За пореден път решихме да пътуваме в чужбина с влак и мисля, че не сгрешихме. В спалните вагони на БДЖ 13-те часа път – от които 3 висене по границите – минават доста по-безболезнено, отколкото 10 с автобус.

Истанбул

За Истанбул ще пиша само от момента, в който се разделихме с половинката (предполагам тя вече е описала останалото). Цената от 60 евро за превоз до летището леко обезсмисляше избора ми на бюджетна авиокомпания, затова последвах инструкциите, свалени от интернет, и се насочих към градския транспорт. Срещу три билетчета – едно за ферибот и две за експресния автобус – стигнах отдалеченото на около 40 километра летище Sabiha Gokchen в азиатската част на Истанбул.

Летището е доста голямо, с два терминала, всички надписи са на английски и турски. Използва се предимно от бюджетни авиокомпании, включително и такива, които летят у нас (MyAir например).

Естествено много държах да не се прекарам и да мина през чекина възможно най-бързо, затова сновах между двата портала и постоянно гледах таблата за моя полет. Когато видях изписан “терминал Б”, бях в терминал А. Пътят между двата е 2-3 минути, които бяха достатъчни пред четирите гишета да се наредят опашки от хора с куфари – поляк (видях му паспорта) с шест куфара от големите, групичка българи с десетина пътни чанти, други бели с по-малко багаж, японки с торби, по-големи от тях. И разбира се, групи от араби. Арабите не обичат да се редят на опашки. Просто застават в кръг около огромната си купчина куфари, говорят и гледат кога ще свършат опашките.

Арабска нощ с Еър Арабия

Самолетът на Еър Арабия (www.airarabia.com) – голям и нов Еърбъс – се напълни за около 10 минути и чака още 20 последния пътник – заблудена японка с очудени очи.

Полетът започва типично по арабски. А именно? С молитва на арабски. Аллах е велик и ще бди над нас. И аз така се надявам.

Седях от страната до пътеката (нали всички, освен арабите, ме изпревариха – нямаше как да взема място до прозореца), което ми причини две смразявания на кръвта. Два пъти, точно когато бях подпрял глава на ръката си и опитвах да заспя, почувствах ледената пелерина на най-забулената в черно жена, която съм виждал. Единственото не-черно, което се виждаше по нея, беше половин сантиметра висок процеп на очите. Не знам дали мъжът й видя неволния ни контакт, но добре че им прибраха ятаганите на летището.

Най-евтиният начин да се стигне до индия е пътуване с влак или автобус до Истанбул и оттам с полет на Еър Арабия. Огромният недостатък са 23 часа престой в Шарджа при връщането. Нещо, което вероятно ще си спестя, въпреки че вече е платено. Защо – пише по-надолу.

Шок и молитви в Обединените Арабски Емирства

Три часа и половина може да не са много, но пробвай да ги изкараш, когато арабинът до тебе мляска пилешко, подсмърча и говори на арабски цяла нощ. Свърши се! Подготвяйте се за приземяване, слагайте коланите, инш Аллах.

От това, което съм чел и гледал за Дубай, бях останал с впечатлението че е много модерен град (емирство) с небостъргачи, хотели, молове и тн. Според информацията в интернет Шарджа се намира на половин час път от Дубай. (допълнение, според снимките в Wikipedia Шарджа изглежда съвсем прилично място – вероятно летището е доста отдалечено) Мислих, че сигурно изглежда по същия начин, до момента в който се смъкнахме под облаците. Дали не ни закараха в Афганистан? Гола пустиня с купчини колиби, квадратни сгради, джамии и военни обекти. Между купчините километри празно място и безкрайни пътища. Време е да слизаме, любезният персонал на Еър Арабия щял да обясни на пътниците с последващи полети какво да правят, температурата навън е 26 градуса.

На излизане виждам поредната афганистанска картинка. 26 градуса? Май имаха предвид 62. Гъста, лепкава жега, арабско слънце, миризма на смазани автомати и прах. Вместо любезния персонал долу ни чакаха въоръжени, мълчаливи и сърдити военни, които сочеха към автобуса. Стовариха ни на летището. И тук любезният персонал любезно се е изпарил. Опашки от нервни араби и кротки индийци, объркващи надписи и още въоръжени, но вече полицаи.

