– Грух, грух, грух… мммммм, гриз, грух, хруп, грух, грух…

Това се чуваше вече половин час откакто прасето Трюфелко беше тръгнал в есенната гора. Разравяше опадалите листа с копитце, душеше и ринеше със зурлата си в шумата и отвреме-навреме доволно изгрухтяваше. Разбира се причина за свинското удоволствие беше поредното трюфелче – любимата храна на Трюфелко, по-прекрасна дори от най-прекрасната гнила динена кора.

– Грух, грух, грух… мммммм, гриз, грух…
– Еееей, помооооооооощ, какво правиш, остави ми носа?! Помоооооощ, носа миииии!!! – пронизителен писък прекъсна Трюфелко, точно когато блажено захапваше голям апетитен трюфел.
– Ъъъ? Коой вика? – запита унесено прасето. Блаженото ядене на трюфели го пренасяше в един друг свят – свят на огромни картофки, планини от кюспе, и ежедневно преяждане в страната на Забранената Коледа. Много мразеше да го изтръгват от това състояние! Особено в късната есен, когато онзи противен празник, на който дори името беше заклано-зловещо, неумолимо наближаваше.

– Аз, шопар такъв, не виждаш ли! – продължи сърдито гласът.

Трюфелко изплю трюфела и се загледа към земята пред себе си. От шумата се измъкна ужасено рошаво животно със зачервен трюфел на муцуната. Животното прикри трюфела с лапичка, нежно го погали и погледна Трюфелко сърдито.

– Ти пък какво си? – зачуди се прасето.
– Котенце! Бях си заспинктала сладко в шумата, когато ти… – отговори сърдитото животно.
– Котенце ли? Хъ хъ, ми като си котенце защо имаш трюфел на муцуната? – запита Трюфелко развеселен и почеса зурлата си.
– Не е трюфел, а носленце…. трооомбичка! Аз съм тромбеста котка! И обикновено тромбичката ми не е толкова голяма, но се поду, защото ти я нахапа! – отсече троснато рошавото нещо.
– Хихи грух.. Тромбеста котка значи? Чел съм в Зурлестия буквар, че сте били изчезнали? Щом сте изчезнали, мога да ти изям трюфела и никой няма да разбере – заключи доволно прасето и потупа шкембето си.
– Не сме изчезнали, а сме застрашен вид – аз съм един от последните екземпляри, ако не и последният! – уточни вече поуспокоена котката – Ако ми изядеш трюфела и от фондация “Лапи и копита” разберат, може да те накажат и да станеш на горнооряховски суджук.
– Хммммм… – замисли се Трюфелко – добре де… Тромбеста котка си значи… И как се казваш?
– Трюфелка! – отговори котката и измъкна рошаво огледалце да си огледа нахапаната тромба.
Трюфелко се търкаляше на земята от смях, вирнал копитца и ринещ прахта със зурла. Името на тромбестата котка му се струваше много сполучливо.

След това полегна и се замисли. Жалко беше, че не можеше да изяде такъв вкусен трюфел, пък бил той и носът на някаква си тромбеста котка. От друга страна… може би можеше да измисли нещо по-интересно.

***

– Насаааам, народееееее, насаааам! – викаше Трюфелко, застанал пред самоделна шатра от слепени люспи от домати. Пред него се редеше опашка от озадачени животни, които пускаха картофи, тикви, пъпеши, динени кори или бутилки отлежала помия в голям казан и получаваха малки хартийки. Животните продължаваха по пътека към шатрата, пред която полузаспал глиган късаше хартийките и пускаше животните вътре.

Трюфелко продължаваше да вика:

– Насаааааааааааам! Само днес вижте: най-смешната тромбеста коооооооткаааа! С трюфел вместо нооооооос!

