tales.gruh.org | Зурлести приказки

(с прасето Свинокио и плевелчето Чушко)

- Тромбаляшке! Тромбаляшкеее!

- А?

Сепна се. Чистеше си с прахосмукачката, припяваше си любимо парче на “Мекици дърпат жици”, а и се беше замислила.

- Спри го малко това! Трябва да се почеша.

- Уфффффффффффф! – въздъхна Тромбаляшка, почеса се по тромбата и изключи прахосмукачката. – Готово!

Прасето Свинокио извади щепсела от зурлата си и се почеса.

- Така и не можах да разбера защо не я включваш в стенните зурли – каза троснато и огледа щепсела.

- Защото стенните зурли са неподвижни. А ти можеш да подтичваш заедно с мен  и прахосмукачата – отговори Тромбаляшка развеселено.

- Хмммм… Е да амаааа… – Свинокио посочи зад себе си и изгрухтя доволно при вида на следите от калните си копита.

***

Тромбаляшка и Свинокио стояха наведени над саксията с малко зелено растение, а пред прозореца фучеше зимна виелица.

- Ще стане хубава и голяма чушка! Тлъста! – каза доволно Свинокио.

- А ако се окаже плевел? – озадачи се Тромбаляшка и прокара лапа през тромбата си, за да се увери, че  е на мястото си.

- Пак ще го обичаме – отговори бавно прасето. “Особено с ориз” – помисли си, но реши да не го казва на глас.

***

- Ама какво сега? – изнервена попита Тромбаляшка. Със Свинокио бяха тръгнали към големия град да купят отлежала помия, био-кюспе и някакви маловажни неща, които не са за ядене. Обаче ето, точно преди да се качат на влака прасето се запъна. Стоеше до изхода на гарата, гледаше стената и почесваше зурлата си.

- Кажи деее! – продължи котката.

- Ами ъъъъ…. виж сама на табелката:

“…Във влаковете не се допускат лесно запалими, отровни, обемисти, ЗЛОВОННИ или опасни предмети….”

- Уффффффффффффф! – въздъхна Тромбаляшка. – Е сега вече ще те изкъпем!

- Аааа не! Предпочитам да ме въртиш в голямата зурла

***

Така и не стигна до къпане. Свинокио си спомняше как се е къпал веднъж като е бил малко прасенце и колко ужасно е било. Затова когато Тромбаляшка държеше да е чист, го пъхаше в голямата зурла и го изпираше заедно с пуловерите.  После го простираше на въжето да изсъхне с другото пране. Прасето никак не обичаше да го перат в голямата зурла, но поне използваше времето за съхнене да си прочете вестника:

***

Плевелчето Чушко се припичаше доволно на слънце. Бяха му обещали да го обичат и да не го плевят и сега се наслаждаваше на голяма саксия на слънчево място.

Тромбаляшка засаждаше цветя. Свинокио й беше изкопал дупките с учудващ ентусиазъм и сега лежеше до Чушко и я гледаше.

- Кога се очаква да дават плодове? – запита колебливо прасето и потупа шкембе-чорбата си.

- Плодове ли?

- Ъхъ. Кога ще ги ядем?

- Това са цветя, Свинокио. Не дават плодове. – обясни търпеливо Тромбаляшка.

- Хмм. Значи са зеленчуци?! – зачуди се прасето и зарови копита в земята.

***

Така прасето Свинокио и котето Тромбаляшка прекарваха весело дните си. Вечер, след като положеха изнурени лапи и копита на масата, котето отваряше бутилка помия, като използваше навитата опашка на Свинокио за тирбушон. Накрая се завиваше с пачата му и заспиваше, а тромбата й пулсираше уморено.

А на плевелчето Чушко му се готвеше нещо друго, но за това – в някоя следваща приказка.

 

В категория: Зурлести приказки | Няма коментари »

Тая сутрин вождът на зурлестите Кални копита се събуди много притеснен. Излезе навън, но лютият студ вледени зурлата му и набързо се прибра при огнището. Протегна копитата си към огъня в опит да ги размрази. Нямаше особен успех.

Но най-лошото все още предстоеше. Старейшините на селото бяха насрочили събрание за след две луни – събрание, на което щеше да се реши съдбата на името му. Кални копита! Толкова горд беше със своето име, а сега някакви спаружени глигани искаха да му го вземат. Ако до след две луни копитата му не се размразят, ще трябва да приеме името Замръзнали копита. Или да сдаде властта. Лошо! Почеса зурлата си, захапа замръзнала динена кора и потъна в нерадостни размисли.

Когато изгря следващата луна, заспа трудно. Вечерта едва беше прокопал пъртина до склада с люспи от домати само за да разбере, че са замръзнали. Наложи се пак да вечеря дехидратирано кюспе, което купи от “супермаркета”, както незурелстите пришълци настояваха да се назовава шатрата им.

Присъни му се нещо и се събуди по-бодър от обичайното. Имаше идея.

“Внимание!” – прозвуча сутринта по пряката радиовръзка от шатрата на вожда Кални копита до всяка кочина в селото и особено до шатрата за консумация на лули и огнена вода. Там се събираха шаманите и незурлестите пришълци.

“Внимание! Братя, а и вие пришълци, слушайте:

Аз, вождът Кални копита, давам половината си динени кори, половината си вигвам, половината си кюспе, и половината си огнена вода на оня, който успее да накара слънцето да изгрее днес, да прогони снега и студа от нашите земи, и да размрази копитата ми!

Казах.”

Радиото изпука и събщението свърши.

Започнаха да идват шамани. Шаманът Калната зурла запали големи огньове и танцува в кръг около вкисната тиква. Шаманът с името Който яде тикви до пръсване нареди тотем от динени кори и прави магически заклинания. Незурлест шарлатанин се опита да излъже вожда с кварцова лампа и беше направен на наденички. Шаманът Зурла като железопътен тунел направи специални отвари с огнена вода и омагьоса себе си, но не и слънцето. Тайнствен незурлест с рошава козина, носещ името Опашка като четка за обувки, донесе някакви железни предмети. Вкара въжетата, които стърчаха от тях, в други предмети, подобни на зурли. За момент започна да топи снега но изведнъж се разхвърчаха искри, единият предмет гръмна и опуши муцуната на незурлестия.

