(продължение на непалското пътешествие: след Бактапур и Катманду)

– Какво толкова, няма и 20 км. За 15-тина минути сме там. – уверено убеждаваме собственика на хостел Елбрус още в Катманду.

– Неее, по-добре си разделете пътя на 2, останете да спите в Бактапур и на другия ден направо поемете към Нагаркот. Няма смисъл да се връщате в Катманду, по-добре е за вас!  – Не разбираме напълно защо човекът доброволно се отказва от парите ни за още една нощ в хостела, но му се доверяваме.

***

Колко криви спрямо непалската действителност са ни били сметките разбираме едва след като поемаме от Бактапур към Нагаркот. Отново с местен автобус (туристическия се оказва, че вече сме го изпуснали). По принцип растоянието наистина е към 15-тина км, но по тесен, еднолентов път без мантинели в планинска местност с много завои. Кара се бавно, с 20-тина км в час, облягане на клаксона преди всеки завой и непрестанно умопомрачително разминаване с насрещните превозни средства… често на една боя разстояние. Непалските шофьори са факири на пътя! Без никакво нервно напрежение, без псувни и без да се притесняват за графика си.

Пътуваме до Нагаркот почти 2 часа. С чести спирания, заради насрещен камион или просто за да се натъпче още някой от многото селца край пътя. Нацелили сме краят на учебния ден, защото автобусът ни се пълни с гимназисти и това прекъсва разговора ни с холандеца на съседната седалка – единственият друг европеец, престрашил се да се качи в това превозно средство. Сгъстяваме се, за да направим място на още двама между нас, а неуспелите да се наврат в автобуса хлапетии се катерят по стълба на покрива му. Те ще пътуват отгоре.

А пътят минава покрай невероятно красиви места с безумни пропасти, на една ламарина разстояние от главата ми. Пребледняла споделям на Прасунсен, че ако всеки ден трябваше да губя по 4 часа по този път, за да ходя на училище, вероятно щях да си остана с 2-ри клас.

Кошмарът свършва и се озоваваме в Нагаркот – малко селце в удивително красива местност, където големи хотели делят оскъдното равно място със семейни хостелчета и къщурките на местните.

360 View Tower

Стаята ни в Peaceful cottage & Cafe du mont се оказва много хубава и адски изкушаваща, но до залез имаме около 3 часа, а на следващия ден си тръгваме. Набелязали сме си разходка до кулата, от която има хубава гледка към Хималаите. Е… не очакваме да видим нещо в мъглата, но не ни се и нервничи в района на хостела, затова нарамваме по едно яке и потегляме.

По пътя има доста военни обекти и човек се чувства адски особено по този път, опасан с телени заграждения. Както и очаквахме, гъстата мъгла успя да скрие всякакви гледки, но разходката беше много приятна и си струваше.

Прибираме се тъкмо за вечеря. Ресторантчето е окупирано от компания индийци, които в Непал се чувстват така, както руснаците у нас. Момчето, което освен сервитьор и помощник в кухнята е и рецепционист успява да намери минутка, за да си поговори с нас за разходката. Вечерята я записваме на сметката на стаята – ще платим утре, когато си тръгваме. А в стаята ни е кучи студ – намираме се в новото крило на хостела, където отоплителната инсталация все още не е довършена. В замяна на това има изобилие гореща вода и страхотна баня. Лягаме си, навлечени с дебелите пуловери и с надеждата на следващата сутрин времето да е ясно.

Сбогуване с Нагаркот

Пак мъгла. Започвам да се чудя колко ли седмици трябва да отдели един фотограф, за да направи тези страхотни снимки от туристическите справочници. Настанили сме се на най-хубавата тераса с най-страхотната гледка в Нагаркот… а гледка няма :). Взирам се в облаците с надеждата да мярна някой връх, а през това време пристига най-вкусната закуска, която сме хапвали в Непал – тибетски хляб с тибетски мед. И кана чай.

