София – Букурещ – Дъблин – Белфаст – Дери/Лондондери – и обратно

Никак не е добра идея да пътуваш две нощи подред. Особено когато трябва да прекараш деня между тях в жегата на прашния Букурещ. Испанските ни “съквартиранти” в спалното купе на румънския влак бяха пийнали люта българска ракия и проспаха пътуването, но на нас шумът и честите спирки ни дойдоха в повечко.

Освен прашен, Букурещ е и доста неорганизиран град, по което много прилича на София. Чувството, че си у дома, те напуска единствено когато се наложи да разчиташ румънски надписи. Или пък да общуваш с местните. А това се случи поне 7 пъти, когато ни заговаряха на румънски, убедени, че сме от техните. Какво пък, след като един продавач в Истанбул ме обяви за пакистанец, а пък досаден бакшиш в Батуми – за италианец, време беше да стана и влах.

В Букурещ обаче бяхме само транзит. Вечерта ни чакаше нощен полет с някакъв вариант на Боинг, който май беше маскиран ЕърЧавдар (съвместно производство на Еърбъс и Чавдар Ботевград). Поне така се почуствах, когато установихме, че запазените места не важат и всеки сяда където свари в овехтелия аероплан.

Не е като да не сме седели, лежали, спали и яли на земята по летищата, но на местното Аурел Влайку дори и тя е кът: хора и чанти се борят за всяка педя в градинката пред терминала. Летището е строено някъде през 30-те години на миналия век с идеята да подсигурява 3-4 полета на ден. Кой да предположи тогава появата на бюджетните авиолинии, които ще го налазят заради по-ниските такси?

Все пак излитаме навреме, като се изключи тричасовото преместване на полета в последния момент. Благодарим на БлуЕър че все пак ни приземи успешно три пъти – предвид организацията и нивото на обслужването им, мисля, че повече от това нямаше как да очакваме.

Най-после Дъблин

Десетината градуса и дъжд ни събуждат, въпреки че е 5 сутринта. Вземаме такси и за половин час сме в хостел Генератор , където въпреки студа от забравения отворен прозорец успяваме да заспим почти веднага.

Проспахме лятото! Ако в Лондон се шегуват, че лятото е било миналата сряда, то в Дъблин е добре да уточниш и за коя година и колко часа става въпрос. След два часа слънце започва ситният ирландски дъжд, който няма да ни остави докато се метнем във влака за Белфаст. Но за това има време.

Първо да се поразходим по улиците:

Всеки се придвижва с каквото му е удобно:

Дъблинският дъжд е ситен само в началото. После завалява, както си го знаем и у нас и улиците подгизват, а и ние с тях.

Това обаче не сваля местните от колелата. За съжаление не можахме да снимаме секси мацката, която караше с къси панталонки и запазено първо място в мис “Мокра фанелка”, така че
ще гледате този чичко:

На следващия ден дъждът продължава, а ние след кратка разходка с чадъри и дъждобрани се отправяме към гара О`Конъли, откъдето ще пътуваме за Северна Ирландия.

Градчетата по пътя може би заслужават да се посетят:

В мрачен и размирен Белфаст е слънчево и спокойно

Странен е климатът на по-малкия британски остров. На север е по-слънчево и топло отколкото в южната част. Подготвяхме се за дъжд и студ, а то 18 градуса и пече. И така три дни, докато се върнем в Дъблин.

Белфаст все още не може да се отърси от репутацията си на опасно място, въпреки че минаха повече от 6 години, откакто ИРА официално се отказа от насилието. Акциите на двете отцепили се организации, които държат да продължат борбата по стария начин, пък са доста скромни сравнение с нормалната криминална престъпност в повечето европейски градове. Но пък това си има и предимство поне за някои. Мълвата държи тълпите туристи настрана и ги праща в Ейре. Там тъмни балкански субекти изпълзяват по улиците на Дъблин при здрач и се възползват от далеч по-добрата репутация на града.

В Белфаст отсядаме в хостела на Шон и Ръш – печена в занаята двойка. Наблизо е местният университет, от чиято сграда чак
ти се приисква да си студент:

Пинта бира и стек може да се похапне на всеки ъгъл, макар и цената да се равнява на сериозна вечеря в нашенска кръчма. Ние обаче предпочитаме да пробваме истински ирландски сайдер в хостелска обстановка и в компанията на френскоговорящи девойки.