Дори и шаманът Който грухти като хипопотам дойде. Направи огромен тотем от картофи, постави кюспе и няколко бутилки отлежала помия. Танцува, пя, прави заклинания. Нямаше ефект.

Кални копита беше отчаян. Всички шамани се изредиха, допусна участници дори и от незурлестите пришълци, и въпреки това слънцето не се показваше. Легна пред шатрата и започна тъжно да рине снега със зурла. Не му пукаше, че ще замръзне. Какво пък? Най-много да го накарат да се прекръсти на Замръзнала зурла. Все тая. Проклет да е тоя студ и незурлестите пришълци, които го донесоха!

- Вожде!

- Ммммм?!

Кални копита надигна зурлата и си разтърка очи. Пред него стоеше засмяна рошава незурлеста  с червена репичка вместо нос и наполовина пъллна бутилка огнена вода. Коя пък е тая и защо си позволява да прекъсва съня му? Но пък ако не беше тя, можеше да го застигне бялата смърт и да свърши като замразен котлет в “супермаркета” на незурлестите.

- Ти пък коя си?!

- Дошла съм да ти направя банична магия за слънце – каза незурлестата и се засмя предизвикателно.

- Уф, не ме занимавай, цял ден гледам магии и ми писна на зурлата! Особено път вие, незурлестите, за нищо не ставате. Само знаете да се наливате с огнена вода и да носите странни предмети, от които хвърчат искри. Не, благодаря! Казах! – Кални копита се врътна и прибра в шатрата, като опшаката му пружинираше от отегчение.

Входа на шатрата се отвори и незурлестата нахлу вътре. Ама че е нахална!

- Тая няма да стане – каза тя – ти обяви по радиото че състезанието продължава до следващата луна! Лично с бишкотите си го чух! Ти си великия вожд Кални копита и думата ти е закон, нали?

- Хмммм…. грух… ъъъ даааа – замисли се Кални копита и бръкна с копито в зурлата си. Няма как, ще трябва да остави и тази досадница да му покаже магията си.

Незурлестата извади кръгла тава и се захвана да шета около огнището. Кални копита се отегчи и заспа. Сънува топли страни, розови свинички, свят, населяван само от зурлести, динени бостани и планини от кюспе. Събуди се от апетитна миризма на нещо печено.

- Хайде де, яж! – засмя се незурлестата и подаде на вожда кръгла тава с баница, която беше наредена като слънце с лъчи.

- Хъ хъ, и с това мислиш, че ще повикаш слънцето? Ха ха ха, чудни животни сте вие незурлестите. Поне ме развесели! Мисля дори да ти дам име: ще се казваш Репичка вместо нос! А?

- Яж и млъквай – каза весело незурлестата с репичка вместо нос, отпи от огнената вода и захапа от баницата.

Кални копита се зачуди на дързостта й, но реши първо да похапне преди да реши какво да я прави. Започнаха да ядат – на вожда му заплющяха ушите от удоволствие, а репичката на незурлестата стана още по-червена. Като изядоха баницата се тръшнаха до огнището. Кални копита грухтеше доволно, а незурлестата мъркаше и си почесваше репичката. Вкусна топлина се разля по тялото на вожда на зурлестите.

Копитата му се размразиха.

В категория: Зурлести приказки | 3 Коментара »

Тръшна вратата и излезе навън. Дишаше тежко. Отправи се към стената, на която зловещо усмихнат висеше Сатърчо.

- Е сега вече ще се колим! – отсече Джумерко и посегна към Сатърчо.

На масата в кухнята една нахапана тиква недоволно почесваше дръжката си и се оглеждаше притеснено. Все още не знаеше какво й мисли Джумерко.

А иначе той беше привидно добродушно животно с розова зурла и рошава четина. Приличаше на прасе.

Но не беше.

***

Няколко дни след заколението и изяждането на злощастната тиква Сатърчо си почиваше на закачалката, а Джумерко беше излязъл в гората да си търси жълъди. Срещу него се зададе животно с жълъд на муцуната, което подскачаше из шумата и търсеше нещо.

- Хммм. Ти пък какво си?! – запита Джумерко не много дружелюбно – и защо имаш жълъд на муцуната?

- Яяяяяяяя!… – зяпна животното – Ти кой си? Аз съм тромбеста котка. И това не е жълъд, а тромба. Ние имаме тромби! Ние сме изчезнал вид, аз май съм последната… Много сме ценни. Чувам, че давали по сто чувала гнили картофи за кожа от тромбеста котка! Представяш ли си? Ето затова изчезваме! Толкова е тъжно! Аз обикалям из шумата да си търся мишки… Ние, тромбестите котки, много обичаме мишки! Обикалям и си ги търся…

Животното продължаваше да говори неспирно, но в съзнанието на Джумерко се въртеше фразата “Много сме ценни”, а очите му бяха станали на чували с вкусни гнили картофи.

- Така си карам аз в гората – продължаваше тромбестата котка – обикалям и си търся мишки. Самотно ми е малко, обаче обичам мишки. Абе, ти не си ли планински гушливец? Виждала съм снимки, много приличаш на такъв! А уж били изчезнали! Чувала съм, че планинските гушливци са много добри животни!

- Ъъъъ, да, дааа, разбира се! Заповядай у нас да пием отвара от жълъди, а? – каза мило Джумерко.

Това, което беше пропуснал да й каже, е че отдавна изчезналият планински гушливец има отровен двойник – домашният лукав прасуняк. Именно такъв прасуняк беше Джумерко.

***

Докато пиеха отвара от жълъди и котката бъбреше непрестанно, прасунякът трескаво обмисляше планове, а Сатърчо зловещо се поклащаше на закачалката.

