Строители на съвременни кочини

1

Това е един невероятен екип, пълен с идеи:

2

Всеки амбициозен проект започва с прецизен чертеж:

3

Започваме работа веднага:

4

Понякога се случват и малки инциденти:

5

 

 

Съвсем нормални неща, все пак тук се работи:6

Нищо притеснително, спазваме правилата за безопасност:

7

Голяма работа, че може малко да се изцапаме. Не знам изобщо това защо са го снимали:

8

Обектът е предаден в срок и съгласно всички изисквания и нормативни норми:

9

Потърсете ни вие, да не ви потърсим ние:

10

Нагаркот: планински оазис

(продължение на непалското пътешествие: след Бактапур и Катманду)

– Какво толкова, няма и 20 км. За 15-тина минути сме там. – уверено убеждаваме собственика на хостел Елбрус още в Катманду.

– Неее, по-добре си разделете пътя на 2, останете да спите в Бактапур и на другия ден направо поемете към Нагаркот. Няма смисъл да се връщате в Катманду, по-добре е за вас!  – Не разбираме напълно защо човекът доброволно се отказва от парите ни за още една нощ в хостела, но му се доверяваме.

***

Колко криви спрямо непалската действителност са ни били сметките разбираме едва след като поемаме от Бактапур към Нагаркот. Отново с местен автобус (туристическия се оказва, че вече сме го изпуснали). По принцип растоянието наистина е към 15-тина км, но по тесен, еднолентов път без мантинели в планинска местност с много завои. Кара се бавно, с 20-тина км в час, облягане на клаксона преди всеки завой и непрестанно умопомрачително разминаване с насрещните превозни средства… често на една боя разстояние. Непалските шофьори са факири на пътя! Без никакво нервно напрежение, без псувни и без да се притесняват за графика си.

Пътуваме до Нагаркот почти 2 часа. С чести спирания, заради насрещен камион или просто за да се натъпче още някой от многото селца край пътя. Нацелили сме краят на учебния ден, защото автобусът ни се пълни с гимназисти и това прекъсва разговора ни с холандеца на съседната седалка – единственият друг европеец, престрашил се да се качи в това превозно средство. Сгъстяваме се, за да направим място на още двама между нас, а неуспелите да се наврат в автобуса хлапетии се катерят по стълба на покрива му. Те ще пътуват отгоре.

А пътят минава покрай невероятно красиви места с безумни пропасти, на една ламарина разстояние от главата ми. Пребледняла споделям на Прасунсен, че ако всеки ден трябваше да губя по 4 часа по този път, за да ходя на училище, вероятно щях да си остана с 2-ри клас.

Кошмарът свършва и се озоваваме в Нагаркот – малко селце в удивително красива местност, където големи хотели делят оскъдното равно място със семейни хостелчета и къщурките на местните.

360 View Tower

Стаята ни в Peaceful cottage & Cafe du mont се оказва много хубава и адски изкушаваща, но до залез имаме около 3 часа, а на следващия ден си тръгваме. Набелязали сме си разходка до кулата, от която има хубава гледка към Хималаите. Е… не очакваме да видим нещо в мъглата, но не ни се и нервничи в района на хостела, затова нарамваме по едно яке и потегляме.

По пътя има доста военни обекти и човек се чувства адски особено по този път, опасан с телени заграждения. Както и очаквахме, гъстата мъгла успя да скрие всякакви гледки, но разходката беше много приятна и си струваше.

Прибираме се тъкмо за вечеря. Ресторантчето е окупирано от компания индийци, които в Непал се чувстват така, както руснаците у нас. Момчето, което освен сервитьор и помощник в кухнята е и рецепционист успява да намери минутка, за да си поговори с нас за разходката. Вечерята я записваме на сметката на стаята – ще платим утре, когато си тръгваме. А в стаята ни е кучи студ – намираме се в новото крило на хостела, където отоплителната инсталация все още не е довършена. В замяна на това има изобилие гореща вода и страхотна баня. Лягаме си, навлечени с дебелите пуловери и с надеждата на следващата сутрин времето да е ясно.

Сбогуване с Нагаркот

Пак мъгла. Започвам да се чудя колко ли седмици трябва да отдели един фотограф, за да направи тези страхотни снимки от туристическите справочници. Настанили сме се на най-хубавата тераса с най-страхотната гледка в Нагаркот… а гледка няма :). Взирам се в облаците с надеждата да мярна някой връх, а през това време пристига най-вкусната закуска, която сме хапвали в Непал – тибетски хляб с тибетски мед. И кана чай.

В крайна сметка мъглата малко се вдига, покрай облаците се мяркат снежни върхове и пълна тераса народ се изсипва по перилата, за да документира досега си с тези места от Непал, до които няма да стигне 🙂

А ние нарамваме раниците с целия ни багаж и тръгваме пеша обратно към Бактапур. Според картата, която ни дават от бюрото за туристи, почти успоредно на шосето, но по-високо и сред живописни селца, храмове и горски пътеки можем да стигнем до Телкот – селце на около 9км от Нагаркот и горе-долу на половината път до Бактапур. Хем малко вървене пеша, хем спестяваме най-ужасната част от автобусния маршрут (нещо, което не държах да изживявам отново, признавам си 😀 )

Към Телкот

Пътят започна куцо – успяхме да се загубим. Първите няколко пъти параноично отказвахме помощ от задминаващите ни местни жители, докато в един момент осъзнахме, че никой няма да ни обере и пребие в планината – хората просто са дружелюбни, разговаря им се и нямат никакво намерение да ни искат пари за водачески услуги. За всеки случай преместих дребна сума пари в страничния джоб на панталоните си, но така си и останаха там. После се заредиха село след село, махала след махала, трамбоващи в 2-те посоки туристи и съвсем се успокоихме за посоката.

Mалко преди Телкот минаваме през Jalpadevi – може би най-чистия и тих храм, на който попадаме в Непал. Заговаря ни монах, който ни пита откъде сме, спокойно ли е в нашата страна… Ами да – спокойно е, мирно е, няма от какво да се оплачем.

Накрая отново се загубваме. Мястото, до където стигаме ни се струва прекалено малко, за да е Телкот, а групата момичета, които питаме остават с впечатлението, че искаме да стигнем до следващия храм и ни упътват към някакво пусто шосе. След някой друг километър все пак се доверяваме на gsp-а и се връщаме точно навреме, за автобуса до Бактапур. Отново местен, а не туристически автобус. Возя се на дъска между 2 седалки, където учтиво ме канят група жени. Едната знае няколко думи английски и подхваща разговор: “Как се казваш?” “Дани, а ти?” “Аз съм Майа”. Усмихва ми се и не ми разрешава да отстъпя мястото си на качваща се майка с дете – сместват ги някак си помежду си . Прасунсен се люшка прав и крепи раниците в краката си – между чували с ориз и леща. След 2 смени на автобус, стигаме в Катманду по залез слънце – точно навреме, за да успеем да открием поредния си хостел.

