(София – Истанбул – Батуми – Тбилиси)
Всъщност първият екшън се разиграва във влака София – Истанбул. Мургава гражданка с дузината си деца някак се промъква в спалния вагон, не без доволно количество шум. След продължителна словесна (а може би не само) схватка с шафнера е изгонена на границата. Два часа формалности на Свиленград/Капъкуле и най-после спокойствие.
В Истанбул – дъжд, улични търговци предлагат евтини китайски чадъри на десеторна цена. В хостела американци мудно пият бира и гледат футбол – американски, разбира се. След кратка дрямка, прекъсвана от блъскане на врати и крясъци на различни езици от съседните стаи се измъкваме на разходка.
Ключът към приятно прекарване в Истанбул са фериботите, но не ония, рекламирани с крясъци “Босфор, Босфор”, а градския фериботен транспорт. Пък и балък-екмеците (риба в хляб и салатка), които се продават на цени за балъци в европейската част, са също толкова добри и два пъти по-евтини в азиатската. Самото пътуване с ферибота си заслужава!
Време е за пренастройка – летище Ататюрк, Боинг 737 и кацаме.
Скромната гордост на соц-турзима – Батуми
– Такси, а?
– Не, не, мерси
– Такси бе, такси? Не? Ами валута да ти обменим? Какво като банката е отсреща, по-добър курс ще ти дам!
Таксиджиите на батумското летище предлагат всичко и се отказват трудно. Ако не си съгласен, имат още аргументи – “до гарата е 18 километра, множко е за ходене, а маршрутка няма, хъ-хъ” (джигитска усмивка). Десет долара, к`во му плащаш?
То наистина не е много, ама се заинатих. Оказа се за добро. Маршрутки може и да няма (всъщност има), но има автобус – за 30 тетри (25 български стотинки) те вози из целия град, чак до гарата, която всъщност не е в Батуми а в съседното градче с непроизносимо име.
А аз си мислех, че унгарският е ужасен. Няма такова нещо – поне азбуката се чете. Я опитай с грузинската! В Батуми поне има доста неща на латиница или пък на руски. “Квартиры” например има навсякъде – посрещат рускоговорящите туристи, които май са почти единствените, посещаващи каменистия плаж на позагубилия соц славата си курорт.
Също има и аджарско хачапури, и много хляб – например с пържени картофки, с още хачапури, а може би и хляб с хляб. Но преди да похапнем трябва да си вземем билети за нощния влак за Тбилиси. Лежачий места? Нет? А что есть? Не разбрах, но нещо има, купуваме го. Оказват се седящи места. Все още не подозираме какво означава това.
Технически Батуми е столица на автономна република Аджария, анексирана от османците през 17 век, останала полуавтономна през соц времената, преживяла диктатурата на Абашидзе и затворените очи на Шевернадзе, за да доживее спокойните времена при връщането си към Грузия при Саакашвили. За разлика от другите две авнотомни републики на грузинска територия – Абхазия и Южна Осетия – тук в момента предпочитат да пият разливно пиво “Батуми” с картофки вместо коктейл “Моллотов” с шрапнели.
Практически единствената съществена разлика е в знамето на Аджария, което съдържа грузинското знаме в единия си ъгъл. А да, и езикът бил диалект на грузинския, но това за нас имаше толкова значение, колкото разликата между китайските дзин и мандарин. Държавна граница няма, сепаратисти също, или поне не ги видяхме.
От Батуми до Тбилиси с Джаки Чан и Джет Ли
Всъщност влакът изглежда доста обещаващо – широки места в общ салон, може би ще се спи! А може би не. Влакът бързо се пълни с джигити – голи до кръста потни мъже, рошави тийнейджъри, ревящи деца и 3-4% жени. Има и видео – а на него пускат екшъни с Джаки Чан и Джет Ли – на руски! Напомнят ми славните времена, когато в барчето на почивна станция в Албена ходихме да пием газирана вода и да гледаме филми с “първобитен” превод. И добре, че има какво да си спомням, за да изкарам осемте часа до Тбилиси – сън не се предвижда. Освен трите екшъна един след друг и половинчасовата монотонна музика от видеоплеъра след края им, звънят и телефони. В 4 през нощта, защо не? Джигити ходят напред-назад, тропат, говорят, забавляват се.
Все пак сме в Азия – Тбилиси
Грузинците искали да влизат в ЕС – затова и са свалили визите за всички страни членки, дори и недоносените Румъния и България. Обаче географски, а и не само, Грузия си е в Азия. Мили индийски спомени извиква неорганизираният пейзаж около гарата, спящия на строителна количка тип, лелката, която бърка с пръст в каната със сок, за да извади мухата отвътре, храната, продавана направо на тротоара, а и липсата на кафенета.
А метрото, казват, било като московското. Аз там съм бил само на неприятното летище Шереметево, така че нямам база за сравнение. Но метрото си го бива – дълбок и стръмен ескалатор се спуска като в чилийска мина. Време за слизане – 100 секунди. Време за пътуване между две спирки – малко повече. Добре, че не се чака дълго да пристигне влакчето, защото в станциите няма места за сядане. През 65-та, когато е строено метрото, хората са били не хора, а желязо (всъщност не – комунисти!).
