София – Букурещ – Дъблин – Белфаст – Дери/Лондондери – и обратно

Никак не е добра идея да пътуваш две нощи подред. Особено когато трябва да прекараш деня между тях в жегата на прашния Букурещ. Испанските ни “съквартиранти” в спалното купе на румънския влак бяха пийнали люта българска ракия и проспаха пътуването, но на нас шумът и честите спирки ни дойдоха в повечко.

Освен прашен, Букурещ е и доста неорганизиран град, по което много прилича на София. Чувството, че си у дома, те напуска единствено когато се наложи да разчиташ румънски надписи. Или пък да общуваш с местните. А това се случи поне 7 пъти, когато ни заговаряха на румънски, убедени, че сме от техните. Какво пък, след като един продавач в Истанбул ме обяви за пакистанец, а пък досаден бакшиш в Батуми – за италианец, време беше да стана и влах.

В Букурещ обаче бяхме само транзит. Вечерта ни чакаше нощен полет с някакъв вариант на Боинг, който май беше маскиран ЕърЧавдар (съвместно производство на Еърбъс и Чавдар Ботевград). Поне така се почуствах, когато установихме, че запазените места не важат и всеки сяда където свари в овехтелия аероплан.

Не е като да не сме седели, лежали, спали и яли на земята по летищата, но на местното Аурел Влайку дори и тя е кът: хора и чанти се борят за всяка педя в градинката пред терминала. Летището е строено някъде през 30-те години на миналия век с идеята да подсигурява 3-4 полета на ден. Кой да предположи тогава появата на бюджетните авиолинии, които ще го налазят заради по-ниските такси?

Все пак излитаме навреме, като се изключи тричасовото преместване на полета в последния момент. Благодарим на БлуЕър че все пак ни приземи успешно три пъти – предвид организацията и нивото на обслужването им, мисля, че повече от това нямаше как да очакваме.

Най-после Дъблин

Десетината градуса и дъжд ни събуждат, въпреки че е 5 сутринта. Вземаме такси и за половин час сме в хостел Генератор , където въпреки студа от забравения отворен прозорец успяваме да заспим почти веднага.

Проспахме лятото! Ако в Лондон се шегуват, че лятото е било миналата сряда, то в Дъблин е добре да уточниш и за коя година и колко часа става въпрос. След два часа слънце започва ситният ирландски дъжд, който няма да ни остави докато се метнем във влака за Белфаст. Но за това има време.

Първо да се поразходим по улиците:

Всеки се придвижва с каквото му е удобно:

Дъблинският дъжд е ситен само в началото. После завалява, както си го знаем и у нас и улиците подгизват, а и ние с тях.

Това обаче не сваля местните от колелата. За съжаление не можахме да снимаме секси мацката, която караше с къси панталонки и запазено първо място в мис “Мокра фанелка”, така че
ще гледате този чичко:

На следващия ден дъждът продължава, а ние след кратка разходка с чадъри и дъждобрани се отправяме към гара О`Конъли, откъдето ще пътуваме за Северна Ирландия.

Градчетата по пътя може би заслужават да се посетят:

В мрачен и размирен Белфаст е слънчево и спокойно

Странен е климатът на по-малкия британски остров. На север е по-слънчево и топло отколкото в южната част. Подготвяхме се за дъжд и студ, а то 18 градуса и пече. И така три дни, докато се върнем в Дъблин.

Белфаст все още не може да се отърси от репутацията си на опасно място, въпреки че минаха повече от 6 години, откакто ИРА официално се отказа от насилието. Акциите на двете отцепили се организации, които държат да продължат борбата по стария начин, пък са доста скромни сравнение с нормалната криминална престъпност в повечето европейски градове. Но пък това си има и предимство поне за някои. Мълвата държи тълпите туристи настрана и ги праща в Ейре. Там тъмни балкански субекти изпълзяват по улиците на Дъблин при здрач и се възползват от далеч по-добрата репутация на града.