И стъпка по стъпка откриваме, че нашият хазяин от “Елбрус” е прав – за да заобичаш хората в тази страна, трябва да се махнеш от лудницата на големия град. И чак след като си ги открил, можеш да гледаш и на Катманду с други очи.

***

Ако се чудите къде да избягате от прахоляка и лудницата в Катманду – Нагаркот е планински оазис, където човек може да си почине, да подиша чист въздух и да направи няколко лежерни разходки в близките околности. Съжаляваме само, че бяхме предвидили толкова малко време за това място, но се наслаждавахме на всяка минута там.

 

 

Към Бактапур, Непал

Nyatapola Temple: най-високата пагода в Непал

Събудих се с усещането, че опитите да планираме подходящи “безопасни” дати за това пътешествие и дискомфорта от хормоналната терапия покрай неминуемите изненади през 6-месечния период до полета са били напразни. И докато се опитвах да си представя как решават този проблем жените-астронавти на МКС си припомних, че все още се намирам в столица, в туристически квартал и ще е тъпо някакви баналности като подранил със 7 дни менструален цикъл да ми провалят ваканцията.

Все пак някои логистично-хигиенни размисли

Дамски превръзки се намират без проблем в Катманду, Бактапур… предполагам в големите градове и на всички места, където отсядат и туристи. Няма особен избор на марки, в замяна на това има поне минимума от необходимите разновидности: дневни с крилца и нощни. Не очаквайте да откриете в някое крайпътно магазинче или село превръзки, тоалетна хартия или дори книжни салфетки – тоалетна хартия местните не ползват, в рамките на нормалното е да се изхрачиш на пътя (все пак доброто възпитание предполага да НЕ уцелиш случаен минувач), а специално за дамските превръзки – за мен бяха от евтини до нормални като цена, но за стандарта в бедните квартали и селските райони вероятно се водят луксозна стока. Тампони не видях да се продават, но и не бих рискувала да ги ползвам там.

Виж с тоалетните въпросът се оказа по-сложен. Табелки за обществени мярнахме покрай някои храмове и туристически забележителности, но за наш късмет нито една не работеше. Заведенията също не винаги вършат работа, защото в по-приличните се предполага да похарчиш пари поне за чай/вода, а взаимовръзка между хигиената в заведението и тази в тоалетната му тук няма. Вариант в Катманду са многото молове в града, стига да се разхождаш по Kanti Path или предвидливо да си ги отбележиш на картата. Тоалетна хартия там не се предполага да очакваш (макар че на местата с повече туристи се случва), но е задължително да има кофа с каничка за подмиване и ниско душче/чешма. При умивалниците почти задължително няма течен сапун, а нормален. В женските тоалетни като че ли е обичайно посетителките да перат нещо като кърпички с него, така че препоръчвам да си носите собствен сапун или да минете на вариант мокри кърпички/гел за почистване на ръце. Кошчета за боклук също нямаше навсякъде.

В крайна сметка се запасихме с всичко необходимо, сбогувахме се с домакините от Elbrus и поехме към автогарата, за да търсим туристически (по мое настояване), а някак си да попаднем на местен автобус.

Пътуването

с локален автобус е значително по-евтино и доста по-забавно, стига да не ти се налага да го правиш често. Не е като да не сме виждали стари, мърляви и претъпкани автобуси и у нас. Плаща се на слизане и е желателно да се осведомите предварително за цената на пътуването, защото билети няма, а туристите тук са със статут на дойна крава. Така пътят от Катманду до Бактапур ни струваше по 25 рупии на човек, а този от Бактапур до Катманду – по 50, понеже вече знаехме цената и не попитахме :).

Автобусите се обслужват от 2-ма души: шофьор и викач – обикновено тийнейджър. Ролята му е да изрежда спирките в речетатив, да обикаля всяка спирка, канейки минувачите да се качат, да следи и помни кой къде се е качил и за къде пътува… и накрая да му прибере парите (и често, но не задължително, да върне ресто). В задълженията на викача влиза и познаването на системата за сигнализация с потупвания по каросерията, чрез която превозните средства успяват да се разминат на ужасяващо тесен път или в кошмарния нерегулиран градски трафик (видео).

Катманду и Бактапур са на 20-тина км един от друг, но заедно с околните населени места вече почти са се сляли в едно и така и не разбираме кога точно навлизаме в него, докато автобусът не ни стоварва близо до портите на стария град.

Живият музей

За да влезеш през някоя от портите на стария град се налага да платиш такса: по 15$ за чужденци и някаква далеч по-дребна сума за местни. А си струва да се види, след като човек е бил целия път до Бактапур, защото… ами тук е всичко, което би ти потрябвало за 1-2 дневен престой: история, древна (макар и реставрирана заради земетресение) завладяваща архитектура, прекрасни гледки за любителите фотографи, магазинчета, хостели, ресторанти… и малко спокойствие от кошмарния уличен трафик навън. В стария град колите и моторите са по-скоро изключение и това е чудесно.

Според туристическата брошура, която получихме с входния билет, Бактапур (Bhaktapur) е възникнал през 8-ми век и е бил столица на Непал между 12-ти и 15-ти век. Освен паметници на културата, това е и място, в което се живее, така че е напълно в реда на нещата иззад прозорци с прекрасна дърворезба да “наднича” нечие спално бельо, а малко встрани от обичайните туристически маршрути можете да се сблъскате с училище, местен пазар за зеленчуци или с пресяващи ориз/ечемик/нещо зърнено жени.

Макар с известно лутане и въпреки 2-те карти успяхме да открием Pagoda Guest House и да се отървем от тежките раници. Тук е мястото да вметна, че хартиена карта и компас (на което сме разчитали досега за всичките си пътувания) в Непал се оказа недостатъчно за ориентация, поради липсата на табели с имената на улиците в 99% от случаите. А за капак в Бактапур gps-ите и на двама ни отказаха да напуснат Катманду и се ориентирахме по слънцето и по сградите :).

(Ако се чудите къде да отседнете в Бактапур, Pagoda Guest House e бюджетен, много чист и тих хостел с общи за етаж баня и тоалетна, в стаята ви чака голяма бутилка минерална вода и чисти чаши, а на покрива има ресторантче с добра кухня на нормални цени. Единствен недостатък е, че приключват да сервират и затварят вратите в 21 часа).

Използвахме максимално оставащото време до залеза, за да разгледаме историческата част и малко извън нея, защото на другия ден трябваше да нарамим раниците отново и да се отправим към Нагаркот.