Прасето потупваше шкембе с копитото си и доволно поглеждаше съдържанието на казана. Вътре в шатрата, зад завесата, върху закачалка на стената висеше закачена за носа си сърдитата Трюфелка и чакаше да я откачат за поредното представление. Мислеше си как един ден ще си направи собстен цирк и ще показва в него най-досадното зурлесто прасе на света. Сигурна беше, че ще има огромен интерес към атракцията…

– Нямате доказателства. Никакви! Може и да съм ял животни. Може и да не съм ги ял. Може Грухарий да е разпердушинвал човки, може и да не е. Това са си ваши догадки, Прасейшо. Опасявам се, че нямате нищо срещу нас. Ни-щич-ко! – каза невъзмутимо протодякон Прасоний и бръкна в зурлата си да извади насъбралата се кал от сутрешното въргялане в локвите около храма.

До него леко притеснен стоеше йеромонах Грухарий, но увереността на съратника му го поуспокои.

– Господин Прасоний… по-добре се опасявайте за себе си и вашия съучастник – каза хладно лейтенант Прасейшо, постави тиквените очила на зурлата си и излезе, оставяйки двамата духовници в недоумение.

Грухарий преглътна смутено.
Прасоний почеса пачата си.

***

– Тоя ли бе? Той е абсолютен непрокопсаник, казвам ви. Няма по-долно прасе от протодякон Прасоний, виновен е разбира се! Грух! – заключи пастор Свин и отхапа една начумерена ряпа от купчината храна, която бяха поставили пред него.

Сержант Жабинг нервно барабанеше с жабешките си пръсти по масата, почесваше си муцунката и въртеше очи.

– Ама господин Свин… пасторе… казахте, че имате сведения! Толкова разчитаме на вас, не знаете ли нещо по-конкретно?

– Ааа, ама така кажете! Знам, разбира се – започна благо Свин и захапа уплашената зелка, която се опитваше да се изтъркаля от масата. – Значи тоя Прасоний, той е много долен! Имах си аз едно време една скромна църквица, изповядвах душите на грешниците и им помагах да заживеят праведно. И тогава се появи тоя Прасоний с неговата църква с танцуващи свинички. Представяте ли си? Пълна пошлотия! Е как да е невинно такова прасе? Естествено, че е виновен! А тоя Грухарий щом е с него, значи и той е същата стока, хич не се и съмнявайте. – заключи пасторът и захапа тъжното парче тиква, което беше останало последно в купчината.

– Пасторе… ама вие нищо ли не сте видяли? – запита сержант Жабинг на ръба на истерията – нали бяхте свидетел на незаконните изяждания в храма?

– Хмммм…. чакайте, чакайте… – замисли се Свин – има ли още тиква? – попита и поглади шкембе чорбата си.

Сержант Жабинг отегчено направи знак да му донесат. Стовариха ужасена тиква пред пастора и Жабинг пак започна да барабани нервно. Прасето огледа тиквата, гризна й дръжката, започна да се бори с нея и да грухти.

– Значи… грух… видях ги! Всичко видях. И двамата ядат животни и вършат и други непочтени дела в тоя храм. Грух. Ама то това храм ли е? Пълна свинщина! – възмути се пастора – видях ги да готвят посетителите си. Всичко ще потвърдя в съда!

***

Лейтенант Прасейшо доволно поглади тиквените си очила. По прасофона Жабинг го увери, че уважаваният свидетел ще даде показания и ще застане зад тях в съда. Прасейшо постави очилата си и се загледа в далечината. Отново бе изпълнил дълга си и справедливостта щеше да възтържествува. Затананика си любимата си песен:

Шунка, наденица и суджук
МакПрасейшо е пак тук.

Парчето нашумя от радиорекламата на веригата за бързо хранене “МакПрасейшо – престъпно добри сандвичи”, с която разбира се, служителят на реда отричаше да има нещо общо, и в която хит напоследък бяха сандвичите с печен суджук и джумерки.

– Да похапнем, а? – предложи протодякон Прасоний и приглади пачата си, както правеше винаги в тържествени моменти.
– Да похапнем бива, отец Прасоний, ама пак ли гнили круши? – попита вяло йеромонах Грухарий – Писна ми на зурлата от тия гнили круши.
– Отче, я виж какво къкри на огнището – подкани го вместо отговор протодякона.

