Рецептата за щрудела е общо взето стандартна като за щрудел с ябълки, но в единия вариант добавихме портокалови кори и парченца и свирепият щрудел стана много свеж. В другия вариант поради липса на обикновена захар ползвахме кафява африканска захар, което направи вкуса по-добър.
А баницата може да е всякаква 🙂
Това, което се вижда в средата, е печена, леко карамелизирана ябълка.
На втората снимка е комбинация от щрудел и баница, разделени с хартия за печене:
за последната половин година за мен е gps.skgt-bg.com.
Грозен е. Понякога го хваща липсата, а когато го има, е бавничък. Предполагам (но не съм пробвала) през мобилен телефон ще се ползва трудно, ако изобщо стане.
Обаче ми пести време, елиминира ми безцелното висене по спирките и внася някакъв план в предвижването ми от т. А до т. Б.
– Чакай сега пък аз да ти кажа един: значи отива един пъпеш до магазина да си купи кафе и, и, там продавача…. хахахаххаха…. – Ананасчо се запревива от смях.
– Казвай де, какво продавача? – заразпитваха го приятелите му. Ананасчо продължи:
– И той му подал кафето и тогава…. и тогава… хахахахаха… ей, ей, какво става?! – Някой грабна Ананасчо, завъртя го и го метна в огромна кошница на колела. Вътре се търкаляха рошави салати, недоволен кашкавал, задрямало зеле и две разярени краставици. Ананасчо видя купчината с други ананаси да се отдалечава и помаха на приятелите си за сбогом.
Котето и Прасчо бутаха количката към касите, пощипваха си зурлата и тромбата и весело разговаряха нещо. Ананасчо претърпя още няколко сътресения – първо го стовариха върху някаква подвижна пътека, после го напъхаха в тъмна и негостоприемна торба, а накрая го пльоснаха върху цепната тиквена маса.
– Да го сложим в някоя купа, а? – каза Котето.
– Ето, в тази, най-красивата – каза Прасчо. – Хайде Ананасчо, настанявай се тук! – двете животни грижливо положиха Ананасчо в купата, а Котето му почисти листенцата от прахта и го напръска със свежа водичка. На Ананасчо изведнъж му стана хубаво и забрави за приятелите си – Котето и Прасчо много се грижеха за него. Всеки ден го напръскваха, забърсваха му листенцата и му говореха. Ех, че хубаво било в кочинката на Коте и Прасчо!
Един ден обаче при него внезапно бяха стоварени два досадни портокала:
– Ей, чичара, мръдни малко бе, к`во си се разплул като гнил грейпфрут! Да не е твоя цялата купа! – каза единият портокал.
– Мърдай, мърдаааай, дядка! – добави другият.
Ананасчо сърдито се събра в едната половина от купата.
– Абе дядка, на тебе кога ще ти кръцнат гръцмуля? – попита първия портокал.
– Хахахахахаха, гръцмуля, ще му кръцнат гръцмуля, хахаха!!! – разхили се втория. Така се запревива от смях, че чак замириса на портокалови кори.
– Каквооо?! – попита недоумяващо и сърдито Анансчо.
Портокалите продължиха да се смеят:
– Кога ще гушнеш букета бе, пич? Схвана ли? Кога ще ти резнат кратуната да те направят на компот!
– Хахахахахаха, на компот!! На компот, представяш ли си! Хахахахахаха – разсмя се пак вторият портокал.
– Вие сте ненормални! – каза възмутено Ананасчо – Котето и Прасчо ме обичат и се грижат за мене. Какъв компот?
– Хахахахаха, не се вкарвай в няк`ви филми бе, братле! Грижели се за него, хахахахахахаха! – каза първият портокал
– Объркал си купата, пич, тук всичкия зарзават е за ядене, хахахаха! – добави вторият.
– Глупаци! Аз съм един много специален ананас! Аз.. аз… съм уникален! Котето и Прасчо разговарят с мене всеки ден! Вие сте едни жалки, долни, гнусни и незначителни портокали! – Ананасчо се беше ядосал много и пяна излизаше от листенцата му – как може да ми говорите такива глупости?!
– Хахахахах, споко бе, дядка, ние само се бъзикаме! – каза първият портокал и смигна на втория – Споко, няма страшно, никой няма да ти кръцва гръцмуля, как ще ти го кръцва. Ти си един много специален Ананас, хахахаха, толкова специален, че направо си умирам от смях, хахахахах!
