Писана Черешкина пикираше плавно покрай картонените облаци, зъзнейки от студ. Бишкотките й бяха придобили вид, по-удачен за сладоледена торта, а тромбата… тромбата беше червена като на клоуните, които Прасуна бин Готвен ползваше за терористичните си акции. Дори и парапланерът й потреперваше възмутено от студ.

“Пак са изключили реотаните на слънцето… само лампата са оставили да свети. Явно бюджетът им не е достатъчен, за да поддържат прилична температура и през зимата. Ама и аз къде съм тръгнала с това старо кожухче… ”

Черешкина измъкна ножичката и разпори тропоската на следващата двойка облачета. Бюджетът явно не беше достатъчен и за по-качествен шев на бутафорното небе. Картонът – евтин, конците – китайски… и глупавите реотани непрекъснато изгаряха, без изобщо да се налага да се намесва там. Нямаше да е зле заговорниците от КОПЕНХАГЕН да се бяха постарали повечко поне в имитацията на изкуственото слънце. Всички мръзнеха, не само тя.

Черешкина се помота още малко покрай нескопосаните макети на облачета, разбута ято тенекиени патици и зави към едва забелязващите се планини на хоризонта. “Сигурно и те са картонени!” – подръпна бишкотката си Писанушка. В същия момент нещо я халоса по тромбата, тя се превъртя няколко пъти във въздуха и се преземи на земята. “Пфу, плексиглас! Значи това е краят на света – имитация, а отвън би трябвало да е истинския. Ако изобщо има такъв…”

Писана измъкна от джобчето на кожухчето си универсалния мулти-микро-всичкотрошач, подарък от инспектор Гранулков, и отряза объл отвор в плексигласа. Подаде си тромбичката навън и я лъхна адска жега с миризма на гнили домати. Пред нея се ширеше безкрайна доматена нива, плавна преливка между 100% циан и бяло красеше небето, а между обримчените с дантелка облачета висеше дебел бял конец.

(следва продължение…)