Тромбестата котка пиеше отвара.

Джумерко стана.

Посегна към Сатърчо.

В главата му се въртяха мисли за хубави, натъпкани до пръскане чували с гнили картофи.

Хвана Сатърчо.

- Може ли още малко отвара от жълъди? – попита тромбестото коте и погледна с големи, жадни очи. – А онова там какво е? Да не е отлежала помия? Много обичам отлежала помия! Знам, че обикновено я харесват прасетата, обаче ето, и ти не си прасе, а планински гушливец, пък обичаш помия…. Може ли една чашка, а?

***

След час Джумерко обядваше вкусна яхния. Сатърчо изморен и потен почиваше на закачалката след дълго разфасоване, изцапан с розова течност. Джумерко въздъхна.

***

- Не биваше да си толкова груб с тиквата! Знам, че тиквите са глупави и все пак са за ядене, но не бива да ги колиш толкова настървено. Ето виж, и Сатърчо е уморен. Следващия път аз ще заколя тиквата. Първо ще й изпея песничка, после ще я изкъпем и приспим, после….

Тромбестата котка продължаваше, а Джумерко се чудеше дали все пак не трябваше да замени една котешка кожа за чували гнили картофи. Може би следващият път…

В категория: Зурлести приказки | Няма коментари »

София – Букурещ – Дъблин – Белфаст – Дери/Лондондери – и обратно

Никак не е добра идея да пътуваш две нощи подред. Особено когато трябва да прекараш деня между тях в жегата на прашния Букурещ. Испанските ни “съквартиранти” в спалното купе на румънския влак бяха пийнали люта българска ракия и проспаха пътуването, но на нас шумът и честите спирки ни дойдоха в повечко.

Освен прашен, Букурещ е и доста неорганизиран град, по което много прилича на София. Чувството, че си у дома, те напуска единствено когато се наложи да разчиташ румънски надписи. Или пък да общуваш с местните. А това се случи поне 7 пъти, когато ни заговаряха на румънски, убедени, че сме от техните. Какво пък, след като един продавач в Истанбул ме обяви за пакистанец, а пък досаден бакшиш в Батуми - за италианец, време беше да стана и влах.

В Букурещ обаче бяхме само транзит. Вечерта ни чакаше нощен полет с някакъв вариант на Боинг, който май беше маскиран ЕърЧавдар (съвместно производство на Еърбъс и Чавдар Ботевград). Поне така се почуствах, когато установихме, че запазените места не важат и всеки сяда където свари в овехтелия аероплан.

Не е като да не сме седели, лежали, спали и яли на земята по летищата, но на местното Аурел Влайку дори и тя е кът: хора и чанти се борят за всяка педя в градинката пред терминала. Летището е строено някъде през 30-те години на миналия век с идеята да подсигурява 3-4 полета на ден. Кой да предположи тогава появата на бюджетните авиолинии, които ще го налазят заради по-ниските такси?

Все пак излитаме навреме, като се изключи тричасовото преместване на полета в последния момент. Благодарим на БлуЕър че все пак ни приземи успешно три пъти – предвид организацията и нивото на обслужването им, мисля, че повече от това нямаше как да очакваме.

Най-после Дъблин

Десетината градуса и дъжд ни събуждат, въпреки че е 5 сутринта. Вземаме такси и за половин час сме в хостел Генератор , където въпреки студа от забравения отворен прозорец успяваме да заспим почти веднага.

Проспахме лятото! Ако в Лондон се шегуват, че лятото е било миналата сряда, то в Дъблин е добре да уточниш и за коя година и колко часа става въпрос. След два часа слънце започва ситният ирландски дъжд, който няма да ни остави докато се метнем във влака за Белфаст. Но за това има време.

Първо да се поразходим по улиците:

Всеки се придвижва с каквото му е удобно:

Дъблинският дъжд е ситен само в началото. После завалява, както си го знаем и у нас и улиците подгизват, а и ние с тях.

Това обаче не сваля местните от колелата. За съжаление не можахме да снимаме секси мацката, която караше с къси панталонки и запазено първо място в мис “Мокра фанелка”, така че
ще гледате този чичко:

На следващия ден дъждът продължава, а ние след кратка разходка с чадъри и дъждобрани се отправяме към гара О`Конъли, откъдето ще пътуваме за Северна Ирландия.

Градчетата по пътя може би заслужават да се посетят:

В мрачен и размирен Белфаст е слънчево и спокойно

Странен е климатът на по-малкия британски остров. На север е по-слънчево и топло отколкото в южната част. Подготвяхме се за дъжд и студ, а то 18 градуса и пече. И така три дни, докато се върнем в Дъблин.

Белфаст все още не може да се отърси от репутацията си на опасно място, въпреки че минаха повече от 6 години, откакто ИРА официално се отказа от насилието. Акциите на двете отцепили се организации, които държат да продължат борбата по стария начин, пък са доста скромни сравнение с нормалната криминална престъпност в повечето европейски градове. Но пък това си има и предимство поне за някои. Мълвата държи тълпите туристи настрана и ги праща в Ейре. Там тъмни балкански субекти изпълзяват по улиците на Дъблин при здрач и се възползват от далеч по-добрата репутация на града.

В Белфаст отсядаме в хостела на Шон и Ръш – печена в занаята двойка. Наблизо е местният университет, от чиято сграда чак
ти се приисква да си студент:

Пинта бира и стек може да се похапне на всеки ъгъл, макар и цената да се равнява на сериозна вечеря в нашенска кръчма. Ние обаче предпочитаме да пробваме истински ирландски сайдер в хостелска обстановка и в компанията на френскоговорящи девойки.

