– Мразя ги тия празници, мамка му и прасе! – изгрухтя Прасищю и почеса пачата си с копитце. Последната коледа се будеше плувнал в пот всеки път, когато тромбестата му котка се размърдваше в кочинката. Не че вярваше на ужасяващите истории за печени прасета, които оня глиган Грую разказваше, ама знае ли прасе какво може да сполети четинестата му кратуна.

Сега идваше друг празник и Прасищю отново започна да става нервен. А иначе беше розово прасе с благ нрав. Обичаше да си похапва торта от тиквени семки, да се чеше по шкембе чорбата и да се въргаля в прекрасните кални локви, които намираше в зеленчуковата градина. Вечер си лягаше в една тавичка, пълна със сприхави картофи, захапваше лимонче в зурлата си, примижаше доволно и заспиваше дълбок прасешки сън.

Картофите обаче не го обичаха много. Не стига, че всяка вечер ги разбутваше в тавата им, ами и постоянно пееше онази досадна песничка:

Аз съм мъничко прасенце –
на храната мил другар.
Зная хиляди рецепти,
на картофите съм цар.

– Ама че нахално прасе, цар ни бил! – просъскваше често стария картоф, когото наричаха Пюрето.

– Ама той като цар си се държи, мъкне се тука всеки път с мръсната си четина и ни разбутва! – добави възмутено Чипса.

– Трябва да се направи нещо! – намеси се и Крутона. Другите картофи погледнаха учудено – Крутона не бе продумвал от много време. Явно и на него своеволията на Прасищю му идваха в повече.

Прасищю цял ден бе нервен заради празника. Не му излизаха от главата приказките на глигана Грую. А и котката му все се суетеше около готварската печка, приготвяше подправки, почесваше си тромбата и си наточваше ятагана. Не му се нравеше тая работа на прасето, пък и като я попиташе какво е намислила, тя все казваше “Изненада, Прасищьо, изненада”. Вечерта толкова се изнерви, че си купи две бутилки помия, седна на купчина ябълкови обелки близо до картофите и изпи всичко сам. Главата му се замая, погрухтя малко и тръгна към любимата си тава с познатата вече песен на уста.

Картофите усетиха, че сега е техният момент:

– Прасищьо, царю наш, нещо захладня днес, а? Какво ще кажеш да преместим тавата някъде на топло? – заговори го Пюрето като най-старши.

– Ммммм к-к-къде? – попита Прасищю озадачено. Говоренето в състоянието, до което се бе докарал, му струваше доста усилия.

– Ей там във фурната, че иначе ще настинеш, хъ-хъ – предложи Чипса.

– Ммммм добре! Във фур-р-рната! На тоооооооооооопличко! Хи хи хи хи хи… – Каза Прасищю и сам не разбра защо му е толкова смешно. Внесе тавата във фурната, захапа си лимончето, разбута картофите и легна.

– Прасищьо, пусни малко фурната да се стоплим. – пробва се плахо Крутона.

– Кво?! – Прасищю изглеждаше раздразнен, че му пречат да заспи сладък свински сън.

– Не ние да се стоплим – намеси се веднага Пюрето – ти да се стоплиш, царю-господарю. Ще вземеш да настинеш и какво ще правим – благо и смирено добави картофа и смигна на другарите си.

– Мммм добре! Р-р-разумно ми звучи! Да се с-с-стопля! Д-д-да не настина! Д-д-добре! – Каза Прасищю, завъртя ключа и се строполи в тавата.

Картофите се запревиваха от смях: 

– Ха ха, върза се, глупакът! 

– Край на тиранията! Да опечем душманина! 

– Урааааа!

Прасищю се беше изпотил целия и се въртеше в тавата. Сънуваше как глигана Грую седи в месарсницата, чака да го купят и му казва “Предупредих те аз, ама като не вярваш!”.

– Ще п-п-потърся кааааална локва да се освежа малко! – каза Прасищю и стана – ей сегичка се връщам! – завърши прасето и затръшна вратата.

Картофите останаха сами.

