(София – Истанбул – Батуми – Тбилиси)

Всъщност първият екшън се разиграва във влака София – Истанбул. Мургава гражданка с дузината си деца някак се промъква в спалния вагон, не без доволно количество шум. След продължителна словесна (а може би не само) схватка с шафнера е изгонена на границата. Два часа формалности на Свиленград/Капъкуле и най-после спокойствие.

В Истанбул – дъжд, улични търговци предлагат евтини китайски чадъри на десеторна цена. В хостела американци мудно пият бира и гледат футбол – американски, разбира се. След кратка дрямка, прекъсвана от блъскане на врати и крясъци на различни езици от съседните стаи се измъкваме на разходка.

Ключът към приятно прекарване в Истанбул са фериботите, но не ония, рекламирани с крясъци “Босфор, Босфор”, а градския фериботен транспорт. Пък и балък-екмеците (риба в хляб и салатка), които се продават на цени за балъци в европейската част, са също толкова добри и два пъти по-евтини в азиатската. Самото пътуване с ферибота си заслужава!

Време е за пренастройка – летище Ататюрк, Боинг 737 и кацаме.

Скромната гордост на соц-турзима – Батуми

– Такси, а?
– Не, не, мерси
– Такси бе, такси? Не? Ами валута да ти обменим? Какво като банката е отсреща, по-добър курс ще ти дам!

Таксиджиите на батумското летище предлагат всичко и се отказват трудно. Ако не си съгласен, имат още аргументи – “до гарата е 18 километра, множко е за ходене, а маршрутка няма, хъ-хъ” (джигитска усмивка). Десет долара, к`во му плащаш?

То наистина не е много, ама се заинатих. Оказа се за добро. Маршрутки може и да няма (всъщност има), но има автобус – за 30 тетри (25 български стотинки) те вози из целия град, чак до гарата, която всъщност не е в Батуми а в съседното градче с непроизносимо име.

А аз си мислех, че унгарският е ужасен. Няма такова нещо – поне азбуката се чете. Я опитай с грузинската! В Батуми поне има доста неща на латиница или пък на руски. “Квартиры” например има навсякъде – посрещат рускоговорящите туристи, които май са почти единствените, посещаващи каменистия плаж на позагубилия соц славата си курорт.

Също има и аджарско хачапури, и много хляб – например с пържени картофки, с още хачапури, а може би и хляб с хляб. Но преди да похапнем трябва да си вземем билети за нощния влак за Тбилиси. Лежачий места? Нет? А что есть? Не разбрах, но нещо има, купуваме го. Оказват се седящи места. Все още не подозираме какво означава това.

Технически Батуми е столица на автономна република Аджария, анексирана от османците през 17 век, останала полуавтономна през соц времената, преживяла диктатурата на Абашидзе и затворените очи на Шевернадзе, за да доживее спокойните времена при връщането си към Грузия при Саакашвили. За разлика от другите две авнотомни републики на грузинска територия – Абхазия и Южна Осетия – тук в момента предпочитат да пият разливно пиво “Батуми” с картофки вместо коктейл “Моллотов” с шрапнели.

Практически единствената съществена разлика е в знамето на Аджария, което съдържа грузинското знаме в единия си ъгъл. А да, и езикът бил диалект на грузинския, но това за нас имаше толкова значение, колкото разликата между китайските дзин и мандарин. Държавна граница няма, сепаратисти също, или поне не ги видяхме.

От Батуми до Тбилиси с Джаки Чан и Джет Ли

Всъщност влакът изглежда доста обещаващо – широки места в общ салон, може би ще се спи! А може би не. Влакът бързо се пълни с джигити – голи до кръста потни мъже, рошави тийнейджъри, ревящи деца и 3-4% жени. Има и видео – а на него пускат екшъни с Джаки Чан и Джет Ли – на руски! Напомнят ми славните времена, когато в барчето на почивна станция в Албена ходихме да пием газирана вода и да гледаме филми с “първобитен” превод. И добре, че има какво да си спомням, за да изкарам осемте часа до Тбилиси – сън не се предвижда. Освен трите екшъна един след друг и половинчасовата монотонна музика от видеоплеъра след края им, звънят и телефони. В 4 през нощта, защо не? Джигити ходят напред-назад, тропат, говорят, забавляват се.