Пак удрям на камък. Единствената опашка, която може би е като за мене (с надпис Transfer), е пълна с незнаещи английски араби. Престрашавам се да питам и двойника на Осама, точно зад мен, дали случайно не говори английски. Говореи и дори е учтив! Точно това била опашката.

Всички араби са учтиви, но някак мазни. Гледат подозрително и около тях се носи леко напрежение. Жените им го освобождаваха в най-посещаваната зала в летището – Women Private Pray Room (Зала за молитви само за жени). Няколко арабина очевидно търсят някоя Шахид, но Шахид се е скрила в стаята за молитви. Арабите започват да крещят и тропат по вратата, но не смеят да влязат. Така и не успявам да видя какво й е специалното на Шахид – не излеиза по време на престоя ми.

Нелюбезните и въоръжени жени митничарки ме пропускат през входа и влизам в залата за чакане. Индийци! Добродушните им изморени физиономии създават далеч по-приятна атмосфера отколкото арабските бради и забрадки на летището.

Довиждане, Шарджа, много ми се иска да се разминем на връщане.

Снимки от Шарджа нямам. Фотоапарата (който и без това се поразвали точно преди пътуването) го оставих в чекин багажа още в Истанбул и получих обратно чак в Мумбай.

Индийци в самолет или изкуството да не следваш инструкции

Самолетът от Шарджа до Мумбай (Бомбай) е доста по-едноцветен. 90% индийци, няколко араби, японци и бели.

“Приготвяме се за излитане, моля, сложете ръчния си багаж в определените за това места“

– Индийците оставят ръчния багаж между краката си и продължават да говорят и да се смеят

“Моля затегнете коланите и вдигнете таблата за напитки пред вас“

– Индийците свалят таблата за напитки и полягат да поспят на тях

Раздадоха ни регистрационни карти, според изискванията на индийските власти. Индиецът до мен любопитно оглежда паспорта ми и преписва от моята регистрационна карта. Вторият индиец – стоящият до пътеката – преписва от него. Стюардесата минава да прибере попълнените карти:

– Извинете, господине, но тук трябва да напишете вашите данни?

– Моите данни?

– Да, да, вашите, името ви, паспортния номер и тн.

– О, съжалявам, мис, много съжалявам, мноооого много съжалявам. Дайте ми друга карта, моля.

Индиецът взема другата карта, попълва тоя път своите данни и стига до секцията с визови данни, над която с дебели черни букви пише “Само за чужденци”. Поглежда в моята карта и ме пита:

– Извинете, сър, тук кой номер трябва да напиша?

– Не, не, вие не трябва да попълвате тази част, тя е само за чужденци. Вие сте гражданин на Индия, нали?

– Да, да, Индия. Кой номер трябва да попълня?

– Не трябва да попълвате това, щом сте индиец. Оставете го празно, то е само за чужденци.

– Оооо, разбирам, благодаря много. Значи този номер да попълня?

Поне атмосферата във втория полет беше много по-приятна. Салам алейкум, слизаме в Индия, край на забрадките и арабските напеви.

Арабски молитви в Индия

Слизаме на летището и тръгваме по половин километров коридор. Индийците се втурват като за безплатни билети на крикет мач. Поглеждат се един друг, усмихват се и се изпреварват. Всеки гледа да се стовари пръв на мястото за получаване на багаж. И има защо! Пътник с по-малко от три куфара няма. Телевизори, компютри, огромни кашони и куфари попадат в пъргавите им черни ръце и при всяка получена вещ усмивките им се разширяват. След десетина минути се появи и моята 40 литрова раница Вихрен, доста скромно изглеждаща в компанията на техния багаж.

Строг но справедлив полицай казва на всеки на кое гише да мине и се справям с граничната проверка за половин минута.

Тоалетна на индийско летище: един си върши работата в писоара, друг клечи на тоалетната при отворена врата, трети си мие зъбите, оправя косата или бръсне. Обръщам сто долара в рупии и се измъквам. Най-после индийска земя. Трябва да намеря автобусите, които ще ме заведат до летището за вътрешни полети. Има бюро за туристическа информация. “Излезте оттам, продължете наляво, после напред, после ще видите паркинг, после пише безплатни автобуси”. Чудесно, нищо не запомних, излизам от летището. Ухилени индийци с табели: “Добре дошъл в Индия, господин ХХХ!”, “Раджив”, “Софтуерна компания ХХХ”, “Пожелавам ви приятно прекарване в Индия” (неадресирано). Ама аз трябва да намеря автобусите!

