Един град не го ли разгледаш пеша, нищо не си видял от него. Това даже бащата на Васко да Гама от село Рупча го знае (виж филма/книгата). С градски транспорт или такси може да обиколиш само забележителностите, но трудно ще усетиш нещо от живота на местните. А когато времето не стига, кракомобилът може да се замени с велосипед, както направихме и ние.

Кот вече написа сводките за Белград и Будапеща. Затова аз пускам само един кратък пътеводител как, къде и за колко човек може да се разходи до Унгария и назад, предназначен за сухопътния и бюджетен пътешественик.  С Кот винаги пътуваме бюджетно – очевидната причина, е че се пестят пари, а другата е, че ако спиш в петзвездни хотели и хапваш в ресторантите им, може да не различиш дали си бил в Монако или в Мароко.

По релсите

Разбира се с влак, както правихме и до Истанбул и Солун. Влакът от София за Белград тръгва към 9 вечерта и пристига там към 5 сръбско време (1 час назад). Цената на двупосочния билет е 40 евро, спалното място в една посока е към 17 (За първа класа, защото искахме да сме заедно).
До митницата в Димитровград се стига за по-малко от час и е само една – българските и сръбските митничари минават един след друг. За Сърбия визи няма, необходим е само международен паспорт.

Билети от Белград за Будапеща могат да се купят от сръбската гара за по 26 евро двупосочния. Заверки и запазени места не ти трябват. Тръгването от Белград е със задължителното закъснение от час-два. Информационни табла? Има, но информация няма. До последната секунда, а и след това показват коловоз 0, а нервните пътници обикалят по гишетата и назад в опит да разберат откъде им тръгва тренът. Накрая коловозите се появяват и ни съобщават, че влакът ще тръгне с час по-късно (и сами разбрахме, часът вече беше минал).

Ако ще пътуваш от Белград до Будапеща през деня, задължително е да се снабдиш с нещо за четене, защото предстои най-скучният пейзаж, който може да се види на балканите. Царевица, слънчоглед, царевица, жито, царевица, слънчоглед… По-равна от националния стадион и отегчителна картинка. Разбира се, в Будапеща сме с час закъснение.

На връщане унгарската гара е една идея по-организирана и на табелите пише къде е композиран влакът няколко минути преди предполагаемото тръгване. А то естествено е с час и половина по-късно отколкото трябва. Пътуването е още по-дълго, митниците са две, а влакът се пълни все повече при приближаването на Белград. Ако си носиш наркотици, не ги слагай под седалките в купето, на българската граница проверяват внимателно.

Гръбослагането

Спахме в хостели, запазени през HostelWorld. Още по-интересно и евтино е да спиш по къщите на хората (на принципа на cowchsurfing), както правеше сингапурката Джо, с която пътувахме към София, но не и ако минаваш само за ден-два през градовете.
Цената в хостелите е около 15-17 евро на човек и в Белград, и в Будапеща, в стая за двама с баня на етажа. Може да се мине и по-тънко, и по-интересно в общите стаи с по десетина легла (11 евро в Белград), където се запознаваш с образи, тръгнали на трекинг в Пакистан или предполагаеми македонски компаньонки. Ако изпускането на влака заради закъснението на предишния с три часа не успее да ти развали настроението, ще си изкараш добре.

Храната прави пътя

Интересното е, че славната сръбска скара съвсем не дебне на всеки ъгъл в Белград, както човек би си помислил, но затова пък има десетки пекарни за закуски. Има стандартни бутерки, подобни на нашите, сладкиши, но и доста хубави банички, кифли и гевреци. Цените са от около 30 до 100 динара или горе долу колкото по тукашните баничарници. Индустриалният вкус обаче го няма, сръбските закуски доста повече приличат на домашни.

Ресторантите като цяло са скъпи, но с малко повече желание намерихме такъв с местна кухня и умерени цени, където хапнахме “пасули”. Боб, но разбира се с пушено свинско. Сърбин храната на храната си не яде (забрави за безмесни манжди, освен в закусвалните). Бобът беше към 4 лева, а йеленското пиво е на нашенски цени и с приличен вкус.