От казана се носеше апетитна миризма. Йеромонах Грухарий надникна и очите му се навлажниха от радост при вида на патицата, която се вареше неохотно вътре.

– Да се свети името ти и да настане твоето царство кулинарно, отец Прасоний! – отбеляза тържествено Грухарий и се зае да наточва глигите си – Хубаво си поработил днес май!

Протодякон Прасоний и йеромонах Грухарий бяха съратници от стари времена и заедно поддържаха манастира “Свето преугощение” години наред. Животните от махалата редовно идваха там да се изповядват, да чуят блага дума, да получат морална подкрепа и да се поучат от преблагочестивите пазители на храма.

Когато идеше посетител да се изповяда, двамата монаси се събирахе заедно да решат къде да го изпратят.

– Ти, чадо мое, ще идеш в ей оная колибка да те преслуша йеромонахът – казваше протодякон Прасоний, който имаше задължението и правото да разпределя изповядващите се според благочестивата си преценка. Обикновено Прасоний казваше тъй, когато идеше някой рошав глиган да се изповяда, и йеромонах Грухарий отегчено отиваше в колибката с чаша помия да слуша. Старецът понякога заспиваше от скука, та се налагаше протодяконът да обяснява, че другарят му е изпаднал в транс, слушайки поразителните грехове на мирянина.

Някой път обаче, протодякон Прасоний казваше:
– ти ще идеш, сестро моя, е те в оная колибка, да се изповядаш пред моя благочестив съратник.

Чуеше ли това, Грухарий потриваше копитца доволно, защото то някак все се случваше, когато за изповед идваше дългокрака човка с хубави перца. Обикновено след изповедта човката излизаше с тихичко смутено “ко-ко-ко” и оправяше разхвърчалата се перушина. Такива човки често се връщаха за изповед при йеромонаха, което пък караше протодякона да заключва, че много грехове има по тоя свят и че двамата трябва да служат още по-съвестно, за да ги излекуват.

Разбира се, имаше и случаи, когато Прасоний сам изслушваше грешниците. Например най-често това се случваше, когато дойдеше някоя охранена патица или друго апетитно животно.

– Ела сестро, ела да се покаеш и всичко ще ти бъде простено – казваше протодяконът и отвеждаше грешницата в третата изповедалня. Такива дни завършваха много добре за него, а понякога и йеромонах Грухарий намазваше от гозбите.

Един слънчев ден двамата поливаха тиквите пред храма и подрязваха манастирската лоза, обсъждайки следващите проповеди, гроздовата помия и други храноугодни дела. Денят беше спокоен и в храма нямаше много посетители.

– Виж ти, виж ти – зачуди се йеромонах Грухарий, загледан в елегантата жаба, която колебливо пристъпи през вратата. – Тази не съм я виждал досега.

– Нова е явно, аз ще я взема – рече Прасоний и пощипа цурлата си.

– Да мине при мене първо, а? – запита с надежда йеромонахът, на който жабата май беше харесала.

Докато двамата обсъждаха възможностите, жабата се приближи и поздрави учтиво:

– Добър да е денят ви, Ваше Благовейнство – каза тя към Прасоний
– Грух да ви благослови, Ваше Всепреподобие – обърна се после към йеромонаха. – Дошла съм да се изповядам.

“Брей, че образована и елегантна жаба!” – помислиха си и двамата и се отдръпнаха да поговорят насаме. След кратко съвещание и обсъждане на рецепти за жабешки бутчета решиха да я изповядат заедно в изповедалнята на протодякона.

– Говори сега сестро, чадо мое – предразположи я Грухарий, докато Прасоний подреждаше вилиците и тиганите.