– Извинете, къде са автобусите за местното летище?

– Там, сър, там, след паркинга

(отивам там)

– Извинете, къде са автобусите за местното летище?

– Оооо, не тук сър, там са!

(отивам там)

– Ооооо, не тук сър, тук няма такива автобуси. Там, тааааааааам!

Не се получи. Видях гише на което пише “Предплатени таксита”, 140 рупии до местното летище. Индийци подават пари отвън, казват нещо, пререждат се един друг, извиняват си се взаимно и пак подават пари. Служителите вътре обслужват клиенти от вътрешната страна на летището и от външната. Вписват името на пътника и дават хартийка, по която трябва да си намериш колата. А колите приличат на излезли от чернобял филм лондонски таксита. Климатик няма, но на мене не ми и трябва. Вали дъжд, но е приятно топло. Шофьор поне има. Светофари няма. Пешеходци по средата на улицата има. Правила за движението няма. Клаксони има много.

Добрах се до местното летище. Имам два часа за убиване, но вече минах проверката на входа и не можах да изляза да разгледам Мумбай.

За разлика от арабската, любезността на индийците не е фалшива. Любопитството им също е истинско. Тук много бели няма – виждам само един освен мене. Гледат ни с интерес.

– Откъде сте, сър?

– България

– Къде, къде?

– България, източна Европа

– Оооо, Българияяяя. Знам, знааааааааам! Много добре. Чудесно, сър, приятен път!

Служителката на Джет Еъруейс отговори на тъпите ми въпроси, взе разпечатката ми от резервацията и отиде на някакви автоматични устройства за продажба на билети (мислих, че не стават за мене при предварително купен билет) да ми извади бордната карта. Стоях в заградената област пред чек-ин гишетата. Тя пребяга двадесетте метра между мене и устройството да попита какво място предпочитам, върна се до устройството, донесе ми бордната карта и пожела приятен път. Защо 23те часа престой на Еър Арабия на връщане не са в Мумбай?

В самолета има индийци, един европеец (аз) и един арабин. Европеецът и арабинът са седнали един до друг. Малко турболенция. Нервен съм, но не и чак уплашен, предполагам е нормално (нямам много опит с летенето). Пък и повечето пътници не се притесняват. Арабинът до мене се оглежда доста по-нервно и в един момент почва да се моли. Десет минути! Върви ми на арабски молитви. Аллах го чу, турболенцията спря, той спря с молитвите и пристигнахме в Хайдерабад.

 

Някои съображения и първи впечатления:

– Уличното движение в Индия изглежда кошмарно. Светофарите са малко, обикновено не работят, а и не се спазват. Тротоари почти няма, хората ходят по улиците заедно с колите, моторите и рикшите. В действителност обаче се чувствам доста по-спокоен да ходя по улиците (с изключение на пресичането) отколкото в София. Всички карат бавно, внимателно, натискат клаксоните с нужда и без, заобикалят пешеходците, намаляват. Софийски идиоти, потеглящи с мръсна газ и каращи със 100 няма. Единствения инцидент, който видях, бяха два мотора, които за малко да се блъснат. Шофорьите спряха, поогледаха се, поогледаха си моторите (всеки чуждия) и продължиха

– Ако индиец ти каже, че идва след час, разходи се за два часа без притеснения.

– В Индия “следобяд” е разтегливо понятие. Покрива часовете от 12 до 9 вечерта

– Един лев е около 30 рупии. Цените по заведенията, които засега ми препоръчаха да посещавам (малко по-лъскавите или тези със западна храна), са като на малко по-нелъскавите в София. В супермаркетите е малко по-евтино отколкото в нашите. Екзотични плодове като ананас или зелен кокосов орех са много по-евтини (10 рупии ананас и 5 рупии орех, 20 рупии за връзка от 10 -15 банана). Уличната храна (ориз, някакви странни хлебчета, неопределени смеси и царевица) е между 10 и 20 рупии. Все още не съм посмял да я пробвам.