В крайна сметка мъглата малко се вдига, покрай облаците се мяркат снежни върхове и пълна тераса народ се изсипва по перилата, за да документира досега си с тези места от Непал, до които няма да стигне 🙂

А ние нарамваме раниците с целия ни багаж и тръгваме пеша обратно към Бактапур. Според картата, която ни дават от бюрото за туристи, почти успоредно на шосето, но по-високо и сред живописни селца, храмове и горски пътеки можем да стигнем до Телкот – селце на около 9км от Нагаркот и горе-долу на половината път до Бактапур. Хем малко вървене пеша, хем спестяваме най-ужасната част от автобусния маршрут (нещо, което не държах да изживявам отново, признавам си 😀 )

Към Телкот

Пътят започна куцо – успяхме да се загубим. Първите няколко пъти параноично отказвахме помощ от задминаващите ни местни жители, докато в един момент осъзнахме, че никой няма да ни обере и пребие в планината – хората просто са дружелюбни, разговаря им се и нямат никакво намерение да ни искат пари за водачески услуги. За всеки случай преместих дребна сума пари в страничния джоб на панталоните си, но така си и останаха там. После се заредиха село след село, махала след махала, трамбоващи в 2-те посоки туристи и съвсем се успокоихме за посоката.

Mалко преди Телкот минаваме през Jalpadevi – може би най-чистия и тих храм, на който попадаме в Непал. Заговаря ни монах, който ни пита откъде сме, спокойно ли е в нашата страна… Ами да – спокойно е, мирно е, няма от какво да се оплачем.

Накрая отново се загубваме. Мястото, до където стигаме ни се струва прекалено малко, за да е Телкот, а групата момичета, които питаме остават с впечатлението, че искаме да стигнем до следващия храм и ни упътват към някакво пусто шосе. След някой друг километър все пак се доверяваме на gsp-а и се връщаме точно навреме, за автобуса до Бактапур. Отново местен, а не туристически автобус. Возя се на дъска между 2 седалки, където учтиво ме канят група жени. Едната знае няколко думи английски и подхваща разговор: “Как се казваш?” “Дани, а ти?” “Аз съм Майа”. Усмихва ми се и не ми разрешава да отстъпя мястото си на качваща се майка с дете – сместват ги някак си помежду си . Прасунсен се люшка прав и крепи раниците в краката си – между чували с ориз и леща. След 2 смени на автобус, стигаме в Катманду по залез слънце – точно навреме, за да успеем да открием поредния си хостел.

И стъпка по стъпка откриваме, че нашият хазяин от “Елбрус” е прав – за да заобичаш хората в тази страна, трябва да се махнеш от лудницата на големия град. И чак след като си ги открил, можеш да гледаш и на Катманду с други очи.

***

Ако се чудите къде да избягате от прахоляка и лудницата в Катманду – Нагаркот е планински оазис, където човек може да си почине, да подиша чист въздух и да направи няколко лежерни разходки в близките околности. Съжаляваме само, че бяхме предвидили толкова малко време за това място, но се наслаждавахме на всяка минута там.

Събудих се с усещането, че опитите да планираме подходящи “безопасни” дати за това пътешествие и дискомфорта от хормоналната терапия покрай неминуемите изненади през 6-месечния период до полета са били напразни. И докато се опитвах да си представя как решават този проблем жените-астронавти на МКС си припомних, че все още се намирам в столица, в туристически квартал и ще е тъпо някакви баналности като подранил със 7 дни менструален цикъл да ми провалят ваканцията.

Все пак някои логистично-хигиенни размисли

Дамски превръзки се намират без проблем в Катманду, Бактапур… предполагам в големите градове и на всички места, където отсядат и туристи. Няма особен избор на марки, в замяна на това има поне минимума от необходимите разновидности: дневни с крилца и нощни. Не очаквайте да откриете в някое крайпътно магазинче или село превръзки, тоалетна хартия или дори книжни салфетки – тоалетна хартия местните не ползват, в рамките на нормалното е да се изхрачиш на пътя (все пак доброто възпитание предполага да НЕ уцелиш случаен минувач), а специално за дамските превръзки – за мен бяха от евтини до нормални като цена, но за стандарта в бедните квартали и селските райони вероятно се водят луксозна стока. Тампони не видях да се продават, но и не бих рискувала да ги ползвам там.