– Какво дрънчи там отзад, отче? – запита жабата иззад преградата

– Ааа, нищо, ниииищо, чадо мое. Не се притеснявай, кажи какво води грешната ти душа при нас. – каза Прасоний и смигна на приятеля си със сатър в ръка.

– При вас, преподобни, ме води… – започна колебливо жабата и продължи след няколкосекундна пауза – водят ме сведения за безследно изядени животни!

– Ъъъъъ? Каквоооо? – запита изненадан йеромонахът

– Хъ хъ, ти нали беше дошла да се изповядаш, сестро, какви са тия небивалици, които бръщолевиш? – появи се иззад преградата Прасоний със сътър в ръка и блестящи очи.

– Достатъчно – приключихме с цирка, господа! – отсече жабата и извади значката си, на която пишеше “сержант Жабинг, кулинарна полиция”.

Прасетата се спогледаха притеснени за секунди, но бързо дойдоха на себе си. Прасоний се приближи със сатъра и каза:

– Е, като сме приключили с цирка, да започнем с разфасоването – каза протодяконът зловещо и прокара копито през острието.

В същия момент вратата се отвори с трясък и вътре влетя лейтенат Прасейшо с още няколко униформени:

– Господа… мисля, че разфасоването се отлага… поне за следващите няколко години, които ще прекарате на топло… – каза хладно лейтенант Прасейшо, постави тиквените си очила и арестува духовниците.

Следва продължение.

– Абе Писанке, мисля си, що не вземем да си направим един хостел, а? Ще посрещаме гости, ще предлагаме и закуска с нощувката… – попита Свинчо и отгризна дръжката на тиквата, която се печеше на огнището.

– Хмм, ми може, Свинчо, защо не – каза Писанка и почеса тромбата си

– Вече съм харесал една кочинка две пресечки по-надолу. Да я вземем и да действаме!

Двете животни бързо уредиха сделката, обзаведоха кочинките с удобни кални локви и сковаха една бамбукова рецепция.

– Такааа, май сме готови да посрещаме гости. Да приготвим закуската! – каза щастливо прасето и се потупа по шкембе чорбата.

– Ама чакай, да сложим една табелка отпред поне? – попита учудено Писанка – как ще разберат животните, че има хостел тука?

– Остави тая работа, няма да можем да смогнем. Те ще ни намерят гостите, не се притеснявай. Давай да направим закуска преди да са дошли!

Приготвиха закуска и зачакаха.

Котката почеса бишкотите си.

Прасето пощипа зурлата си.

– Никой не идва. – заключи Свинчо и погледна Писанка.

– Никой не идва. – потвърди котката притеснено и приглади козинката си.

– Да изядем закуската поне, а? – попита прасето колебливо и хвърли един кос поглед към струпаните апетитни огризки от плодове и купички с помия.

– Чакай малко де, може да дойде някой. – каза Писанка и загледа вратата с очакване.

Прасето почеса зурлата си.

Котката пощипа бишкотите си.

Вратата остана безмълвна.

– Давай да изядем закуската, никой няма да дойде днес! – отсече прасето.

– Добре де… – съгласи се тъжно Писанка и се присъедини към масата, където Свинчо вече грухтеше доволно, наливаше се с помия и жонглираше с ябълкови огризки, които неизменно изтърваше така, че да попаднат в устата му.

– Най-хубавите ябълки…. мляс, грух… прасетата ги ядат!… мляс, грух… – доволно отбеляза прасето.

На другия ден историята се повтори. Котката стоеше на бамбуковата рецепция и гледаше втренчено вратата, а прасето са навърташе наоколо, почесваше зурлатата си и предлагаше да изядат закуската, защото никой не идваше.

– Казах ти да направиш една табела, никой няма да ни намери така! – укори Писанка прасето, което тъкмо беше изяло и последната огризка и примижаше доволно.

– Ех, Писанке, не виждаш ли колко съм зает, кога да правя и табела! – отговори сърдито Свинчо.

Котката се зачуди с какво точно е зает, но си замълча и почеса тромбата си.