Ананасчо гледаше недоумяващо.
– Котееееееееее! – извика ужасен Прасчо, като видя пяната по листенцата на Ананасчо – трябва да вземем мерки, Ананасчо май се разваля!
– Спокойно, измислила съм го вече! – Каза Котето и се засмя.
След малко от кухнята се чу гласът на Котето:
– Прасчоооооооооооооооо! Ананасчооооооооооооо! – време е за вечеря!
– Какво ще ядем? – щастливо попитаха Прасчо и Ананасчо в един глас.
– Задушено свинско с ананас! – каза Котето и се облиза. В едната си лапичка държеше нож, а в другата чук за пържоли.
Котето запристъпва към кочинката, а Прасчо и Ананасчо преглътнаха смутено.
Прасуна Бин Готвен се почеса по пачата и нервно допи чашата с помия. Тази досадна котка… защо жените винаги създават толкова неприятности? Не й ли даде възможност да се измъкне с цяла козинка? И какво да я прави сега?! Новината, че се е промъкнала обратно в базата на Ал Каша го вбеси и в същото време го притесни. Слуховете за агентската луканка определено държаха настрана лудите глави от КГБ** и ФБР***, но истината (за която знаеха само най-близките му приближени) бе, че сред тези нещастници нямаше нито една агентКА. “Няма ненаказано добро”, помисли си Прасуна и се заслуша в тихата музика. Дори и любимият му популярен шлагер “Прасета в космоса” не успяваше да оправи настроението му.
– Е, какво да правим с котешкото, Бин Готвен?
Прасуна сведе поглед надолу, където смръщило странно рунтави вежди, стоеше дребно ябълкоподобно същество с тризъбец. Прехапа зурла, за да не се разкикоти – видът на това същество представляваше неизвестният, страховит, ужасяващ враг от Сириус, с който на Земята плашеха не само децата, а от малката армия на Апфелщайн би станало буренце чудесно ябълково вино, стига Прасуна да нямаше други планове за извънземните.
– Нашите приятели пиратите не пожелаха ли и свежи провизии, освен консервите? – тихо промълви Прасуна – Е… бихме могли да изпълним молбата им. Натоварете я на борда на “Светкавична пържола”, капитане.
Всъщност Черешкина не бе успяла да се досети за цялата истина около доматената афера. Прасуна Бин Готвен наистина бе контрабандист, но дребните сделки с консервирани зеленчуци не го интересуваха. От доста време работеше по оборудването на пиратска база в астероидния пояс межди Марс и Юпитер, щедро спонсориран от ябълковидните сириусианци, а откакто на два астероида вече имаше бази с постоянно пребиваващи пирати, които се грижеха за зареждане с провизии и ремонтите по корабите, Прасуна Бин Готвен бе започнал прослувутата си “доматена война”. Известна бе омразата му към доматите и това беше чудесен начин да прикрие приготвянето на буркани с консервирани храни за базите си. Всъщност откакто пиратите се научиха да дистилират водка от метеоритен дъжд, доматеният сок бе станал най-желания за тях земен продукт.
Вратата рязко се затвори и почти успя да защипе обелка от сириусианския капитан. Прасуна почеса десния си бут и си пусна отново “Прасета в космоса”. Мдам… беше доволен как разреши проблема с опърничавата агентка. На борда на “Светкавична пържола” за нея щеше да има грижа Апфелщайн, а какво ще я правят пиратите от астероидите… всъщност не беше негова работа.
(следва продължение)
* “Пирати от астероидите” и “врагът от Сириус” са откровени заемки от поредицата “Лъки Стар” на Айзък Азимов. Любимият начин на писане на котицата е да вземе 2-3 чужди истории и да ги обърне с хастара нагоре, докато ги омотава на кълбо 🙂
Писанушка пълзеше към базата на Ал Каша като внимаваше да не бъде видяна от наблюдателната кула. На излизане бе забелязала подозрителните огромни продълговати дюни в пясъка зад базата. Усещаше, че в тях трябва да се крие нещо.
След няколко часа мъчително придвижване, рошавата и прашна лейтенант Черешкина бе задминала наблюдателната кула и спящите глигани, които охраняваха входа на базата, и се промъкваше към задния вход. Оказа се лесно – охранителят и тук бе заспал а до него се търкаляха няколко огризки от динени кори и купичка помия. Черешкина преглътна, но нямаше време за ядене. Вмъкна се вътре и тръгна по тъмния коридор.