На другия ден поемаме на разходка по ръба на централните части и край една от реките, където ентусиасти тренират гребане:

Едни от забележителностите в Белфаст, а и в цяла Северна Ирландия са политическите графити, които и досега напомнят, че страната е разделена на две. Лоялисти и републиканци обитават различни квартали и рисуват по стените на къщите си. Отбиваме се в близкия Санди Роу на лов за графити:

– Чшшшш… Ей! Ало!!!
– Мммм? (обръщаме се)
– К`о снимъти вий тука, хо`йти насам натам и снимъти къщити, ай сиктир с тез снимки… К`о снимъти там?!
Ирландският акцент е традиционно труден за разгадаване, но все пак успявам да разбера младежите зад нас.
– Аааа… ми е тва тука… не знам думата
– Пъръпета ли бе? К`о му снимъти на пъръпета, тва е на чичо Джон къщътъ и тоя пъръпет е негов и (още нещо, което не разбрах)

Поблагодарихме за неразбираемата информация (или пък ни се караха?) и се измъкнахме от квартала след още няколко снимки и преди да стане тъмно. (Жилищните квартали от типа на Санди Роу са известни като места, в които не е добре да се остава вечер.) Може би затова на изхода на квартала от стената ни изпращат паравоенните части на UDA:

Прескачаме и до друг близък лоялистки квартал, където за съжаление няма графити, а само британски знамена по прозорци и балкони.

За съжаление последната вечер не можем да останем при Ръш и Шон, така че се отправяме в търсене на друг подходящ хостел. Попадаме на Арни, чието обитание е малко овехтяло, но пък достатъчно колоритно за нашия вкус:

Време е да поемем и към последната точка на пътуването, като решаваме да хапнем на St. George’s Market, където има прясна местна храна. Изборът на ирландска кухня се оказва не толкова добър, затова пък има индийска:

По северния бряг към Дери/Лондондери

– Билет`ииии… Няк`уй дъ иска билет`иии?

Разбира се пак сме с влак. Тук той наподобява пътническите на БДЖ но само по това, че спира на всяка малка гара. Акцентът на кондукторката и удобните чисти вагони напомнят, че сме в Северна Ирландия.

Влакът за Дери/Лондондери минава през една от най-живописните части на острова и определено си заслужава. На моменти релсите се движат до плажната ивица, а в други до водопади и скали. По околните зелени полянки пасат щастливи ирландски крави. Доста примамливо изглежда да се опънеш при тях и да захрупаш блажено. Но ние все пак сме тръгнали към Дери/Лондондери.

Жителите все още не могат да се разберат за името на града, така че го изписват с наклонена чертичка. От железниците са по-практични и са го съкраили на L.Derry, което вероятно не се харесва на нито една от враждуващите фракции. Въпреки страховитите описания на града като най-размирната точка в страната, в Дери (извинете, лоялисти, но така ми е по-кратко) е пълно с любопитни туристи. Дошли са като нас да разгледат средновековната градска стена, единствената запазена изцяло на острова:

От стената всички снимат и графитите входа на Богсайд, най-горещата точка на размириците в Дери и сцена на Кървавата неделя. Графитите обаче си струват, така че ние се смъкваме и по-надолу да ги щракнем:

И за да не се сърдят лоялните към Великобритания, все пак снимахме и най-известния от техните графити:

Иначе обстановката в центъра, където хапваме в кръчма тип дюнерджийница е съвсем спокойна:

И хълмиста:

Обичайния практически наръчник ще пусна в отделен пост.

Повече и по-големи снимки има тук, тук и тук.

Историята започна от там, че се наложи да отида до Своге, за да видя какво успял да направи дърводелеца от моите чертежи за спалнята… и да взема да му платя. Естествено, в единствения дъждовен ден от седмицата, нали трябва да е максимално гадно. Нарамих раницата с (намиг) една тлъста пачка, електронния четец и чадъра и се метнах на автобуса на път за гарата.

Част първа: Четящите са съвсем отделен етнос

Автобусът беше невероятно празен, а аз се опитвах да привърша депресията с “Дверите на скръбния дом” и пътуването в тази му част изобщо не го усетих. Поне до момента, в който не се качиха трима мургави младежи, напомнящи на една определена етническа група и не се вторачиха в ръцете ми. Оппааа. Смъкнах екрана леко надолу, за да се види, че е книга, нищо шарено и ценно и в същия момент единият ме заговори:

– Това да не би да е електронна книга?
– Ахам. Книга е.
– А колко страници събираш на нея? – обръща се към другите двама – Видяхте ли, бе, книга е!
– В  момента имам около 300 книги качени. Доста страници събира.