Маджарската кухня дори не опитахме, но ресторанти, където да хапнеш гулаш има в изобилие. Цените са към 10-20 лева за порция в зависимост от мястото. По-тънко може да се хапне отново в закусвалните (банички, кифли, гевреци и бира за по лев и половина – три) или при арабите. За разлика от нашите, които наблягат на ливански дюнери, унгарските араби готвят гироси, подобни на солунските. А и с малки изключения (египетския ресторант, в който хапнахме гирос преди да си тръгнем), винаги има фалафели и други апетитни зеленчукови манджи. Цените на гирос/фалафел “пита” са между 500 и 600 форинта (4,50 – 5,50 лв), на същата цена са вегетарианските манджи, а месните са по 900-1000 (8-9 лева). Арабите обаче готвят в пъти по-добре от нашенските.

Цялата сметка от София до Будапеща и назад – път, хостели, хапване и пийване, излезе под 800 лв, без да се лишаваме от биричка, да стоим гладни или да не ползваме транспорт (колела, разбира се, по 11 лева на човек за целия ден). Кот е описала подробно как с колело може да се обиколи цяла Будапеща, а и доста от Белград.

Будапеща започна зле – гарата беше огромна, а маджарския звучеше като китайски. Нямахме карта, тоест досвидя ни се да дадем 15 лв в Хеликон-а в София и решихме да си купим от Будапеща. Е да, ама не. Никъде на огромната гара Keleti не продаваха карти. Обаче щастливата звезда на унило-неангажиращо-безразличната Кот и този път проработи – открихме информация за туристи, където раздаваха безплатни карти на центъра. Малко преди да се изнижем с една почти неразчитаема разпечатка от гугъл мапс в комбинация с описание за маршрута от съвсем друга гара и да разчитаме на  показанията на компаса… А, да… изпуснахме и гарата, на която трябваше за слезем – Ференцварош. За наш късмет, защото Келети се оказа далеч по-близо до хостела.

На всичкото отгоре пострадахме от заблудата, че щом сме в средата на Европа и в Белград всички са били коректни с нас до миличасти от динара, няма опасност някой да ни излъже с парите в Будапеща. Ахтунг! Винаги носете дребни пари за тоалетна (или разваляйте) и пропускайте онази до линиите на Келети. Долния кенеф е по-чист и връщат точно. 200 форинта е дребна сума, но ми скапа онова първо впечатление и бях кисела чак докато се добрахме до хостела. Куцах по улиците след Прасунсен (от дългото ходене в Белград с гуменки ми беше забрал показалеца на крака и туптеше доста обезпокоително)  и се чудех защо си причинявам всичко това.

Обаче Ginkgo Hostel определено си струваше усилията! Ще драсна по-подробно за него в Живот отвъд Околомръсното, а тук… един поглед на дворчето с фонтан-градина 🙂

Хвърлихме багажа, теглихме си душ, ударих едно бързо лечение на пръстчето (в импровизираната си аптечка имах само Fastum Gel за старите ревматични кокали, но неизвестно защо помогна)  и се изнизахме навън за един вечерен поглед към града.  Обикновено за подобни проблеми ми изписват бирена мая и това естествено беше повод да се размрънкам, че искам бира. Така де… къде ще търсим аптека посред нощите и как всъщност се превежда “бирена мая” на унгарски?! 😉 Прасун естествено беше примрял от глад и единодушието беше пълно – търсим място, където да хапнем и пийнем бюджетно. В 10 вечерта и на единствената улица, която познавахме за момента – Rakoczi.

Всъщност не липсваше улична храна дори и късно вечерта. Прасун си взе ориз от един китайски и се навряхме да пием в някакво странно магазинче за хляб, вино и бира :), в което имаше и страхотни хрупкави кифлички с някакъв интересен черен пълнеж. А Dreher е приятна бира, особено наливната. Взехме си и за хостела и седнахме на бира и китайско във фоайето, след което заспахме като къпани.