Все пак сме в Азия – Тбилиси

Грузинците искали да влизат в ЕС – затова и са свалили визите за всички страни членки, дори и недоносените Румъния и България. Обаче географски, а и не само, Грузия си е в Азия. Мили индийски спомени извиква неорганизираният пейзаж около гарата, спящия на строителна количка тип, лелката, която бърка с пръст в каната със сок, за да извади мухата отвътре, храната, продавана направо на тротоара, а и липсата на кафенета.

А метрото, казват, било като московското. Аз там съм бил само на неприятното летище Шереметево, така че нямам база за сравнение. Но метрото си го бива – дълбок и стръмен ескалатор се спуска като в чилийска мина. Време за слизане – 100 секунди. Време за пътуване между две спирки – малко повече. Добре, че не се чака дълго да пристигне влакчето, защото в станциите няма места за сядане. През 65-та, когато е строено метрото, хората са били не хора, а желязо (всъщност не – комунисти!).

Добре поне, че в квартирата ни посрещат рано, хранят ни с омлет и ни приготвят стаята бързо. Най-после си отспахме. Хазяите са в пенсионна възраст, с изключение на младия Андрю, който движи бизнеса с “хостела” онлайн. Макар че не е хостел, а обикновена квартира, мястото си заслужава, а хазяите доказват, че митовете за грузинската гостоприемност не са митове. Тук най-после можем и да говорим английски или поне англо-руски.

Хората са посещавали България в годините на късния социализъм, някъде по времето, по което у нас имаше хубав грузински чай. Сега ни черпят с ирански, подправен с билки от семейната дача. Производството на грузинския чай е съсипано някъде в края на соц времената, когато пътищата към необятния руски пазар са били прекъснати, отчасти вероятно и от гражданските войни. За тях обаче нито дума! Разговорите за отцепените територии не се препоръчват на Грузинска земя, най-малкото защото могат да доведат до неловко мълчание.

Тежко, тежко… Хачапури дайте!

Много хляб се яде в Грузия. Носят го и без да си поръчал. Ако поръчаш, пак го носят. И в двата случая се добавя в сметката, но цената е скромна (1-2 лари, 1 лари е 80 стотинки), а количеството – не. Хапваме гъбена салата и хачапури. Голяма грешка, но кой да знае, че ще донесат и хляб? Докато изядем салатата с хляба, вече няма място за хачапурито и си остана в чинията. Но изглежда местните нямат такива проблеми – в следващата кръчма младо семейство с три деца хапва три порции огромни като кюфтета пелмени, салатки (големи) и две аджарски хачапурита. И си ги изяждат.

И лимонада има. По половин литър бутилката. Кой да знае обаче, че лимонадата не е с аспартам, а със захар. 45 калории на сто милилитра. Това обаче го виждам и усещам след цял литър. Пак трябва да се спи!

Статуята на Майка Грузия е нависоко – към 300 метра денивелация от центъра на града. Поне има стълби. Няма вода обаче, а слънцето напича. Все пак стигаме догоре, откъдето се открива панорама към целия град с песъчливите хълмове, телевизионната кула, виенското колело, зъбчатата железница (не работи), блоковете, накацали по хълмовете и мътната река. И много църкви, синагога, исторически сгради. Джамии май нямаше освен онази в Батуми.

В района на статуята стари крепостни стени и постройки съжителстват с прилични жилищни сгради, стена до стена. Как ли се качва хладилник насам? Вероятно със здрави потни джигити, като ония от влака.

И назад…

Чай! В спалните вагони се падаме с двама украинци (втора класа, за първа няма места), които ни запознават с местните традиции. Преди потегляне се сяда на долните легла и се пие чай. Купетата са с 4 легла, но руската инженерна мисъл ги е подредила идеално без да си пречат, а багажът на долните се пъха под леглото. Този път пътуваме добре.

На връщане в Батуми пристига влак от Ереван. Грузия е единствената съседна страна, която не е на нож с Армения, затова и има влакове от Ереван до Батуми и Тбилиси. Влак има и от Тбилиси до Баку, а скоро ще има и от Батуми до Ерзурум. Другия път ще отидем в Армения и Азербайджан, сега няма време. Закуски, разходка по плажа и навътре в Батуми. До лъскавите улици се разкрива позната азиатска картинка – разбити чакълени пресечки, плувнали във вода и разруха. Остатъци от гражданската война? Може би. Или просто Азия.