Добре поне, че в квартирата ни посрещат рано, хранят ни с омлет и ни приготвят стаята бързо. Най-после си отспахме. Хазяите са в пенсионна възраст, с изключение на младия Андрю, който движи бизнеса с “хостела” онлайн. Макар че не е хостел, а обикновена квартира, мястото си заслужава, а хазяите доказват, че митовете за грузинската гостоприемност не са митове. Тук най-после можем и да говорим английски или поне англо-руски.
Хората са посещавали България в годините на късния социализъм, някъде по времето, по което у нас имаше хубав грузински чай. Сега ни черпят с ирански, подправен с билки от семейната дача. Производството на грузинския чай е съсипано някъде в края на соц времената, когато пътищата към необятния руски пазар са били прекъснати, отчасти вероятно и от гражданските войни. За тях обаче нито дума! Разговорите за отцепените територии не се препоръчват на Грузинска земя, най-малкото защото могат да доведат до неловко мълчание.
Тежко, тежко… Хачапури дайте!
Много хляб се яде в Грузия. Носят го и без да си поръчал. Ако поръчаш, пак го носят. И в двата случая се добавя в сметката, но цената е скромна (1-2 лари, 1 лари е 80 стотинки), а количеството – не. Хапваме гъбена салата и хачапури. Голяма грешка, но кой да знае, че ще донесат и хляб? Докато изядем салатата с хляба, вече няма място за хачапурито и си остана в чинията. Но изглежда местните нямат такива проблеми – в следващата кръчма младо семейство с три деца хапва три порции огромни като кюфтета пелмени, салатки (големи) и две аджарски хачапурита. И си ги изяждат.
И лимонада има. По половин литър бутилката. Кой да знае обаче, че лимонадата не е с аспартам, а със захар. 45 калории на сто милилитра. Това обаче го виждам и усещам след цял литър. Пак трябва да се спи!
Статуята на Майка Грузия е нависоко – към 300 метра денивелация от центъра на града. Поне има стълби. Няма вода обаче, а слънцето напича. Все пак стигаме догоре, откъдето се открива панорама към целия град с песъчливите хълмове, телевизионната кула, виенското колело, зъбчатата железница (не работи), блоковете, накацали по хълмовете и мътната река. И много църкви, синагога, исторически сгради. Джамии май нямаше освен онази в Батуми.
В района на статуята стари крепостни стени и постройки съжителстват с прилични жилищни сгради, стена до стена. Как ли се качва хладилник насам? Вероятно със здрави потни джигити, като ония от влака.
И назад…
Чай! В спалните вагони се падаме с двама украинци (втора класа, за първа няма места), които ни запознават с местните традиции. Преди потегляне се сяда на долните легла и се пие чай. Купетата са с 4 легла, но руската инженерна мисъл ги е подредила идеално без да си пречат, а багажът на долните се пъха под леглото. Този път пътуваме добре.
На връщане в Батуми пристига влак от Ереван. Грузия е единствената съседна страна, която не е на нож с Армения, затова и има влакове от Ереван до Батуми и Тбилиси. Влак има и от Тбилиси до Баку, а скоро ще има и от Батуми до Ерзурум. Другия път ще отидем в Армения и Азербайджан, сега няма време. Закуски, разходка по плажа и навътре в Батуми. До лъскавите улици се разкрива позната азиатска картинка – разбити чакълени пресечки, плувнали във вода и разруха. Остатъци от гражданската война? Може би. Или просто Азия.
Излитането от Батуми е бързо и лесно – до Аджария има по 1-2 полета дневно. Кацането в Истанбул обаче изглежда винаги е съпроводено с час пикиране. А там ни чака Рамазан-байрам. Лудница, пазари, царевица, хора, локуми. На гара Сиркечъ поне е спокойно. За съжаление добрата традиция от 2007 да се разнася чай в чакалнята изглежда умряла и си оставаме на сухо. Добре поне, че взехме сладки и локум.
Практически наръчник
– Сравнително евтин и лесен начин да се стигне от България до Грузия е с полет на турските авиолинии от Истанбул. Лети се до Батуми или Тбилиси. Може и с Air Baltic, но полетите са с прекачване. Полетите от София са винаги с прикачване и доста по-скъпи. В миналото е имало ферибот Варна – Поти, но в момента не приема пътници. Вероятно морска връзка може да се направи с пътуване Варна – Одеса и Одеса – Поти или Батуми. Може и изцяло по земя – от България до Истанбул, а после ето как. Но ще ти трябват доста време и нерви!
– В Грузия цените са с 20-30% по-ниски от българските. В Тбилиси има метро и градски транспорт, които са много по-евтини (40 тетри).
– Храната по заведенията е доста обилна, хлебна и месна. Ако поръчваш хачапури или пелмени, по-добре не поръчвай нищо друго, огромни са. За вегетарианци най-добрите опции са хачапури или салата с хляб.
– В тбилиси има много хотели и няколко хостела, мога да препоръчам Andrew’s Rooms Tbilisi. В Батуми също има хотели и частни квартири.
– Визи за български граждани (както и за всички от ЕС) не са необходими. Грузия обаче скоро няма да види ЕС членство, така че си носи валиден международен паспорт.
– Необходими са поне базови познания по руски
– В Тбилиси и Батуми е спокойно, главните улици са осветени и има доста полиция. По туристическите места е пълно с просяци, но не са много упорити.