Виж с тоалетните въпросът се оказа по-сложен. Табелки за обществени мярнахме покрай някои храмове и туристически забележителности, но за наш късмет нито една не работеше. Заведенията също не винаги вършат работа, защото в по-приличните се предполага да похарчиш пари поне за чай/вода, а взаимовръзка между хигиената в заведението и тази в тоалетната му тук няма. Вариант в Катманду са многото молове в града, стига да се разхождаш по Kanti Path или предвидливо да си ги отбележиш на картата. Тоалетна хартия там не се предполага да очакваш (макар че на местата с повече туристи се случва), но е задължително да има кофа с каничка за подмиване и ниско душче/чешма. При умивалниците почти задължително няма течен сапун, а нормален. В женските тоалетни като че ли е обичайно посетителките да перат нещо като кърпички с него, така че препоръчвам да си носите собствен сапун или да минете на вариант мокри кърпички/гел за почистване на ръце. Кошчета за боклук също нямаше навсякъде.

В крайна сметка се запасихме с всичко необходимо, сбогувахме се с домакините от Elbrus и поехме към автогарата, за да търсим туристически (по мое настояване), а някак си да попаднем на местен автобус.

Пътуването

с локален автобус е значително по-евтино и доста по-забавно, стига да не ти се налага да го правиш често. Не е като да не сме виждали стари, мърляви и претъпкани автобуси и у нас. Плаща се на слизане и е желателно да се осведомите предварително за цената на пътуването, защото билети няма, а туристите тук са със статут на дойна крава. Така пътят от Катманду до Бактапур ни струваше по 25 рупии на човек, а този от Бактапур до Катманду – по 50, понеже вече знаехме цената и не попитахме :).

Автобусите се обслужват от 2-ма души: шофьор и викач – обикновено тийнейджър. Ролята му е да изрежда спирките в речетатив, да обикаля всяка спирка, канейки минувачите да се качат, да следи и помни кой къде се е качил и за къде пътува… и накрая да му прибере парите (и често, но не задължително, да върне ресто). В задълженията на викача влиза и познаването на системата за сигнализация с потупвания по каросерията, чрез която превозните средства успяват да се разминат на ужасяващо тесен път или в кошмарния нерегулиран градски трафик (видео).

Катманду и Бактапур са на 20-тина км един от друг, но заедно с околните населени места вече почти са се сляли в едно и така и не разбираме кога точно навлизаме в него, докато автобусът не ни стоварва близо до портите на стария град.

Живият музей

За да влезеш през някоя от портите на стария град се налага да платиш такса: по 15$ за чужденци и някаква далеч по-дребна сума за местни. А си струва да се види, след като човек е бил целия път до Бактапур, защото… ами тук е всичко, което би ти потрябвало за 1-2 дневен престой: история, древна (макар и реставрирана заради земетресение) завладяваща архитектура, прекрасни гледки за любителите фотографи, магазинчета, хостели, ресторанти… и малко спокойствие от кошмарния уличен трафик навън. В стария град колите и моторите са по-скоро изключение и това е чудесно.

Според туристическата брошура, която получихме с входния билет, Бактапур (Bhaktapur) е възникнал през 8-ми век и е бил столица на Непал между 12-ти и 15-ти век. Освен паметници на културата, това е и място, в което се живее, така че е напълно в реда на нещата иззад прозорци с прекрасна дърворезба да “наднича” нечие спално бельо, а малко встрани от обичайните туристически маршрути можете да се сблъскате с училище, местен пазар за зеленчуци или с пресяващи ориз/ечемик/нещо зърнено жени.