Излитането от Батуми е бързо и лесно – до Аджария има по 1-2 полета дневно. Кацането в Истанбул обаче изглежда винаги е съпроводено с час пикиране. А там ни чака Рамазан-байрам. Лудница, пазари, царевица, хора, локуми. На гара Сиркечъ поне е спокойно. За съжаление добрата традиция от 2007 да се разнася чай в чакалнята изглежда умряла и си оставаме на сухо. Добре поне, че взехме сладки и локум.

Практически наръчник

– Сравнително евтин и лесен начин да се стигне от България до Грузия е с полет на турските авиолинии от Истанбул. Лети се до Батуми или Тбилиси. Може и с Air Baltic, но полетите са с прекачване. Полетите от София са винаги с прикачване и доста по-скъпи. В миналото е имало ферибот Варна – Поти, но в момента не приема пътници. Вероятно морска връзка може да се направи с пътуване Варна – Одеса и Одеса – Поти или Батуми. Може и изцяло по земя – от България до Истанбул, а после ето как. Но ще ти трябват доста време и нерви!

– В Грузия цените са с 20-30% по-ниски от българските. В Тбилиси има метро и градски транспорт, които са много по-евтини (40 тетри).

– Храната по заведенията е доста обилна, хлебна и месна. Ако поръчваш хачапури или пелмени, по-добре не поръчвай нищо друго, огромни са. За вегетарианци най-добрите опции са хачапури или салата с хляб.

– В тбилиси има много хотели и няколко хостела, мога да препоръчам Andrew’s Rooms Tbilisi. В Батуми също има хотели и частни квартири.

– Визи за български граждани (както и за всички от ЕС) не са необходими. Грузия обаче скоро няма да види ЕС членство, така че си носи валиден международен паспорт.

– Необходими са поне базови познания по руски

– В Тбилиси и Батуми е спокойно, главните улици са осветени и има доста полиция. По туристическите места е пълно с просяци, но не са много упорити.

Всички снимки: тук, тук и тук.

Когато заявихме на близки и приятели, че тази година искаме да отидем до Грузия, заваляха реплики от сорта на… “че там нямаше ли война?”; “не е ли доста опасно?”; “какво ще правите там, има ли какво да се види, че и само за 5 дена с пътя?”…

Е, от личен опит вече можем да уверим всички, че в Грузия е спокойно и сигурно, а за краткото време там сме натрупали достатъчно впечатления и спомени 🙂

Подготовката

Евтини полети имаше само от Истанбул до Батуми, за това решихме да хванем нощния влак до Истанбул, да прекараме 1 ден там, да преспим в хостел и рано на следващата сутрин да тръгнем за летището. Предварително си бяхме взели само билети отиване и връщане за влака до Истанбул и за самолета. За съжаление онлайн продажба на билети за влак по вътрешните грузински линии нямаше.

Цялото пътешествие трябваше да трае 5 дена, с прибиране на шестия по обяд. Повече подробности от Прасунсен, моята роля беше само да се съгласявам с някой от предложените варианти и да мъдря как да редуцирам багажа си до малка лека раница и обемна дамска чанта.

Родната железница

Идеята да си платиш за самостоятелно спално купе е да можеш да поспиш поне 6 от тези 14 часа път. Традиционно и този път не ни се получи – сравнително гладкото возене в българската част от линията беше прецакано от шумна кака от ромски произход с 2-3 чаавета в ръце, която се беше намъкнала в спалния вагон и настойчиво се опитваше да си намери място в някое купе. Това, че шафнера експедитивно и категорично я разкара не ни помогна изобщо – почти всички чужденци от вагона наизлязоха да гледат сеир и успяха да ни доразсънят с тряскане на врати и коментари. Тъкмо успяхме да позадремем отново и дойде ред на паспортния контрол, а после турската част от маршрута с толкова силно кандилкане, че за малко да ми изпаднат пломбите от устата.

Впрочем в Грузия щяхме да си мечтаем за толкова спокойно пътуване с влак, ама… за това после 🙂

Истанбул

ни посрещна с дъжд. Нямало нищо по-хубаво от лошото време… но не и когато си недоспал, в хостела ти не са и чували за резервацията ти през HostelWorld.com и те пращат да се разходиш още час и половина, докато подготвят стаята ти.

Принципно бяхме гледали прогнозата за времето и си носехме чадър – един, за да не тежи багажа и чадър… защото смятахме, че леките ни ярки найлонови дъждобрани ще са непрактични за Истанбул и ги зарязахме в къщи. Груба грешка, която осъзнахме след като установихме, че китайските найлонови прозрачни чадъри там вървят по 10 лири без пазарлък, когато вали… и когато забелязахме, че всички групи японски туристи се мандахерцат с дъждобрани като нашите и всъщност се чувстват много удобно в тях.