– Всички от средната класа и нагоре имат мобилни телефони от по-скъпите модели. Бедните нямат мобилни телефони. И стационарни нямат. Няма къде да ги сложат. Кратък разговор от мобилен телефон с предплатена карта (баланс 200 рупии) излиза половин рупия (по-малко от 2 стотинки)

– В Индия клиентът е бог, без значение дали отсяда в бюджетен хотел тип “Guest house” или в местния Хилтън. Може да поискаш да ти донесат студена минерална вода или храна отвън по всяко време през деня. В заведенията ти отварят вратите, слагат ти яденето от купата в чинията, слушат внимателно всичките ти капризи и те изпращат любезно

– Има голямо разделение между квалифицирани и неквалифицирани професии. Програмист, лекар или финансов специалист могат да получават повече от хиляда долара месечно. Кухненски работници, шофьори и продавачи могат да се намерят за 4000 рупии месечно – около $100. (Май трябва да внесем таксиджии). Дребните бизнесмени си имат шофьори, в офисите има прислужници, които носят кафе, вода, плодове и разни други дреболии за сметка на фирмата.

– Крановете на чешмите в Индия са странни, но контактите и щепселите са по-странни. Повечето контакти са съвместими с нашите. Повечето щепсели не са.

– Често токът спира, ако завали бурен дъжд. Токът спира често и ако не завали бурен дъжд

Още по темата:

100 километра по пътя на рикшите (Хайдерабад, Киберабад, Секюндерабад)

Соц, домати и ориз (София-Москва-Бомбай-Хайдерабад)

Влакът
Е… не беше точно Ориент експрес, но пътуването с влак до Истанбул и назад беше сравнително приятно. Имам синини от непрекъснатото качване и слизане от третото най-високо легло, тормозих Lbook-а с “Раят” и “Чистилището” на Майк Резник, а Прасунсен почти не можа да мигне от светнатата ми лампа и непрекъснатото ми въртене в опитите да си осигуря екстра порция светлина.
Гарата беше доста старичка- само 1 коловоз и никакви информационни табла. Но за това пък с действащ ресторант – “Ориент експрес”, както можете да се досетите.

Хостелчето…
се оказа чудесно попадение. Много чистичко, приятно изглеждащо, баня към стаята с винаги течаща топла вода и сешоар, телевизор, климатик и закуска, която пропуснахме, но не съжаляваме . Ако си търсите къде да отседнете по-евтино в Истанбул, хотел Сур е добър избор.

Архитектурата
на града е омагьосваща. Влюбих се не в кълбообразните кубета на историческите забележителности, а в традиционните дървени къщички в тесните улици около тях. Някои от къщите със сигурност бяха над 100 годишни и пред разпад, други нови или поне добре поддържани.

Видях и една от шперплат – без майтап, двуетажна беше. И продължавам да се бия по кратуната, че не взех резервните батерии с мен. Честно казано не схващам логиката да живееш в центъра на Истанбул (където сигурно парцелите са на звездни цени) в къща, скована от летвички за щайги и онова, което го слагат на гърбовете на гардеробите, ама нейсе… явно не съм романтичка.

Контрастите
понякога ми идваха в повече. Като това “интернет кафе” впрочем…

Иначе не беше съвсем необичайна гледка млада жена с лаптоп / книга и сутрешното си кафе в някой ”Симид сарай” или поне аз съм нацелила единствените няколко в целия град, докато Прасунсен слюнкоотделяше пред витрините с лакомства. И тях не снимах, но по други съображения. Стори ми се кощунство да нарушавам уединението точно на незабрадените жени в града.

А иначе забрадките…
си бяха направо достойни за дебел социологически труд. Успях да класифицирам няколко различни типажи според начина, по който се забраждат и покриват:

1. Модерно младо момиче: кокетно каскетче, вместо забрадка (косата цялата прибрана до последното косъмче в него и това е единия признак, по който можеш да го различиш от момичето, което просто си носи каскетче); полупрозрачна ризка с дълъг ръкав върху тениската или ризка с къс върху тениската с дълъг ръкав; дълги панталони / пола / къса пола задължително с клинче отдолу. Изобретателни са, признавам им го, случваше се да подхлъцвам от възхищение заради начина, по който успяват да се вместят в канона… метълка-мусюлманка ако си срещал, ще ме разбереш, а аз дълго гледах след една…
2. Елегантна млада жена: втален костюм с дълъг ръкав на сакото и копринена кърпа с абстрактни мотиви за главата; семпли бижута и очевадно скъпи чанта и обувки.
3. Гражданка-традиционалистка: Връхни дрехи с дълъг ръкав тип “шлифер”, с дължини от под задника до под глезените, понякога изглеждащи доста приятно и ушити с вкус; забрадки вързани традиционно, но по-семпли или подбрани подбрани така, че да се съчетават къде успешно, къде не с останалите дрехи.
4. Селянка-традиционалистка: Размъкнати и безформени дрехи, върху които задължително нахлузена някаква връхна дреха, напомняща робата на чистачката в училище от детските ти години. Крещяща евтина забрадка, вързана точно по правилата, без никакъв намек за фриволност. Не знам дали носенето на сутиен е забранено в Корана, но да криеш косата си, а в същото време огромните ти, стигащи до кръста гърди да се люшкат като шамандура на 5 бала вълнение, помитайки минувачите… е странно ми беше, признавам. Разни народи, разни обичаи
5. “Муджахидинки”: облечени в черно от главата до петите в широки, дълги до земята връхни дрехи, дълги покривала за главите (не знам как се нарича това нещо) с цепка само за очите, плътно затворени обувки и черни ръкавици на ръцете. Не съм наясно как се оцелява дори и в 30 градусова жега с тези дрехи, но разбрах как можеш да си бръкнеш в ухото през покривалото. И как се пие вода без да го свалиш… и само толкова. Стори ми се неблагоразумно да ги заглеждам и снимам.

До Капалъ чарши
имаше цяла улица, където продаваха такива женски атрибути – забрадки, робите с дълъг ръкав и по-сериозните покривала. Тази улица си беше цяло изпитание – тясна и клаустрофобична. Едва излезли от улицата на религиозните униформи, попаднахме на тази на… ученическите :). Явно началото на учебната година вълнува и съседите ни.

Не разбирам удоволствието от шопинга на този пазар, честно! Ние с Прасунсен издържахме точно 15 минути, преди да си плюем на петите. От Истанбул не си купихме нищо, освен батерии за фотоапарата и с това толкова шокирах нашите митничари, че ми прегледаха основно багажа на връщане. Беше ми забавно да наблюдавам как ровят из мръсните ми дрехи, за да търсят злато и “нещо друго недекларирано” 🙂

За това пък хапване
си купувахме буквално на всеки ъгъл. Мерак да опиташ всичко, хех . Два дена са прекалено кратък срок за задълбочени наблюдения, но ми се струва, че храната в азиатската част на града е по-евтина. Или поне храната в уличните заведения около кея. Естествено имаше и дребни тарикатлъци, които леко разваляха иначе доброто впечатление: поръчваш си дюнер от точно определен вид на цена 2.50 лири и ти носят чиния с хлебче и втора чиния с пълнеж за поне 3 дюнера. Естествено това се оказва най-скъпото ястие на капанчето – “дюнер порция” за 6 лири. Не, че са много пари и не, че количеството не е внушително, ама… умножи го по 2 и прибави и без това претъпканите ни стомаси, които просто искат да пробват от всичко по малко и след третия такъв случай няма начин да не се изнервиш. “Комшу, комшу”, ама… селски тарикатлъци.

За балъци ли ни взимат тия?

Балък
всъщност е риба на турски. А риба в Истанбул колкото щеш. Ловят я край брега, на кея и по мостовете. Ресторантчетата край морето предлагат съблазнителни морски ястия, а прясна и все още мърдаща риба може да си купиш от рибния пазар в азиатската част.

(а портретът на стената, дето ни следи, не е ли всъщност на Ататюрк?)

Фериботът
е най-бързата, естествена и евтина връзка между европейската и азиатската част на града. На цената на градски транспорт (жетон за 1.30 лири), с честотата на градски транспорт (има фериботи на всеки 10 минути и в двете посоки) и… спретнат като градски транспорт. Тоест корабчетата са стари, поддържани, но все пак трамваите им изглеждат далеч по-добре.

Всички се трупат на палубите и обикновено там не можеш да си намериш място за сядане. А ти трябва, защото да пиеш чай (минават сервитьори и раздават на желаещите) прав, дори и при малко вълнение, не е много добра идея.