– По-бързоооо! Работете! – Черешкина дочу познатият й вече глас на Прасуна Бин Готвен от дъното на коридора. Промъкна се към светлината и надникна в голяма подземна зала. Изглежда това беше производствено хале: на дълги каменни маси стояха отегчени и изцапани с животни. Прасуна обикаляше около тях и ги наставляваше:
– Хайде, хайде, пълнете бурканите. Ти там, с хобота и отгризнатото ухо, похабяваш материала! По-внимателно да не ти отгризна и другото! Ти, дебелия, внимавай малко с доматките, да не те пратя пак на мисия! Хихихихи – завърши ехидно Прасуна и се върна на бюрото си.
“Доматките”! Ушите на Писана се наостриха, а очите и станаха на палачинки. Какво му ставаше на Прасуна?! Не беше ли той най-големият доматен терорист, който Картофи, Грах и Броколи (КГБ) някога бяха разследвали? Лейтенант Черешкина се приближи още, и видя по-добре какво се случва: Върху масите вървеше поточна линия, а върху нея се транспортираха купища разплескани тъжни домати. Животните работници слагаха доматите в буркани, в шишета и пластмасови туби и им лепяха етикети. Писанушка ужасена разпозна етикетите на някои от най-известните марки кетчуп, лютеница и доматено пюре. Тогава погледна към бюрото на Бин Готвен и го видя самодоволно да се потупва по шкембе чорбата и да брои дебели пачки пари. Отвреме навреме наплючваше копитото си, отпиваше от голяма бутилка помия, гризваше си динена кора и доволно си подръпваше пачата. Всичко това завършваше с най-тлъстото изгрухтяване, което Писанушка някога беше чувала.
Всичко беше ясно. Прасуна Бин Готвен, тарторът на най-голямата терористична организация в света, беше просто един гнусен контрабандист и производител на фалшиви доматени продукти. При това имаше толкова безплатна работна ръка – наивните последователи на Ал Каша, които безплатно унищожаваха стоката на конкуренцията и осигуряваха смлени домати за производствената база на Прасуна.
Лейтенант Черешкина имаше идея. Вместо да се опитва да ликвидира Прасуна, щеше да го разобличи и така да съсипе цялата му долна организация. Писана запристъпва наобратно – трябваше да се добере до укритието си, където бяха коткоапаратът, с който щеше да направи снимките, и коткофонът, по който трябваше да се обади на инспектор Гранулков и да получи разрешение за операцията.
На изхода от тунела я чакаше сърдита смачкана ябълка въоръжена с тризъбец. Писанушка се засмя. Това ли бе останало от охраната на Прасуна? Надигна се да захапе ябълката. Щеше да се справи с глупавия зарзават за секунди… но изведнъж козинката й настръхна, от това което видя зад него. Цялата пустиня беше осеяна със стотици, може би хиляди сърдити и въоръжени с тризъбци ябълки. Прасуна й бе устроил засада…
Следва продължение.
– Какво ще те правим сега, Писанушка – попита зловещо Бин Готвен смутената лейтенант Черешкина. – Бих могъл, разбира се, да постъпя с теб, както обикновено постъпвам с подлите, гнусни агенти на Фасул, Бамя и Ряпа (ФБР), когато ги хвана…
Черешкина преглътна още по-смутено, защото беше чувала за изчезналите агенти на ФБР и за прословутата “агентска луканка”.
– Наблюдавам те отдавна, Черешкина. Знаех, че ще дойдеш – продължи Прасуна замислено. – Подготвил съм нещо специално за тебе… Ще те пусна да си ходиш… и да разказваш за това, което си видяла тук и целият свят да разбере за нашата кауза. Време е за представление! – завърши възторжено Бин Готвен и даде знак вратата да бъде отворена.
Черешкина настръхна. Влязоха зловещи клоуни с резачки, чукове, менгемета и преси за чесън. След тях прошарено джудже внесе строителна количка, препълнена с домати.
– Ето какво ще се случи с всички противни домати, Писана – изгрухтя Прасуна, взе два домата и ги стисна между копитата си с дяволски плам в очите.
– Пльок! – тъжно изквича първият домат.
– Пльок! – зъдахано продължи вторият.
– Време е за шоу! – Извика Бин Готвен и се засмя зловещо.
Ужасяващото представление започна. Клоуните мачкаха домати с менгемета, размазваха ги с чукове, режеха ги с резачките и ги смилаха в пресите за чесън. Писана гледаше ужасено.