 

Въведение в Непал: Катманду

– Само паспорти и долари при мене, само паспорти и доларииии!
Служителят на летището в катманду избутва имиграционните карти назад, подравнява пачките, удря печати и ухилен клати глава по индийски. Радва им се на таксите за виза, сякаш отиват в неговия джоб.

Летището си го бива – “Wel Come to Nepal” отвсякъде.

Вехта зала с дървени колони и ламперия  – доколкото мога да я видя от залепналите по стени и колони пътници, попълващи имиграционните си карти. Не че няма маса за попълване. Има. Кръгла е и се накланя със скърцане към всеки, който се подпре да си попълни картата. Не ни се плаща счупено летищно имущество, затова и ние се нареждаме да попълним подпрени на колоните. Не че някой ги чете тия карти после – важното е да си дадеш паспорта и доларииии на ухиления индус.

Предварително знам какво ще ни чака отвън – любимите ми в цял свят бакшиши. Защото в Катманду удобен обществен транспорт от летището няма. Тук са по-любезни от грузинските и също толкова досадни. Предплатените, полу-официални таксиджии, искат 750 рупии до Тамел. Знам, че може и наполовина, затова ги подминаваме и се разбираме с обикновен бакшиш за 600.  Не сме добри в пазаренето.

Разпитва ни докога сме тук, били ли сме преди. Казвам му, че сме за втори път, за да не ни продава евтини номера.

– То не е точно Тамел, затова е 600. Вие за една седмица само? И няма да ходите до Покара, Анапурна, Намче базар, Еверест? Няма?!

Ако беше българин, тук щеше да каже едно учудено “бахмааму!”. (Ама разбира се, как да не отскочим до Еверест за седмица)

Характерно за местните таксита (и не само) е винаги да се опитат да изсмучат повече пари от чужденеца – дали ще е за курс в някой от следващите дни, дали за комисиона от някое хотелче.

– И сега що сте в тоя хостел? Тази област е много опасна вечер. О-пас-но!!! Аз мога да ви покажа хубави хотели в Тамел!

Прословутият Тамел (понапудрена за туристи версия на Катманду), всъщност е на две крачки от хостела ни.

Катманду е мръсен и хаотичен дори и в Тамел

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Тук още не са дорасли за идеята, че за да вземеш повече пари от туристите, трябва да им направиш удобно място за пазаруване и разходка. В Тамел както и навсякъде в Катманду царе са мотористите и колите. Между тях слаломират велорикшите и камионите с питейна вода. А пешеходците се прескачат в канавките.

Като видиш някой да се приближава към тебе с една такава разсеяна походка, но делово изражение, значи че след малко ще ти предложи хашиш или марихуана. Явно намират купувачи – напушени западняци не липсват.

В Тамел сме за малко – колкото да си купим по една сувенирна тениска, да пием по гореща тибетска бира и да обменим пари. Свършете тази работа с парите в Тамел, защото извън него трудно се намират чейндж бюра.

Ако си мислиш, че в Непал е пълно с хора, които ходят с “ом мани падме хум” на уста, усмихват се на всички, и пърхат като докоснати от Буда, не грешиш. Такива хора има! И те до един са западняци, вживяли се в ролята на Бодхисатва. 

Нагледали се на такива екземпляри се махаме от Тамел още на следващия ден. И белите изчезват. А местните са съвсем други – те си гледат нивите с ориз или смартфоните, в зависимост от социалното положение. Понякога смартфоните и нивите с ориз вървят заедно.

Да видим сега малко от истинското Катманду.

То е не по-малко мръсно и хаотично, но поне има и широки улици. Понякога дори тротоари! И паркове. Оградени са отвсякъде с дувари, които непълнолетни работници прилежно боядисват. Намирането на входа към парка изисква по-добра подготовка по спортно ориентиране от нашата и се проваляме. Няма как, ще поседнем в някой ресторант на порция момо-та.

Момо е един от добрите и популярни избори на хапване тук

Подобни на китайските пелмени, но с пикантен и по-различен пълнеж. Цената на порция варира от 50 рупии в ресторант като този:

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

До 100 в по-приличните места и 200 – 300 в някои от туристическите. Намира се също и предимно индийска кухня, понякога китайска и корейска.

По улицата можеш да си купиш и “пани пури” – хапване, добре познато ми от Хайдерабад, Индия. За разлика от друга улична храна, която по-авантюристичните посетители може да опитат, тази определено не трябва да влиза в асортимента – с кръглите хлебчета се загребва люта непреварена чешмяна вода.

На прибиране последната вечер заварваме целия народ на Непал и Тибет заедно с шепа туристи да се опитва да мине по един надлез. Празник е! Във водата на някакво свещено за индусите място се случва нещо. Какво точно няма как да се разбере, защото навсякъде се виждат само хора, хора които ги снимат, и хора, които снимат хората, които снимат.

Отказваме се да гледаме повече. Утре ни чака колоритно друсане в локален автобус към Бактапур. Прекрасен начин да опознаеш местните по-отблизо. В най-физическия смисъл – хората тук обичат да се тъпчат и бутат. Но за това ще разкаже половинката.

 

Кратки истории с Бекончо, Рошалина и Мозъчко

– Мозъчко е умен! – повтаряше прасето Бекончо, докато  почесваше котката Рошалина по кратунката. Рошалина измърка доволно. Обичаше да масажират нейния Мозъчко и да казват, че е умен.

А Бекончо се опитваше да определи точния размер на Мозъчко, за да прецени ще му стигне ли панировката.

***

Рошалина често се занимаваше със сложни изчисления като например да пресметне необходимото й количество котешка храна за период от сто години:

umno-kote

 

В тези случаи Мозъчко много й помагаше, защото Мозъчко е много умен. Понякога обаче той се уморяваше от изчисленията, които Рошалина го караше да върши, и излизаше в почивка:

mozuchko

В такива моменти Рошалина обикновено отиваше в кухнята, където нещата невинаги се развиваха по най-добрия начин:

kote-kuhnia

 

***

Веднъж Рошалина правеше икебана от сушени миши опашки, а Мозъчко кротко подремваше.  Бекончо, който не проявяваше интерес към занимания, несвързани с храна, мина край котката, повдигна вежди и отиде да си налее чаша вкусна помия. Помията беше доста добра, затова си наля още една и поглади доволно шкембе чорбата си.

На връщане видя Рошалина да гледа сънено от дивана към прозореца и да почесва замислено тромбата си.

– Хммм, аз май съм задрямала, докато правех икебаната, а сега не мога да я намеря :-/

Прозорецът беше отворен, а на перваза доволно преживяха дворните котки Грую и Грозотавъра. От устата на Грую висеше миша опашка.