– Брей, топло стана тука – каза Чипса и избърса потта от челото си.

– И Прасищю излезе някъде – добави замислено Пюрето и се почеса.

– Защо ли така ни се хили пред вратата на фурната? – попита Крутона и запремигва на парцали.

Прасищю стоеше пред затворената врата на фурната и надничаше вътре ухилен. После взе празните бутилки помия и ги завъртя така, че сприхавите картофи да видят етикетите:

“Отлежала безалкохолна помия”.

Прасищю се отдалечи доволно и заспа в кочинката при тромбестата си котка и картонения ятаган, който двамата купиха от магазина за реквизит. На сутринта щяха да хапнат вкусни печени картофи.

– Чакай сега пък аз да ти кажа един: значи отива един пъпеш до магазина да си купи кафе и, и, там продавача…. хахахаххаха…. – Ананасчо се запревива от смях.

– Казвай де, какво продавача? – заразпитваха го приятелите му. Ананасчо продължи:

– И той му подал кафето и тогава…. и тогава… хахахахаха… ей, ей, какво става?! – Някой грабна Ананасчо, завъртя го и го метна в огромна кошница на колела. Вътре се търкаляха рошави салати, недоволен кашкавал, задрямало зеле и две разярени краставици. Ананасчо видя купчината с други ананаси да се отдалечава и помаха на приятелите си за сбогом.

Котето и Прасчо бутаха количката към касите, пощипваха си зурлата и тромбата и весело разговаряха нещо. Ананасчо претърпя още няколко сътресения – първо го стовариха върху някаква подвижна пътека, после го напъхаха в тъмна и негостоприемна торба, а накрая го пльоснаха върху цепната тиквена маса.

– Да го сложим в някоя купа, а? – каза Котето.

– Ето, в тази, най-красивата – каза Прасчо. – Хайде Ананасчо, настанявай се тук! – двете животни грижливо положиха Ананасчо в купата, а Котето му почисти листенцата от прахта и го напръска със свежа водичка. На Ананасчо изведнъж му стана хубаво и забрави за приятелите си – Котето и Прасчо много се грижеха за него. Всеки ден го напръскваха, забърсваха му листенцата и му говореха. Ех, че хубаво било в кочинката на Коте и Прасчо!

Един ден обаче при него внезапно бяха стоварени два досадни портокала:

– Ей, чичара, мръдни малко бе, к`во си се разплул като гнил грейпфрут! Да не е твоя цялата купа! – каза единият портокал.

– Мърдай, мърдаааай, дядка! – добави другият.

Ананасчо сърдито се събра в едната половина от купата.

– Абе дядка, на тебе кога ще ти кръцнат гръцмуля? – попита първия портокал.

– Хахахахахаха, гръцмуля, ще му кръцнат гръцмуля, хахаха!!! – разхили се втория. Така се запревива от смях, че чак замириса на портокалови кори.

– Каквооо?! – попита недоумяващо и сърдито Анансчо.

Портокалите продължиха да се смеят:

– Кога ще гушнеш букета бе, пич? Схвана ли? Кога ще ти резнат кратуната да те направят на компот!

– Хахахахахаха, на компот!! На компот, представяш ли си! Хахахахахаха – разсмя се пак вторият портокал.

– Вие сте ненормални! – каза възмутено Ананасчо – Котето и Прасчо ме обичат и се грижат за мене. Какъв компот?

– Хахахахаха, не се вкарвай в няк`ви филми бе, братле! Грижели се за него, хахахахахахаха! – каза първият портокал

– Объркал си купата, пич, тук всичкия зарзават е за ядене, хахахаха! – добави вторият.

– Глупаци! Аз съм един много специален ананас! Аз.. аз… съм уникален! Котето и Прасчо разговарят с мене всеки ден! Вие сте едни жалки, долни, гнусни и незначителни портокали! – Ананасчо се беше ядосал много и пяна излизаше от листенцата му – как може да ми говорите такива глупости?!