На другия ден поемаме на разходка по ръба на централните части и край една от реките, където ентусиасти тренират гребане:

Едни от забележителностите в Белфаст, а и в цяла Северна Ирландия са политическите графити, които и досега напомнят, че страната е разделена на две. Лоялисти и републиканци обитават различни квартали и рисуват по стените на къщите си. Отбиваме се в близкия Санди Роу на лов за графити:

- Чшшшш… Ей! Ало!!!
- Мммм? (обръщаме се)
- К`о снимъти вий тука, хо`йти насам натам и снимъти къщити, ай сиктир с тез снимки… К`о снимъти там?!
Ирландският акцент е традиционно труден за разгадаване, но все пак успявам да разбера младежите зад нас.
- Аааа… ми е тва тука… не знам думата
- Пъръпета ли бе? К`о му снимъти на пъръпета, тва е на чичо Джон къщътъ и тоя пъръпет е негов и (още нещо, което не разбрах)

Поблагодарихме за неразбираемата информация (или пък ни се караха?) и се измъкнахме от квартала след още няколко снимки и преди да стане тъмно. (Жилищните квартали от типа на Санди Роу са известни като места, в които не е добре да се остава вечер.) Може би затова на изхода на квартала от стената ни изпращат паравоенните части на UDA:

Прескачаме и до друг близък лоялистки квартал, където за съжаление няма графити, а само британски знамена по прозорци и балкони.

За съжаление последната вечер не можем да останем при Ръш и Шон, така че се отправяме в търсене на друг подходящ хостел. Попадаме на Арни, чието обитание е малко овехтяло, но пък достатъчно колоритно за нашия вкус:

Време е да поемем и към последната точка на пътуването, като решаваме да хапнем на St. George’s Market, където има прясна местна храна. Изборът на ирландска кухня се оказва не толкова добър, затова пък има индийска:

По северния бряг към Дери/Лондондери

- Билет`ииии… Няк`уй дъ иска билет`иии?

Разбира се пак сме с влак. Тук той наподобява пътническите на БДЖ но само по това, че спира на всяка малка гара. Акцентът на кондукторката и удобните чисти вагони напомнят, че сме в Северна Ирландия.

Влакът за Дери/Лондондери минава през една от най-живописните части на острова и определено си заслужава. На моменти релсите се движат до плажната ивица, а в други до водопади и скали. По околните зелени полянки пасат щастливи ирландски крави. Доста примамливо изглежда да се опънеш при тях и да захрупаш блажено. Но ние все пак сме тръгнали към Дери/Лондондери.

Жителите все още не могат да се разберат за името на града, така че го изписват с наклонена чертичка. От железниците са по-практични и са го съкраили на L.Derry, което вероятно не се харесва на нито една от враждуващите фракции. Въпреки страховитите описания на града като най-размирната точка в страната, в Дери (извинете, лоялисти, но така ми е по-кратко) е пълно с любопитни туристи. Дошли са като нас да разгледат средновековната градска стена, единствената запазена изцяло на острова:

От стената всички снимат и графитите входа на Богсайд, най-горещата точка на размириците в Дери и сцена на Кървавата неделя. Графитите обаче си струват, така че ние се смъкваме и по-надолу да ги щракнем:

И за да не се сърдят лоялните към Великобритания, все пак снимахме и най-известния от техните графити:

Иначе обстановката в центъра, където хапваме в кръчма тип дюнерджийница е съвсем спокойна:

И хълмиста:

Обичайния практически наръчник ще пусна в отделен пост.

Повече и по-големи снимки има тук, тук и тук.

В категория: Пътешествия до камбанния полюс | 9 Коментара »

Историята започна от там, че се наложи да отида до Своге, за да видя какво успял да направи дърводелеца от моите чертежи за спалнята… и да взема да му платя. Естествено, в единствения дъждовен ден от седмицата, нали трябва да е максимално гадно. Нарамих раницата с (намиг) една тлъста пачка, електронния четец и чадъра и се метнах на автобуса на път за гарата.

Част първа: Четящите са съвсем отделен етнос

Автобусът беше невероятно празен, а аз се опитвах да привърша депресията с “Дверите на скръбния дом” и пътуването в тази му част изобщо не го усетих. Поне до момента, в който не се качиха трима мургави младежи, напомнящи на една определена етническа група и не се вторачиха в ръцете ми. Оппааа. Смъкнах екрана леко надолу, за да се види, че е книга, нищо шарено и ценно и в същия момент единият ме заговори:

- Това да не би да е електронна книга?
- Ахам. Книга е.
- А колко страници събираш на нея? – обръща се към другите двама – Видяхте ли, бе, книга е!
- В  момента имам около 300 книги качени. Доста страници събира.

Младежите ентусиазирано си обсъждат нещо на език, който не разбирам, като сочат към мен и книжката, а аз се оглеждам още по-притеснено в празния автобус.

- А батерията колко време ти изкарва?
- Около месец, зависи колко дълго чета.
- А по една книга на ден ли четеш?
- Май по половин само сварвам… –  ситуацията започва да става леко комична и неволно се усмихвам.
- Благодаря ти! – отсреща лъсват шест реда бели зъби в усмивка и погледите най-сетне се отместват от четеца ми.

Тримата започват да спорят помежду си как не би ми останало време за нищо друго, защото нали, човек трябва да яде и да спи… после спирката ми идва и докато слизам, между ушите ме перва репликата “Абе на ме 2 часа не ми стигат само за банята и клозета, от де време за толкова книги”. Шах.

***

Част втора: Аз, Идиотката

Работата я свърших относително бързо и във влака на връщане не чух нищо по-интересно от звука на джвакащите си маратонки. Обичайно нямам навика да се бутам в тълпата на стълбищата и предпочитам да повървя още малко до съседния подлез на коловоза. Мярнах някаква жена, подпираща се на парапета и за малко да се върна – реших, че по стълбите има вода и се чуди от къде да мине. Обаче жената видимо се свличаше на земята и се затичах към нея:

- Какво ви е, имате ли нужда от помощ? – обикновено препускам през подземията на Централна гара като кон с капаци и обръщам миг внимание само на целите, покрай които профучавам, но тъкмо бях дочела за края на Кучешката верига на Колтейн и преливах от човеколюбие и милосърдие до глупост.