Макар с известно лутане и въпреки 2-те карти успяхме да открием Pagoda Guest House и да се отървем от тежките раници. Тук е мястото да вметна, че хартиена карта и компас (на което сме разчитали досега за всичките си пътувания) в Непал се оказа недостатъчно за ориентация, поради липсата на табели с имената на улиците в 99% от случаите. А за капак в Бактапур gps-ите и на двама ни отказаха да напуснат Катманду и се ориентирахме по слънцето и по сградите :).

(Ако се чудите къде да отседнете в Бактапур, Pagoda Guest House e бюджетен, много чист и тих хостел с общи за етаж баня и тоалетна, в стаята ви чака голяма бутилка минерална вода и чисти чаши, а на покрива има ресторантче с добра кухня на нормални цени. Единствен недостатък е, че приключват да сервират и затварят вратите в 21 часа).

Използвахме максимално оставащото време до залеза, за да разгледаме историческата част и малко извън нея, защото на другия ден трябваше да нарамим раниците отново и да се отправим към Нагаркот.

– Само паспорти и долари при мене, само паспорти и доларииии!
Служителят на летището в катманду избутва имиграционните карти назад, подравнява пачките, удря печати и ухилен клати глава по индийски. Радва им се на таксите за виза, сякаш отиват в неговия джоб.

Летището си го бива – “Wel Come to Nepal” отвсякъде.

Вехта зала с дървени колони и ламперия  – доколкото мога да я видя от залепналите по стени и колони пътници, попълващи имиграционните си карти. Не че няма маса за попълване. Има. Кръгла е и се накланя със скърцане към всеки, който се подпре да си попълни картата. Не ни се плаща счупено летищно имущество, затова и ние се нареждаме да попълним подпрени на колоните. Не че някой ги чете тия карти после – важното е да си дадеш паспорта и доларииии на ухиления индус.

Предварително знам какво ще ни чака отвън – любимите ми в цял свят бакшиши. Защото в Катманду удобен обществен транспорт от летището няма. Тук са по-любезни от грузинските и също толкова досадни. Предплатените, полу-официални таксиджии, искат 750 рупии до Тамел. Знам, че може и наполовина, затова ги подминаваме и се разбираме с обикновен бакшиш за 600.  Не сме добри в пазаренето.

Разпитва ни докога сме тук, били ли сме преди. Казвам му, че сме за втори път, за да не ни продава евтини номера.

– То не е точно Тамел, затова е 600. Вие за една седмица само? И няма да ходите до Покара, Анапурна, Намче базар, Еверест? Няма?!

Ако беше българин, тук щеше да каже едно учудено “бахмааму!”. (Ама разбира се, как да не отскочим до Еверест за седмица)

Характерно за местните таксита (и не само) е винаги да се опитат да изсмучат повече пари от чужденеца – дали ще е за курс в някой от следващите дни, дали за комисиона от някое хотелче.

– И сега що сте в тоя хостел? Тази област е много опасна вечер. О-пас-но!!! Аз мога да ви покажа хубави хотели в Тамел!

Прословутият Тамел (понапудрена за туристи версия на Катманду), всъщност е на две крачки от хостела ни.

Катманду е мръсен и хаотичен дори и в Тамел

Тук още не са дорасли за идеята, че за да вземеш повече пари от туристите, трябва да им направиш удобно място за пазаруване и разходка. В Тамел както и навсякъде в Катманду царе са мотористите и колите. Между тях слаломират велорикшите и камионите с питейна вода. А пешеходците се прескачат в канавките.

Като видиш някой да се приближава към тебе с една такава разсеяна походка, но делово изражение, значи че след малко ще ти предложи хашиш или марихуана. Явно намират купувачи – напушени западняци не липсват.

В Тамел сме за малко – колкото да си купим по една сувенирна тениска, да пием по гореща тибетска бира и да обменим пари. Свършете тази работа с парите в Тамел, защото извън него трудно се намират чейндж бюра.