– Хахахахах, споко бе, дядка, ние само се бъзикаме! – каза първият портокал и смигна на втория – Споко, няма страшно, никой няма да ти кръцва гръцмуля, как ще ти го кръцва. Ти си един много специален Ананас, хахахаха, толкова специален, че направо си умирам от смях, хахахахах!

Ананасчо гледаше недоумяващо.

– Котееееееееее! – извика ужасен Прасчо, като видя пяната по листенцата на Ананасчо – трябва да вземем мерки, Ананасчо май се разваля!

– Спокойно, измислила съм го вече! – Каза Котето и се засмя.

След малко от кухнята се чу гласът на Котето:

– Прасчоооооооооооооооо! Ананасчооооооооооооо! – време е за вечеря! 

– Какво ще ядем? – щастливо попитаха Прасчо и Ананасчо в един глас.

– Задушено свинско с ананас! – каза Котето и се облиза. В едната си лапичка държеше нож, а в другата чук за пържоли.

Котето запристъпва към кочинката, а Прасчо и Ананасчо преглътнаха смутено.

Храбър и силен боец беше Тлъстопрас Страшния, цяла околия му имаше страха. Боляри и чорбаджии му сторяха път къде мине, воеводи му правеха поклони, а вси изедници хукваха през глава да бягат, щом зърнеха страховитата му зурла. Ала крило беше Тлъстопрас за клети сиромаси, пазеше ги от злосторници, сражаваше се с царската потеря даже, кога идеше случай. Затова и го обичаше народът, споменуваше го с добро кога може и където приляга.

По едно време Тлъстопрас Страшния си бе залюбил мома от съседната земя – Писана Тромбестата я викаха. От лична по-лична беше Писана, та не я даваха на Тлъстопрас. Даже вуйча й цял дувар бе издигнал, ама як дувар – шест педи широк и два боя висок. Проклет човек бил вуйча й, не щял на Тлъстопрас да даде личната Писана. Та през девет села в десето ходеше Страшния да я види, дорде един ден метна вуйчото в каца за зеле, задигна момата и я доведе в неговия Грух Сарай да го радва и да му хортува. И така си потръгнаха нещата, Тлъстопрас и Тромбестата заживяха щастливо и задружно.

Кога дойдеше време за оран, излизаха двамата редом с вси им слуги и ратаи да орат и те майката земя, с пот на челото, ала с усмивки на лицата. Па и с песен, що огласяше цяла махала.

Кога дойдеше празник, цяло село събираха на мегдана и вадеха оня ми ти огромен казан и раздаваха жълъд чорба, да има за раята да се радва. И що има челяд из селото, на сичката челяд даваха картофени обелки, да ги споменуват и да им се кланят.

Славен беше Тлъстопрас Страшния, славна бе и Писана Тромбестата. Ала не щеш ли един ден стана нещастието. То като че Рогатия им бе завидял и бе решил да похарчи Тлъстопрас и да почерни Тромбестата. Тръгнал бе Страшния на лов за бесни картофи в гората, ама нали е куражлия, излязъл бе с голи ръце да ги лови. И в един момент дочу тропот зад тополите, и тръгна да гони картофа да го залови. Ама не ми било картоф – най ми било свиреп щрудел! Вцепени се Тлъстопрас Страшния, хем куражлия беше! Огромен оня ми ти щрудел, цяла канара – като зине, ябълков мармалад излиза, а като се закашля фръква буря от пудра захар. Страшна работа! Гледаше Тлъстопрас с настръхнала четина и се чудеше как да да изибяга, кога чу шум иззад шубрака. И що да види – Писана Тромбестата се приближаваше!

– ммм какво вкусно щруделче! – Каза Писана Тромбестата и го изяде.

– Великият Глиган е навсякъде! Той е във всички вас! В теб… и в теб… и в теб… Ето го! Чувате ли, сега ще слезе с асансьора! Великият Глиган идва да ви спаси!

Пастор Свин почеса зурлата си, намести очилата си от орехови черупки и продължи разпалено:

– Отърсете се от хранителното, откажете се от изкушенията на вкусната помия и ще бъдете спасени! Дарете и последната си динена кора и ще бъдете благословени с вечните купчини ароматно кюспе! Грух!