Жената изхленчи, че й е лошо и смотолеви нещо за криза. Помогнах й малко за стълбите и тя се сви на две на мраморната стена до асансьора.

- Да извикам помощ? – изглеждаше прилично облечена, с официална рокля и дамска чантичка, около 60 годишна, доста слаба жена.
- Не, не… само… един… оххх… аулин, ако можете да ми вземете.

Много трудно разбирах какво говори, но аулин-а го разпознах – родителите ми доста употребяваха това болкоуспокояващо след катастрофата. Изобщо не се и замислих, изтичах до аптеката и й купих едно хапче и шише вода. Изпи го и помоли за още едно. Тогава се усъмних – аулина не действа моментално и в никакъв случай не се гълтат по 2 хапчета наведнъж. Казах й го, а тя обясни, че й трябвало едно за по-късно.

- Дайте ми поне 1 лев, аз ще си купя после, за през нощта. Не, не викайте никой.

Дадох й парите, вече почти убедена, че е от онези, просещите гарови мошенници, просто с нова сценка. Докато й обръщах гръб, се чудех дали ще изплюе хапчето в коша за боклук или просто съчетава възможността да измъкне пари с тази да си осигури и лекарствата за деня. Каквато и да беше историята на тази жена, мястото й не беше на гарата (нито да се превива от болка, нито да проси), така че тръгнах да разпитвам за здравна служба и към кого да се обърна в такива случаи. Пратиха ме да търся охраната в чакалнята и след 15 мин обикаляне с мокри крака из района на гарата, най-сетне открих двама униформени здравеняци и ги помолих да погледнат на мястото, на което я оставих… добре ли е жената и има ли нужда от помощ. За подозренията си замълчах, ако им е от контингента, така или иначе ще знаят какво да я правят.

Изобщо не дочакаха да им обясня как изглежда и с какво е облечена, директно тръгнаха да я търсят. Дори не успях да им кажа, че съм й дала някакво лекарство и какво точно.  Честно казано, бях гладна, мокра и безкрайно уморена и реших, че ще се оправят достатъчно добре и без мен и вместо да хукна обратно след тях, се метнах на първия автобус.

А в автобуса, на път за дома, успях да осъзная и каква невероятна идиотка съм – да давам лекарства (които принципно се купуват с рецепта, но явно в гаровата аптека всичко, което не става за друсане, го броят за безопасно) на непозната жена с неизвестна диагноза, която на всичкото отгоре може да не е добре с главата и да не помни още колко души са й купили аулин…

Спрях да се чувствам добра, вече се усещам просто тъпа.

Та ако на някой друг му се случи нещо подобно – не давайте лекарства на хора, които не са в състояние да ви отговорят смислено и логично какво точно им има, просто потърсете компетентните органи (колкото и трудно откриваеми и помръдваеми да са).

В категория: Кретенийки | 4 Коментара »

- Така, такаааа… – мърмореше си Мистер Свинко, докато търсеше подходяща зелевръзка за новата риза от зелеви листа, която Тромбалина му беше подарила.

Ще ми разправят, че съм бил мошеник – продължаваше Свинко. Че съм въртял едни и същи фокуси всеки път. Смешници. Ще видят те, като стартирам новото си шоу!

- Какво си приказваш, Свинко? – попита Тромбалина, която беше вмъкнала любопитната си тромба в кочинката.

- Казвам, че ще им покажем ние какво значи шоу, като включим Роботчо в играта.

- А, да. Впрочем, тъкмо влизах да ти кажа, че той пак е гладен.

- Хм, малко е досаден този робот – Свинко се замисли и почеса пачата си. Добре де, ще му сготвя супа от крушки. Откъсни няколко от дървото в двора, а?

- Отивам! – усмихна се Тромбалина. Готовността й да се катери по дървото за крушки се дължеше на факта, че тя много харесваше Роботчо и възлагаше големи надежди на представянето му на новото шоу с фокуси.

- Шейсет или осемдесет-ватовиии? – провикна се след малко Тромбалина от двора

- Неееее! Не от тези, откъсни от енергоспестяващите! – отговори Мистер Свинко. – Роботчо трябва да влезе във форма за шоуто, затова по-добре да му сготвим диетична супа.

След час Роботчо сърбаше вкусната супа и примляскваше доволно, когато сдъвчеше някоя крушка:

- Вкус-но, вкус-но, о-би-чам круш-ки – говореше металически роботът

Мистер Свинко си помисли, че ще е добре, ако най-после млъкне и отиде да се подготви за шоуто, но запази мислите за себе си. Тромбалина галеше Роботчо по антенките и му се радваше.

Дойде денят на шоуто. Свинко и Тромбалина бяха разлепили плакати:

“Възпявам електрическата зурла!
(невероятно шоу на Мистер Свинко)

Най-изключителните фокуси:
- изчезващи тикви
- котката с гигантската тромба
- как Мистер Свинко изяжда ризата си
- и невижданите чудеса на механичния човек

Със специалното участие на Роботчо”

Доста време Свинко и Тромбалина бяха обикаляли от град на град и от свинеферма на сфинеферма да показват фокусите с изчезваща храна. Понякога жънеха добър успех, понякога не чак толкова. Накрая попаднаха в тази птицеферма, където публиката от трипръсти човки много ги хареса, и решиха да се установят. Доста време ги повтаряха от шоу на шоу, но зрителите не забелязваха.

“Хи-хи, ама че глупави човки”, присмиваше се понякога Свинко, но Тромбалина го срязваше, че трябва да уважават публиката си. “Все пак добре, че и да се разгневят, не са чак толкова страшни” – мислеше си Свинко и четината му настръхваше, като си спомняше как в предното село ги гонеха отегчени от шоуто им глигани.

В един момент обаче медиите започнаха да злословят, че шоуто отдавна се е изчерпало и показва едни и същи фокуси, което пък накара Тромбалина да измисли нещо ново. Така се стигна до идеята за Роботчо и зелевата риза.

