Прасето Зурльо замислено гледаше купата разбъркана храна пред себе си, почесваше зурлата си и потропваше с копице. Отдавна подозираше тромбестата си котка, затова умело беше смесил обелки от ябълки, круши и други плодове. От купчината липсваха само крушовите обелки.

– Тромбичке, ти ли изяде всички крушови обелки? – Попита Зурльо благо, като се опитваше да покаже, че няма да се сърди на котката.

– Не, не! Няма нищо такова – заоправдава се тромбестата котка – аз си боцвах напосоки и ъъъъ такова ъъъъ, така се е случило! Съвсем случайно!

Зурльо се подпря на любимата си копраля, погледна тъжно към картофената пейка и разбра, че тромбестата му котка има сериозен проблем. Запъти се към кочината, където беше последният брой на вестник “24 динени кори”, взе химическия молив, който стоеше на пачата му и го наплюнчи. Трябваше да се действа спешно. Набеляза няколко обяви, вдигна прасофона и се захвана да звъни.

Няколко обяда по-късно тромбестата котка плахо пристъпи към подиума, почеса рошавите си уши и се огледа. Пред нея имаше тълпа от животни с крушовидни тела, круши в очите или листа от круши вместо уши. Котката се изкашля, подръпна опашката си и тихо промълви:

– Аз съм тромбестата котка… и съм крушохолик…

Бурни ръкопляскания огласиха плевнята. Тромбестата котка беше приета в Клуба на анонимните крушохолици.

Зурльо беше доволен. Знаеше, че в клуба ще се погрижат за животното му и ще го излекуват. Това заслужаваше да се полее със сок от тиквени семки, затова на път за кочинката Зурльо мина през “Прасунплод” и купи една бутилка. Котката се прибра малко след него и каза:

– Зурльо, излекувах се вече. Повече не съм крушохолик!

– Чудесно, тромбесто коте! – Зарадва се зурльо и извади бутилката, за да се почерпят. Бръкна в тиквения долап, където наред с оглозганите пъпеши пазеше круши, кюспе и отлежала помия, но от това, което видя, четината му настръхна. Крушите ги нямаше.

Зурльо разбра, че борбата с крушохолизма едва сега започва. Той обаче имаше друга идея. Извади големия калайдисан казан, хвърли вътре една глава гнил лук и няколко огризки от моркови. Запъти се към гората да насече дърва.

Вечерта се спускаше над кочинката, а Зурльо подреждаше дървата за огъня.

– Не съм яла круши – тихичко повтаряше тромбестата котка и втренчено гледаше луковата глава и морковените огризки. Чудеше се дали ако ги нареди на купчинка и стъпи на тях няма да успее да се измъкне от казана…