Изобщо градския транспорт в Истанбул е впечатляващо добре организиран. Използват се не билети, а жетони за многократна употреба, вместо контрольори спирките са оградени и за да можеш да се качиш на автобуса, трамвая, ферибота или градски влак, минаваш през турникет, където пускаш жетона си (или се чекираш с карта). В центъра тези съоръжения бяха направени доста привлекателно – парапети от стъкло и метал с височина до кръста. В по-крайните квартали и на гарата си бяха мрежи над 2 метра и изглеждаше леко депресивно, но явно гратисчии има навсякъде. Не знам кога и у нас ще направят нещо подобно, но определено ми хареса идеята.

и след това прострян 🙂

или опит за самоидентичност на 3 месеца. Дилемата “да бъда или да не бъда… храна” продължава да го мъчи и до ден днешен – няма случай, в който да не е пробвал да се навре в тенджерата.

Опит за котешко с картофи на 5 месеца:

Това би трябвало да бъде персоналната категория на най-досадния ни съквартирант. Казва се Гучи по паспорт. Мазньо – галено от Мазнислав – е обръщението, което използваме, докато се гали в краката ни. Когато ни нервира много обикновено е Грую. На това име не се обръща… хмм… странно защо. Под партизанското име Гранулко е възпят в приказките на Прасунсен.

В общи линии в тази категория ще намерите котешки фотосесии и нищо друго. Любителски снимки на най-смешната, дебела, мързелива котка с много имена и малко акъл.

Идеята за 2 дена пълна почивка, без телефони, компютри и телевизия ми е мечта от поне година. Солун като дестинация ни хрумна в последния момент – имаше евтини билети за влак, исках на топличко и край море.
Никога досега не ми се е случвало да стъпя за пръв път в чужд град и веднага да се почувствам като у дома си. Улиците – оживени като софийските, с така познатия прахоляк, китайски стоки на всеки ъгъл, витрини със същите парцалки, които се продават на всяка крачка и тук и… крайморските улици, така напомнящи ми на Бургас (предполагам на варналии ще им напомнят за Варна – крайморските улици на всеки морски град си приличат по нещо).

Понеже Прасунсен ме изпревари с дълъг и подробен пътепис, аз ще си спестя повторението и ще отметна телеграфно (и фотографно) съществените моменти:

• Солунчани са ощетени откъм плажна ивица. В замяна на това имат приятни клубчета буквално на брега на морето. Не знам дали успяват пияни да цамбурнат от тротоара във водата, но аз определено изпитвах лек страх да вървя от вътрешната страна… навалица, колоездачи, тичащи хлапетии, бутащи се лелки… абе де да ги знам

• Моторите и мотоциклетите са предпочитано превозно средство за солунчани. Ползват ги млади и стари, можеш да срещнеш и суперлъскави мощни машини, и очукани стари бракми от епохата на “Балкан”-а на дядо ми. Е… при този мек климат и аз бих ги предпочитала. Практични са в големите задръствания, можеш винаги да намериш къде да си паркираш мотора… само дето са адски шумни.

• В Солун портокалите и мандарините са декоративни дръвчета за почти всички малки улички в центъра. В началото на март са отрупани с плодове… искам да живея там

• В Солун можеш да се ориентираш кои са евтините заведения в центъра по навалицата тийнежджъри, висящи по цял ден там на табла и капучино. Тоалетната се плаща, но цената е нормална (като на софийска гара )

• Ако мястото ти харесва, има добър ориентир за него. Повечето улици в центъра, перпендикулярни на бреговата ивица имат (логично) исторически забележителности… в нашия случай беше това:

• Пенсионерите също играят табла, карти и зарове, но в кварталните градинки. Пластмасова щайга за стол… да ви изглежда познато?

• Горната градинка също е чудесен ориентир. Ако тръгнеш по голямата улица от гарата (Manastirou в едната си половина, Egnatia в другата) и вървиш около 15-20 минути нормален ход, търсейки морето, това е първата градинка, в която можеш да спреш, еветуално да откриеш свободна пейка и да си починеш. А почивайки си… изведнъж го намираш

• И за да не кажете, че не мога да назова нито една културна забележителност в Солун – това тук е Бялата кула ) Също отличен ориентир – където и да се намираш, търсиш морето. Намериш ли морето – виждаш Бялата кула. Видиш ли я – знаеш къде си на картата 🙂

(не стреляйте по фотографа – толкова може )