Сутринта пихме един бърз чай и се измъкнахме на разходка. Няма начин да разгледаш Будапеща за един ден, особено пешеходно. Както и в Белград, потърсихме велосипеди под наем с идеята да разгледаме колкото се може повече интересни места в града и този път имахме по-голям късмет. От хостела наехме две стари колелета за целия ден и се метнахме в приключението.

Будапещенските вело алеи

са направо мечта 🙂 Освен покрай реката, обикалят и из центъра, минават покрай всички интересни места, които би искал да види един турист, имат си собствени светофари, указателни табели на колко километра е едикоя си забележителност… дори пешеходни пътеки. За хората, на които от време на време им се налага да пресекат пътя на велосипедистите. Велоалеята имаше дори тунелче.

Трудно ни беше да свикнем и с културата на унгарските шофьори, но още по-трудно ни беше после да отвикнем. Куриозен случай – спрели сме на тротоара пред една пешеходна пътека без светофар и обмисляме по-нататъшния си маршрут. По едно време Прасунсен забеляза, че всички коли са спрели пред пътеката и чакат търпеливо нещо си. Оказа се, че чакат нас, при това 7-8 минути! Никой не наду клаксона и никой не се развика… за това пък ние се почувствахме като аборигени 🙂

Колелета могат да се наемат на много места в центъра, има достатъчно стоянки за велосипеди,  както и вело-рикши, с които да ви повозят, ако ви мързи да въртите сами педалите.

Мостовете през Дунав

Стават за колелета, както и за пешеходни разходки, въпреки големия автомобилен трафик. Красиво е, особено гледката на Парламента от другата страна на реката. Ние се ориентирахме по цветовете на 3-те по-впечатляващи, защото наименованията в картата са трудно произносими 🙂  Благодарности на CitySpy… сетили са се какъв проблем може да има човек, ако не успее да върже езика си на фльонга 🙂 Безплатни хартиени версии на техните карти имаше в хостела.

Старите сгради в центъра

Очарователни и страхотно добре поддържани. Е… имаше и една като от филм на ужасите (тоест напомняше на софийските), но се оказа за продажба. Снимах първите 2-3 часа и накрая се отказах – нямаше критерий, по който да правя подбор, а задръстих картата на фотоапарата с архитектура 🙂

Зъбчатата железница

само я погледахме… решихме да не се возим. Нямаше голям смисъл да се чудим къде да заключим безопасно колелетата и да изръсим една камара пари заради съмнителното удоволствие да лазим с влакчето нагоре по баира. Обаче съжалявам за всичко онези крепости, дворци и паркови алеи наоколо, които пропуснахме и само погледнахме отдалеч. Нямаше време, нямахме и сили май вече 🙂

Водата

В Будапеща водата от водопровода се пие и е много вкусна. Няма нужда да купувате минерална вода, работещи улични чешмички има из целия център.

Храната

е много важна част от нашите пътешествия. Когато оставиш Прасунсен дълго време без храна, той става нервен и раздразнителен. Време беше отново да похапнем, преди да е набелязал най-близкото блюдо до себе си, тоест мен. Обаче да намериш в центъра на Будапеща евтино ресторантче с типично унгарска и в същото време вегетарианска кухня е почти невъзможна задача и отново опряхме до уличната храна.  В Будапеща са на почит арабската, азиатската и турската кухня или поне с такова впечатление останахме. Хапнахме много добри фалафели, набелязахме си едни много вкусно миришещи зеленчукови манджички за по-късно и се запътихме да оставим колелетата в хостела. След повече от 6 часа на седалките вече ни боляха дупетата, а и на мен отново ми беше време за бирената терапия 🙂

В арабските и турските ресторантчета в Будапеща не сервират бира, а не ни се сядаше отново в симпатичната  денонощна закусвалня. По-забавно е да пробваш повече места. Тръгнахме да си търсим бирарийка и попаднахме на забавно изглеждащ пъб, от където можеш да се вмъкнеш в едно подземие, за да слушаш и жива музика. Е… ние само седнахме на по една Soproni, порадвахме се нощна Будапеща и станахме тъкмо навреме, за да освободим масата на една огромна тайфа туристи. Явно заетата маса до прозореца привлича клиенти.