Завряхме се в някакво кафе на уличката с най-много хостели на квадратен метър в Sultanahmet и установихме, че комшиите ни също ги е ударила кризата – цените бяха осезаемо по-високи от преди 3 години, турското кафе беше заменено с някаква лаваца от машина и нес, а чаят (за който си спомняхме с умиление от предишното пребиваване тук) се оказа гранулиран, за това пък беше цели 3 лири.

Според резервацията ни, трябваше да имаме самостоятелна стая със собствена баня, free Wi-Fi в стаята и лобито и прочие екстри. Е, оказа се, че интернет има на 50 метра в съседното кафе, ама се плаща, каналът на душ кабината е запушен и къпането е тегаво приключение, а от персонала в хостела само един пич нямаше вид на перманентно напушен. На всичкото отгоре беше фраш със скучаещи френскоговорящи човки, които не спряха да трополят с токчетата си по дървените стълбища и да тряскат врати. Дремнахме колкото можахме и се измъкнахме да хапнем и да се поразходим из града.

Имахме само няколко часа на разположение, а и сме били и друг път в Истанбул, за това директно се отдадохме на любимото си развлечение – разходка из Босфора с морски градски транспорт. Корабчетата са широки и удобни, обикновено са на 2 или 3 етажа и имат открити палуби, барче и тоалетна на борда. Возенето е само 1.50 лири и определено си струва парите – не само като средство за предвижване до азиатската част, но и за разходка по вода.

Слязохме на Haydarpasa, където има и голяма жп гара – за наша приятна изненада там имаше и съвсем свободно wi-fi и успяхме да поговорим малко с близките си, както и да проверим някои подробности по следващия етап от пътуването – като например да намерим и запазим локално карта на метрото в Тбилиси.

В азиатската част на Истанбул храната е почти 2 пъти по-евтина и предпочетохме да седнем на чай и сладкиши там. Чаят този път беше малко по-истински, в типичните стъклени чашки. Прибрахме се отново по море до европейската част, доволни и прилично уморени в хостела, та дори и тропането и викането до ранни зори (това е така нареченият fun, за който този хостел имаше висок рейтинг) не ни попречиха да си отспим.

На другата сутрин се запътихме към летището – с трамвай до Aksaray и от там с метро до самото летище. Много подробно описание за маршрута и как се ползва градския транспорт в Истанбул има във www.turkeytravelplanner.com. Далеч по-чист, удобен и добре организиран от софийския е, жетонът е малко по-скъп от нашите билети и с трамвая и афиф метрото (открито метро) човек може да поразгледа и онези части на града, до които едва ли ще припари, но… навалицата е сериозна и ако не си на първа спирка почти нямаш шанс да седнеш, поне в трамвая.

На летище Ататюрк всичко мина без проблеми, а полетът с турските авиолинии до Батуми беше приятен и спокоен.

(повече снимки от престоя ни в Истанбул има тук, а останалата част от приключенията на Прасунидзе и Котешвили в Батуми и Тбилиси – тук.)

– Мамка му и прасе! – изпусна се Писана Черешкина, удивена от необятните полета с домати, ширнали се пред нея. После пощипа тромбата си да се самонакаже за лошите думи и си представи укорителния поглед на инспектор Гранулков. Какво ли прави сега добрият старец?

***

– Мамка му и прасе! – прошепна инспектор Гранулков пред купчината бурмички и пружини, които техниците бяха донесли след дисекцията на фалшивата Черешкина. Очевидно мошениците се бяха постарали доста. Но къде ли е истинската Писанушка? Очите на Гранулков се насълзиха.

***

Три клоуна се промъкваха край железопътната линия с подозрителни пакети в ръка. След малко щеше да премине Гигантския международен влак за превоз на домати, който трябваше да достави суровината до заводите на концерна “Лютеница 5”, който захранваше третия свят с нискокачествена лютеница.

– Тук! – прошепна единият от клоуните и тримата започнаха да разопаковат пакетите и да вадят гнили бананови кори.

***

Проф. Писана Котинг вървеше към кабинета си умислена над поредния научен проблем. Бръкна в чантата си за ключа, когато ги видя: червени следи водещи право към вратата й. Козинката и настръхна. Котинг плахо се приближи и видя кървавочервения разкривен надпис на вратата:

ПУСНЕТЕ СИ НОВИНИТЕ. ПРЕДУПРЕДИХ ВИ!!!