Ето че сега беше време и за тях.

- А сегааааа Мистер Свинко ще изяде ризата си!!! – обяви тромбалина и тълпата притихна

- Мммм грух, хруп, хруп, грух… – Започна да примлясква Свинко и хапна ризата си доволен.

- Ама това пак е с изяждане, дайте нещо различно – изкудкудяка жълта човка и се огледа, търсейки одобрението на околните.

- Води робота, нямаме други козове! – прошепна Свинко и след минута Тромбалина въведе Роботчо на сцената. Коремът му беше подут.

- А сегааааааааааа невероятния номер на механичния човеееееееек! – обяви самият Мистер Свинко и посочи робота победоносно.

Роботчо пристъпи напред. Покашля се. Приглади пружинките на главата си.

- Хлъц…. скръц… пльок… май-хап-нах-дост-та-круш-ки – успя да каже и легна на сцената да поспи.

За щастие Свинко и Тромбалина бяха приготвили прасомобила зад сцената и успяха да избегнат повечето гнили домати, които публиката хвърляше по тях.

- Хм-хм, май нещо не ни се получи шоуто – заключи Свинко и почеса зурлата си озадачено, като внимаваше да не вдигне копито от газта.

- Жалко за крушковите дръвчета, толкова ги поливах… – каза Тромбалина загледана назад и почисти гнилия домат, който беше уцелил тромбата й.

В категория: Зурлести приказки | Няма коментари »

- Кооо-коко-ко. Коооо-ко-коко! – възмутено се суетеше Човката. – Не стига, че трябва да ги снасям, ами и дизайнерски ми ги искат!

Не ме бива да измислям приказки, аз съм по храната. Падам си по благородната мисия да я унищожавам, иначе готви Прасунсен. Освен за празници, когато решавам да се отчета и да свърша нещо в кухнята и аз.

Миналата година по това време, въоръжена с рецепта от бг-мама, месих козунак. И понеже не съм от ранобудните и се захванах с месенето след вечеря. Приключих с тази дейност малко след полунощ и оставихме печенето на козунака за сутринта, без да подозираме, че на тестото ще му се образуват крака и почти ще завладее цялата кухня на път за спалнята. Битката с тестото бе епична. Станаха много и много вкусни козунаци, позакръглихме се и цяла година дори не помислихме за това печиво. Но малко след миналия Великден си купихме машина за хляб. Така де, доказано мога да меся, няма за какво да се занимавам повече с този нискоквалифициран труд

Тази година месих козунака в машината. Рецепти се оказа, че има бол… поне кулинарните блогове се отчетоха навреме. Въоръжих се със средното аритметично от 2 рецепти – от блога на Lulu и от малките неща на Станимира (не можах да реша коя ми харесва повече), преизчислихме количеството за нашата хлебопекарна (макс 750 гр. хляб, т.е. при нас само с 280 гр. брашно, иначе ще прелее, като втаса) и отново след вечеря се захванах.

Особености:

• Програмата за месене се пуска поне 2 пъти (аз я пуснах и трети, че нали съм си човка, успях да се облегна на бутона за изключване).
• Когато тестото се пооформи като топка, започва да се излива по малко от смеската масло/олио. Оставя се малко за намасляване на ръцете при оформяне на фитилите за плитката.
• Стафиди, ядки и т.н. се изсипват при последното пускане на машината. Накиснати в ром става много приятно.
• След последното месене тестото се оставя още 30 мин в машината. След сплитането на плитките се оставя още 30 мин в тавата и на топло.
• Печенето с древни печки от сорта на Раховец-01 става на долния рафт, като горния и долния реотан са включени на 3, за около 40 мин.

Готовият козунак си стана доста вкусен и на конци. Аз добавих и маково семе.

И понеже работата я свърши машината – козунака се изпече малко след  полунощ. Опитахме го веднага, защото според вярата на йеромонах Прасоний, най-големия грях е да оставиш храната да изстине. Според мен грях е и да оставиш днешната храна за утре, така че и аз си похапнах преди лягане .

Врочем козунакът почти свърши на закуска.

Машина за боядисване на яйца още няма, а и това го броя за удоволствие. Все пак тази година предпочитам лежерни разходки с колелото, а не цял ден да изкарам в кухнята, затова се отказах от рисуването на дантели с восък и лепенето на мъниста и гайтани… и си боядисах яйцата по бързата процедура, на която мама ме е учила като хлапе – с олио в боята. Любимите ми електрикови комбинации трудно се получават с естествени боя, така че хич не бях еко.

Една интересна особеност на химията в боята за яйца: ако не ти хареса как са станали цветовете, триенето на боята става като топиш последователно във всички бои и бършеш със салфетка. Боята избледнява достатъчно, за да боядисаш яйцето отново.

От мен толкова, отивам да си отворя една бира. Мнооого обичам машините

В категория: Храна | 4 Коментара »

- Мисия… Мисия… Мисияяяяяяя!!!! – почти истеричният смях на Писана Черешкина огласи прашния й кабинет в документния отдел на Картофи, Грах и Броколи (КГБ).

А какво правеше тя там? Дълга и отегчителна история. Последната мисия, в която Писана беше на крачка от изобличаването и залавянето на кръстника на винервустовата мафия Ал Прасоне, беше внезапно прекъсната поради смяна на ръководството и приоритетите в КГБ. Писана беше изтеглена и запратена в документния отдел, където прекара няколко скучни, прашни и бумажни месеца.

Но сега имаше нова и вълнуваща мисия:

“Да се издири с цената на всякакви средства уважаваният учен, природоизпитател, пътешественик и мисионер доктор Динингстън. Да бъде спасен, убеден, ако е необходимо и принуден със сила да напусне мрачния и изостанал континент на рошавите глигани, за да може да служи на нашето отечество, Съюза на Свободните Свински Ребърца (СССР), и да получи заслужено признание”.