***

Един ден Бекончо лениво почесваше зурлата си, докато се чуди какво ще има за вечеря. Радиото бръмчеше неангажираща музика. В един момент музиката се прекъсна от реклама:

– Уважаеми земеделски стопани и фермери! Започва новата кампания по раздаване на субсидии….

– Субсидии ли? – Бекончо внезапно подскочи въодушевен и в очите му се завъртяха печени тикви. Хммм…. Може!

bekoncho

– Че за какво ще ни дадат субсидии, ние нищо не отглеждаме? – запита Рошалина и забоде пръст в кратунката си, за да събуди Мозъчко. Мозъчко също погледна озадачено и си избърса носа.

– Остави тая работа на мене – отсече Бекончо.

На другия ден Рошалина неохотно придружи Бекончо до кабинета на местния инспектор по раздаване на субсидии.

– Ама казвам ви, аз съм един отруден фермер – говореше разпалено Бекончо – моята дейност е изключително важна за снабдяването на населението с продоволствия!

Инспекторът гледаше незаинтересовано.

– Добре де, какво отглеждаш?

– Човка! Ето я.

Рошалина беше забола няколко перца в козинката си и се усмихваше приветливо. Инспекторът се зачуди на странната човка, но все пак имаше пера, така че сигурно е някакъв рядък вид. Зачете се в папката си да търси информация.

Малко по-късно Бекончо грухтеше и се въргаляше в чували кюспе и люспи от домати, получени като субсидия за изхранване на човка. Рошалина недоволно чистеше перата от козинката си и се чудеше какъв вид добитък трябва да стане, за да получи пържена риба.

***

Бекончо четеше вестника си, хрупаше една ужасена ряпа и повдигаше рунтави вежди.

– Гледай какви работи стават по света, Рошалинче – Свин Чо Съм е взел властта в Северна Картофия.
– Това май е хубаво, Бекончо. Баща му, Свин Чо Бях, беше пълен психопат.
– Не съм сигурен какво да мисля за Свин Чо Съм – отговори замислено Бекончо и зарови копито в зурлата си.

Тогава се намеси Мозъчко:

– Ама че сте глупави! Ако погледнем градацията – дядото Пра Сун Чо, после синът Свин Чо Бях, и сега внукът Свин Чо Съм, ще видите, че нещата никак не вървят на добре. Картофените обелки само ще поскъпват!

– Мозъчко е умен! – казаха в един глас Бекончо и Рошалина и се затичаха да инвестират в картофени обелки.

***

Бекончо весело се запъти към кухнята да вземе закуската. Бекончо винаги е весел, когато предстои ядене.  Пътем потупа Рошалина по кратунката и отбеляза, както обикновено:

– Мозъчко е умен!
– Абе в момента не е особено умен – отговори умислено Рошалина.
– Хм, че защо да не е умен?
– От половин час го принуждавам да гледа сутрешния блок по прасовизора.

 

Сбогом, лято (Исландия 2013 – Хафнарфьордур, Рейкавик, Хверагерди, Кефлавик)

– Не, не, не е студено! Не е студено. Не, не е студено! – повтаря ухилен Гюнар, собственик на малък хостел в Хафнарфьордур, докато ние си наместваме отвинтените от исландския вятър глави. (Ама разбира се, че не е студено – вероятно сме се изнежили от жегата в Лондон предния ден.)

– Понякога пада до минус 20 – отговарям на въпроса му как е зимата у нас.
– Ето, виждаш ли! Виждаш ли?? А у нас не! У нас не пада! У нас обикновено е минус 10 и е меко и приятно.
– Да, ама сега е юни и е студено!

Гюнтар сменя темата и обяснява къде е душът.

Хафнарфьордур

В малкото градче на десетина километра от Рейкявик отсядаме за два дни. Уж за да спестим някоя крона от чувствително по-ниската цена на хостела, а всъщност и защото малките градчета често се оказват по-интересни от столиците. Хафнарфьордур го потвърждава напълно, стига да не се уплашиш от ураганния вятър, мъглата и дъжда и да излезеш по пустите улици. Обикновен исландски ден, за който у нас биха дали поне оранжев код. Въпрос на гледна точка.

А през юни поне е светло по всяко време. Технически има залез от около 12 до 3 през нощта, но на практика слънцето се търкаля малко под хоризонта и дневната светлина съвсем леко отслабва.

Така след кратка почивка се измъкваме на първа разходка. Исландските къщи сами по себе си са достатъчно интересни:

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

А къде са хората е още по-интересен въпрос. В мола се мотаят три лели, а в супермаркета сме само ние и продавача. Чудим се дали не затварят, докато оглеждаме в потрес цените на зеленчуците. Исландците не обичат. Те няма и къде да ги гледат – освен студеното време, по-голямата част от страната е заета или от вулканична пустинна земя с тундра, или от глетчери. По-късно на тръгване ще научим от едно от безплатните списания на автогарата, че известно производство на зеленчуци има в оранжерии. Повечето се затоплят с геотермална енергия от гейзерите и се осветяват с лампи през дългата тъмна зима.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Да се върнем в Хафнарфьордур. В градчето предполагаемо живеят около 20000 души, но на улицата рядко може да видиш повече от двама-трима за час. Изключвам групата ученици, които ритат нещо като футбол с червена топка с връвчица и противотежест. Да не я отвее вятърът.

В града има приятен музей където човек може да се стопли, а и да види добре направени възстановки на историята му:

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Преди да тръгнем към Рейкявик се отправяме на малка крайградска разходка до някакво хълмче, откъдето при ясно време можел да се види глетчер в океана. По пътя има само една табелка – исландците не се престарават в изграждането на туристически пътеки, парапети и маркировки. Поради митологичния характер на ясното време в Хафнарфьордур не виждаме никакъв глетчер, но пък се открива хубава гледка към пристанището и града.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Рейкявик

Шопска салата? Няма проблем. В Рейкявик попадаме на заведение с името Balkanica, което предлага “автентична” кухня от България, Гърция и Турция. Има също азиатска кухня, френски и италиански ресторанти, дори и вегетариански. Има дори и нещо като навалица от хора, което в Исландия си е забележителност.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Извън центъра се мяркат хора колкото в нашенско село. Рейкявик има сто – двеста хилядно население, но се е разпрострял на територия на половин София, така че идеята ни, че ще може да го обходим пеша, бързо се изпарява.

Времето тук е хубаво. Сигурно има 13 – 14 градуса и е почти слънчево. Хубаво, жарко исландско лято. Чак си свалих шала.

Вероятно има доста интересни неща в града, но като цяло усещането е сходно с други европейски градове. Като изключим времето и липсата на хора. А ние искаме да видим повечко от характерните за Исландия неща.

Така още на втория ден се отправяме на път към близкото градче Хверагерди.