Първата сутрин в хостела пропуснахме закуската, оказа се, че сме сгрешили. Страхотен домашен хляб с хубава препечена коричка и сладко по избор е съвсем стандартна, но вкусна закуска 🙂 Не ни се тръгваше изобщо, обаче… влакът за Белград беше по обяд, а между него и този за София имаше само час и половина.

Обядвахме в много чист и приятен египетски ресторант до гарата с прекалено българско меню – имаше нещо, което приличаше на кебапчета със салата от домати и краставици, нещо, което приличаше на мешана скара и нещо, което приличаше на овчарска салата 🙂

Пътуването обратно

също започна куцо. Влакът тръгна с 50 минути закъснение и до Белград вече беше натрупал повече от 2 часа. Изпуснахме връзката Белград – София и се наложи да търсим късно вечерта къде да преспим. Е… пари ни бяха останали достатъчно, така че предложението ми за пейка в парка Калемегдан се отхвърли с мнозинство от 1 лапа и 2 копитца, така че си намерихме 2 свободни легла в обща стая в хостела точно срещу белградската гара.

Компанията изглеждаше доста интригуваща: дългокос брадясал немец, който се прибираше от Пакистан или поне нещо в тази посока (съдейки по 3-те чифта остатъци от чорапи, които беше проснал да съхне на леглото и прокъсаните туристически обувки, вероятно е провървял голяма част от пътя пеша), една девойка, която слушаше разказа му с възторг и още една, на която също като нас немския не й е силната страна, но за това пък имаше хубави крака и къса нощничка.  Отстъпих на Прасунсен долното легло с мотива, че ще има страхотна гледка към момичетата, но всъщност пъкления ми план беше да се отдалеча максимално от обувките на немеца. Смърдяха ужасно 🙂

Бяхме прекалено уморени, за да се пробваме да контактуваме със съквартирантите си по стая, а и щяхме да потегляме рано сутринта. За това пък във влака за София се оказахме в едно купе с още по-интересна пътешественичка – сингапурката Джоан, която е тръгнала през Китай, Монголия и Русия с влак и от 7 месеца обикаля Европа. Седемте часа минаха приятно, а Джоан се оказа страхотен събеседник, от който можеш да научиш страшно много интересни неща.

Чувствахме се страхотно в кампанията й, докато не наближихме София. Идея си нямах какво е да наблюдаваш лицето на чужденец, докато се опитва да прикрие потреса си от гетата и сметищата покрай линиите и мръсната ни, изтрамбушена гара. Не знам дали успяхме да компенсираме скапаното първо впечатление с нещо… дано сме успели. Но този път не се зарадвах, че сме се прибрали в къщи, някак си не успях.

Какво пропуснахме

Много. За чисто един ден обикаляне пеша и с велосипеди (пристигнахме вечерта на 1-ви и си тръгнахме на обяд на 3-ти) успяхме да се разходим само по крайречната част на Буда и на Пеща, малките улички по пътя от гарата до хостела ни и по велоалеите из центъра (периметъра между парламента, операта и музея не е никак малък). Съжалявах много за двата доста интересно звучащи (поне на картата) парка – островния Margit sziget и градския парк с музеи, зоологическа градина и замъци, но бяха по-далеч, а ние се поизморихме доста. Обаче за нас е по-важно да усетим града, хората… май и този път се получи.

Будапеща ще ми липсва… толкова неща не успяхме да видим там, толкова неща ни харесаха, а не можахме да повторим. Не знам кога ще успеем отново да отидем там, но се влюбих в този град, честно.

По принцип трудно се навивам да тръгна. Толкова много работа, всичките ни бъдещи проекти, чакащи някакво сводобно време, къщата трябва да се изчисти… оправдания бол. Но тръгна ли, така ме подхваща Пътят, че Прасунсен едва ме вкарва в коловоза за към дома.