На другия ден както обикновено прасето се събуди и затътри надолу по стълбите, само че вместо притеснена, котката го чакаше засмяна.

– Аз направих табела, Свинчо! – съобщи му тя и го задърпа за копитото към вратата, на която беше окачена красива табелка “Хостел “При писанка и Свинчо” – Нощувка и закуска”.

– Ъъъъъъ, много хубавоооо ъъъ, мило коте – каза прасето и се насили да се усмихне и да потупа котката по кратунката.

Броени минути след това пристигнаха и първите гости – три човки, които бяха дошли от птицефермата да разгледат града.

– Виждаш ли, гостите идват! – каза победоносно Писанка

– Ъъъъ, даааа, колко хубаво – каза прасето колебливо, почеса пачата си и погледна тъжно към закуската. После огледа човките, реши, че са прекалено кльощави, за да изядат много храна, и се поуспокои.

Човките обаче бавно, но старателно изкълваха всичко до последната троха. Прасето надничаше през цялото време и за изненада на котката дори пожела да изчисти след тях с надежда да намери нещо останало. Не намери нищо и тъжно почеса пачата си.

Следващия ден животните застанаха до рецепцията и зачакаха нови гости.

– Никой не идва, давай да изядем закуската! – отсече прасето, още сънено.

– Е чакай де, още е много рано! – каза котката и пристегна елегантно шкембе чорбаника си.

Прасето притеснено загледа тиквената стрелка на часовника, която мърдаше ужасно бавно. С всяко трепване обаче надеждата му нарастваше.

– Казвам ти, страшни мацки има в тоя град! – отсече Хипопотамчо и влезе с гръм и трясък. – Ех, че хубаво хостелче!

– Иха, евала, брато, добре че дойдохме тука – зад него се подаде един мравояд и се заоглежда любопитно.

– Заповядайте, скъпи гости! – посрещна ги Писанка усмихната

– Ъъъъъ, заповядайте, заповядайте, ей там са спалните, ъъъ, ей там е калната локва, ъъъ, там е прасовизора – намеси се енергично Свинчо и задърпа гостите към кочинките.

– А там е закуската! – вмъкна Писанка засмяно

– Закуска, супер! – изрева хипопотамът и се насочи към купчината огризки, а Мравоядчо заподскача след него доволно.

Свинчо преглътна смутено.

– Аз ще се кача да си вчеша козинката, Свинчо, ти остани на рецепцията за малко, да се грижиш за гостите. – каза Писанка и заприпка щастливо към кочинката.

– Няма проблем, Писанке, ще остана – каза тъжно Свинчо, подпря се на рецепцията и загледа към гостите, които пируваха и се смееха гръмко. Нервно ринеше с копитце в земята и броеше оставащите огризки, които постоянно намаляваха.

След малко котката се върна с вчесана козинка:

– Как е, Свинчо, гостите харесаха ли закуската?

– Харесаха я и я изядоха. – каза прасето.

– Супер, тъкмо няма да се тъпчем ние, че искам да си пазя талията! – каза весело Писанка.

– Ами всъщност, днес има закуска и за нас, ела да ти покажа! – каза прасето и тръгна към стаята за хранене, а опашката му пружинираше от вълнение.

Котката си подаде муцунката и видя маса с две гозби: подлучен мравояд и хипопотам с картофи.

– Нали ти обясних вече, тортичке – каза спокойно пастор Свин и постегна зелевръзката на врата си – работа като всяка друга. Да не мислиш, че ми харесва да водя тези отегчителни сбирки всяка вечер? Но трябва да работя. Знаеш, навремето имах своя църква, но нещата не потръгнаха. Дори се наложи да изя… ъъъъ да се разделя с котката си тогава заради тая работа.

– Хм, хм, все ми се струва, че много ентусиазиран отиваш на тези сбирки – каза тортата и почеса черешката си. – какво толкова правите там? И какви са тия психопраси от шестия ден?