В Белфаст отсядаме в хостела на Шон и Ръш – печена в занаята двойка. Наблизо е местният университет, от чиято сграда чак
ти се приисква да си студент:

Пинта бира и стек може да се похапне на всеки ъгъл, макар и цената да се равнява на сериозна вечеря в нашенска кръчма. Ние обаче предпочитаме да пробваме истински ирландски сайдер в хостелска обстановка и в компанията на френскоговорящи девойки.

На другия ден поемаме на разходка по ръба на централните части и край една от реките, където ентусиасти тренират гребане:

Едни от забележителностите в Белфаст, а и в цяла Северна Ирландия са политическите графити, които и досега напомнят, че страната е разделена на две. Лоялисти и републиканци обитават различни квартали и рисуват по стените на къщите си. Отбиваме се в близкия Санди Роу на лов за графити:

– Чшшшш… Ей! Ало!!!
– Мммм? (обръщаме се)
– К`о снимъти вий тука, хо`йти насам натам и снимъти къщити, ай сиктир с тез снимки… К`о снимъти там?!
Ирландският акцент е традиционно труден за разгадаване, но все пак успявам да разбера младежите зад нас.
– Аааа… ми е тва тука… не знам думата
– Пъръпета ли бе? К`о му снимъти на пъръпета, тва е на чичо Джон къщътъ и тоя пъръпет е негов и (още нещо, което не разбрах)

Поблагодарихме за неразбираемата информация (или пък ни се караха?) и се измъкнахме от квартала след още няколко снимки и преди да стане тъмно. (Жилищните квартали от типа на Санди Роу са известни като места, в които не е добре да се остава вечер.) Може би затова на изхода на квартала от стената ни изпращат паравоенните части на UDA:

Прескачаме и до друг близък лоялистки квартал, където за съжаление няма графити, а само британски знамена по прозорци и балкони.

За съжаление последната вечер не можем да останем при Ръш и Шон, така че се отправяме в търсене на друг подходящ хостел. Попадаме на Арни, чието обитание е малко овехтяло, но пък достатъчно колоритно за нашия вкус:

Време е да поемем и към последната точка на пътуването, като решаваме да хапнем на St. George’s Market, където има прясна местна храна. Изборът на ирландска кухня се оказва не толкова добър, затова пък има индийска:

По северния бряг към Дери/Лондондери

– Билет`ииии… Няк`уй дъ иска билет`иии?

Разбира се пак сме с влак. Тук той наподобява пътническите на БДЖ но само по това, че спира на всяка малка гара. Акцентът на кондукторката и удобните чисти вагони напомнят, че сме в Северна Ирландия.

Влакът за Дери/Лондондери минава през една от най-живописните части на острова и определено си заслужава. На моменти релсите се движат до плажната ивица, а в други до водопади и скали. По околните зелени полянки пасат щастливи ирландски крави. Доста примамливо изглежда да се опънеш при тях и да захрупаш блажено. Но ние все пак сме тръгнали към Дери/Лондондери.

Жителите все още не могат да се разберат за името на града, така че го изписват с наклонена чертичка. От железниците са по-практични и са го съкраили на L.Derry, което вероятно не се харесва на нито една от враждуващите фракции. Въпреки страховитите описания на града като най-размирната точка в страната, в Дери (извинете, лоялисти, но така ми е по-кратко) е пълно с любопитни туристи. Дошли са като нас да разгледат средновековната градска стена, единствената запазена изцяло на острова:

От стената всички снимат и графитите входа на Богсайд, най-горещата точка на размириците в Дери и сцена на Кървавата неделя. Графитите обаче си струват, така че ние се смъкваме и по-надолу да ги щракнем:

И за да не се сърдят лоялните към Великобритания, все пак снимахме и най-известния от техните графити:

Иначе обстановката в центъра, където хапваме в кръчма тип дюнерджийница е съвсем спокойна:

И хълмиста:

Обичайния практически наръчник ще пусна в отделен пост.

Повече и по-големи снимки има тук, тук и тук.