А пътят този път щеше да бъде София – Белград – Будапеща – Белград – София.  Пет дни с четири преспивания. Всъщност по план трябваше да са 3, за 4-тото съм виновна аз… ама за него – в будапещенския разказ 🙂

А, да, пътувахме с влак, както обикновено за по-близки дестинации. Пътуването с влак си има доста предимства – бърз митнически контрол, като начало. Сръбската митничарка направи опит, признавам… но внезапно изскочилите от раницата джапанки на Прасунсен много бързо я отказаха. Странна реакция, след като дори и моят чувствителен нос не ги усещаше. Тоалетните в международните влакове са съвсем в реда на нещата за мъже и почти приемливи за жени. Честно казано в някои софийски заведения кенефите са по-кофти… Билетите отиване-връщане без фиксирани дати са доста удобни и съвсем не скъпи. Втората част от пътя (Белград – Будапеща) дори ни изненада с почти двойно по-евтини билети, отколкото очаквахме. И тъй като беше началото на пътя и още не бяхме похарчили парите си, взехме спално купе с идеята да не губим от деня, пътувайки. Обаче не успяхме да спим, участъка в сръбската част е адски друсащ за легнал човек.

За това се изсипахме недоспали и гладни в ранни зори на гарата в Белград и първата ни работа беше да потърсим място, където да си изпия кафето, да развалим пари за тоалетна (20 динара, гаровата в Белград е от сорта на нашата софийска) и да разучим маршрута до хостела. Изборът на място за преспиване е голямо забавление, между другото 🙂

С Прасунсен ползваме hostelworld.com, маркираме всички приемливи места, отговарящи на условията ни и се забавляваме да четем отзивите, да сравняваме рейтинги и да проверяваме по картата пътят от гарата до хостела. Нашият Star Hostel Privates имаше целия лукс, от който се нуждаехме – самостоятелна стая с безплатен интернет, кухня, закуска с кафе и чай, съвсем прилична баня, намира се на разумно разстояние пешеходно от гарата. Е… подозирам, че офертата за free rakija е натежала в избора на Прасунсен (имаше я наистина, но така и не я пробвахме), при мен беше рейтинга за чистотата и наличието на велосипеди под наем. Хостелчето е готино и съвсем близо до парка, центъра, реките… и каквото там има смисъл да се види в Белград за един ден, така че ще трябва да преодолеем класическия си мързел и ще добавим в сайта по един добър рейтинг и от нас 🙂

Обаче часът беше 6 сутринта, а ние бяхме заявили, че ще се появим там в 11, така че трябваше да измислим какво да правим до тогава. Шматкане по улиците, закуска и снимане на сгради за Живот отвъд Околомръсното беше най-логично.  От 2 години имаме карта на Белград и чак в Будапеща разбрахме колко е важно да се разхождаш с огромна, цветна, подробна карта в приличен мащаб, а не с някакви бледи разпечатки от google maps. Гарата е съвсем близо до Сава, така че си избрахме маршрут покрай реката и парк Калемегдан и колкото и да се мотахме, стигнахме в хостела в 9 часа, събудихме младежа на рецепцията, регистрирахме се, тръснахме му багажа да го смота на едно много секюрити място под стълбите и излязохме да се мотаме до 11, докато се освободи стаята ни. Или докато той си доспи, не разбрах кое точно беше с приоритет. Съдейки по количеството ракиени чашки в кухнята на другата сутрин и девойката, която се изниза след него от едната спалня, май всяка вечер му е тежък труд 🙂

Успяхме да се наврем в някаква демонстрация (същата май я имаше и вечерта), да видим най-огромната поща в Европа (а си мислех, че нашата е голяма… явно сред соц лидерите е имало негласно съперничество по този въпрос) и най-сетне да похапнем нещо местно за закуска.