Ако си мислиш, че в Непал е пълно с хора, които ходят с “ом мани падме хум” на уста, усмихват се на всички, и пърхат като докоснати от Буда, не грешиш. Такива хора има! И те до един са западняци, вживяли се в ролята на Бодхисатва. 

Нагледали се на такива екземпляри се махаме от Тамел още на следващия ден. И белите изчезват. А местните са съвсем други – те си гледат нивите с ориз или смартфоните, в зависимост от социалното положение. Понякога смартфоните и нивите с ориз вървят заедно.

Да видим сега малко от истинското Катманду.

То е не по-малко мръсно и хаотично, но поне има и широки улици. Понякога дори тротоари! И паркове. Оградени са отвсякъде с дувари, които непълнолетни работници прилежно боядисват. Намирането на входа към парка изисква по-добра подготовка по спортно ориентиране от нашата и се проваляме. Няма как, ще поседнем в някой ресторант на порция момо-та.

Момо е един от добрите и популярни избори на хапване тук

Подобни на китайските пелмени, но с пикантен и по-различен пълнеж. Цената на порция варира от 50 рупии в ресторант като този:

До 100 в по-приличните места и 200 – 300 в някои от туристическите. Намира се също и предимно индийска кухня, понякога китайска и корейска.

По улицата можеш да си купиш и “пани пури” – хапване, добре познато ми от Хайдерабад, Индия. За разлика от друга улична храна, която по-авантюристичните посетители може да опитат, тази определено не трябва да влиза в асортимента – с кръглите хлебчета се загребва люта непреварена чешмяна вода.

На прибиране последната вечер заварваме целия народ на Непал и Тибет заедно с шепа туристи да се опитва да мине по един надлез. Празник е! Във водата на някакво свещено за индусите място се случва нещо. Какво точно няма как да се разбере, защото навсякъде се виждат само хора, хора които ги снимат, и хора, които снимат хората, които снимат.

Отказваме се да гледаме повече. Утре ни чака колоритно друсане в локален автобус към Бактапур. Прекрасен начин да опознаеш местните по-отблизо. В най-физическия смисъл – хората тук обичат да се тъпчат и бутат. Но за това ще разкаже половинката.

Честно казано, съвсем други дестинации планирахме за тазгодишното пътешествие. Първо щеше да е Китай, но докато се напудрим, самолетните билети поскъпнаха с много… после мъдрихме Непал или Сибир, но в мъдростта си пак пропуснахме евтините билети. И накрая се сетихме, че при предишното си ходене до Грузия сме съжалявали, че нямаме време да отскочим и до Армения и го решихме набързо: през Грузия до Армения. Така или иначе почти нищо друго интересно вече не се вместваше в бюджета ни.

Полетът, естествено, беше с прикачване. От София до Рим пътувахме основно с българи, преселващи се в Италия (с това си обяснихме огромното количество куфари на колелца на ръка от населението – падаха се между 3 и 5, повечето ръчен багаж). От Рим до Тбилиси попаднахме на аналогична ситуация с грузинци. Честно, хора, не разбирам какво толкова тъпчете в тези куфари за една почивка?! Нашите две 40 литрови раници “Ташев” бяха наполовина празни и общо тежаха под 10 кг заедно с лаптопа за ръчен багаж – и това е за 8 дни в 2 държави.

И пак истории с бакшиши (за добре дошли)

В Тбилиси попаднахме много рано сутринта и понеже бяхме проверили, че има ЖП гара и някакъв влак от летището до града (тяхното метро също още не стига до летището, но до гарата има метростанция), побързахме да обменим пари и да се измъкнем навън. Груба грешка, понеже се оказа, че влакът е през няколко часа и вече сме пропуснали единия, а първия автобус до града е чак след час. Обратно в уюта на летището нямаше как да се вмъкнем, без да имаме полет за деня и зачакахме, редувайки се с няколко местни на единствената пейка отвън.