– Грух! Да живее Пастор Свин! – изсумтяха тържествено десетината животни в залата и се запътиха към изхода. Пускаха своите дарения в кутията и излизаха от църквата просветлени.

Пастор Свин запристъпва към кутията да види резултатите от днешната проповед. Повдигна скърцащия капак и видя огризка от круша, купчинка помия, нахапан гнил картоф и две глупави тикви. Тежки мисли налегнаха пастора. Как щеше да се прибере при любимата си тромбеста котица с толкова малко храна?

– Не върви, котко, не върви (Прасомобилът и той не върви…) – каза тъжно Пастор Свин и стовари скромната торба върху оглозганата тиквена маса – трябва да измислим нещо. Откак се пръкна църквата на Пастор Прасоний с неговите непристойни танцуващи свинички, всички животни ходят там, а при нас идват само кварталните пияници. А и те ще отидат при Прасоний, ако изтрезнеят достатъчно, за да разберат какво става там. Трябва ни промяна, нещо голямо и значимо. Ние не можем да привличаме последователи с пошлите методи на Прасоний. Нещо свято е нужно нам! – завърши драматично Пастор Свин и се замисли.

Тромбестата котица също гледаше замислено и се почесваше по тромбата. Искаше й се да помогне на святото дело, но нищо не й идваше на ума.

– Да възродим култа към Гигантската Динена Кора? – предложи котицата

Пастор Свин си спомни славните времена на култа към Гигантската Динена Кора. Хиляди животни от цялата гора прииждаха към църквата му, прескачаха се едно друго, хапеха си ушите и се надпреварваха да седнат по-напред и по-близо до кората. Накрая всяко от тях се докосваше до нея и оставяше даренията си на изхода. А даренията бяха толкова много, че не се събираха в сандъка. Пастор Свин и котицата стояха до излизащите и прехвърляха храната в чували от картофени обелки… Славни времена бяха, но всичко свърши, когато се появи църквата на Прасоний с пошлите му танцуващи свини… Не, никой нямаше да се върне към култа, трябваше нещо ново.

– Сетих се! – каза Свин и хукна към изхода на кочинката. Облече си сламения костюм, нахлупи любимото си бомбе от жълъди и затропа с копитца към улицата на занаятчиите.

След три проповеди време Пастор Свин се появи пред котицата и каза:

– Намерих решение на проблема, а и съм ти купил подарък! Ела да го видиш!

Ушите на котицата щръкнаха от радост и тя се запъти към кочината, където я чакаше подаръкът: голям, красив и ръчно изработен казан. А отпред на казана – надпис, инкрустиран с рибешки глави.

– Подааааарък! Колко е хубав и голям! – aхна котицата и заразглежда казана от всички страни

– Влез да го видиш и отвътре де, хо хо хо – засмя се благо и празнично Пастор Свин и поглади шкембе чорбата си

Котицата влезе и заоглежда красивите гладки стени на казана. На дъното имаше сдъвкан лук, досадни моркови и озадачени домати. “Пастор Свин дори е прибавил храна към подаръка?” – зачуди се котицата.

– Аз ще налея малко водичка – каза Пастор Свин и рошавата му зурла се подаде над казана а копитцето му стискаше дамаджана с вода. Погледът му беше малко налудничав и леко зловещ.

Котицата се зачуди защо Пастор Свин налива вода в казана и усети, че под лапите й започва да пари. Чак сега в съзнанието й изплува и целия инкрустиран с рибешки глави надпис:

“Св. Котица Изядена Великомъченица”

– Снимай! – каза Пастор Свин на някого и наклони дамаджаната.

Прасето изгрухтя, почеса си зурлата и се събуди. Първото, което сънените му очички видяха, бяха две глупави зелки. Опита си да си спомни как се е озовало в рошавата им компания.

Спомни си, че сутринта щастливо се въргаляше в калта, ровеше с копитца за тиквени семки и грухкаше около купчина вкусни жълъди. Тогава я забеляза – една човка закачливо се беше подпряла на оградата и го гледаше предизвикателно. 