Младежите ентусиазирано си обсъждат нещо на език, който не разбирам, като сочат към мен и книжката, а аз се оглеждам още по-притеснено в празния автобус.

– А батерията колко време ти изкарва?
– Около месец, зависи колко дълго чета.
– А по една книга на ден ли четеш?
– Май по половин само сварвам… –  ситуацията започва да става леко комична и неволно се усмихвам.
– Благодаря ти! – отсреща лъсват шест реда бели зъби в усмивка и погледите най-сетне се отместват от четеца ми.

Тримата започват да спорят помежду си как не би ми останало време за нищо друго, защото нали, човек трябва да яде и да спи… после спирката ми идва и докато слизам, между ушите ме перва репликата “Абе на ме 2 часа не ми стигат само за банята и клозета, от де време за толкова книги”. Шах.

***

Част втора: Аз, Идиотката

Работата я свърших относително бързо и във влака на връщане не чух нищо по-интересно от звука на джвакащите си маратонки. Обичайно нямам навика да се бутам в тълпата на стълбищата и предпочитам да повървя още малко до съседния подлез на коловоза. Мярнах някаква жена, подпираща се на парапета и за малко да се върна – реших, че по стълбите има вода и се чуди от къде да мине. Обаче жената видимо се свличаше на земята и се затичах към нея:

– Какво ви е, имате ли нужда от помощ? – обикновено препускам през подземията на Централна гара като кон с капаци и обръщам миг внимание само на целите, покрай които профучавам, но тъкмо бях дочела за края на Кучешката верига на Колтейн и преливах от човеколюбие и милосърдие до глупост.

Жената изхленчи, че й е лошо и смотолеви нещо за криза. Помогнах й малко за стълбите и тя се сви на две на мраморната стена до асансьора.

– Да извикам помощ? – изглеждаше прилично облечена, с официална рокля и дамска чантичка, около 60 годишна, доста слаба жена.
– Не, не… само… един… оххх… аулин, ако можете да ми вземете.

Много трудно разбирах какво говори, но аулин-а го разпознах – родителите ми доста употребяваха това болкоуспокояващо след катастрофата. Изобщо не се и замислих, изтичах до аптеката и й купих едно хапче и шише вода. Изпи го и помоли за още едно. Тогава се усъмних – аулина не действа моментално и в никакъв случай не се гълтат по 2 хапчета наведнъж. Казах й го, а тя обясни, че й трябвало едно за по-късно.

– Дайте ми поне 1 лев, аз ще си купя после, за през нощта. Не, не викайте никой.

Дадох й парите, вече почти убедена, че е от онези, просещите гарови мошенници, просто с нова сценка. Докато й обръщах гръб, се чудех дали ще изплюе хапчето в коша за боклук или просто съчетава възможността да измъкне пари с тази да си осигури и лекарствата за деня. Каквато и да беше историята на тази жена, мястото й не беше на гарата (нито да се превива от болка, нито да проси), така че тръгнах да разпитвам за здравна служба и към кого да се обърна в такива случаи. Пратиха ме да търся охраната в чакалнята и след 15 мин обикаляне с мокри крака из района на гарата, най-сетне открих двама униформени здравеняци и ги помолих да погледнат на мястото, на което я оставих… добре ли е жената и има ли нужда от помощ. За подозренията си замълчах, ако им е от контингента, така или иначе ще знаят какво да я правят.

Изобщо не дочакаха да им обясня как изглежда и с какво е облечена, директно тръгнаха да я търсят. Дори не успях да им кажа, че съм й дала някакво лекарство и какво точно.  Честно казано, бях гладна, мокра и безкрайно уморена и реших, че ще се оправят достатъчно добре и без мен и вместо да хукна обратно след тях, се метнах на първия автобус.

А в автобуса, на път за дома, успях да осъзная и каква невероятна идиотка съм – да давам лекарства (които принципно се купуват с рецепта, но явно в гаровата аптека всичко, което не става за друсане, го броят за безопасно) на непозната жена с неизвестна диагноза, която на всичкото отгоре може да не е добре с главата и да не помни още колко души са й купили аулин…

Спрях да се чувствам добра, вече се усещам просто тъпа.

Та ако на някой друг му се случи нещо подобно – не давайте лекарства на хора, които не са в състояние да ви отговорят смислено и логично какво точно им има, просто потърсете компетентните органи (колкото и трудно откриваеми и помръдваеми да са).