Под вратата лежеше измъчен домат, чиято кръв очевидно бе послужила за мастило.

***

– Лошо, Глиганов, лошо! – каза проф. Прасунщайн с кодовото име агент Гуце и възмутено размаха вестника. – Ал Каша се превръща в световна заплаха! Виждате ли какво става? Ако от ръководството не орязваха бюджета постоянно, Черешкина никога нямаше да забележи висящите конци, нямаше да се налага да я отвличаме, а Прасуна бин Готвен щеше да се занимава с дребните си хулиганства и всичко да върви постарому. А сега какво? Световен тероризъм! На, чети! Представяш ли си, точно влака на “Лютеница 5”, нашият влак, мамка му и прасе!

***

Писана прогони меланхолията и си припомни защо е тук. Тя беше лейтенат Черешкина от КГБ и беше пратена да изобличи водача на Ал каша. Нямаше място за нищо лично, тя беше достоен агент и щеше да си свърши работата, поне докато Гранулков не й даде други нареждания. Черешкина извади коткоапарата и започна да снимка. “Сигурно са хиляди декари. Ама че прасе!” – мислеше си тя, снимаше, изчисляваше и записваше. Тогава видя рошав силует в далечината. Сниши се и намери най-гъстите доматени насаждения, зад които да скрие тромбата си.

Писана настръхна: силуетът идваше право към нея! Гадните похитители й бяха взели оръжието, така че на нея й оставаше само да чака. Дойде рошав отегчен глиган, хвърли картофен плик към нея, обърна се и си тръгна без да продума. Писана отвори писмото и зачете:

“Не ме карай да правя агентска луканка, знаеш, че няма да се поколебая.

Докато те нямаше нещата отидоха твърде далече. След малко ще дойдат мравоядите да приберат реколтата, а после се налага да инсценираме пожар – при това не картонен, а съвсем истински. За твое добро е да не се намираш в плантацията, когато това се случи.

Аз ще трябва да се покрия за известно време. Направихме няколко големи атентата и сега армиите на НАТО (Недоволни и Арогантни Тлъсти Октоподи) са по петите ми. Кажи на Гранулков, че си видяла с очите си как базата изгаря, а аз се превръщам в печено прасе с картофи. Може пък да повярва.

Някой ден… някой ден пак ще чуеш за мене и моята организация. А сега изчезвай!”

***

– Изгорял значи, хм, хм, какви неща стават по тоя свят – зачуди се Гранулков – ще докладвам на ръководството. Сигурен съм, че ще се зарадват. А и най-важното е, че ти си жива и здрава, мила Писанушка – каза мило Гранулков и погали Черешкина по козинката да се увери, че този път е истинска.

След като я отпрати, Гранулков седна на бюрото и се замисли. Твърде лесно се отърваха от Прасуна бин Готвен. Твърде неубедително изглеждаше становището на бюрото му относно изкуствената Писана. Защо й е било на Писана Котинг да си прави шега с него? Черешкина също му се видя неуверена. От ръководството го наградиха неизвестно защо и му казаха да не раздухва историята с тенекиената Черешкина, за да не уронва престижа на КГБ. Имаше нещо гнило в цялата работа… Нищо, Гранулков щеше да почака. Наля си нова чаша “Дом Прасуньон”, прогони винарките, които кръжаха около очилата му, и замислено отпи.

***

Черешкина стоеше в кабинета си, подръпваше си бишкотите и гледаше отегчено към купчината скучни доклади на бюрото си. Какво щеше да прави сега без Ал Каша и вълнуващите мисии? Без промъкването в пустинята, пълзенето по небето и онова… прасе. Писана се опита да прогони скуката, притегли към себе си чашата “Блъди Писана”, прогони винарките, обикалящи тромбата й, и отпи.

***

Прасуна бин Готвен лежеше в прахта и отегчено ринеше остатъците от вечерята със зурлата си. Чувстваше се стар, ужасно стар, като сто хиляди развалени консерви домати, пренесени с кораби от древни пирати и оставени да гният в някоя барака. Представяше си нови фабрики за доматен сок, нови вълнуващи атентати, поточни линии… и онази тромбеста котка… Прогони винарките, обикалящи зурлата му и отпи отново от чашата помия. Трябваше да забрави за това. Всичко беше свършило.

Поне засега.