– Ей, Котлетчо – подвикна човката. – Как си днес?

– Ами добре съм, човчице… – каза заинтересувано Котлетчо. Човката беше елегантна, с дълги шарени перца и високи трипръсти обувки. Котлетчо се зарадва, че такава атрактивна човка се интересува от него

– Ела до оградата да си поговорим де! – мило каза човката и се засмя.

Котлетчо си почеса зурлата, изтърси си навитата опашка от калта и захапа едно жълъдче. Поколеба се за момент – все пак цяла купчина жълъди го чакаше. Не му се искаше някой да му открадне храната, докато разговаря с човката.

– Котлетчо, дошла съм при теб чак от птицефермата… – подкани го човката.

Това вече звучеше убедително. Явно човката наистина оценяваше качествата на Котлетчо и това определено го поласка. Гризна жълъдчето и затропа с копитца към оградата. 

Опитваше се да си спомни какво се случи после, но не можеше. Гледаше двете глупави зелки и се чудеше какво общо имат с цялата история. Тогава дочу шум от кухнята. Напрегна пачата си и разпозна, че дрънчат кухненски прибори. Отвреме навреме шумът спираше и сякаш някой почваше да кълве трохички. Замириса и на задушен лук. Ахаааа, сети се!

Котлетчо стигна до оградата, почеса зурлата си на нея и загрухтя весело пред човката.

– Дошла съм да те поканя на вечеря, Котлетчо! – каза човката и пак се засмя.

Вечеря! В този момент това беше не просто елегантна човка… Котлетчо видя най-прекрасното трипръсто същество в свинския свят. Да го поканят на вечеря! Да го нагостят! Колко хубаво!

Ето как се бе озовал у човката. Бе пригладил шкембе чорбичката си, подострил копитцата и почистил глигите си старателно. Такава хубава човка искаше да го нахрани, трябваше да й направи добро впечатление. Спомни си също, че беше седнал на масата, а човката се суетеше над странен уред за приготвяне на сокове. 

– Заповядай, Котлетчо – най-после човката беше готова – приготвих ти прекрасен фреш от динени кори.

Котлетчо поблагодари и отпи от фреша. Обичаше фрешове от динени кори, но повече обичаше помия. Много повече от всички питиета обаче обичаше да похапва. “Кога ли ще ми донесе храната” – чудеше се Котлетчо докато отпиваше от чашата и клепачите му натежаваха…

– Човко, нещо взе да ми се доспива – спомни си Котлетчо, че беше казал

– От фреша е, Котлетчо… Сложих ти нещо, за да спинкаш хубаво – каза дяволито човката

– Но защо да спинкам, човчице? Още не съм папкал… Нали ме покани на вечеря? – беше попитал недоумявайки Котлетчо

Последното, което Котлетчо си спомняше от преди да заспи и да се събуди при зелките, беше отговора на човката:

– Така е, Котлетчо. На вечеря те поканих… На свинско със зеле.

Гуценко се търкулна в кочинката, поглади шкембе чорбата си, пощипа си зурлата и блажено примижа. Беше хапнал цял чувал гнили картофки и му беше едно сънено и щастливо. Прасето Гуценко много обичаше да папка и да спинка, затова се бе търкулнало в кочинката веднага след папкането. Толкова много обичаше да папка и спинка, че му се искаше да може да прави и двете едновременно.

Гуценко надникна към тромбестата котка, която също беше в кочинката. Котката си пудреше тромбата и разрошваше козинката и също мислеше да спинка. “Колко е хубаво” – помисли си Гуценко, положи морната си зурла на купчинка слама и се унесе. Мислеше си дали да не стане и да гризне някоя динена кора, но сънят надделя и прасето заспа.

Реки от вкусна помия се стичаха край планини от картофени обелки и къщи от динени кори. Щастливи прасета грухкаха из цялата земя и се търкаляха в калтa. Хубав сън сънуваше Гуценко.