Звучеше малко сложно, но мисията включваше всичко, за което Писана бе мечтала от месеци – изследване на нови земи, приключения, издирване, предизвикателства!

Почеса тромбата си, захвърли противните папки и извади от шкафа прашасалата си раница с шпионско оборудване.

***

- Ех, Писанушка, пак се почва, а? – каза весело инспектор Гранулков на летището.

Тлъстолетът беше готов, Писана си натъпка тромбата в него, усмихна се на Гранулков и дръпна ръчката. Моторът забръмча, перката се завъртя и тлъстолетът бавно се надигна, за да отнесе Черешкина към непознатите земи.

Помаха за последно на смаляващия се Гранулков и се загледа напред, а опашката и се вееше през люка.

***

- К’во е тва бе? – зачеса се един глиган.
- Прилича на алумин… да го натоварим и да го предадем, а? – обади се друг и очите му светнаха.
- Чакай бе, нещо мърда вътре!

Черешкина си почеса тромбата, разтърка очи и отвори със скърцане вратата на тлъстолета. Както винаги приземяването не беше особено гладко. Беше загубила височина и после не си спомняше. Огледа се – беше попаднала в купчина тикви в нещо като селскостопански двор.

Беше свикнала с такива инциденти, така че бързо се съвзе и се усмихна:

- Здравейте момчета, бихте ли ми казали къде съм?
- Е не виждаш ли къде си бе, патко заспала? В двора ми! – отговори сърдито първият глиган.
- Како, како, дай някой буркан кюспе! – намесиха се малки глиганчета, които бяха наобиколили тлъстолета.
- Не съм патка, а котка! – отсече сърдито Писана в отговор на първия глиган, подръпна си бишкотите и се фръцна сърдито.

Обстановката й се видя враждебна и разбра, че тук няма да получи помощ. Подхвърли на големия глиган един стар бишкотник и задърпа тлъстолета за въжето след себе си, докато глиганите оглеждаха бишкотника, цъкаха с грапавите си от ядене на кюспе езици и обсъждаха колко би могъл да струва.

Измъкна се от двора и се заоглежда: намираше се в мрачно и кално място с подобия на улици, порутени кочини и сламени колиби. Рошави глигани играеха карти или ровеха калта, а малки глиганчета се въргаляха в локвите.

Ама че работа, къде ще търси доктор Динингстън тук?

***

- Извинете, да сте виждали доктор Динингстън? Едно такова розово прасе? – питаше с надежда поредния срещнат.

Лукавият отговор, който получаваше, беше почти еднакъв всеки път:

- Ъъъъ, ми може и да съм го виждал, може и да не съм, хъ хъ. Ако дадеш нещо, може и да се сетя!

Писана доверчиво вадеше по някоя тиквена монета, бурканче кюспе, или бутилка помия, за да получи неясна насока от типа “Е па натам тръгна, къде края на селото, ама после не мой ти кажем!”

И това продължаваше вече повече от пет дни. Черешкина дотътри тлъстолета в края на селото и поседна на обърната тенджера да си почине. Никаква надежда! Как ще открие Динингстън така? Населението изглеждаше полуграмотно, дивашко, понякога дори враждебно. Ако не я подгонеха някъде, щяха да я излъжат или в най-добрия случай да й дадат уклончив отговор.

Писана се загледа в полето пред себе си. В далечината се зеленееше нещо и тръгна натам.

Като наближи видя добре поддържан бостан с огромни сочни дини, простиращ се докъдето и стига погледът. Ама че работа, в селото живеят в мизерия, а тук има такъв голям бостан? Интересно! Върза тлъстолета на най-близката кокосова палма и се вмъкна в бостана.

Изведнъж измежду насажденията се появи враждебен глиган:
- Хей ти, къде така? Крадеш дини, а? – попита той и насочи голяма вилица към нея
- Хм, аз да не съм свиня? – отговори обидена Черешкина. – Не ме интересуват дините ви! Дошла съм да търся уважавания доктор Динингстън.

През това време се доближи втори глиган:

- Кво прави тая тука?
- Дошла е да краде дини!
- Давай да я водим при шефа!

Писана се опита да обясни, че котките не се интересуват от дини, но насочените вилици на глиганите бяха по-силен аргумент. Тръгна, водена от тях.

След дълго вървене, от което ноктите на крачетата й се напълниха с пръст, а устатата й – със слюнка от вида на апетитните полски мишки, които прибягваха наоколо, най-накрая стигнаха до дървена барака.

Пред нея имаше огромна тава, а в тавата възрастно прасе с очила беше полегнало заедно с няколко картофа и решаваше Суджуку.

“Какви обрати предлага съдбата!” – помисли си Писана. Погледна смачканата снимка, която носеше в лапата си, погледна пак прасето и каза:

- Доктор Динингстън, предполагам?
- Ха, ама разбира се – отговори благо прасето и свинските му очи се насълзиха от радост при вида на някой от неговия свят. – Ама как така ме познахте отведнъж?
- По ушната марка, разбира се! – засмя се Черешкина и подаде лапа.
Прасето също се засмя, отпрати охранителите и покани Черешкина в колибата.

Половината мисия беше изпълнена. Убеждаването на доктор Динингстън да се върне щеше да остане за следващия ден, след като двамата разкажат историите си на по чаша прясно изцеден сок от тиквени семки.

Черешкина можеше да си отдъхне.

В категория: Писана Черешкина | Няма коментари »

От devianART са направили едно много приятно онлайн редакторче за рисуване базирано на HTML5. Тук има повече информация за технологията зад него. Простичко е, но е много удобно, с кратки клавиши като Photoshop. Изпробвах го за няколко минутки с едно глупаво прасе:

В категория: Кретенийки | Няма коментари »

- Заповядайте, заповяяяядайте! – една тромбеста котка весело подканяше посетителите пред входа на шатрата. До вратата беше залепен плакат:

“Невероятното шоу на Мистер Свинко!
Изчезваща храна и други мистерии!
Само днес вход БЕЗПЛАТЕН
(носете си храна)”

- Заповядайте, вие какво носите? Тиква, чудесно, дайте да я сложим тук – продължаваше весело котето, прибираше храната от пристигащите животни и ги отвеждаше до местата им.