– Нищо особено, торто, това са едни достолепни господа, които идват вечер да чуят проповедта ми, да кажат по една молитва и да се покаят пред светия грух. – обясни търпеливо пастор Свин и се приготви да тръгва.

– Може ли да дойда с тебе някой път? – попита колебливо тортата

– Пълна скука! Опасявам се, че може да умреш от скука там. Не е за теб, съкровище – каза прасето и затръшна вратата.

Съмнения обаче гризяха тортата. Пастор Свин ходеше на сбирките на психопрасите от шестия ден всяка вечер, прибираше се късно, с разрошена четина, с налудничав поглед и подута шкембе чорба. “Този път ще го проследя” – помисли си тортата и тихичко се затъркаля след пастора.

Прасето мина през няколко тъмни улички, промуши се през една отходна шахта, мина през мрачна горичка и се овъргаля във всички кални локви по пътя. Оглеждаше се предпазливо, но все пак тортата успя да го проследи до стара свинеферма, където пасторът влезе. Тортата надникна през прозореца.

Вътре се бяха събрали десетина прасета и глигани, които се наливаха с помия. При влизането на пастор Свин всички станаха и заръкопляскаха. Свин се доближи до масата, върху която имаше празен кашон от тиквени семки, обърнат надолу. Пасторът го вдигна и предизвика бурните овации на присъстващите:

– Ура, картофоприношение, картофоприношение!

Прасетата се търкаляха на земята, грухтяха от щастие и поглаждаха шкембе чорбите си. На масата под кашона стояха два ужасени картофа, които се оглеждаха и тракаха със зъби.

– Господа – започна пастор Свин – време е да извършим днешното картофоприношение!

– Урааа! – ревнаха в един глас животните.

– Сатърите! – заповяда пастор Свин и малка розова свиничка тържествено донесе два сатъра на тиквен поднос. Картофите се сгушиха един в друг, затвориха очи и затрепериха.

– Каква е тази свинщина и жестокост! Значи това правиш всяка вечер?! – тортата беше побесняла, влезе вътре и застана между пастора и картофите.

– Хъ-хъ, тортичке ти какво правиш тук? – попита мило пастор Свин. – ние ъъъъ репетираме.

– Репетирате??

– Ами ъъъъ да, репетираме сцена за благотворително представление. Ще събираме средства за изпаднали в беда тиквени семки, ъъъ, ще им купуваме тикви, в които да живеят – довърши неубедително прасето.

– Така значи? А тези нещастни картофи защо умират от страх? – попита още по-сърдито тортата.

– Ами ъъъъ, аз ъъъъ, ние…. – оплете се пастора.

– Хей, пасторе, днес не е ли шестият ден? – провикна се един глиган от публиката.

– Шестият ден, е шестият ден откакто се спасяваме от къпане! – потвърди друго прасе.

– Шестият ден ли? – попита пастор Свин и в очите му светнаха дяволски пламъчета – ако е шестият ден, значи е време за нещо по-специално! Картофи, свободни сте! – заповяда пасторът, а останалите прасета затанцуваха в кръг.

Картофите се прегърнаха, засмяха и затанцуваха с всички пред смаяната торта.

– Шестият ден е ден за тортоприношение! – отсече пастор Свин.

– Тортоприношение! – повториха тържествено прасетата.

– Тортоприношение ли? Това пък каво е? – зачуди се тортата и посегна да почеше черешката си, но усети, че я няма. – Къде ми е черешката?!

Пастор Свин изпълняваше ритуален танц в кръга от прасета, а на върха на тризъбеца му беше набодена озадачената черешка на тортата. Двата картофа използваха суматохата и тихичко се изнизаха през вратата.

– Ей, по-внимателно де, езерото да не е само твое!

– Грух! К`во езеро бе? – Буламачко надигна мократа си зурла от локвата и се огледа. Въргаляше се в калта от два часа и така приятно се беше отнесъл, а сега някакъв сърдит глас го откъсна от заниманието му.  Видя я близо до копитата си – малка зелена жаба, която гледаше недоволно.