Изведнъж обаче отвсякъде забиха камбани, загърмяха топовни удари и в свинския свят настана паника. Гуценко се въртеше в кочинката изненадан и недволен, докато най-накрая се събуди и усети, че шумът идва от реалния свят. Прасето потърка сънените си свински очички, извади сламата от пачата си и с премрежен поглед затърси източника на смущението. И какво да види: рошавата му тромбеста котка се бореше с коткофона, който издаваше досадни звуци и смути сладкия сън на Гуценко.

Прасето почеса зурлата и се замисли. Вярно, че тромбестата котка вдигна повече шум, докато се опитваше да изключи коткофона, отколкото самият коткофон, докато звънеше, но все пак коткофонът беше изначалният виновник за прекъснатия сън. След няколкоминутна борба, котката успя да спре шума и заспинка отново, но не и Гуценко. Той беше толкова възмутен от станалото, че не успя да се върне към прекрасния си сън. Вместо това, започна да крои планове за сутринта.

Тромбестата котка се събуди от миризмата на нещо вкусно. Видя, че Гуценко е станал и е отишъл до огнището, а там от голямата розова тенджера се издига ароматна пара.

– Гуценко, защо си станал толкова рано? Какво готвиш?
– Супа от коткофон, тромбесто котенце – каза прасето и опита с дървената лъжица. Супата беше почти готова и май ставаше добре.
– Коткофон ли… От какъв коткофон, прасенце? – Попита котката леко притеснена.
– От един досаден коткофон, който ме събуди през нощта – каза Гуценко и дяволски пламък се появи в свинските му очи.
– Гуценко! Ама това не е хубаво! Как така ще правиш супа от коткофона ми? – попита тромбестото коте учудено.

Гуценко се замисли. Котката май беше права – супата от коткофон не беше много хубава. Липсваше й нещо.

След няколко минути прасето вдигна капака на тенджерата да сложи щипка кюспе.

– Ало! Бълбук-бълбук. Алоооо-ооо!!! Бълбук-бълбук – се чуваше от вътре. – Месокомбината ли е? Бълбук-бълбук. Алоо! Тук има едно прасе, което се опитва да ме сготви на супа. Бихте ли дошли да го приберете за луканка? Бълбук-бълбук-бълбук…

Тлъстьо хлопна вратата и отиде да дъвче мариновани грахови шушулки, за да се успокои. Как е възможно точно в “Грух, Фрух и синове” да продават толкова некачествени стоки? Тлъстьо беше известен като много спокойно прасе, но това успя да извади и него от четината му.

А ето какво всъщност се случи.

На разсъмване Тлъстьо подостряше копитцата си, преглеждаше любимото си кочинографско списание и отвреме навреме се почесваше по кратунката. Любимата му човка имаше рожден ден, а той не знаеше какво да й подари. Умислено пощипваше зурлата си и оглеждаше кочинката с надеждата да му дойде някаква идея. Тлъстьо много обичаше човката и искаше да й купи наистина хубав подарък.

Точно когато беше на път да се отчая, видя заоблена розова свиничка с вчесана четинка и полупрозрачна пача да показва някакъв уред по прасовизора.

– Ами да! Ще й купя трохосъбирач, за да може да си похапва трохичките, които остават след свинската ни трапеза! – помисли си Тлъстьо и се зарадва – Така човката ще си кълве трохички и ще бъде много доволна. Ех, че съм умен! – Възкликна Тлъстьо и тръгна към града.

“Грух, Фрух и синове” беше един от най-добрите магазини за трохосъбирачи, семкобелачки, динени тенджери и клечки за глиги, затова не се и замисли къде да отиде. Прибра се Тлъстьо с подаръка, връчи го на човчицата и двамата щастливо замечтаха как човчицата ще кълве трохички след като с Тлъстьо се навечерят с люспи от домати и кюспе. Прасето се търкулна в кочинката да си дочете кочинографското списание и остави човката да си разглежда подаръка.

Стана време за вечеря.

