Всеки знае за прасето Пържолко и неговата любима бишкотена торта. Пържолко много обичал тортата си и свинското му сърце не му давало да я изяде. Обичал да й души черешката, да й пощипва бишкотките и да си я гушка. Вместо да яде тортата, за десерт похапвал първокласна помия от местния “Свин-кооп”.

Веднъж завалял дъжд и намокрил кочинката на Пържолко и тортата. За да изсъхнат скъпоценностите на животното и десерта му, те трябвало да ги окачат на простора. Събрала ги тортата в един леген, подръпнала Пържолко за опашката и се захванали да простират. Тортата давала наставления:

– Пържолко, люспите от домати не се прострат така. Трябва да ги окачваш откъм страната, където е била дръжката.

– Добре, тортичке! – усмихнал се Пържолко и започнал да следва инструкциите.

– Пържолко, шкембе-чорбарниците не се слагат до динените кори. Слагай ги на другото въже.

– Добре, тортичке. – почесал пачата си Пържолко озадачен, но все пак последвал инструкциите.

– Пържолко, не защипвай по няколко картофени обелки наведнъж! Ще се слепнат. – казала тортата и подръпнала пачата на Пържолко, за да бъде по-ясна

– Добре, торто. – скръцнал с глигите си Пържолко, но изпълнил инструкциите.

– Пържолко, откъде ти хрумна да закачаш бишкотниците ми на въжето? Бишкотниците нямат нужда от подсушаване, махни ги оттам.

Пържолко започнал да грухти нервно, да рине земята с копитца и да наостря четината си. Погледнал към кошницата с щипките, погледнал към тортата си и хванал две щипки в копито. Хванал тортата за бишкотите, защипал ги с щипките и прострял тортата до сушените картофени обелки, които мислил да свали за вечеря.

Прибрал се Пържолко в кочинката, налял си чаша отлежала помия и си приготвил приборите. “Тази вечер ще си похапна добре”, помислил си Пържолко, докато тортата висяла на простора и озадачено почесвала черешата си.

Имало едно време едно прасе на име Глиганчо. Глиганчо бил добро, но гнусно прасенце. Обичал да прави всевъзможни прасунщини като например да се въргаля в прахта, да влиза в кочинката с немити копитца и да разхвърля из нея люспи от домати, тиквени семки и оглозгани динени кори. Понякога дори похапвал кюспе вътре и това го правело много щастлив.

Глиганчо си имал едно тромбесто коте, което навремето купил от автомата за котета срещу 50 стотинки. Той много си обичал тромбестото коте, но като всяко прасенце искал да има поне две. Затова един ден отишъл пак до автомата за котетa, пуснал други 50 стотинки и зачакал.

Това, което се появило оттам обаче, не било точно тромбесто коте. Котето било рошаво, смачкано и досадно и обичало да хрупа гранули, откъдето идвало и името му – Гранулко. Не бил много доволен Глиганчо, но решил че ще се примири с Гранулко и ще си го вземе. Гранулко обаче освен досаден бил и много глупав – по пътя за кочинката спрял на трамвайната линия да хрупа гранули. Дошъл трамваят, блъснал Гранулко и сплескал още повече и без това невзрачната му смачкана тромба. Гранулко не се уплашил много и решил че и така си е хубав – все пак това, че е смачкан, не му пречело да яде гранули.

Глиганчо обаче бил много разочарован. Дал цели 50 стотинки за тромбесто коте, а вместо това се сдобил със смачкано, при това съвсем без тромба. Ядосал се той и се върнал при автомата за котета. Тъй като второто му име било Прасчо Скрудж, не можел да прежали повече стотинки, затова в гнева си набоцкал автомата с глигите си и го развалил.

Оттогава Глиганчо обича само своето тромбесто коте и не иска да купува други. А Гранулко внимава като пресича трамвайните линии, за да не стане още по-сплескан.

Прасето Пастетчо си имало малка спретната кочинка с две динени кори отпред. То много си обичало кочинката. Търкаляло се там по цял ден, ринело си картофки, тиквени семки и люспи от домати, а вечер полагало морната си зурла на сламата.

Пастетчо много обичал и досадния пъпеш. Толкова много го обичал, че го вземал при себе си в кочинката. Досадният пъпеш бил много сладък, кръгъл и миришел апетитно. Досадния пъпеш не давал на Пастетчо да си води свинички в кочинката. Пастетчо толкова много го обичал, че се примирил и с това.

Сутрин обаче, точно когато Пастетчо спял най-вкусно, досадният пъпеш се събуждал и започвал да се търкаля около кочинката. Търкалял се, събарял всичко по пътя си, вдигал много шум и събуждал Пастетчо. А прасето много обичало да спинка, особено пък вкусно. Въртял се Пастетчо сутрин, надигал любопитната си зурла да види кой го буди, запушвал с копитца рошавете си уши и се опитвал да заспи отново.

Една сутрин Пастетчо спял много вкусно, а досадният пъпеш се търкалял много шумно. Ядосал се тоя път Пастетчо, смръщил четинестите си вежди, превърнал се в голям рошав глиган и подгонил досадния пъпеш. Не след дълго го настигнал, защото пъпешът бил кръгъл и не много бърз. Глиганът набоцкал пъпеша с глигите си и му гризнал дръжката.

Оттогава досадния пъпеш спрял да се търкаля шумно сутрин. Пастетчо и храната му отново заживяли щастливо и не се налагало прасето да гони пъпеша.