– Кооо-коко-ко. Коооо-ко-коко! – възмутено се суетеше Човката. – Не стига, че трябва да ги снасям, ами и дизайнерски ми ги искат!

Не ме бива да измислям приказки, аз съм по храната. Падам си по благородната мисия да я унищожавам, иначе готви Прасунсен. Освен за празници, когато решавам да се отчета и да свърша нещо в кухнята и аз.

Миналата година по това време, въоръжена с рецепта от бг-мама, месих козунак. И понеже не съм от ранобудните и се захванах с месенето след вечеря. Приключих с тази дейност малко след полунощ и оставихме печенето на козунака за сутринта, без да подозираме, че на тестото ще му се образуват крака и почти ще завладее цялата кухня на път за спалнята. Битката с тестото бе епична. Станаха много и много вкусни козунаци, позакръглихме се и цяла година дори не помислихме за това печиво. Но малко след миналия Великден си купихме машина за хляб. Така де, доказано мога да меся, няма за какво да се занимавам повече с този нискоквалифициран труд 🙂

Тази година месих козунака в машината. Рецепти се оказа, че има бол… поне кулинарните блогове се отчетоха навреме. Въоръжих се със средното аритметично от 2 рецепти – от блога на Lulu и от малките неща на Станимира (не можах да реша коя ми харесва повече), преизчислихме количеството за нашата хлебопекарна (макс 750 гр. хляб, т.е. при нас само с 280 гр. брашно, иначе ще прелее, като втаса) и отново след вечеря се захванах.

Особености:

• Програмата за месене се пуска поне 2 пъти (аз я пуснах и трети, че нали съм си човка, успях да се облегна на бутона за изключване).
• Когато тестото се пооформи като топка, започва да се излива по малко от смеската масло/олио. Оставя се малко за намасляване на ръцете при оформяне на фитилите за плитката.
• Стафиди, ядки и т.н. се изсипват при последното пускане на машината. Накиснати в ром става много приятно.
• След последното месене тестото се оставя още 30 мин в машината. След сплитането на плитките се оставя още 30 мин в тавата и на топло.
• Печенето с древни печки от сорта на Раховец-01 става на долния рафт, като горния и долния реотан са включени на 3, за около 40 мин.

Готовият козунак си стана доста вкусен и на конци. Аз добавих и маково семе.

И понеже работата я свърши машината – козунака се изпече малко след  полунощ. Опитахме го веднага, защото според вярата на йеромонах Прасоний, най-големия грях е да оставиш храната да изстине. Според мен грях е и да оставиш днешната храна за утре, така че и аз си похапнах преди лягане :).

Врочем козунакът почти свърши на закуска.

Машина за боядисване на яйца още няма, а и това го броя за удоволствие. Все пак тази година предпочитам лежерни разходки с колелото, а не цял ден да изкарам в кухнята, затова се отказах от рисуването на дантели с восък и лепенето на мъниста и гайтани… и си боядисах яйцата по бързата процедура, на която мама ме е учила като хлапе – с олио в боята. Любимите ми електрикови комбинации трудно се получават с естествени боя, така че хич не бях еко.

Една интересна особеност на химията в боята за яйца: ако не ти хареса как са станали цветовете, триенето на боята става като топиш последователно във всички бои и бършеш със салфетка. Боята избледнява достатъчно, за да боядисаш яйцето отново.

От мен толкова, отивам да си отворя една бира. Мнооого обичам машините 🙂

– Мисия… Мисия… Мисияяяяяяя!!!! – почти истеричният смях на Писана Черешкина огласи прашния й кабинет в документния отдел на Картофи, Грах и Броколи (КГБ).

А какво правеше тя там? Дълга и отегчителна история. Последната мисия, в която Писана беше на крачка от изобличаването и залавянето на кръстника на винервустовата мафия Ал Прасоне, беше внезапно прекъсната поради смяна на ръководството и приоритетите в КГБ. Писана беше изтеглена и запратена в документния отдел, където прекара няколко скучни, прашни и бумажни месеца.

Но сега имаше нова и вълнуваща мисия:

“Да се издири с цената на всякакви средства уважаваният учен, природоизпитател, пътешественик и мисионер доктор Динингстън. Да бъде спасен, убеден, ако е необходимо и принуден със сила да напусне мрачния и изостанал континент на рошавите глигани, за да може да служи на нашето отечество, Съюза на Свободните Свински Ребърца (СССР), и да получи заслужено признание”.