– Човчице, хайде да плюскаме! – извика Тлъстьо и лигите му потекоха при мисълта за сочни люспи от домати

– Амииии, не съм гладна… – Измрънка човката – Ще изляза да се поразходя… Ти си хапни, Тлъстьо – Довърши плахо тя и бързо се изниза от кочинката без дори да обуе новите трипръсти обувки от кокоши пера.

– Странна човка… – Помисли си Тлъстьо, но не му беше много до мислене – храна го чакаше! Седна сам на трапезата, плюска, грухтя, доволно си почесва шкембе чорбата и си подръпва пачата. Наплюска се Тлъсто и си помисли, че ще е добра идея поне да събере трохичките за човката – та като се върне да има какво да си кълве.

Взе новия трохосъбирач и опита да го включи, но вместо приятния вкусен звук, който бе издал в магазина, троосъбирачът гръмна и опуши зурлата и четинестите вежди на Тлъстьо.

Ето защо Тлъстьо излезе пред кочинката да дъвче мариновани грахови шушулки. Тогава видя човката си да се промъква вътре с надеждата да не бъде забелязана.

– Човчице, какво става? Имам лоша новина – тъжно каза Тлъстьо – трохосъбирачът е развален. Ще отида при ония от “Грух, Фрух и синове” и ще им набоцкам целия глупав магазин с глигите си!

– Всъщност, Тлъстьо, аз таковата… аз се опитах да включа трохосъбирача и таковата… там има едно копче, на което пише “Не натискай никога, освен ако няма да събираш железни стружки!”. Таковата, аз го натиснах… – Измънка човката и се запъти към кочинката.

– Защо го натисна, човко? – попита Тлъстьо недоумявайки и с леко раздразнение

– Ами, ами, ами… за да видя какво ще стане! – Каза човката учудено, сякаш това беше най-нормалното, което може да се очаква от една човка.

Час по-късно човката оглеждаше стените на долапа от вътрешната им страна и се опитваше да комуникира с гнилите картофи вътре:

– Ей, момчета, знаете ли защо сме тук? Ехооо… Кажете нещо де – подканяше ги човката. Никога не беше се опитвала да разговаря с картофите, а и не би го направила ако обстоятелствата не бяха необичайни: отвън се чуваше прелистване на страници и умисления глас на Тлъстьо:

– Човка с ориз… ммм, не. Човка с картофи… това звучи добре. Човка алангле, наденица от човка, човка с портокали, човка с праз, човка със спанак…

Прасето Зурльо замислено гледаше купата разбъркана храна пред себе си, почесваше зурлата си и потропваше с копице. Отдавна подозираше тромбестата си котка, затова умело беше смесил обелки от ябълки, круши и други плодове. От купчината липсваха само крушовите обелки.

– Тромбичке, ти ли изяде всички крушови обелки? – Попита Зурльо благо, като се опитваше да покаже, че няма да се сърди на котката.

– Не, не! Няма нищо такова – заоправдава се тромбестата котка – аз си боцвах напосоки и ъъъъ такова ъъъъ, така се е случило! Съвсем случайно!

Зурльо се подпря на любимата си копраля, погледна тъжно към картофената пейка и разбра, че тромбестата му котка има сериозен проблем. Запъти се към кочината, където беше последният брой на вестник “24 динени кори”, взе химическия молив, който стоеше на пачата му и го наплюнчи. Трябваше да се действа спешно. Набеляза няколко обяви, вдигна прасофона и се захвана да звъни.

Няколко обяда по-късно тромбестата котка плахо пристъпи към подиума, почеса рошавите си уши и се огледа. Пред нея имаше тълпа от животни с крушовидни тела, круши в очите или листа от круши вместо уши. Котката се изкашля, подръпна опашката си и тихо промълви:

– Аз съм тромбестата котка… и съм крушохолик…

Бурни ръкопляскания огласиха плевнята. Тромбестата котка беше приета в Клуба на анонимните крушохолици.