– Ето това предстои да се случи с всички гнусни домати! – каза Прасуна разпалено – а после и с всички гадни, долни, противни доматоядци! И най-вече с онези, които си позволяват да ми слагат ДОМАТИ В САНДВИЧИТЕ!!! – Прасуна Бин Готвен почти крещеше, пяна капеше от зурлата му, а четината му беше настръхнала зловещо.
Лейтенант Черешкина преглътна смутено.
– А сега изчезвай! Свободна си, ако разбира се успееш да преминеш сама през пустинята – завърши тихо Прасуна, излезе с охранителите си и остави вратата отворена.
Черешкина стоя вцепенена няколко минути. Чувстваше се сломена и отчаяна. Купища смачкани домати стояха пред нея и я гледаха оцъклени. Накрая Писана все пак се свести и реши да се измъкне, докато все още има този шанс. Излезе навън и погледна безкрайната пясъчна шир. Чакаше я дълъг и труден път. Най-разумно беше да последва съвета на Прасуна и да се опита да се спаси. Пое напред, докато се отдалечи на няколкостотин метра от постройката.
Черешкина разполагаше с вграден в бишкотите си GPS приемник и знаеше накъде да върви, за да се измъкне от пустинята. Трябваше само да следва инструкциите. Всеки би постъпил така… всеки, освен лейтенант Писана Черешкина, за която дългът бе преди всичко.
Писана се увери, че е извън полезрението на наблюдателната кула на Ал Каша, почеса си черешката, пое въздух и запълзя обратно към укритието на Прасуна. С безпогрешния си инстинкт, придобит при обучението в КГБ, Черешкина усещаше че Бин Готвен не й бе разкрил цялата истина. А тя бе тук, за да я разбере.
Следва продължение.
Лейтенант Писана Черешкина гледаше замислено пред себе си. Не очакваше точно на нея да възложат толкова отговорна задача. Работеше за “Картофи, Грах и Броколи” (КГБ) едва от 2 години. В този момент й се искаше все още да я считат за младата и неопитна Писанушка, както я наричаше инспектор Гранулков в началото.
Но заповедта беше факт:
“Да се намери и ликвидира Прасуна Бин Готвен”
Прасуна Бин Готвен беше лидерът на терористичната организация “Ал Каша”, отговорна за някои от най-ужасяващите атентати в последните години.
Лейтенант Черешкина си спомни първия път, когато по националната телевизия съобщиха името на Бин Готвен. Дотогава в Съюз на Свободните Свински Ребърца (СССР) “тероризъм” беше непозната дума, но ето че “Ал Каша” внесе смут и ужас в родината й. По данни на КГБ след последния атентат Прасуна Бин Готвен се укриваше някъде в Страната на Апетитните Щрудели (САЩ) и сега точно тя беше натоварена със задачата да го намери и ликвидира.
Черешкина се зачете в документацията:
“Ал Каша поема отговорността за атентата в големия зеленчуков магазин, при който биват размазани 12 щайги с домати.”
“Прасуна бин Готвен заплашва фермерите в СССР с химическо антидоматно оръжие.”
“Ал Каша унищожава доматена плантация с противокартофени ракети.”
“Човек на Ал Каша признава, че активисти на организацията инжектират кюспе в доматите в големи вериги супермаркети”.
Това бяха само част от ужасяващите престъпления на ръководената от Прасуна терористична организация. Писана Черешкина почеса черешката си, приглади си бишкотите и опъна козинката си, за да изглежда делова и елегантна. Така правеше винаги, когато й предстоеше командировка.
Лейтенант Черешкина пристигна в Страната на Апетитните Щрудели преди ден и вече бе по следата. Според данни на КГБ Прасуна Бин Готвен се укриваше в една от най-негостоприемните пустини в страната. За Черешкина обаче не беше трудно да намери укритието му, особено с помощта на местните агенти. Тя и екипът й проследиха трафика на дини в района и един канал за ежедневни доставки разкри вярната посока.
Сега Писана се промъкваше из шубраците в очакване да зърне пещерата, от която Бин Готвен излъчваше по интернет съобщения към своите последователи. Изведнъж обаче някой я сграбчи и хвърли в чувал и докато се усети, Черешкина пътуваше с джипка по каменистата повърхност. Ясно беше, че охранителите на Прасуна са я заловили.