– Ти пък коя си?!

– Сладкишка… – отговори сърдито жабата. – Щеше да ме смачкаш. Езерото не е само твое, внимавай малко!

– Това не е езеро бе, жабке, това си е моята кална локва – каза спокойно Буламачко – тук си се търкалям всяка вечер, значи си е моя.

– Сладкишка се казвам. – отбеляза жабата.

Буламачко я загледа и се почеса по зурлата. Жабата беше зелена и сладка, със заоблени бутчета и големи очи. Прасето се сети за нещо, което беше чело наскоро: ако целунеш жаба, тя се превръща в принцеса. “Мммм, ще си хапна вкусна принцеса с кайма” – помисли си Буламачко и я целуна по муцунката. Сладкишка се стъписа и примигна няколко пъти. После се усмихна. “Хммм, не се превръща в принцеса” – помисли си Буламачко разочарован, но реши да прибере жабата в кочинката,за да продължи с опитите.

Буламачко и Сладкишка заживяха в свинска идилия. Търкаляха се заедно в калната локва, ловяха мухички, правеха си сладко от динени кори, ринеха картофки и колекционираха люспи от домати.

Понякога Буламачко подаваше на жабата парче кашкавал и я целуваше по муцунката с надежда. Много му се хапваше принцеса с кашкавал, но не се случваше магията.

Вечер докато Сладкишка ловеше мухички, Буламачко се въртеше около огнището и приготвяше поредната си гозба.

– Сладкишкееееее! Ела да вечеряме!- Провикваше се Буламачко, докато пускаше последния гнил чесън в казана и се облизваше.

– Какво си приготвил тази вечер, Буламачко? – питаше Сладкишка

– Супа от кюспе с гнили краставици, огризки от ябълки, люспи от домати и помия, мила Сладкишке! – казваше Буламачко весело и грабваше най-голямата тиквена паница.

– Ъъъъ колко вкусно звучи, Буламачко. Жалко, че… ъъъ хапнах доста мухички и нещо не съм гладна.  Следващият път ще хапна.

Така обаче ставаше всеки път. Буламачко готвеше вкусни гозби от ябълки, помия, люспи от домати и гнили зеленчуци, а Сладкишка все беше яла мухички и не беше гладна.  Имаше нещо съмнително в цялата работа.

– Сладкишке, я кажи, ти изобщо харесваш ли гозбите ми? – попита най-накрая прасето и почеса пачата си с любимата си дървена лъжица.

– Ами ъъъъъ дааааа, Буламачко, много ги харесвам… Аз просто защото гоня мухички вечер и ги похапвам, затова ъъъъъ не съм гладна. – заоправдава се жабата и завъртя комбалите си.

“Хммм, ще видим тая работа” – помисли си Буламачко и отиде да се потъркаля в локвата. Трябваше да сготви нещо още по-специално, за да е доволна Сладкишка –  някакъв изключителен деликатес. Прасето се сети нещо, стана и отиде в кочинката си. Извади една стара книга, наплюнчи копитца и зачете.

На другата вечер прасето се въртеше около огнището и мяташе сънливи лукови глави в казана.

– Сладкишкееееее! Ела за вечеря! Голям деликатес готвя! – провикна се Буламачко и пощипа зурлата си доволно.

– Ами аз ъъъъъъ… – започна Сладкишка, но прасето я прекъсна:

– Знам, знам, папкала си мухички. Нищо, ела тук поне да ми правиш компания.

Буламачко разлисти страницата и зачете внимателно:

“Като се задуши лукът, поставете пресните жабешки бутчета и посолете”.

Прасето пак пощипа зурлата си, грабна сатъра и погледна към бутчетата на смутено примигващата Сладкишка. Луковите глави се бяха задушили добре.

Прасето Шунко и тромбестата му котка пак се стягаха за път. Днес щяха да обиколят района на Големите бостани, за да проверят какъв е инвестиционният климат там. Инвестициите в бостани бяха много важни за Шунко.