Малко кофти второ впечатление за хора, току-що получили по бутилчица вино подарък на паспортната проверка. Но понеже ни е и второ идване в Грузия, бяхме наясно със ситуацията и не се разстроихме особено. Просто ни се спеше и си бяхме запазили хостел за останалата част от сутринта – обикалянето с раници на гръб рано сутрин в търсене на тоалетна и прилична закуска вече сме го упражнявали преди 2 години около тбилиската гара.

Естествено, таксита имаше много – и официалните, които имат право да оперират на летището, и съвсем криминални и нелегални, които намаляват, като минат край теб и подвикват тихичко. В Грузия транспортът не е скъп и такситата не излизат много, но… дори и на белите брандирани “Tbilisi Airport” няма официално залепени стикери с тарифи и трябва да се договаряш с шофьора за цената. Груба грешка е да заговориш на английски, това вдига тарифата с поне 1/3-та. И ти остава варианта само с нелегалните, понеже никой от останалите регулярни в редицата няма да ти даде друга цена.

Тръгнали сме на пътешествие, което значи, че 35 лв за такси имаме. От друга страна, няма да стигнем далеч, ако ги даваме с лека ръка на всеки наглец с копърка, затова самоотвержено и упорито си изчакахме час и половина до автобуса (типично по ориенталски и той закъсня). Затова пък струваше 50 тетри, което е около 50 ст на човек… и понеже билети се купуват от автомат в автобуса, който приема само монети от 50 тетри и никакви други разновидности – оказахме се в поредния проблем. За наше щастие останалите грузинци са много отзивчиви и гостоприемни хора, дори и в градския транспорт- възрастна жена ни купи билети и не успяхме да я накараме да приеме банкнотата от 2 лари, която се опитвахме да развалим.

В Тбилиси усилено ремонтират

Центърът на Тбилиси ни посрещна с шум от циркуляри и прахът на рязани камъни още от ранни зори – укрепваха се стари сгради и се редеше настилка. На растер 😀

Градът е разделен на 2 части от река и понеже на предишното си идване тук се мотахме основно в едната половина, този път си ангажирахме първия хостел от другата страна на реката. И така разбрахме каква голяма и интересна част от града сме пропуснали при краткото си пребиваване тук преди 2 години 🙂
Промени забелязахме почти във всичко.

В метрото

вече няма жетони, а безконтактни карти. Издаването на карта струва 2 лари и може да се ползва от произволен брой хора, стига да заредиш необходимия брой импулси и да си я подавате през турникетите. Често се случва някой на опашката да ти подаде пари и да те помоли да го пуснеш с картата си. Возенето е 50 тетри, както автобусите. Туристите могат да върнат обратно картата до месец и им се възстановяват парите за нея, ако пазят касовата бележка. Нашата си я запазихме за спомен, май с 2 импулса останали… не се сетихме да я оставим на някой при тръгване за летището, а щеше да е добра идея.

Все още тбилиското чупи рекорда за най-дълбоко метро с най-дълго пътуване по ескалатор в нашите представи (видео тук), но някои метростанции ни се сториха ремонтирани и по-приветливи, в сравнение с предния път.

В Тбилиското метро стриктно спазвай правилото за ескалаторите – стационарни стълби няма, ескалаторът се движи доста бързо, но и пътуването с него е предължително. А хората бързат, защото на перона пейки за сядане няма – да изтървеш мотрисата е нежелателно.

До Бетлеми и статуята на майка Грузия

вече не се стига само по безкрайни вити стъпала, а можеш да ползваш новия градски лифт. Заплаща се със същата карта, която се ползва и в метрото, просто цената за човек е двойна.

Освен чудесен начин да разгледаш Тбилиси от високо, лифтът е и много бърз градски транспорт, свързващ отдалечени краища на града през реката. Докато катерим градските баири в Своге, често си мечтаем за лифт като обществен транспорт, а там го видяхме реализиран – в много добро изпълнение и на добра цена.