Лейтенант Черешкина стоеше на грубата маса в мрачна стая с черен чаршаф на стената и изобразена върху него зурла.
Е, Писана – Каза Прасуна Бин Готвен и отпи от зелевия сок. – наистина ли мислеше, че ще ми се измъкнеш?
Черешкина преглътна смутено.
Следва продължение
Храбър и силен боец беше Тлъстопрас Страшния, цяла околия му имаше страха. Боляри и чорбаджии му сторяха път къде мине, воеводи му правеха поклони, а вси изедници хукваха през глава да бягат, щом зърнеха страховитата му зурла. Ала крило беше Тлъстопрас за клети сиромаси, пазеше ги от злосторници, сражаваше се с царската потеря даже, кога идеше случай. Затова и го обичаше народът, споменуваше го с добро кога може и където приляга.
По едно време Тлъстопрас Страшния си бе залюбил мома от съседната земя – Писана Тромбестата я викаха. От лична по-лична беше Писана, та не я даваха на Тлъстопрас. Даже вуйча й цял дувар бе издигнал, ама як дувар – шест педи широк и два боя висок. Проклет човек бил вуйча й, не щял на Тлъстопрас да даде личната Писана. Та през девет села в десето ходеше Страшния да я види, дорде един ден метна вуйчото в каца за зеле, задигна момата и я доведе в неговия Грух Сарай да го радва и да му хортува. И така си потръгнаха нещата, Тлъстопрас и Тромбестата заживяха щастливо и задружно.
Кога дойдеше време за оран, излизаха двамата редом с вси им слуги и ратаи да орат и те майката земя, с пот на челото, ала с усмивки на лицата. Па и с песен, що огласяше цяла махала.
Кога дойдеше празник, цяло село събираха на мегдана и вадеха оня ми ти огромен казан и раздаваха жълъд чорба, да има за раята да се радва. И що има челяд из селото, на сичката челяд даваха картофени обелки, да ги споменуват и да им се кланят.
Славен беше Тлъстопрас Страшния, славна бе и Писана Тромбестата. Ала не щеш ли един ден стана нещастието. То като че Рогатия им бе завидял и бе решил да похарчи Тлъстопрас и да почерни Тромбестата. Тръгнал бе Страшния на лов за бесни картофи в гората, ама нали е куражлия, излязъл бе с голи ръце да ги лови. И в един момент дочу тропот зад тополите, и тръгна да гони картофа да го залови. Ама не ми било картоф – най ми било свиреп щрудел! Вцепени се Тлъстопрас Страшния, хем куражлия беше! Огромен оня ми ти щрудел, цяла канара – като зине, ябълков мармалад излиза, а като се закашля фръква буря от пудра захар. Страшна работа! Гледаше Тлъстопрас с настръхнала четина и се чудеше как да да изибяга, кога чу шум иззад шубрака. И що да види – Писана Тромбестата се приближаваше!
– ммм какво вкусно щруделче! – Каза Писана Тромбестата и го изяде.
Не, няма да ходя. Защото мнението ми напълно покрива това на Ясен и… защото вече съм голямо момиче и е крайно време да се науча да правя нещата както трябва, а не както ми е лесно и ми харесва. А на мен ми харесва да протестирам, харесва ми еуфорията -> бунта -> падането на задръжките -> неминуемото отприщване на агресията и т.н. Анархист и революционер съм по душа, незамесването в намирисващи на екшън каузи ми струва усилие. И ми е много лесно да обвинявам политиците, времето, в което живея или обстоятелствата за собствените си неудачи.
Ами защото всеки има правото на собствен опит, т.е. който иска да направи своята собствена революция само защото е бил прекалено малък през 90-та или 97-ма, моят опит, или този на Ясен, или мнението на Явор не му върши работа. Който иска да опита да промени живота си (всъщност нали за това говорим) по пътя на революцията (ахам, точно за това става дума) има правото да опита.
И този път да не крия избора си зад правото на анонимност. Признавам си без бой, че на предните избори гласувах за НДСВ… защото си мислех, че ще са по-малкото зло… и сега съм недоволна от избора си. Няма да го повторя, ще си търся друг, на който да гласувам доверие, но този път ще споделя публично за кой съм гласувала.
За да не сме анонимни избиратели, от които можеш да се скриеш, защото не знаеш колко от тях са си направили труда да ти повярват. Анонимните маси нямат лице, те са стадото, което се дои. Аз имам правото и задължението да сгреша отново. Търся си партия, за която да гласувам. Иска ми се да повярвам на някой.