– Трябват ни бостани, котко – казваше често той. – с едната свинска чест не се живее, динени кори трябват.

– Да, Шунко, така е – казваше котката и озадачено почесваше тромбата си.

Прасето намести очилата и каската си и внимателно инспектира каската на тромбестата котка. Както винаги, щяха да пътуват с прасомотора. Шунко много обичаше да му се вее пачата от вятъра, а и тромбата на котката се вееше много хубаво.

– Хайде коте, скачай на прасомотора и да тръгваме – каза Шунко, машината забръмча и потеглиха.

Дълги бяха разходките на двете животни и обикновено след тях се връщаха уморени. Прасето винаги беше и гладно, затова често гонеше котката със солница в ръка, докато не се спънеше в някоя картофена обелка, която да залъже глада му за малко.

Така беше и тази вечер, Шунко доста дълго беше гонил котката със солницата и се беше уморил. Похапна кюспе, затъркаля се в кочинката, ама нещо не му беше пълно щастието. Гледаше замислено калната локва в двора и си представяше колко хубавко може да се овъргаля в нея и после да си легне и да нанка сладко и вкусно.

– Шунко, хич не си ги мисли тия работи! – скара му се котката, която беше забелязала влажния му поглед – Никакви свинщини не искам в кочинката!

– Ама то нали е кочинка?! – недоумяваше Шунко – каква кочинка е, ако не си легна кален вътре?

– Не може, ако се въргаляш в локвата, после ще се къпеш! – отсече котката и отиде да си вчесва бишкотите.

– Ама че несправедливост – мислеше си Шунко. – да се къпя?! Веднъж се къпах като малък и никак не ми хареса!

Прасето все повече се възмущаваше от наглостта на тромбестата котка. Не стига че тази вечер пак не успя да я догони със солницата, ами и ще го кара да се къпе. “Няма да стане тая работа” си каза Шунко и отиде напук на котката да се овъргаля в локвата. А там беше толкова кално, вкусно и хубаво! Търкаляше се Шунко щастливо, завираше си зурличката в калта и ринеше с копитца по-надълбоко да потърси и някое картофче.  След дълго и уморително търкаляне прасето се върна в кочинката и си легна демонстративно. Тя ще му каже какво да прави, тромбеста котка такава!

– Шунко, май си се търкалял в локвата, а? – попита благо котката

– Търкалях се – отговори нацупено прасето.

– И не си се изкъпал, а?

– Не съм, разбира се – каза Шунко и врътна зурлата си на другата страна да спинка. Хубавото спинкане беше задължително след въргалянето в калта.

– Ами аз всъщност не исках да се търкаляш там, защото съм ти приготвила специална кална локва, Шунко – каза тромбестото животно и се засмя.

– Кална локва ли? – пачата на Шунко щръкна и той надигна зурла въпросително. – Каква кална локва?

Струваше си да се потъркаля още малко в нова локва, спинкането можеше да почака.

Котката го заведе при новата локва. Беше по-различна – идеално кръгла, черна, с метални стени и пълна до половината с кал.

– И няма да ме караш да се къпя после? – попита недоверчиво прасето.

– Няма, Шунко, няма да има нужда – каза котката и се усмихна мило.

“Колко хубаво!”, помисли си Шунко и се метна в локвата. “Хм, доста е топла”, помисли си прасето и се обърна по гръб да усети калта по-добре. “Ама и тая кал каква е такава бяла” , зачуди се той и запримигва.

– Аз ще сложа едно капаче, Шунко – каза котката и захлупи локвата с голям стъклен капак.

– Капак ли? – Шунко се надигна докато зурлата му залепна за капака и погледна към котката. “Миличката, как се е зачела” помисли си той умилено и се усмихна. Тогава видя какво точно четеше котката:

“Как да сготвим фрикасе с младо свинско”.

В локвата започна да става доста топло.