Хверагерди

Мятаме се на автобуса и за по-малко от час сме в отдалеченото на 45 км градче. Добра скорост за Исландия, където кривите пътища и променливите климатични условия рядко позволяват да се кара бързо. Слизаме и се сещам за потайната усмивка на Гюнар от първия хостел: “Предния гост от вашата стая стъпи в гейзер в Хверагерди и сега е в болница с еееей такъв подут крак. Внимавайте”. Чудя се дали говореше сериозно или това е от историите, които исландците обичат да разказват на чужденците, за да ги шашкат.

Градчето има около 2000 жители и няколко улици на кръст, но пък има гейзери и мирише на сяра. Една оградена област е оформена като гейзерен парк-музей, където срещу скромен по исландските стандарти вход може да разгледаш отблизо и да прочетеш повече за геотермалната активност в района. Гейзерите тук, както и в много други части на Исландия, се използват за отопление, топла вода, пране, дори и за печене на хляб. Такъв хляб, печен (или варен?) на пара от гейзер се предлага и в Хверагерди. Учудващо вкусен е.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Ако предупрежденията да не се разхождаш извън пътеките и да внимаваш къде стъпваш не ти се сторят достатъчно сериозни, може да разгледаш снимката на сварен турист, който преди много години паднал в един от гейзерите. В резултат на това бил създаден парка и били оградени по-опасните дупки. Дали пък Гюнар все пак не е говорил сериозно?

Ние обаче не падаме в нищо, още повече че в момента водата е на доста ниско ниво и не е в големи количества.

Край градчето има още гейзери, туристическа пътека, къмпинг и ферми – изоставени и действащи. Ферми за коне, разбира се, в Исландия почти нищо друго не се отглежда. А да си исландски кон е хубаво! Делиш огромно пространство с много малко други коне, хрупаш си на воля, шепа туристи ти се радват, а накрая те яздят руси исландки.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Добре, че времето е хубаво, та да може да направим малко снимки на коне и изоставени ръждясващи селскостопански постройки (обичам).

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Или пък беше хубаво? Докато се върнем до градчето има около километър, а от приятните 10-12 градуса температурата пада на 6, завалява ситен дъжд и задухва силен вятър. В автобуса наобратно се спуска гъста мъгла и само оранжевите колчета, неслучайно поставени по шосето, ни водят към Рейкявик. Обичайно за Исландия. Хубав летен ден.

Кефлавик

Последната ни вечер е в малкото градче до летището – с идеята да не ставаме прекалено рано за сутрешния полет. Автобусът ни докарва почти като такси на спирка пред хостела и шофьорът ни упътва.

Кефлавик е рибарско градче и това добре се вижда от разходка по крайбрежната ивица. Няма плаж, но пък има няколко рибари, които до късно вечерта потриват премръзнали ръце на доковете. Прилично количество рибарски лодки и корабчета позират за снимка. Това май са всичките хора навън. А, не! Има и един пътешественик като нас – обикаля край брега, разглежда камъните и си дава вид, че чете нещо от информационните табели. А те са само на исландски. И още един човек има, ама в кола – излязъл е да си разходи кучето. То подтичва, а той си стои на топло в колата и изминава по двайсетина метра на почивки.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

В единия край на града съвсем необезпокоявани от никого влизаме в някаква пристанищна част, където изглежда ремонтират кораби. Намираме няколко изоставени и полуразрушени кораба, които снимаме с удоволствие:

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

– Ееей, ехехехеееееееей, юхууууууууууууууууу!!! – група младежи по пуловери се забавляват в двора на исландска къща с по чашка с ръка. Като казах двор, това не трябва да се взема много насериозно. Повечето дворове в Исландия са леко загатнати от висока 50-тина сантиметра ограда. Градинки в нашия смисъл на думата обикновено няма – понякога има цветя, къщички за птици и трева с глухарчета. В някои има “скулптури” от шамандури.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Групата продължава да ни маха весело. Може би най-много ги зарадва гледката на двама туристи със зимни шапки и фотоапарат, обикалящи почти в полунощ по улиците на Кефлавик – градът, където никой не слиза, освен за летището. Ние обаче трябва да се прибираме, защото сутринта ни чака обратният полет към Лондон.

 

Прасунидзе и Котешвили: Завръщане в Грузия

Честно казано, съвсем други дестинации планирахме за тазгодишното пътешествие. Първо щеше да е Китай, но докато се напудрим, самолетните билети поскъпнаха с много… после мъдрихме Непал или Сибир, но в мъдростта си пак пропуснахме евтините билети. И накрая се сетихме, че при предишното си ходене до Грузия сме съжалявали, че нямаме време да отскочим и до Армения и го решихме набързо: през Грузия до Армения. Така или иначе почти нищо друго интересно вече не се вместваше в бюджета ни.

Полетът, естествено, беше с прикачване. От София до Рим пътувахме основно с българи, преселващи се в Италия (с това си обяснихме огромното количество куфари на колелца на ръка от населението – падаха се между 3 и 5, повечето ръчен багаж). От Рим до Тбилиси попаднахме на аналогична ситуация с грузинци. Честно, хора, не разбирам какво толкова тъпчете в тези куфари за една почивка?! Нашите две 40 литрови раници “Ташев” бяха наполовина празни и общо тежаха под 10 кг заедно с лаптопа за ръчен багаж – и това е за 8 дни в 2 държави.

И пак истории с бакшиши (за добре дошли)

В Тбилиси попаднахме много рано сутринта и понеже бяхме проверили, че има ЖП гара и някакъв влак от летището до града (тяхното метро също още не стига до летището, но до гарата има метростанция), побързахме да обменим пари и да се измъкнем навън. Груба грешка, понеже се оказа, че влакът е през няколко часа и вече сме пропуснали единия, а първия автобус до града е чак след час. Обратно в уюта на летището нямаше как да се вмъкнем, без да имаме полет за деня и зачакахме, редувайки се с няколко местни на единствената пейка отвън.

Малко кофти второ впечатление за хора, току-що получили по бутилчица вино подарък на паспортната проверка. Но понеже ни е и второ идване в Грузия, бяхме наясно със ситуацията и не се разстроихме особено. Просто ни се спеше и си бяхме запазили хостел за останалата част от сутринта – обикалянето с раници на гръб рано сутрин в търсене на тоалетна и прилична закуска вече сме го упражнявали преди 2 години около тбилиската гара.

Естествено, таксита имаше много – и официалните, които имат право да оперират на летището, и съвсем криминални и нелегални, които намаляват, като минат край теб и подвикват тихичко. В Грузия транспортът не е скъп и такситата не излизат много, но… дори и на белите брандирани “Tbilisi Airport” няма официално залепени стикери с тарифи и трябва да се договаряш с шофьора за цената. Груба грешка е да заговориш на английски, това вдига тарифата с поне 1/3-та. И ти остава варианта само с нелегалните, понеже никой от останалите регулярни в редицата няма да ти даде друга цена.