Паркове и градинки

Изобщо не помним какво е имало предния път на мястото на (не знам как му е името) този парк до реката. Но не е било ограден строеж в никакъв случай, грузинците не се мотат много с вдигането на обществени сгради и паркове. В краищата на парка все още се виждаха машини и работници, но при всяко минаване оттам забелязвахме нови готови алеи.

Пешеходният мост, за който преди се ядосахме, че е в строеж и не можем да го видим отдавна е  приятно място за разходки, особено вечер.

Храната

В Грузия храната е доста евтина и цените в заведенията са сходни с нашите. Все пак ни се стори леко поскъпнало, в сравнение с предното ни идване тук… или просто тази година имахме повече време, за да опитаме нещо различно от хачапури 🙂

Не ядем месо, но по време на път често се налагат компромиси, особено ако не можете да се разберете със сервитьора или разчиташ на безплатните закуски в хостела. Грузия е рай за месоядните – всичко от сорта “вълча салата”, което сме пробвали беше приготвено вкусно и от истинско месо. Но и рибните им шишчета си ги бива, а вегетарианците изобщо няма да останат гладни.

Този път опитахме да вечеряме семпло, с продукти от магазинчетата и пазарите и не останахме разочаровани. Най-добрата грузинска бира според нас е “Натахтари”. Най-добрата лимонада е от същата марка. Грузинските безалкохолни са подсладени само със захар и имат минимално количество Е-та (само за цвета), поне по етикет. И са много вкусни, за разлика от нашите.

Хостелите

Преди 2 години в HostelWorld се мъдреха само 3 предложения за хостели в Тбилиси, а днес са изобилни и ценово приятни. По принцип избирането на местата за спане е едно от големите удоволствия при планирането на пътешествията ни и ни е доста приятно и забавно, когато уцелим добри попадения като локация, собственици/персонал, обстановка и компания там. Обичаме да отсядаме в традиционни за страната стари сгради, особено ако собствениците са пътешественици… но в Грузия, а и не само, това не е гаранция, че човек ще намери най-необходимото в стаята си след тежък път. Дори и да става дума за елементарни и евтини неща, като 2 пирона на вратата за закачалка :). Но мрънкането го оставям за момента, в който ще даваме рейтингите, а тук споменвам само

Добрия пример

В Тбилиси останахме очаровани от SkadaVeli, където намерихме стая само за денонощието преди обратния полет за София.  Удобно легло, чиста баня с гореща вода, достатъчно място да провесим дрехите си, достатъчно големи хавлии и лампи за четене е почти всичко, което ни трябва. Тук имах бонус и сешоар в стаята.

Иначе сградата наистина е стара, входната врата изглежда страшничко в това бивше розово, дървената вита стълба скърца заплашително и между дъските на терасата прозират в дълбочина няколко метра заден двор. Докато се качваш нагоре първия път си мислиш “Леле, къде съм!” 🙂 Обаче отвориш ли вратата на стаята, попадаш в рая на бюджетните пътешественици.

Компанията себеподобни

Имаме лоши спомени от хостели, в които човек не може да спи от купони на селинджъри, а собствениците са по-пияни от клиентите си и няма кой да оправи ВиК проблемите и по тази причина избягваме предложенията, в които вместо от обстановката има снимките на пируващи компании. Обаче тихият разговор на бутилка вино или кана с чай и споделянето на впечатления и информация за познатия ни свят е един от приятните начини да изкараш вечерта си в кухнята на хостела. В Грузия споделихме вечерята си от грозде, чай, сирене и бира, купени от кварталните улични магазинчета с двама източногерманци и се забавлявахме с разказите им за многомесечни пътувания из Южна Америка и Индия. Изпихме заедно виното им. После изпихме и нашето. И дори не се запознахме. На другия ден всички ние заминавахме за Армения. Всеки по своя си начин – ние с влак, те с кола. И с пожеланието някъде, по Пътя, да се срещнем отново.

Светът е малък, може пък и да успеем 🙂

***

Още снимки от Тбилиси има тук. Приключенията ни в Армения и завръщането ни ще четете, обещаваме, но кога… не знаем 🙂