Имаше доста голям интерес – цял тлъстобус прасета бяха дошли от свинефермата, разрошени човки бяха избягали от дворовете, имаше един отегчен кон, дори и група патици от фирма “Патешки пастети ООД”.

- Хайде, който влязъл – влязъл, затваряме вратите – намеси се строго Мистер Свинко и намести бомбето си от картофени обелки.

- Хайде коте, отивай да се преобличаш – прошушна после тихичко в ухото на тромбестата котка и двама изчезнаха зад загражденията.

- Уф, ама трябва вече да си вземем помощник, уморявам се така – мърмореше котето докато прескачаше динени кори, за да стигне до гримьорната си.

Зрителите бяха заели местата си и нетърпеливо зачакаха. От високоговорителя се чу:

“Внимание, внимание! Това, което предстои да видите, не е виждано никога преди! Невероятно, уникално и неповторимоооо! Невероятното шоу на Мистер Свинко и неговата очарователна асистентка, мистичната Тромбалина!”

Мистер Свинко прочисти гърлото си и захапа една динена кора да се подкрепи малко.

- Виждаш, че и на мене не ми е лесно – каза укорително, но и благо на тромбестата котка – хем трябва да изпълнявам невероятни фокуси, хем да се правя на конферансие!

Свинко сложи пак картофеното бомбе, доизгриза динената кора и излезе на сцената. Зад него плахо пристъпи тромбестата котка, облечена в елегантна рокля от кисело зеле.

- Благодаряяя, благодаряяяя! – започна весело Мистер Свинко и застана по средата на сцената. – Е, хъ-хъ, готови ли сте шоу? Знаете ли по какво тиквите се различават от доматите? Ами тиквите стават за ядене! Хахахахаха! – Свинко сам се засмя на шегата си.

Тишина в залата. Няколко копита почесаха зурлите на притежателите си. Няколко клюна клъвнаха от разпиляните тиквени семки в залата.

- Сега ще ви разкажа друг виц – продължи весело Мистер Свинко – значи един лимон среща шиша за лед и му вика…

- Чшшшш, алооо, да не сме дошли тука да слушаме смешки бе?! – намеси се сърдит глиган. – Къде ти е невероятното шоу с фокусите?

- Ааааа, хъ-хъ, фокусите, да – усмихна се притеснено Мистер Свинко. Погледна с надежда към асистентката си, а тя примигваше на парцали. – Ъъъъъ, ето, ей сега започваме! – отсече Свинко и направи знак на Тромбалина да се приближи.

- Абе, ти знаеш ли някакви фокуси? – попита тихично Свинко
- Мммм, не, мислих, че ти знаеш – отговори притеснена тромбестата котка – нали таковата, изчезващата храна…?
- Тоя го бях оставил за финал – прошушна с половин уста прасето докато се усмихваше на публиката

- Айде бе, ще става ли нещо или да почвам да се ядосвам! – разсърди се един от по-едричките коне.

- Внимание, внимание!!!! – провикна се прасето – започва невероятното шоу на Мистер Свинкоооооо!!!

Тромбалина изчезна зад завесите и се върна с огромна тиква в лапичките си. Мистер Свинко започна да обикаля около тиквата и да прави заклинания. При третата обиколка обърна гръб на публиката, разпери копита и се завъртя.

Тиквата я нямаше!

- Тик-ва-та-хрр-грух-ммм-ням-грух – опита се да говори с пълна уста Свинко. Тромбалина досетливо се намеси:

- Тиквата я нямаааа!

Удивено копитопляскане, възклицания, грухтене и пуйчене огласи цирка. Тромбалина изчезна зад сцената и се върна с чувал картофи. Сцената се повтори, Мистер Свинко обикаляше около картофите, след това те изчезнаха и котката се провикна:

- Картофите ги нямаааа!

С умерено копитопляскане и одобрителни възгласи публиката изрази удивлението си.

Тромбалина внесе огромна диня. Мистер Свинко започна да обикаля около динята, при третата обиколка застана с гръб към публиката и като се обърна динята я нямаше. Тромбалина си пое дъх, за да обяви…

- Абе ти за идиоти ли ни вземаш! – намеси се същия сърдит глиган от началото? Това го видяхме вече, дайте нещо ново!

Мистер Свинко изгрухтя и преглътна последните хапки от динята, която разбира се беше захапал, докато беше скрита от публиката.

- Ъъъ, хъхъ, нещо ново ли? Че това не е ли достатъчно интересно?

- Алооо, искаме нещо ново, други номера! – обади се и една жълта човка от първия ред.

- Хм, хм – замисли се прасето – ммммомент! Ей сега ще има друг невероятен, изключителен номер!!! Тромбалина, сатъра!

Котката се скри зад сцената и излезе с голям добре наточен сатър, който подаде на Свинко.

- Скъпи гости – започна тържествено – предстои да видите нещо невероятно! Готови ли сте? Сега моята очарователна и мистериозна асистентка Тромбалина ще се превърне в наденички!

- Я, това звучи интересно – зачудиха се зрителите.

- Мммм, на мене не ми харесва тоя фокус – смънка котката и запристъпва към завесите.

Мистер Свинко се приближи към нея и благо прошепна:

- Изкуството иска жертви!

Тромбалина побягна, а Свинко се затича след нея, размахвайки сатъра.

- Ето сега вече стана интересно – развеселиха се в публиката и зачакаха Мистер Свинко да се върне с наденичките.

В същото време зад сцената едно преяло прасе и едно тромбесто коте набързо натовариха прасомобила с храна, захвърлиха една рокличка от кисело зеле и едно картофено бомбе на земята и отпрашиха засмени.

В категория: Зурлести приказки | 2 Коментара »