Звучеше малко сложно, но мисията включваше всичко, за което Писана бе мечтала от месеци – изследване на нови земи, приключения, издирване, предизвикателства!

Почеса тромбата си, захвърли противните папки и извади от шкафа прашасалата си раница с шпионско оборудване.

***

– Ех, Писанушка, пак се почва, а? – каза весело инспектор Гранулков на летището.

Тлъстолетът беше готов, Писана си натъпка тромбата в него, усмихна се на Гранулков и дръпна ръчката. Моторът забръмча, перката се завъртя и тлъстолетът бавно се надигна, за да отнесе Черешкина към непознатите земи.

Помаха за последно на смаляващия се Гранулков и се загледа напред, а опашката и се вееше през люка.

***

– К’во е тва бе? – зачеса се един глиган.
– Прилича на алумин… да го натоварим и да го предадем, а? – обади се друг и очите му светнаха.
– Чакай бе, нещо мърда вътре!

Черешкина си почеса тромбата, разтърка очи и отвори със скърцане вратата на тлъстолета. Както винаги приземяването не беше особено гладко. Беше загубила височина и после не си спомняше. Огледа се – беше попаднала в купчина тикви в нещо като селскостопански двор.

Беше свикнала с такива инциденти, така че бързо се съвзе и се усмихна:

– Здравейте момчета, бихте ли ми казали къде съм?
– Е не виждаш ли къде си бе, патко заспала? В двора ми! – отговори сърдито първият глиган.
– Како, како, дай някой буркан кюспе! – намесиха се малки глиганчета, които бяха наобиколили тлъстолета.
– Не съм патка, а котка! – отсече сърдито Писана в отговор на първия глиган, подръпна си бишкотите и се фръцна сърдито.

Обстановката й се видя враждебна и разбра, че тук няма да получи помощ. Подхвърли на големия глиган един стар бишкотник и задърпа тлъстолета за въжето след себе си, докато глиганите оглеждаха бишкотника, цъкаха с грапавите си от ядене на кюспе езици и обсъждаха колко би могъл да струва.

Измъкна се от двора и се заоглежда: намираше се в мрачно и кално място с подобия на улици, порутени кочини и сламени колиби. Рошави глигани играеха карти или ровеха калта, а малки глиганчета се въргаляха в локвите.

Ама че работа, къде ще търси доктор Динингстън тук?

***

– Извинете, да сте виждали доктор Динингстън? Едно такова розово прасе? – питаше с надежда поредния срещнат.

Лукавият отговор, който получаваше, беше почти еднакъв всеки път:

– Ъъъъ, ми може и да съм го виждал, може и да не съм, хъ хъ. Ако дадеш нещо, може и да се сетя!

Писана доверчиво вадеше по някоя тиквена монета, бурканче кюспе, или бутилка помия, за да получи неясна насока от типа “Е па натам тръгна, къде края на селото, ама после не мой ти кажем!”

И това продължаваше вече повече от пет дни. Черешкина дотътри тлъстолета в края на селото и поседна на обърната тенджера да си почине. Никаква надежда! Как ще открие Динингстън така? Населението изглеждаше полуграмотно, дивашко, понякога дори враждебно. Ако не я подгонеха някъде, щяха да я излъжат или в най-добрия случай да й дадат уклончив отговор.

Писана се загледа в полето пред себе си. В далечината се зеленееше нещо и тръгна натам.

Като наближи видя добре поддържан бостан с огромни сочни дини, простиращ се докъдето и стига погледът. Ама че работа, в селото живеят в мизерия, а тук има такъв голям бостан? Интересно! Върза тлъстолета на най-близката кокосова палма и се вмъкна в бостана.

Изведнъж измежду насажденията се появи враждебен глиган:
– Хей ти, къде така? Крадеш дини, а? – попита той и насочи голяма вилица към нея
– Хм, аз да не съм свиня? – отговори обидена Черешкина. – Не ме интересуват дините ви! Дошла съм да търся уважавания доктор Динингстън.

През това време се доближи втори глиган:

– Кво прави тая тука?
– Дошла е да краде дини!
– Давай да я водим при шефа!

Писана се опита да обясни, че котките не се интересуват от дини, но насочените вилици на глиганите бяха по-силен аргумент. Тръгна, водена от тях.

