късно котицата и Винервурстчо стояли на масата на по чаша помия и си наточвали вилиците. Ушко пък стоял на ръба на тенджерата, надвесвал ушите си над врящата вода и се чудел защо ли крачето му е вързано точно за най-големия картоф вътре.