Тръгнали сме на пътешествие, което значи, че 35 лв за такси имаме. От друга страна, няма да стигнем далеч, ако ги даваме с лека ръка на всеки наглец с копърка, затова самоотвержено и упорито си изчакахме час и половина до автобуса (типично по ориенталски и той закъсня). Затова пък струваше 50 тетри, което е около 50 ст на човек… и понеже билети се купуват от автомат в автобуса, който приема само монети от 50 тетри и никакви други разновидности – оказахме се в поредния проблем. За наше щастие останалите грузинци са много отзивчиви и гостоприемни хора, дори и в градския транспорт- възрастна жена ни купи билети и не успяхме да я накараме да приеме банкнотата от 2 лари, която се опитвахме да развалим.

В Тбилиси усилено ремонтират

Центърът на Тбилиси ни посрещна с шум от циркуляри и прахът на рязани камъни още от ранни зори – укрепваха се стари сгради и се редеше настилка. На растер 😀

    

Градът е разделен на 2 части от река и понеже на предишното си идване тук се мотахме основно в едната половина, този път си ангажирахме първия хостел от другата страна на реката. И така разбрахме каква голяма и интересна част от града сме пропуснали при краткото си пребиваване тук преди 2 години 🙂
Промени забелязахме почти във всичко.

В метрото

вече няма жетони, а безконтактни карти. Издаването на карта струва 2 лари и може да се ползва от произволен брой хора, стига да заредиш необходимия брой импулси и да си я подавате през турникетите. Често се случва някой на опашката да ти подаде пари и да те помоли да го пуснеш с картата си. Возенето е 50 тетри, както автобусите. Туристите могат да върнат обратно картата до месец и им се възстановяват парите за нея, ако пазят касовата бележка. Нашата си я запазихме за спомен, май с 2 импулса останали… не се сетихме да я оставим на някой при тръгване за летището, а щеше да е добра идея.

Все още тбилиското чупи рекорда за най-дълбоко метро с най-дълго пътуване по ескалатор в нашите представи (видео тук), но някои метростанции ни се сториха ремонтирани и по-приветливи, в сравнение с предния път.

В Тбилиското метро стриктно спазвай правилото за ескалаторите – стационарни стълби няма, ескалаторът се движи доста бързо, но и пътуването с него е предължително. А хората бързат, защото на перона пейки за сядане няма – да изтървеш мотрисата е нежелателно.

До Бетлеми и статуята на майка Грузия

вече не се стига само по безкрайни вити стъпала, а можеш да ползваш новия градски лифт. Заплаща се със същата карта, която се ползва и в метрото, просто цената за човек е двойна.

  

Освен чудесен начин да разгледаш Тбилиси от високо, лифтът е и много бърз градски транспорт, свързващ отдалечени краища на града през реката. Докато катерим градските баири в Своге, често си мечтаем за лифт като обществен транспорт, а там го видяхме реализиран – в много добро изпълнение и на добра цена.

Паркове и градинки

  

Изобщо не помним какво е имало предния път на мястото на (не знам как му е името) този парк до реката. Но не е било ограден строеж в никакъв случай, грузинците не се мотат много с вдигането на обществени сгради и паркове. В краищата на парка все още се виждаха машини и работници, но при всяко минаване оттам забелязвахме нови готови алеи.

Пешеходният мост, за който преди се ядосахме, че е в строеж и не можем да го видим отдавна е  приятно място за разходки, особено вечер.

Храната

В Грузия храната е доста евтина и цените в заведенията са сходни с нашите. Все пак ни се стори леко поскъпнало, в сравнение с предното ни идване тук… или просто тази година имахме повече време, за да опитаме нещо различно от хачапури 🙂

  

Не ядем месо, но по време на път често се налагат компромиси, особено ако не можете да се разберете със сервитьора или разчиташ на безплатните закуски в хостела. Грузия е рай за месоядните – всичко от сорта “вълча салата”, което сме пробвали беше приготвено вкусно и от истинско месо. Но и рибните им шишчета си ги бива, а вегетарианците изобщо няма да останат гладни.

Този път опитахме да вечеряме семпло, с продукти от магазинчетата и пазарите и не останахме разочаровани. Най-добрата грузинска бира според нас е “Натахтари”. Най-добрата лимонада е от същата марка. Грузинските безалкохолни са подсладени само със захар и имат минимално количество Е-та (само за цвета), поне по етикет. И са много вкусни, за разлика от нашите.

Хостелите

Преди 2 години в HostelWorld се мъдреха само 3 предложения за хостели в Тбилиси, а днес са изобилни и ценово приятни. По принцип избирането на местата за спане е едно от големите удоволствия при планирането на пътешествията ни и ни е доста приятно и забавно, когато уцелим добри попадения като локация, собственици/персонал, обстановка и компания там. Обичаме да отсядаме в традиционни за страната стари сгради, особено ако собствениците са пътешественици… но в Грузия, а и не само, това не е гаранция, че човек ще намери най-необходимото в стаята си след тежък път. Дори и да става дума за елементарни и евтини неща, като 2 пирона на вратата за закачалка :). Но мрънкането го оставям за момента, в който ще даваме рейтингите, а тук споменвам само

Добрия пример

В Тбилиси останахме очаровани от SkadaVeli, където намерихме стая само за денонощието преди обратния полет за София.  Удобно легло, чиста баня с гореща вода, достатъчно място да провесим дрехите си, достатъчно големи хавлии и лампи за четене е почти всичко, което ни трябва. Тук имах бонус и сешоар в стаята.

     

Иначе сградата наистина е стара, входната врата изглежда страшничко в това бивше розово, дървената вита стълба скърца заплашително и между дъските на терасата прозират в дълбочина няколко метра заден двор. Докато се качваш нагоре първия път си мислиш “Леле, къде съм!” 🙂 Обаче отвориш ли вратата на стаята, попадаш в рая на бюджетните пътешественици.

Компанията себеподобни

Имаме лоши спомени от хостели, в които човек не може да спи от купони на селинджъри, а собствениците са по-пияни от клиентите си и няма кой да оправи ВиК проблемите и по тази причина избягваме предложенията, в които вместо от обстановката има снимките на пируващи компании. Обаче тихият разговор на бутилка вино или кана с чай и споделянето на впечатления и информация за познатия ни свят е един от приятните начини да изкараш вечерта си в кухнята на хостела. В Грузия споделихме вечерята си от грозде, чай, сирене и бира, купени от кварталните улични магазинчета с двама източногерманци и се забавлявахме с разказите им за многомесечни пътувания из Южна Америка и Индия. Изпихме заедно виното им. После изпихме и нашето. И дори не се запознахме. На другия ден всички ние заминавахме за Армения. Всеки по своя си начин – ние с влак, те с кола. И с пожеланието някъде, по Пътя, да се срещнем отново.