В Сърбия закусвалните с разни тестени неща и хляб се наричат пекара. В повечето закуските изглеждат стандартни, от бутер тесто и много кайма, но в тази имаше доста вкусни безмесни закуски, както и симпатична чешмичка, на която после да се измиеш на тръгване. Не знам по каква рецепта точно ги правят, но по улиците се шматкаха доста кльощави сръбски девойки, нагъващи нещо тестяно и огромно, така че… може би са диетични 😉

От Белград трябваше да отпътуваме рано сутринта на следващия ден, така че нямахме никакво време да дремем в хостела – теглихме си по душ, преоблякохме се и се смъкнахме на рецепцията, за да попитаме за велосипеди под наем. Сутрешната разходка вече ни беше дала добра представа за мащабите на града и количеството интересни неща за гледане… беше ясно, че няма да видим много с кракомобил, а градския транспорт убива чара от разходката.

И така, какво може да прави човек в Белград, ако не иска да се движи в стадо себеподобни, водени от екскурзовод?

Да пробва крайбрежната велоалея

Добра настилка, на места с кръпки и калдаръм, но в сравнение със софийските е направо чудесна. В по-голямата си част с две платна. Няма светофари, но пресича улицата само накрая и преминава в градската част. Велосипеди могат да се наемат от Sportska centar “25 maj”, на брега, където Сава се влива в Дунав и самата велоалея има съвсем малка част покрай Дунав… по-голямата е на Сава. Наемът е 150 динара на час (3.56 лева), колелетата не са нови, но са прилични, обаче не дават заключвало.

С тази акция можете да разгледате почти цялото крайбрежие, но си носете минерална вода – чешми има, водата се пие, но белградската не е вкусна. Ние минахме покрай 5 моста, но не пресякохме на другия бряг – следобедът напредваше, а имаше още много за гледане.

Да се разходи из Калемегдан

Струва си да се види крепостта, дори и на бързо. За феновете на религиозно-исторически забележителности, малката църква изглежда доста чаровна. Изобщо целия парк с доста добре възстановени руини е много приятно място за убиване на време, за съжаление ние го нямахме. Нищо, следващия път…

Да потренира катерене по крепостни стени

Мярнахме 2 групи катерачи, по-опитна смесена компания и едни девойки новаци. Момичетата се засрамиха и се преместиха на друга стена. Всъщност мястото е перфектен декор за ролеви игри, но се съмнявам, че е разрешено да се размахват гумени мечове покрай историческите забележителности 🙂

Да хапне на място, където не стъпват туристите

В Калемегдан има страхотно на вид заведение, от което се чуваше тих джаз, но ние упорито отбягвахме да сядаме на места, предназначени за туристи. Искахме местна квартална кръчма, в която можеш да хапнеш домашна манджа и да пийнеш евтина бира – нещо трудно откриваемо в центъра на коя да е столица. Не заради цените… те не са кой знае колко по-различни от софийските, просто искахме да избягаме от капаните на организирания туризъм.

Открихме това позападнало соц заведение със забележително възрастни келнери точно срещу парка, от към страната на центъра. Привлече ни билбордът с оферта за фасул за 190 динара, не този за кучешка храна, честно 🙂 Обаче еленското пиво се оказа готина бира, а в менюто освен въпросния фасул яхния с огромни късове пушено свинско имаше и други вкусно звучащи неща.

Е… могат да се правят още много други неща

Да вървиш по търговската улица и вместо по магазините, да се блещиш нагоре към сградите и да снимаш терасите на стари достолепни сгради. Можеш да закусваш рано сутрин в кухнята на хостела препечени филийки с мармалад и чай. Можеш и да успееш да се замоташ по улиците и да изпуснеш влака 🙂 Майтапя се, не успяхме… класирахме се в последните 5 минути и в ужас се вторачихме в информационното табло на чакалнята, където за нито един от влаковете не пишеше нито коловоз, нито закъснение, а пред информацията се беше натрупала опашка шашардисани младежи с раници. Този път имахме късмет – влакът закъсня. За съжаление на връщане нямахме този късмет.

***

Пътуването по на запад беше приятно и спокойно, в купето бяхме сами, влакът спираше на всяка керемидка, все едно е пътник, а унгарските полета са скучна гледка, така че благодаря на LBook-a, изчетох 2 книги 🙂

За Будапеща ще трябва да си поприпомня емоциите на чаша токайско, а Прасунсен обеща да пише за влаково-финансовата част, така че ще му дърпам пачата, да не се ослушва 🙂