– Грух, грух, грух… мммммм, гриз, грух, хруп, грух, грух…

Това се чуваше вече половин час откакто прасето Трюфелко беше тръгнал в есенната гора. Разравяше опадалите листа с копитце, душеше и ринеше със зурлата си в шумата и отвреме-навреме доволно изгрухтяваше. Разбира се причина за свинското удоволствие беше поредното трюфелче – любимата храна на Трюфелко, по-прекрасна дори от най-прекрасната гнила динена кора.

– Грух, грух, грух… мммммм, гриз, грух…
– Еееей, помооооооооощ, какво правиш, остави ми носа?! Помоооооощ, носа миииии!!! – пронизителен писък прекъсна Трюфелко, точно когато блажено захапваше голям апетитен трюфел.
– Ъъъ? Коой вика? – запита унесено прасето. Блаженото ядене на трюфели го пренасяше в един друг свят – свят на огромни картофки, планини от кюспе, и ежедневно преяждане в страната на Забранената Коледа. Много мразеше да го изтръгват от това състояние! Особено в късната есен, когато онзи противен празник, на който дори името беше заклано-зловещо, неумолимо наближаваше.

– Аз, шопар такъв, не виждаш ли! – продължи сърдито гласът.

Трюфелко изплю трюфела и се загледа към земята пред себе си. От шумата се измъкна ужасено рошаво животно със зачервен трюфел на муцуната. Животното прикри трюфела с лапичка, нежно го погали и погледна Трюфелко сърдито.

– Ти пък какво си? – зачуди се прасето.
– Котенце! Бях си заспинктала сладко в шумата, когато ти… – отговори сърдитото животно.
– Котенце ли? Хъ хъ, ми като си котенце защо имаш трюфел на муцуната? – запита Трюфелко развеселен и почеса зурлата си.
– Не е трюфел, а носленце…. трооомбичка! Аз съм тромбеста котка! И обикновено тромбичката ми не е толкова голяма, но се поду, защото ти я нахапа! – отсече троснато рошавото нещо.
– Хихи грух.. Тромбеста котка значи? Чел съм в Зурлестия буквар, че сте били изчезнали? Щом сте изчезнали, мога да ти изям трюфела и никой няма да разбере – заключи доволно прасето и потупа шкембето си.
– Не сме изчезнали, а сме застрашен вид – аз съм един от последните екземпляри, ако не и последният! – уточни вече поуспокоена котката – Ако ми изядеш трюфела и от фондация “Лапи и копита” разберат, може да те накажат и да станеш на горнооряховски суджук.
– Хммммм… – замисли се Трюфелко – добре де… Тромбеста котка си значи… И как се казваш?
– Трюфелка! – отговори котката и измъкна рошаво огледалце да си огледа нахапаната тромба.
Трюфелко се търкаляше на земята от смях, вирнал копитца и ринещ прахта със зурла. Името на тромбестата котка му се струваше много сполучливо.

След това полегна и се замисли. Жалко беше, че не можеше да изяде такъв вкусен трюфел, пък бил той и носът на някаква си тромбеста котка. От друга страна… може би можеше да измисли нещо по-интересно.

***

– Насаааам, народееееее, насаааам! – викаше Трюфелко, застанал пред самоделна шатра от слепени люспи от домати. Пред него се редеше опашка от озадачени животни, които пускаха картофи, тикви, пъпеши, динени кори или бутилки отлежала помия в голям казан и получаваха малки хартийки. Животните продължаваха по пътека към шатрата, пред която полузаспал глиган късаше хартийките и пускаше животните вътре.

Трюфелко продължаваше да вика:

– Насаааааааааааам! Само днес вижте: най-смешната тромбеста коооооооткаааа! С трюфел вместо нооооооос!

Прасето потупваше шкембе с копитото си и доволно поглеждаше съдържанието на казана. Вътре в шатрата, зад завесата, върху закачалка на стената висеше закачена за носа си сърдитата Трюфелка и чакаше да я откачат за поредното представление. Мислеше си как един ден ще си направи собстен цирк и ще показва в него най-досадното зурлесто прасе на света. Сигурна беше, че ще има огромен интерес към атракцията…