Светът е малък, може пък и да успеем 🙂

***

Още снимки от Тбилиси има тук. Приключенията ни в Армения и завръщането ни ще четете, обещаваме, но кога… не знаем 🙂

 

Приключенията на Тромбаляшка

(с прасето Свинокио и плевелчето Чушко)

– Тромбаляшке! Тромбаляшкеее!

– А?

Сепна се. Чистеше си с прахосмукачката, припяваше си любимо парче на “Мекици дърпат жици”, а и се беше замислила.

– Спри го малко това! Трябва да се почеша.

– Уфффффффффффф! – въздъхна Тромбаляшка, почеса се по тромбата и изключи прахосмукачката. – Готово!

Прасето Свинокио извади щепсела от зурлата си и се почеса.

– Така и не можах да разбера защо не я включваш в стенните зурли – каза троснато и огледа щепсела.

– Защото стенните зурли са неподвижни. А ти можеш да подтичваш заедно с мен  и прахосмукачата – отговори Тромбаляшка развеселено.

– Хмммм… Е да амаааа… – Свинокио посочи зад себе си и изгрухтя доволно при вида на следите от калните си копита.

***

Тромбаляшка и Свинокио стояха наведени над саксията с малко зелено растение, а пред прозореца фучеше зимна виелица.

– Ще стане хубава и голяма чушка! Тлъста! – каза доволно Свинокио.

– А ако се окаже плевел? – озадачи се Тромбаляшка и прокара лапа през тромбата си, за да се увери, че  е на мястото си.

– Пак ще го обичаме – отговори бавно прасето. “Особено с ориз” – помисли си, но реши да не го казва на глас.

***

– Ама какво сега? – изнервена попита Тромбаляшка. Със Свинокио бяха тръгнали към големия град да купят отлежала помия, био-кюспе и някакви маловажни неща, които не са за ядене. Обаче ето, точно преди да се качат на влака прасето се запъна. Стоеше до изхода на гарата, гледаше стената и почесваше зурлата си.

– Кажи деее! – продължи котката.

– Ами ъъъъ…. виж сама на табелката:

“…Във влаковете не се допускат лесно запалими, отровни, обемисти, ЗЛОВОННИ или опасни предмети….”

– Уффффффффффффф! – въздъхна Тромбаляшка. – Е сега вече ще те изкъпем!

– Аааа не! Предпочитам да ме въртиш в голямата зурла 🙁

***

Така и не стигна до къпане. Свинокио си спомняше как се е къпал веднъж като е бил малко прасенце и колко ужасно е било. Затова когато Тромбаляшка държеше да е чист, го пъхаше в голямата зурла и го изпираше заедно с пуловерите.  После го простираше на въжето да изсъхне с другото пране. Прасето никак не обичаше да го перат в голямата зурла, но поне използваше времето за съхнене да си прочете вестника:

***

Плевелчето Чушко се припичаше доволно на слънце. Бяха му обещали да го обичат и да не го плевят и сега се наслаждаваше на голяма саксия на слънчево място.

Тромбаляшка засаждаше цветя. Свинокио й беше изкопал дупките с учудващ ентусиазъм и сега лежеше до Чушко и я гледаше.

– Кога се очаква да дават плодове? – запита колебливо прасето и потупа шкембе-чорбата си.

– Плодове ли?

– Ъхъ. Кога ще ги ядем?

– Това са цветя, Свинокио. Не дават плодове. – обясни търпеливо Тромбаляшка.

– Хмм. Значи са зеленчуци?! – зачуди се прасето и зарови копита в земята.

***

Така прасето Свинокио и котето Тромбаляшка прекарваха весело дните си. Вечер, след като положеха изнурени лапи и копита на масата, котето отваряше бутилка помия, като използваше навитата опашка на Свинокио за тирбушон. Накрая се завиваше с пачата му и заспиваше, а тромбата й пулсираше уморено.

А на плевелчето Чушко му се готвеше нещо друго, но за това – в някоя следваща приказка.

 

Банична магия за слънце

Тая сутрин вождът на зурлестите Кални копита се събуди много притеснен. Излезе навън, но лютият студ вледени зурлата му и набързо се прибра при огнището. Протегна копитата си към огъня в опит да ги размрази. Нямаше особен успех.

Но най-лошото все още предстоеше. Старейшините на селото бяха насрочили събрание за след две луни – събрание, на което щеше да се реши съдбата на името му. Кални копита! Толкова горд беше със своето име, а сега някакви спаружени глигани искаха да му го вземат. Ако до след две луни копитата му не се размразят, ще трябва да приеме името Замръзнали копита. Или да сдаде властта. Лошо! Почеса зурлата си, захапа замръзнала динена кора и потъна в нерадостни размисли.

Когато изгря следващата луна, заспа трудно. Вечерта едва беше прокопал пъртина до склада с люспи от домати само за да разбере, че са замръзнали. Наложи се пак да вечеря дехидратирано кюспе, което купи от “супермаркета”, както незурелстите пришълци настояваха да се назовава шатрата им.

Присъни му се нещо и се събуди по-бодър от обичайното. Имаше идея.

“Внимание!” – прозвуча сутринта по пряката радиовръзка от шатрата на вожда Кални копита до всяка кочина в селото и особено до шатрата за консумация на лули и огнена вода. Там се събираха шаманите и незурлестите пришълци.

“Внимание! Братя, а и вие пришълци, слушайте:

Аз, вождът Кални копита, давам половината си динени кори, половината си вигвам, половината си кюспе, и половината си огнена вода на оня, който успее да накара слънцето да изгрее днес, да прогони снега и студа от нашите земи, и да размрази копитата ми!

Казах.”

Радиото изпука и събщението свърши.

Започнаха да идват шамани. Шаманът Калната зурла запали големи огньове и танцува в кръг около вкисната тиква. Шаманът с името Който яде тикви до пръсване нареди тотем от динени кори и прави магически заклинания. Незурлест шарлатанин се опита да излъже вожда с кварцова лампа и беше направен на наденички. Шаманът Зурла като железопътен тунел направи специални отвари с огнена вода и омагьоса себе си, но не и слънцето. Тайнствен незурлест с рошава козина, носещ името Опашка като четка за обувки, донесе някакви железни предмети. Вкара въжетата, които стърчаха от тях, в други предмети, подобни на зурли. За момент започна да топи снега но изведнъж се разхвърчаха искри, единият предмет гръмна и опуши муцуната на незурлестия.

Дори и шаманът Който грухти като хипопотам дойде. Направи огромен тотем от картофи, постави кюспе и няколко бутилки отлежала помия. Танцува, пя, прави заклинания. Нямаше ефект.