Зурльо беше доволен. Знаеше, че в клуба ще се погрижат за животното му и ще го излекуват. Това заслужаваше да се полее със сок от тиквени семки, затова на път за кочинката Зурльо мина през “Прасунплод” и купи една бутилка. Котката се прибра малко след него и каза:

– Зурльо, излекувах се вече. Повече не съм крушохолик!

– Чудесно, тромбесто коте! – Зарадва се зурльо и извади бутилката, за да се почерпят. Бръкна в тиквения долап, където наред с оглозганите пъпеши пазеше круши, кюспе и отлежала помия, но от това, което видя, четината му настръхна. Крушите ги нямаше.

Зурльо разбра, че борбата с крушохолизма едва сега започва. Той обаче имаше друга идея. Извади големия калайдисан казан, хвърли вътре една глава гнил лук и няколко огризки от моркови. Запъти се към гората да насече дърва.

Вечерта се спускаше над кочинката, а Зурльо подреждаше дървата за огъня.

– Не съм яла круши – тихичко повтаряше тромбестата котка и втренчено гледаше луковата глава и морковените огризки. Чудеше се дали ако ги нареди на купчинка и стъпи на тях няма да успее да се измъкне от казана…

Един ден прасето Винервурстчо и неговата рошава котица обикаляли местния пазар. Спрели се пред един кош с глупави плюшени мишки и се загледали. Оттам усмихнато ги гледало мишлето Ушко и ги подканяло да си го вземат. Така и направили.

Винервурстчо и котицата заживяли щастливо с Ушко. И тук приказката щеше да свърши, ако Ушко не беше започнал да говори:

– Пък Ушко каза, че не трябва все аз да режа динените кори, веднъж и ти трябвало да си мръднеш бутовете и да нарежеш корите. Така каза. – казал Винервурстчо един ден и зачакал.

– Хмммм… – измрънкала котицата и отишла да нареже корите.

Друг път пък котицата казала:

– Пък Ушко каза, че трябва веднъж и ти да си мръднеш зурлата и да си прибереш разхвърляните обелки от жълъди, след като си се наплюскал. Това “наплюскал” Ушко го каза…

– Хмммм… – Казал Винервурстчо, но се вдигнал на копитцата си и прибрал обелките от жълъди.

– Пък Ушко каза, че купчината гнили ябълки, които така настървено си загризала (та чак ти плющяли ушите), съвсем не била за един ден и само за едно животно. Така че трябвало да спреш да плюскаш веднага, за да останело и за Винервурстчо, тоест за мене. Така каза Ушко – казал друг път Винервурстчо и почесал пачата си със задно копитце.

Котицата погледнала ядосано към Ушко, захапала една последна гнила ябълка и се оттеглила сърдито от трапезата. Винервурстчо се намърдал там и почнал да похапва ябълки, да се потупва по шкембе чорбата и да грухти доволно. Дори погалил Ушко по главата и му дал плюшено сиренце.

Вечерта котицата казала:

– Пък Ушко каза, че това гнусно прасе, което цял ден било плюскало гнили ябълки и се било нагрухтяло като тлъст глиган (така каза той), трябвало поне да се изкъпе след безкрайното плюскане на вкусни сочни гнили ябълчици… Така каза Ушко.

Винервурстчо смръщил четинести вежди. Да му кажат, че е плюскал като глиган не било обида, но да го карат да се къпе за втори път тази година му се струвало ужасно.

– Абе тоя Ушко много взе да казва! – изгрухтял Винервуртчо и погледнал към котицата.

Котицата първо мислила, че Ушко е прав за това, че Винервурстчо е похапнал много от гнилите ябълки, а и че е гнусничък. Обаче като се замислила какви неща казвал Ушко и за нея, погледнала прасето си и кимнала утвърдително.

Винервурстчо отишъл да вземе един тирбушон и бутилка 12 годишна висококачествена помия. Котицата се запътила към кухнята.

Час по късно котицата и Винервурстчо стояли на масата на по чаша помия и си наточвали вилиците. Ушко пък стоял на ръба на тенджерата, надвесвал ушите си над врящата вода и се чудел защо ли крачето му е вързано точно за най-големия картоф вътре.