След дълго вървене, от което ноктите на крачетата й се напълниха с пръст, а устатата й – със слюнка от вида на апетитните полски мишки, които прибягваха наоколо, най-накрая стигнаха до дървена барака.

Пред нея имаше огромна тава, а в тавата възрастно прасе с очила беше полегнало заедно с няколко картофа и решаваше Суджуку.

“Какви обрати предлага съдбата!” – помисли си Писана. Погледна смачканата снимка, която носеше в лапата си, погледна пак прасето и каза:

– Доктор Динингстън, предполагам?
– Ха, ама разбира се – отговори благо прасето и свинските му очи се насълзиха от радост при вида на някой от неговия свят. – Ама как така ме познахте отведнъж?
– По ушната марка, разбира се! – засмя се Черешкина и подаде лапа.
Прасето също се засмя, отпрати охранителите и покани Черешкина в колибата.

Половината мисия беше изпълнена. Убеждаването на доктор Динингстън да се върне щеше да остане за следващия ден, след като двамата разкажат историите си на по чаша прясно изцеден сок от тиквени семки.

Черешкина можеше да си отдъхне.

От devianART са направили едно много приятно онлайн редакторче за рисуване базирано на HTML5. Тук има повече информация за технологията зад него. Простичко е, но е много удобно, с кратки клавиши като Photoshop. Изпробвах го за няколко минутки с едно глупаво прасе:

Някои хора издават фейсбук статусите и туитовете си на хартия, други правят сборник с култови смс-и… защо пък и аз да не се възползвам от моментната еуфория и да не спретна една електронна книга. Още повече, че имам повод – авторът е рожденник 🙂

Аз пък му нарисувах корица с облаци, съшити с бели конци, глупаво коте, криещо се в ливадата зад картонени цветя и слънце с реотани. Котето не прилича много на моята представа за Писана Черешкина, ама… не мога да рисувам котки. Намерих някакви онлайн уроци “Как да нарисуваме котка” и много усилено тренирах, но само с този модел котенце се справих :-<

Обаче написах предговора към книжката. И бележките под линия. Всички права на ИК “Сочна пържола” вече са изядени, така че можете да четете свободно и да копирате където искате, стига да запазите имената на авторите и линка към този блог.

За теглене

Можете да дръпнете книжката с историйките в няколко формата от тук:

• Във формат FictionBook2 (Pisana_Chereshkina.fb2.zip)
• Във формат ePub (Pisana_Chereshkina.epub.zip)

А за редовните посетители тук, които вече са ги чели, ще оставя само…

Нещо вкусно, вместо предговор

Тази година има богат урожай на български автори. Хартиени или електронни, книгите им са се жлътнали на пазара като есенни тикви. И като кажа “тиква”, веднага се сещам за един любим образ, чиито откачени шеги ме карат да се кикотя от сутрин до рано сутрин – за мой късмет вече повече от 7 години.

Този сборник с къси историйки за Писана Черешкина, инспектор Гранулков и Прасуна Бин Готвен е всъщност една любовна история. Нашата. Не любовен триъгълник, защото прототип на Гранулков е котарака на бившите съквартиранти, известен с това, че рупа гранули котешка храна дори и насън. Това е отговор на всички обвинения към Прасунсен от разните разбрали-недоразбрали читатели, че в “Зурлести приказки”, другия ни много амбициозен авторски проект, тромбестото животно винаги накрая е изядено, а зурлестото се потупва доволно по шкембе-чорбата.

И понеже тази година всеки издава книга, а след няколко дни Прасунсен ще има рожден ден, реших да му направя един подарък. Шантав подарък, нещо, което не се купува с пари. Сега… когато някой ти каже, че иска да ти подари нещо, което не се купува с пари, значи е останал без стотинка в джоба – да пишеш предговор и да правиш предпечат е по-енергоемко и времегубещо от това да обиколиш магазините. Чудя се да се пробвам ли да пригодя и илюстрациите на Прасунсен за книжката или да видя ще мине ли това “от чужда пита помен прави” и да ги оставя за коледен подарък. Защото както Зурлестите приказки, така и приключенията на Писана Черешкина и компания са дело на Прасунсен. Аз се водя по ведомост предимно като муза.

Хубаво е да си муза. Не е хубаво да си мечтаната съставка на гозбата. Има разлика между двете понятия и е крайно време едно Прасе да научи каква е тя. Защото Коледа наближава, а във фурната има място само за един от нас… викам аз.

Честит Рожден Ден, любов… 🙂