Кални копита беше отчаян. Всички шамани се изредиха, допусна участници дори и от незурлестите пришълци, и въпреки това слънцето не се показваше. Легна пред шатрата и започна тъжно да рине снега със зурла. Не му пукаше, че ще замръзне. Какво пък? Най-много да го накарат да се прекръсти на Замръзнала зурла. Все тая. Проклет да е тоя студ и незурлестите пришълци, които го донесоха!

– Вожде!

– Ммммм?!

Кални копита надигна зурлата и си разтърка очи. Пред него стоеше засмяна рошава незурлеста  с червена репичка вместо нос и наполовина пъллна бутилка огнена вода. Коя пък е тая и защо си позволява да прекъсва съня му? Но пък ако не беше тя, можеше да го застигне бялата смърт и да свърши като замразен котлет в “супермаркета” на незурлестите.

– Ти пък коя си?!

– Дошла съм да ти направя банична магия за слънце – каза незурлестата и се засмя предизвикателно.

– Уф, не ме занимавай, цял ден гледам магии и ми писна на зурлата! Особено път вие, незурлестите, за нищо не ставате. Само знаете да се наливате с огнена вода и да носите странни предмети, от които хвърчат искри. Не, благодаря! Казах! – Кални копита се врътна и прибра в шатрата, като опшаката му пружинираше от отегчение.

Входа на шатрата се отвори и незурлестата нахлу вътре. Ама че е нахална!

– Тая няма да стане – каза тя – ти обяви по радиото че състезанието продължава до следващата луна! Лично с бишкотите си го чух! Ти си великия вожд Кални копита и думата ти е закон, нали?

– Хмммм…. грух… ъъъ даааа – замисли се Кални копита и бръкна с копито в зурлата си. Няма как, ще трябва да остави и тази досадница да му покаже магията си.

Незурлестата извади кръгла тава и се захвана да шета около огнището. Кални копита се отегчи и заспа. Сънува топли страни, розови свинички, свят, населяван само от зурлести, динени бостани и планини от кюспе. Събуди се от апетитна миризма на нещо печено.

– Хайде де, яж! – засмя се незурлестата и подаде на вожда кръгла тава с баница, която беше наредена като слънце с лъчи.

– Хъ хъ, и с това мислиш, че ще повикаш слънцето? Ха ха ха, чудни животни сте вие незурлестите. Поне ме развесели! Мисля дори да ти дам име: ще се казваш Репичка вместо нос! А?

– Яж и млъквай – каза весело незурлестата с репичка вместо нос, отпи от огнената вода и захапа от баницата.

Кални копита се зачуди на дързостта й, но реши първо да похапне преди да реши какво да я прави. Започнаха да ядат – на вожда му заплющяха ушите от удоволствие, а репичката на незурлестата стана още по-червена. Като изядоха баницата се тръшнаха до огнището. Кални копита грухтеше доволно, а незурлестата мъркаше и си почесваше репичката. Вкусна топлина се разля по тялото на вожда на зурлестите.

Копитата му се размразиха.

Джумерко и Сатърчо

Тръшна вратата и излезе навън. Дишаше тежко. Отправи се към стената, на която зловещо усмихнат висеше Сатърчо.

– Е сега вече ще се колим! – отсече Джумерко и посегна към Сатърчо.

На масата в кухнята една нахапана тиква недоволно почесваше дръжката си и се оглеждаше притеснено. Все още не знаеше какво й мисли Джумерко.

А иначе той беше привидно добродушно животно с розова зурла и рошава четина. Приличаше на прасе.

Но не беше.

***

Няколко дни след заколението и изяждането на злощастната тиква Сатърчо си почиваше на закачалката, а Джумерко беше излязъл в гората да си търси жълъди. Срещу него се зададе животно с жълъд на муцуната, което подскачаше из шумата и търсеше нещо.

– Хммм. Ти пък какво си?! – запита Джумерко не много дружелюбно – и защо имаш жълъд на муцуната?

– Яяяяяяяя!… – зяпна животното – Ти кой си? Аз съм тромбеста котка. И това не е жълъд, а тромба. Ние имаме тромби! Ние сме изчезнал вид, аз май съм последната… Много сме ценни. Чувам, че давали по сто чувала гнили картофи за кожа от тромбеста котка! Представяш ли си? Ето затова изчезваме! Толкова е тъжно! Аз обикалям из шумата да си търся мишки… Ние, тромбестите котки, много обичаме мишки! Обикалям и си ги търся…

Животното продължаваше да говори неспирно, но в съзнанието на Джумерко се въртеше фразата “Много сме ценни”, а очите му бяха станали на чували с вкусни гнили картофи.

– Така си карам аз в гората – продължаваше тромбестата котка – обикалям и си търся мишки. Самотно ми е малко, обаче обичам мишки. Абе, ти не си ли планински гушливец? Виждала съм снимки, много приличаш на такъв! А уж били изчезнали! Чувала съм, че планинските гушливци са много добри животни!

– Ъъъъ, да, дааа, разбира се! Заповядай у нас да пием отвара от жълъди, а? – каза мило Джумерко.

Това, което беше пропуснал да й каже, е че отдавна изчезналият планински гушливец има отровен двойник – домашният лукав прасуняк. Именно такъв прасуняк беше Джумерко.

***

Докато пиеха отвара от жълъди и котката бъбреше непрестанно, прасунякът трескаво обмисляше планове, а Сатърчо зловещо се поклащаше на закачалката.

Тромбестата котка пиеше отвара.

Джумерко стана.

Посегна към Сатърчо.

В главата му се въртяха мисли за хубави, натъпкани до пръскане чували с гнили картофи.

Хвана Сатърчо.

– Може ли още малко отвара от жълъди? – попита тромбестото коте и погледна с големи, жадни очи. – А онова там какво е? Да не е отлежала помия? Много обичам отлежала помия! Знам, че обикновено я харесват прасетата, обаче ето, и ти не си прасе, а планински гушливец, пък обичаш помия…. Може ли една чашка, а?

***

След час Джумерко обядваше вкусна яхния. Сатърчо изморен и потен почиваше на закачалката след дълго разфасоване, изцапан с розова течност. Джумерко въздъхна.

***

– Не биваше да си толкова груб с тиквата! Знам, че тиквите са глупави и все пак са за ядене, но не бива да ги колиш толкова настървено. Ето виж, и Сатърчо е уморен. Следващия път аз ще заколя тиквата. Първо ще й изпея песничка, после ще я изкъпем и приспим, после….

Тромбестата котка продължаваше, а Джумерко се чудеше дали все пак не трябваше да замени една котешка кожа за чували гнили картофи. Може би следващият път…

Зурлести приказки