(Прасунсен също няма да отиде на протеста, но съображенията му може да са други. А постинга е в категория “Гранулко – президент!”, защото досегашните ни политици са също толкова безполезни, колкото и котката ни.)
– Великият Глиган е навсякъде! Той е във всички вас! В теб… и в теб… и в теб… Ето го! Чувате ли, сега ще слезе с асансьора! Великият Глиган идва да ви спаси!
Пастор Свин почеса зурлата си, намести очилата си от орехови черупки и продължи разпалено:
– Отърсете се от хранителното, откажете се от изкушенията на вкусната помия и ще бъдете спасени! Дарете и последната си динена кора и ще бъдете благословени с вечните купчини ароматно кюспе! Грух!
– Грух! Да живее Пастор Свин! – изсумтяха тържествено десетината животни в залата и се запътиха към изхода. Пускаха своите дарения в кутията и излизаха от църквата просветлени.
Пастор Свин запристъпва към кутията да види резултатите от днешната проповед. Повдигна скърцащия капак и видя огризка от круша, купчинка помия, нахапан гнил картоф и две глупави тикви. Тежки мисли налегнаха пастора. Как щеше да се прибере при любимата си тромбеста котица с толкова малко храна?
– Не върви, котко, не върви (Прасомобилът и той не върви…) – каза тъжно Пастор Свин и стовари скромната торба върху оглозганата тиквена маса – трябва да измислим нещо. Откак се пръкна църквата на Пастор Прасоний с неговите непристойни танцуващи свинички, всички животни ходят там, а при нас идват само кварталните пияници. А и те ще отидат при Прасоний, ако изтрезнеят достатъчно, за да разберат какво става там. Трябва ни промяна, нещо голямо и значимо. Ние не можем да привличаме последователи с пошлите методи на Прасоний. Нещо свято е нужно нам! – завърши драматично Пастор Свин и се замисли.
Тромбестата котица също гледаше замислено и се почесваше по тромбата. Искаше й се да помогне на святото дело, но нищо не й идваше на ума.
– Да възродим култа към Гигантската Динена Кора? – предложи котицата
Пастор Свин си спомни славните времена на култа към Гигантската Динена Кора. Хиляди животни от цялата гора прииждаха към църквата му, прескачаха се едно друго, хапеха си ушите и се надпреварваха да седнат по-напред и по-близо до кората. Накрая всяко от тях се докосваше до нея и оставяше даренията си на изхода. А даренията бяха толкова много, че не се събираха в сандъка. Пастор Свин и котицата стояха до излизащите и прехвърляха храната в чували от картофени обелки… Славни времена бяха, но всичко свърши, когато се появи църквата на Прасоний с пошлите му танцуващи свини… Не, никой нямаше да се върне към култа, трябваше нещо ново.
– Сетих се! – каза Свин и хукна към изхода на кочинката. Облече си сламения костюм, нахлупи любимото си бомбе от жълъди и затропа с копитца към улицата на занаятчиите.
След три проповеди време Пастор Свин се появи пред котицата и каза:
– Намерих решение на проблема, а и съм ти купил подарък! Ела да го видиш!
Ушите на котицата щръкнаха от радост и тя се запъти към кочината, където я чакаше подаръкът: голям, красив и ръчно изработен казан. А отпред на казана – надпис, инкрустиран с рибешки глави.
– Подааааарък! Колко е хубав и голям! – aхна котицата и заразглежда казана от всички страни
– Влез да го видиш и отвътре де, хо хо хо – засмя се благо и празнично Пастор Свин и поглади шкембе чорбата си
Котицата влезе и заоглежда красивите гладки стени на казана. На дъното имаше сдъвкан лук, досадни моркови и озадачени домати. “Пастор Свин дори е прибавил храна към подаръка?” – зачуди се котицата.
– Аз ще налея малко водичка – каза Пастор Свин и рошавата му зурла се подаде над казана а копитцето му стискаше дамаджана с вода. Погледът му беше малко налудничав и леко зловещ.
Котицата се зачуди защо Пастор Свин налива вода в казана и усети, че под лапите й започва да пари. Чак сега в съзнанието й изплува и целия инкрустиран с рибешки глави надпис:
“Св. Котица Изядена Великомъченица”
– Снимай! – каза Пастор Свин на някого и наклони дамаджаната.