Идея нямам защо я подхващам тази тема. Може би защото Прасунсен ми подхвърли книжката “Аз живях в социализма” и въпреки лекия отпор (така де, 19 години съм живяла в социализма, роман мога да напиша, какво толкова има да чета за него още…) я погълнах за една безсънна нощ и един сънлив следобед или заради филма с Джулия Робъртс тази вечер (“Усмивката на Мона Лиза”,  преподавателка в дамски колеж през 50-те, с ученички, чиято единствена цел в живота е да се оженят), но някак си ми се наби в главата един странен парадокс. Въпреки всичките тези години с идеал “жена-труженичка” и въпреки, че сме 2008-ма, все още познавам адски много съвременни девойки, чиято единствена най-важна цел в живота е да се омъжат. Точно както онези момичета от 50-те.

Не да живеят с любимия мъж и да му народят куп деца, както е естествено да се предположи, а точно да се омъжат. Да надянат годежен пръстен с някакъв камък, да избират 3 месеца рокля, да организират половин година кичозно тържество, за което родителите им ще ръснат почти всичките си спестявания и накрая да заминат на “медна седмица” на място, на което никой не им е забранил да ходят и без да са подписали, още повече, че с въпросния мъж мачкат чаршафите от доста време.

Не знам от кога датира отвращението ми към подобни мероприятия… може би от абитуриентския бал на по-голямата ми сестра.  Нали знаете как стоят нещата с баловете – щастливите завършващи прекарват цял ден в преобличане, гримиране и прически, а после цялото семейство и роднини ги изпращат по живо – по здраво да се веселят и сядат да се черпят нещо.

Та нашите ми бяха приготвили за тържеството рокля. Бяла рокля, с прилеп ръкави и воланчета – бившата любима рокля на сестра ми, за която й завиждах на 10 години, но на 14 я намирах за еснафска, глупава и… абе като за нещо, което би облякла най-вдлъбнатата ми съученичка. Подминах стола, на който я бяха метнали и си измъкнах скъсаните джинси (скъсани, защото бяха старите джинси на братовчед ми – през 84-та с оригинални трудно можеше да се снабдиш, а той имаше и растеше бързо) и старата черна риза, която бях приватизирала от гардероба на баща ми. Родителите ми побесняха. Естествено. Развикаха се, че няма да се появя като битник на тържеството на сестра ми и да я излагам, изядох един шамар и си останах в къщи, а цялата процесия роднини се изнесе да изпраща абитуриентката. Всички, с изключение на двамата ми братовчеди на моя възраст, които решиха, че напердашена и вбесена съм по-интересна компания. Останахме си в къщи, направихме една битка с възглавници, играхме с балони, счупихме полилея в хола, но… това е друга история 🙂

Същата рокля все пак облякох 2 години по-късно. На сватбата на сестра си. Толкова бях щастлива, че ме измъкват по средата на лятната бригада – от мръсотията, досадното бране на домати, гадните бригадирски униформи, спането по 20 души в нещо като конюшня, външните тоалетни и къпането със студена вода, че бях готова и чувал да облека, само и само да се намърдам в истинска баня. Прекарах една уморителна сутрин в опити да изстържа мръсотията от ръцете си, счупих 2 гребена, докато накарам косата си да изглежда относително прилично и дори не протестирах, че роклята ми е леко окъсяла.

Обаче едно ми е чудно – освен ако не са ти опрели пистолет в челото (или алтернативата да е каторжен труд за народното стопанство) – кое кара хората да харесват подобни мероприятия?